Сара Дж. Маас
Острието на асасина (30)

1

В просторния вестибюл на Асасинската крепост цареше тишина, когато Селена Сардотиен прекоси мраморния под, стиснала писмо в пръстите си. На огромните дъбови порти я посрещна само икономката, която взе подгизналото й от дъжда наметало, а като видя дяволитата усмивка по лицето й, сметна за най-разумно да си замълчи.

Вратите към кабинета на Аробин Хамел се намираха в другия край на вестибюла и в момента бяха затворени. Но Селена знаеше, че е там. Уесли, прислужникът му, стоеше на пост отпред и тъмните му очи останаха неразгадаеми, докато крачеше към него. Макар и Уесли да не беше асасин, Селена не се съмняваше, че е смъртоносно похватен с меча и кинжалите, закачени по исполинското му тяло.

Освен това не се съмняваше, че Аробин е пратил свои шпиони до всяка порта на града. В мига, в който бе стъпила в Рифтхолд, го бяха уведомили, че се е завърнала. Мръсните й ботуши оставяха кални дири по пътя към кабинета му — към Уесли.

Минали бяха три месеца от нощта, в която Аробин я преби до несвяст — наказание, задето бе осуетила сделката му с пиратския лорд капитан Ролф за продажбата на роби. Три месеца, откакто Кралят на асасините я беше изпратил в Червената пустиня, за да се учи на подчинение и дисциплина и да спечели одобрението на Немия господар на Тихите асасини.

Писмото в ръката й беше доказателство за успеха й. Доказателство, че Аробин беше съумял да я пречупи онази нощ.

Селена нямаше търпение да зърне изражението му, като му връчеше писмото.

И най-вече като му съобщеше за трите сандъка със злато, които носеше със себе си и в момента качваха в стаята й. С няколко думи щеше да му обясни, че дългът й към него е изплатен; че възнамерява да се изнесе от крепостта и да заживее в новото си жилище… че вече е свободна.

Когато достигна другия край на вестибюла, Уесли пристъпи пред вратите на кабинета. Изглеждаше на възрастта на Аробин, а фините белези по лицето и ръцете му подсказваха, че животът му като лакей на Краля на асасините не е бил лесен. Селена подозираше, че под тъмните му дрехи се крият още белези — дори по-жестоки.

— Зает е — обяви Уесли, отпуснал ръце от двете страни на тялото си в готовност да грабне оръжията си при нужда.

Селена може и да беше протеже на Аробин, но Уесли открай време се мъчеше да й покаже, че ако се превърнеше в заплаха за господаря му, щеше да й види сметката без капка колебание. Нямаше потребност да го наблюдава в действие, за да се увери, че би бил интересен опонент. Навярно затова и тренираше сам — и пазеше в тайна личната си история. Колкото по-малко знаеше за Уесли, толкова по-голямо преимущество щеше да има той над нея, ако някога се стигнеше до битка помежду им. Умно — и донякъде ласкателно.

— И аз се радвам да те видя, Уесли — усмихна му се широко Селена.

Той се напрегна, но не я спря, когато мина покрай него и отвори със замах вратите на кабинета.

Кралят на асасините седеше зад изящното си бюро, ровейки из купчините листове пред себе си. Без да го поздрави даже, Селена отиде право при бюрото и метна писмото върху лъскавата му дървена повърхност.

Отвори уста и думите едва не изригнаха от нея. Аробин обаче просто вдигна пръст с бледа усмивка и продължи да работи по документите си. Уесли затвори вратите зад нея.

Селена замръзна на място. Аробин обърна листа в ръцете си, плъзвайки бърз поглед по текста върху него, и махна небрежно с ръка. „Седни!“

Без да отделя очи от документа, който четеше, Аробин взе писменото одобрение от Немия господар и го постави върху близката купчина с листове. Селена примигна насреща му. Веднъж. Два пъти. Той не вдигна поглед към нея. Просто продължи да чете. Посланието му й стана повече от ясно: трябваше да изчака, докато той е готов да я изслуша. А дотогава дори да крещеше, докато дробовете й се пръснеха, нямаше да отчете присъствието й.

