Сала Симука
Бяла като сняг (25)

25

Вера Совакова си пое дълбоко дъх няколко пъти и се наслади на момента. Започваше се. Тя търпеливо, с години, бе подготвяла целия този медиен спектакъл. Адам Хавел се бе свързал с нея преди няколко години, за да й предложи ексклузивен достъп до „Бялото семейство“… срещу заплащане, разбира се. Вера обаче реши, че е нужно нещо повече, за да стане добър материал от тази история. Двамата заедно започнаха да планират трагедия, достатъчно сериозна, че да привлече вниманието на цялата страна.

Вера си представи как хората по кафенетата и бистрата из Прага замлъкват един по един. Как някой се опитва да продължи разговора, но му казват да замълчи. Как хората, които са вкъщи, гледат с изумление телевизорите си, където поредното шоу с награди е прекъснато от извънредни новини. Как звънят мобилни телефони. „Включи си телевизора. Нещо е станало.“

Екранът, в чийто долен ъгъл се виждаше логото на „Супер 8“, изведнъж се изпълни с образа на стара, запусната къща, снимана от ръка с миникамера. Безстрастен женски глас, в който някои зрители разпознаха гласа на шефката на „Супер 8“ — Вера Совакова, дългогодишната журналистка, станала изпълнителен директор на фирмата, започна да разказва как репортерът на телевизията Иржи Хашек току-що е влязъл в дома на опасната секта „Бялото семейство“. Източници му съобщили, че сектата планира масово самоубийство, което щяло да се случи всеки момент. Иржи Хашек пръв пристигнал на мястото и храбро, рискувайки живота си, проникнал в къщата с надеждата, че ще успее да спаси жертвите.

Тръпки полазиха гърба на Вера, когато си представи хората, залепени пред телевизорите си. Сигурно вече започваха да осъзнават, че драмата се развива в реално време пред очите им. Драма без сценарий, която можеше да свърши или с триумф, или с катастрофа.

И една-единствена клечка кибрит щеше да стигне. Адам Хавел нямаше намерение да поема никакви рискове обаче. Той замахна с коктейла Молотов и го запрати към прозореца. Стъклото се пръсна и в стаята избухнаха пламъци.

Идиоти. Бяха повярвали на Адам, когато им каза, че ще се погрижи всички да заспят дълбоко, преди да запали пожара и да се застреля. Изпълнил бе първата част от обещанието си. Наистина провери, за да се увери, че всички са в безсъзнание. После заключи вратата и излезе. Изчака, докато глупавият репортер влезе през страничната врата.

Адам Хавел би предпочел да остане и да гледа как грозната стара къща пламва като факла. Как поглъща доверчивостта и глупостта на хората вътре. Изпита задоволство, че тук бе успял да довърши онова, което бе провалил в Небраска. Този път беше изградил организацията по-търпеливо, докато не спечели доверието на всеки един член. Докато историите, които им разказваше за пречистващата сила на огъня, който ще извиси душите им в рая, завинаги затворен за неверниците, не се превърнаха в най-висшата истина в живота им.

Адам се бе наслаждавал на властта си над тях. От време на време дори се замисляше да остави нещата така, както са си. Беше им говорил за вяра и семейство толкова убедително, че понякога самият той започваше да вярва на думите си. Само че воденето на паството започна да става все по-досадно, а и той остаряваше. Сделката с Вера Совакова беше идеалният начин да излезе сух от водата… и богат.

Той не можеше да остане да гледа пожара, който беше подпалил. Самолетът му излиташе скоро, за да го отведе надалеч с парите на Вера и съвсем ново име и паспорт. Време беше да започне отначало, с чисто досие. Чисто бяло… като сняг.

Адам Хавел обърна гръб на къщата и заключи желязната порта след себе си. Това щеше да забави полицията и пожарната с няколко секунди. Може би решителни секунди.

Към Лумики литнаха парчета стъкло и тя приклекна в защитна поза. После я удари горещината от огъня, който лумна от напоените с газ парцали. Тя се спусна към стълбите. На площадката към горния етаж се сблъска с Иржи и камерата му.

— Какво правиш? — изсъска тя и закри обектива с ръка.

Той дръпна камерата.

— Снимам.

Лумики преглътна. Всеки мускул в тялото й се беше напрегнал.

— Участваш ли в заговора?

— За какво говориш?

Гласът и погледът на Иржи издаваха искрена изненада. Само че, ако имаше едно нещо, което Лумики бе научила на тази ваканция, то бе, че не е толкова добра в разпознаването на лъжи, колкото си мислеше.

В момента нямаше време за увъртане. Трябваше да сложат картите на масата.

Иржи започна:

— Вера ме инструктира да…

— Мисля, че Вера Совакова е един от хората в дъното на заговора. Смятам, че отдавна е знаела, че това ще се случи. Предполагам, че точно тя е пратила онзи мъж след мен. Възможно е дори масовото самоубийство да е било нейна идея.

Лумики говореше бързо и тихо. От приземния етаж се издигаха кълба тъмносив пушек и се чуваше пукането на пламъците. И двамата се разкашляха. Лумики видя как Иржи претегля думите й. Припомняше си всяко събитие, всяко късче информация, което го беше довело дотук. Очите му се разшириха. Очевидно беше стигнал до извода, че Лумики може да е права. Той изключи камерата.

