Сала Симука
Бяла като сняг (19)

19

Ангелът бе положил глава на ръката си. Голям къс от лявото му крило се беше отчупил, а очите му изглеждаха така, сякаш бе плакал с черни сълзи векове наред. Ангел-пазител, който страдаше, защото се бе провалил в задачата си. Около краката му се виеше бръшлян, подобно на верига. Ангелът никога нямаше да отлети обратно на небето с отчупеното крило. Той бе вечно осъден да остане на земята, да рони черни сълзи и да страда под тежестта на греха заради провала си.

Лумики погледна тъжната, отчаяна поза на ангела. И тя се чувстваше така. Точно толкова обезсърчена. Точно толкова победена. Какво си мислеше, че ще стане? Гробището „Винохради“ беше едно от най-големите в Прага. Да откриеш игла в копа сено бе детска игра в сравнение с това.

Ленка бе споменала на Лумики, че баба й и дядо й са погребани в това гробище. Тя обаче никога не бе идвала на гробовете им. Според Адам човек не трябваше да мисли за мъртвите, а за тези, които бяха все още живи. Лумики допусна, че просто водачът на сектата не желаеше никой от членовете да се рови прекалено надълбоко в родословието си. Ето защо бе решила да дойде и да види какво ще научи от надгробните камъни.

Ако успееше да намери пробойна в приказките на Адам, може би щеше да успее да убеди Ленка, че не бива да остава в сектата. Ако съумееше да докаже, че Адам е излъгал за едно нещо, Ленка може би щеше да спре да вярва и на другите му „Истини“. Лумики бе наясно, че вероятността за това е малка, но в момента нищо друго не й идваше наум.

Трябваше да измъкне сестра си от влиянието на „Бялото семейство“ и Адам Хавел.

Лумики бе извървяла пеш целия път до гробището, след като излезе от станцията на метрото в центъра, което — сега осъзна — бе грешка. Този път се беше сетила да си обуе маратонки сутринта, но в момента имаше чувството, че сандалите щяха да са по-подходящи. Краката й се потяха през чорапите, петите й бяха подбити, а пръстите й представляваха сварена каша. Беше изпразнила бутилката си с вода преди половин час. Сигурна беше, че е изхвърлила повече течности, отколкото бе поела по време на разходката си. Всеки миг щеше да започне да я боли главата.

Фактът, че гробовете на бабата и дядото на Ленка бяха неоткриваеми, също никак не й помагаше да се усети добре. Освен че гробището беше огромно и не откриваше никаква логика в подредбата на гробовете, дори насред слънчевия летен ден мястото приличаше на нещо, излязло от готически роман. Вековни дървета протягаха клони към небето и хвърляха странни сенки върху надгробните камъни. Безпощадните зъби на времето бяха нахапали паметниците, кръстовете, статуите и парчета от стената. Всичко беше изпочупено и някои от ангелите изглеждаха гротескно — без ръка, дори без две, а други и без глава. Надписите по камъните бяха полуизтрити и се разчитаха трудно. На много места земята, стволовете на дърветата и надгробните камъни бяха покрити с дебел тъмнозелен килим от бръшлян.

Лумики бе успяла да открие множество покойници на име Франц и Мария, още повече Хавеловци и дори неколцина с имената Франц Хавел и Мария Хавлова. Само че датите не съвпадаха. Хора, живели през 18-и век, не й вършеха работа. Тя усети как главоболието, предизвикано от обезводняването, започна да пълзи от тила към слепоочията й. Скоро щеше да стигне до челния дял на мозъка й и може би да се превърне в пълноценен пристъп на мигрена. Неделният обяд, който бе изяла в компанията на „семейството“ на Ленка, все още подскачаше в стомаха й, макар да беше успяла да изплакне гнусния вкус на парцала. Лумики не искаше да повръща в гробището. На покойниците това нямаше да направи впечатление, но щеше да е неуважително към живите, които посещаваха гробовете на близките си.

Тя седна на пейка под сянката на едно дърво и няколко пъти бавно си пое въздух. Ако останеше тук и продължеше търсенето, щеше само да си загуби времето. По-добре да отиде до най-близкия магазин и да си купи нещо студено за пиене, а по-късно да попита Иржи дали разполага с информация за бабата и дядото на Ленка. Нали вече беше разгледал църковните архиви.