Ето защо Селена седна.

По прозорците на кабинета барабанеше дъжд. Минаха секунди, десет минути, а плановете й за драматична реч с театрални жестове отстъпиха място на мълчанието. Аробин прочете още три документа, преди да се пресегне за писмото от Немия господар.

А докато той го четеше, Селена не можеше да прогони от главата си спомена за последния път, когато бе седяла в същия този стол.

Сведе поглед към разкошния червен килим под краката си. Някой се беше справил блестящо с почистването. Колко ли от кръвта беше нейна и колко на Сам Кортланд, съперника й и съучастник в осуетяването на сделката за търговия с роби? Още не знаеше какво му е причинил Аробин онази нощ. Не забеляза Сам във вестибюла. Но същото важеше и за останалите асасини, живеещи в крепостта. Така че вероятно Сам си имаше работа. Надяваше се да си има работа, защото това би значело, че е жив.

Аробин най-сетне вдигна поглед към нея, захвърляйки писмото на Немия господар на една страна, сякаш беше най-обикновено парче хартия. Селена остана с изправен гръб и вирната брадичка, докато сребристите очи на Аробин обхождаха изпитателно тялото й. Задържаха се най-много върху тънкия розов белег от едната страна на шията й, едва на сантиметри от челюстта и ухото й.

— Е — обади се накрая, — очаквах да се върнеш с повечко тен.

Тя почти се изсмя, но успя да задържи лицето си безизразно.

— Ходех облечена от глава до пети, за да се крия от слънцето — обясни.

Думите й прозвучаха по-тихо — по-слабо, — отколкото й се искаше. Първите й думи към него, откакто я беше пребил като куче. Не я удовлетворяваха.

— Аха — отвърна той, въртейки златния пръстен на единия си показалец с дългите, елегантни пръсти на другата си ръка.

Тя вдиша през носа и си спомни всичко, което бе изгаряла от желание да му каже през последните месеци и по време на обратния път към Рифтхолд. Само броени изречения, и всичко приключваше. Повече от осем години в негова служба, завършени с низ от думи и планина от злато.

Тя свика сили да започне, но Аробин заговори пръв.

— Съжалявам — рече той.

Думите пак се изпариха от устните й.

Той впери поглед в нея и спря да върти пръстена си.

— Ако можех да залича онази нощ, Селена, щях.

Приведе се над бюрото си със стиснати юмруци. Последния път, когато бе съзряла тези ръце, бяха изцапани с нейната кръв.

— Съжалявам — повтори Аробин.

Беше с почти двайсет години по-възрастен от нея, но макар из червената му коса да се виждаха сребристи кичури, лицето му младееше. Изтънчени, изсечени черти, ослепително бистри сиви очи… Може и да не се нареждаше сред най-големите красавци, които някога бе срещала, но определено го смяташе за обаятелен.

— Всеки ден — продължи той, — всеки божи ден, откакто си тръгна, ходя в храма на Кива да се моля за прошка.

Сигурно във всеки друг случай би изсумтяла при мисълта Кралят на асасините да коленичи пред статуята на бога на изкуплението, но думите му прозвучаха толкова искрено. Дали бе възможно наистина да се разкайва за постъпката си?

— Не биваше да си изпускам нервите. Не биваше да те изпращам в пустинята.

— Тогава защо не ме върна?

Въпросът изхвърча от устата й, преди да смогне да смекчи острата нотка в гласа си.

Аробин присви леко очи, по-отявлен израз на смущение не би си позволил, знаеше Селена.

— Като се има предвид колко време би отнело на пратениците ми да те проследят, вероятно вече щеше да си тръгнала на обратно.

Тя стисна челюсти. Пробваше да се измъкне лесно.

Аробин прочете гнева в очите й — и недоверието.

— Позволи ми да изкупя вината си към теб.

Той стана от кожения си стол и заобиколи бюрото. Дългите му крака и многогодишният му опит в подобни ситуации правеха движенията му някак естествено елегантни. Той взе една кутия от ръба на масата и падна на коляно пред нея, изравнявайки лицето си с нейното. Беше забравила колко е висок.