— Не са нито на втория, нито на третия етаж. Трябва да са в мазето — каза Иржи.

Лумики тръгна надолу.

— Чакай! Там е опасно. Излизай оттук. Скоро ще дойде пожарната. Някой вече им е казал какво се случва — каза той. — Вера каза, че…

Гласът му заглъхна, когато разбра.

— Никой нищо не им е казвал — рече Лумики. — Минах през полицията, но никой нищо не беше чувал за масово самоубийство. Не знам дали ми повярваха. Нямах време да се опитвам да ги убеждавам. Може би сега вече им се е обадил някой съсед.

— Аз ще се обадя — каза Иржи и извади телефона си.

Огънят пълзеше по стените към горните етажи. Парцалите, напоени с газ, вече не му бяха достатъчни. Сега беше гладен за дърво. Температурата започваше да става непоносима. Огънят впи зъби в стълбите и дървото започна да поддава.

— Няма време! — извика Лумики.

Двамата хукнаха надолу по стълбите.

Иржи захвърли камерата. Не му бе потребна.

— След мен! — извиси глас Лумики и се устреми към пламъците, избирайки единствените места, които все още не бяха погълнати от огненото море.

Долови съдирането на плат зад себе си. Иржи разкъсваше ивици от ризата си. Подаде една на Лумики.

— Вземи! Сложи си го на устата.

Стигнаха до стълбите към мазето. Слизането под земята в дървена къща, обхваната от пламъци, изглеждаше като чиста лудост. В същия момент се чу шум от нещо голямо, което се срути. Вероятно стълбите. Нямаше време да мислят кое е лудост и кое не е. Хукнаха надолу по стъпалата.

Складове. Килер за храна. И стая със заключена врата. Иржи и Лумики се спогледаха, кимнаха и вкупом ритнаха вратата с всички сили. Дървото поддаде малко, но недостатъчно. Те отново ритнаха. Вратата проскърца, но не помръдна.

Температурата на въздуха около тях се повишаваше тревожно бързо. Пламтяща пещ. Огнено езеро. Ад.

Очите на Лумики сълзяха. Като през воал тя видя как Иржи се сниши и се затича към един от складовете. След секунди, които й се сториха цяла вечност, той се върна, понесъл тежък верижен трион.

Иржи дръпна връвта на стартера няколко пъти, но трионът не издаде звук. Лумики беше сигурна, че той никога досега не бе палил подобен трион. Тя пък го беше ползвала често в дома на братовчедите си в Оланд. Приближи се към Иржи и го избута от машината. Имаше си време и място за прояви на учтивост, но тук и сега не беше подходящият момент.

Лумики се надяваше, че трионът е бил използван скоро, защото така щеше по-лесно да запали. Тя го сложи на земята, стъпи върху него, поставяйки крак в средата на задната дръжка, хващайки здраво предната с лявата си ръка. С дясната леко дръпна стартера няколко пъти и накрая веднъж по-продължително.

Нищо.

Пали! Пали!

Лумики пробва пак. Три къси дръпвания, за да влезе гориво в цилиндъра. И едно бързо дръпване. Трионът заръмжа.

Беше тежък, но тя успя да го вдигне в правилна позиция. Мускулите на ръката й затрепериха от напрежението, когато острието се вряза във вратата. Лумики извърна лице, когато се разхвърчаха трески и стърготини. Шумът беше оглушителен. Тя успя да направи широк прорез в дървото, преди силите й да й изневерят.

— Дръпни се! — извика Иржи зад гърба й.

Лумики се махна от пътя му, той се засили и ритна прореза. Вратата се разцепи на две.

По пода в стаята бяха налягали хора. Лумики бързо преброи седемнайсет души. Изглеждаха мъртви, но щом тя допря пръсти до шията на една възрастна жена, долови пулс.

— Упоени са! — извика тя.

Огънят пукаше толкова силно над главите им, че едва се чуваха.

— Адам Хавел го няма — кресна Иржи.

— Няма значение. Помогни ми да изнесем Ленка!

Лумики я беше открила. Опита се да я вдигне, но тялото на Ленка бе отпуснато и тежко. Иржи дойде да помогне и двамата заедно я вдигнаха. Лумики преметна едната й ръка през шията си, за да поеме част от тежестта.

Бавно и внимателно започнаха да се качват по тясното стълбище. Острият пушек нахлу в очите, носовете и дробовете им. Блъсна ги горещина.

Приземният етаж бе същински ад, но страничната врата още се виждаше. Лумики се промуши под ръката на Ленка, потупа Иржи по гърба и викна над пламъците: „Бягай!“.

Иржи хукна. Лумики го последва. Изведнъж една горяща греда падна от тавана. Лумики едва успя да отскочи назад. Видя през пушека как Иржи стигна до вратата, излизайки навън с Ленка на ръце.

Огънят пищеше и пееше около Лумики. Тя почувства как близна ризата й и си помисли, че гърбът й е лумнал.

Затвори очи, за да ги предпази от дима, и се затича през пламъците, изскочи навън и се хвърли на тревата, където започна да се търкаля, докато не угаси огъня по гърба си. Видя Иржи, който лежеше проснат на земята и кашляше. Зърна и Ленка, която лежеше на тревата, потънала в спокоен сън.

Пламъците се протягаха към небето.

А над рева на огъня се чуха сирени.