Идването й на гробището се беше оказало глупаво. Лумики реши да приеме станалото като житейски урок и обеца на ухото. Не прави прибързани планове. Винаги проучвай всичко предварително.

В същия момент телефонът й зазвъня. Татко. Предпочиташе да не вдига точно сега, но знаеше, че това няма да е особено разумно. Ако не вдигнеше, майка й и баща й просто щяха да се разтревожат, без да има реална причина за това.

— Говорили сте с Каиса днес и изглежда, разговорът е прекъснал. С мен ли искаше да поприказваш? — прозвуча гласът на баща й.

— Да. Ами… Исках само да те питам как ти се стори Прага, когато беше тук — отвърна Лумики.

За момент се загледа към надгробния камък точно пред себе си, почти напълно скрит от бръшляна. Не беше изцяло разочарована от безполезното си идване на гробището. Атмосферата беше невероятна… като нещо, излязло от кошмар или сън. Дори и само това придаваше смисъл на присъствието й тук.

— Как разбра, че съм ходил в Прага? — тонът на баща й настояваше за отговор, беше почти недружелюбен.

Лумики се замисли за миг. Не желаеше да разкрива на баща си всичко наведнъж. Още не.

— От една обща позната. Някой от миналото, който те помни.

— Учудвам се, че някой би ме помнил след толкова години…

Тя не остави баща си да довърши и мина на въпроса.

— Защо не ми каза, че си бил тук?

Мълчанието в другия край на връзката така натежа и толкова се проточи, че Лумики се зачуди дали разговорът не е прекъснал.

— Честно казано, по онова време бях в толкова тежко състояние, че предпочитам да не си спомням. Пък и не помня много — сподави накрая баща й.

Не помниш как си заченал първата си дъщеря? На Лумики й идеше да изкрещи това в телефона.

— Та… затова не ти споделих. Нямаше какво да разказвам.

Ядосана и разочарована, Лумики се втренчи в пространството пред себе си. Нямало какво да разказваш, а? Говорим за единствената ми сестра, но ти нямаш какво да разказваш. Голяма работа!

— Е, затова звънях — каза тя. — Няма друго.

— Всичко наред ли е там? Имаш ли достатъчно пари? Хостелът добър ли е?

Баща й отново говореше с обичайния си загрижен, леко далечен бащински тон.

— Да. Всичко е наред. След няколко дни се прибирам.

Може би заедно със сестра си, добави тя наум. В такъв случай на баща й щеше да му се наложи да преосмисля кое влиза в категорията „нищо за разказване“.

Лумики често бе имала чувството, че в семейството й всички просто играят роли. Майка й играеше ролята на майката, баща й — на бащата, а самата тя играеше ролята на дъщерята. Всички се държаха така, сякаш са на сцена, сякаш във всеки момент ги снима камера. Отначало тя смяташе, че във всички семейства е така, но някъде около десетия си рожден ден започна да наблюдава другите семейства и начина, по който се държат в магазина, в парка и при семейни сбирки. Тези семейства не се държаха като нейното. Караха се и се смееха. Присъстваха. Бяха истински. В семейството на Лумики никой не казваше каквото мисли. Изричаха само онова, което според тях пишеше в сценария.

Това създаваше особена атмосфера в дома им и правеше всеки истински разговор почти невъзможен. На теория баща й — бизнесмен, и майка й — библиотекарка, играеха ролите си идеално. Въпреки това винаги се държаха така, сякаш произнасяха думи, които някой друг бе написал. Не бяха цялостни и живи. Бяха силуети. Лумики не знаеше дали някога щеше да има шанса да стигне до реалните хора зад тези сенки.

През зелените тривърхи листа на дървото Лумики зърна, че надгробният камък точно пред пейката, на която седеше, е на човек, чието име започва с „Ф“. И реши да го провери. Един последен гроб.

Тя се изправи, отиде до плочата и задърпа упорития бръшлян от нея, за да види буквите. „Франц“. Франц Хавел. И второ име. „Мария Хавлова“. Сърцето на Лумики заби бясно. Датите съвпадаха.

— Е, ако стане нещо, обади се — каза баща й.