Поднесе й дара си. Кутията сама по себе си беше произведение на изкуството, инкрустирано със седеф, но Селена се постара да запази равнодушен вид дори като отвори капака й.

Брошката от смарагд и злато засия под сивкавата следобедна светлина. Беше великолепна творба на майстор занаятчия и Селена мигновено си представи с кои от роклите и туниките й би си паснала най-добре. Избрал бе точно такава, защото и той познаваше гардероба и вкуса й. И самата нея. От всички хора на света единствено Аробин знаеше пълната истина.

— За теб е — обяви той. — Първият ми подарък от многото предстоящи. — Селена следеше внимателно всяко от движенията му и се напрегна, когато протегна ласкаво ръка към лицето й и плъзна нежно пръст от слепоочието й надолу по извивката на скулата й. — Съжалявам. — Прошепна пак и тя вдигна очи към неговите.

Баща, брат, любовник — никога не се беше провъзгласявал за което и да е от трите. Най-вече последното, макар че, ако Селена беше момиче от друг сой и Аробин я беше възпитал другояче, вероятно щеше да се стигне и дотам. Обичаше я като своя роднина и въпреки това постоянно я излагаше на опасности. Грижеше се за нея, образоваше я, а бе поругал невинността й още първия път, когато я накара да отнеме човешки живот. Дал й беше всичко и в същото време й го бе отнел. Както не можеше да преброи звездите в небето, така не можеше и да определи чувствата си към Краля на асасините.

Селена извърна лице и Аробин се изправи. Облегна се на ръба на бюрото и й се усмихна едва доловимо.

— Имам и друг подарък за теб.

Толкова месеци си беше мечтала да го напусне, да изплати дълговете си към него… Защо не беше способна просто да отвори уста и да му каже?

— Бензо Доневал идва в Рифтхолд — обяви Аробин.

Селена килна глава. Беше чувала за Доневал — безкрайно влиятелен предприемач от Мелисанде, далечния югозапад, и едно от най-новите завоевания на Адарлан.

— Защо? — попита някак тихо и премерено тя.

Очите на Аробин просветнаха.

— Участва в големия кортеж, който Лигфер Бардингейл е повела към столицата. Лигфер е близка приятелка с бившата кралица на Мелисанде, която я помолила да лобира за нея пред краля на Адарлан.

Мелисанде оставаше едно от малкото кралства, чието знатно семейство не беше екзекутирано. Вместо това се бяха отказали от короните си, заклевайки се във вярност на краля на Адарлан и легионите му. Селена не можеше да реши кое е по-лошо: да загубиш главата си или да я преклониш пред краля на Адарлан.

— Доколкото знам — продължи Аробин, — целта на кортежа е да демонстрира преимуществата на Мелисанде като култура, търговски стоки, богатства. И така да убеди краля да им предостави разрешението и ресурсите, необходими за изграждането на път. Като се има предвид, че бившата кралица на Мелисанде към момента е просто фигурант, да ти призная, доста съм впечатлен от амбицията й. И нахалството й.

Селена прехапа устна и си представи картата на континента им.

— Път, свързващ Мелисанде с Фенхароу и Адарлан?

От години местоположението на Мелисанде затрудняваше търговията с далечното кралство. Тъй като граничеха с почти непроходими планини и Оуквалдския лес, търгуваха главно чрез пристанищата си. Изграждането на път можеше да промени всичко това. Да направи Мелисанде безкрайно богато и влиятелно кралство.

Аробин кимна.

— Кортежът ще остане в Рифтхолд една седмица и за това време са планирани приеми и търговски изложения, включително тридневните тържества в чест на Жътварската луна. Вероятно, ако жителите на Рифтхолд се влюбят в стоките им, кралят ще приеме молбата им на сериозно.

— И какво общо има Доневал с този път?

Аробин сви рамене.