— Добре, непременно. Чао!

Тя осъзнаваше, че бе приключила разговора като вечно недоволен тийнейджър, но в момента трябваше да се съсредоточи върху надгробния камък пред себе си. На него имаше и трето име. С треперещи ръце Лумики посегна към бръшляна, който го скриваше.

„Клаус Хавел. Роден през 1940 г. Умрял през 1952 г.“

Лумики постоя втренчена в числата няколко секунди, преди изтощеният й мозък да склони да й каже какво не е наред с датите.

Клаус Хавел бе умрял на дванайсетгодишна възраст. Крайно невероятно бе да е баща на Адам Хавел. Не невъзможно, но вероятността беше толкова малка, че Лумики бе готова да се обзаложи на каквото и да е, че Адам е излъгал Ленка. Тя извади телефона си и снима камъка. Щеше да го покаже на Ленка. Може би тогава тя щеше да й повярва, че „семейството“ и особено „Татко“ не са толкова невинни, колкото смяташе.

Докато прибираше телефона в джоба си, в ноздрите й нахлу миризма, която заплашваше да събуди мигрената, от която Лумики така се боеше. Киселият дъх на пот и афтършейв. Същият, който бе надушила предишната нощ.

Лумики не губи време да се оглежда. Направо хукна да бяга и съвсем навреме. Зад себе си чу трополенето на тежки стъпки.

Поне мен защитете, помоли се тя наум на отчаяните ангели-хранители, които наблюдаваха бягството й с празни очи. Разперете крила и вдигнете буря, за да спрете враговете ми.

Горещият въздух не потрепна.

Преследвачът й бе бърз. Сигурно беше доста по-отпочинал и не страдаше от обезводняване, за разлика от Лумики, която бе спала само няколко часа миналата нощ, без да се брои изтощителната й разходка до гробището. По кожата й изби пот, макар да бе убедена, че у нея не бе останала и капчица течност.

Лумики профуча през портите на гробището. Надолу по улицата имаше станция на метрото. Тя бързо взе решение и се затича натам, сетне се спусна по стълбите към пероните. Да слиза под земята с убиец по петите не звучеше като най-добрия план на света, но според нея там може би имаше охрана и преследвачът нямаше да посмее да й направи нищо на претъпкания перон. Тежките стъпки по стълбите след нея й показаха, че е решил да не се отказва.

Един влак тъкмо спираше. Лумики бе от първите, които се качиха в него. Преследвачът й трябваше да се промъкне между слизащите, но това не го забави кой знае колко. Тя продължи да тича и във влака, мина в следващия вагон. Хвърли поглед през рамо и зърна как мъжът разбутва хората и продължава да крачи след нея.

В същия момент на перона за обратната посока пристигна друг влак. Вратите му се отвориха и към влака, в който бяха Лумики и преследвачът й, се понесе човешка вълна. Сега между тях имаше десетки хора и Лумики загледа как преследвачът й ядно ги разбутва. Изглежда, не го интересуваше дали има публика. Изражението на лицето му говореше, че е готов да я убие с голи ръце пред погледите на пътниците.

Лумики се опита да остане спокойна. Започна да брои секундите. Трябваше да изчака до последния момент.

Мъжът се приближаваше. Вратите се затвориха. Вратите на влака в обратната посока още бяха отворени. Щом Лумики забеляза, че и те започват да се плъзгат, тя бързо натисна бутона за отваряне и изскочи навън. Затича се по перона, свали раницата от рамото си, вдигна я във въздуха и се промуши странично между затварящите се врати на другия влак.

Първият влак тръгна. Вторият влак тръгна. Лумики смогна да мерне за последен път мъжа, който я бе преследвал. Той бе със зачервено лице и удряше с юмруци по прозореца, но напразно. Влакът ускори в обратната посока, както и този на Лумики.

Тя се строполи на една седалка и избърса потта от челото си с трепереща ръка. Момче на около десет години, седнало до нея, я гледаше с нескрито възхищение. В ръката си държеше кутийка с фанта, която протегна към Лумики, повдигайки вежди. Тя прие жеста като покана и първо реши да откаже, но после си промени решението.

Топлата, слабо газирана напитка с вкус на портокал никога не й се беше струвала по-вкусна.