— Идва в Рифтхолд да води бизнес преговори. И може би да подлива вода на бившата си съпруга Лигфер, както и да извърши една много специална мисия, заради която Лигфер е решила да го ликвидира.

Селена вирна вежди. За какъв „подарък“ говореше тогава Аробин?

— Доневал пътува с изключително важни документи — процеди той толкова тихо, че дъждът, брулещ прозорците, едва не заглуши думите му. — Твоята работа ще е не само да го ликвидираш, но и да се сдобиеш с въпросните документи.

— За какви документи става дума?

Сребристите му очи се озариха.

— Доневал цели да започне търговия с роби с някого от Рифтхолд. Ако кралят одобри изграждането на пътя, той държи да е първият мелисандец, облагодетелствал се от вноса и износа на роби. Доколкото ми е ясно, документите съдържат доказателство, че влиятелни поданици на Мелисанде, пребиваващи в Адарлан, се противопоставят на търговията с роби. А като се има предвид до какви крайности стига кралят на Адарлан, за да накаже противниците на доктрините си… Е, да речем, че информацията за самоличността на опонентите му по отношение на бизнеса с роби — особено след като вече предприемат мерки за освобождаването им от неговите лапи — би била изключително ценна за краля. Доневал и новият му бизнес партньор в Рифтхолд възнамеряват да използват списъка за шантаж спрямо въпросните хора; да ги принудят да спрат съпротивата си и да инвестират в полагането на основите на търговията с роби в Мелисанде. Ако откажат, Лигфер смята, че бившият й съпруг ще предостави на краля списъка с имена.

Селена преглътна сухо. Това предложение за мир ли беше? Знак, че Аробин е променил мнението си относно търговията с роби и й е простил за случката в Залива на Черепа?

Но пък отново да се оплита в подобно нещо…

— Какво печели Бардингейл от всичко това? — поде предпазливо. — Защо ни наема да го убием?

— Защото Лигфер не вярва в робовладелството и желае да защити хората от онзи списък. Хора, готови да предприемат нужните стъпки, за да смекчат удара от търговията с роби върху Мелисанде. И дори да освободят вече пленените роби.

Аробин говореше, сякаш познаваше Бардингейл лично, сякаш бяха повече от бизнес партньори.

— А знае ли се кой е съучастникът на Доневал в Рифтхолд?

Трябваше да погледне въпроса от всички страни, преди да приеме мисията, да го премисли старателно.

— Лигфер не знае; източниците й засега не успяват да засекат име в шифрованата кореспонденция на Доневал с партньора му. Осведомили са я само, че Доневал ще му предаде документите след шест дни в жилището, което е наел за престоя си тук. Още не е сигурна какви документи ще му поднесе партньорът му, но може да се обзаложи, че е списък с адарланските опоненти на търговията с роби. Според Лигфер Доневал ще си осигури изолирана стая в жилището, където да извършат размяната на спокойствие — кабинет или нещо подобно. Познава го достатъчно добре, за да е убедена.

Селена започна да проумява накъде клонят нещата. Доневал й беше поднесен почти на тепсия. За нея оставаше просто да открие кога ще се състои срещата, да се запознае с охраната му и да намери начин да се справи с нея.

— Значи… от мен се очаква не само да убия Доневал, но и да изчакам да изпълни размяната, за да взема неговите документи, плюс онези, които ще донесе партньорът му? — Аробин се подсмихна леко. — Ами партньорът му? И него ли трябва да ликвидирам?

Усмивката на Аробин се изпъна в тънка линия.

— Тъй като още не знаем с кого е сключил сделка, в мисията ти официално не влиза и неговото убийство. Но ми беше дадено да разбера, че Лигфер и сътрудниците й искат и него мъртъв. Може да те възнаградят допълнително.

Тя огледа смарагдовата брошка в скута си.

— И какво ще е заплащането?

— Изключително добро. — Селена чу усмивката в гласа му, но задържа вниманието си върху прекрасното зелено бижу. — И аз няма да претендирам за дял от него. Цялото е за теб.

Това я провокира да вдигне глава. И тогава зърна умолителната искрица в очите му. Може би наистина съжаляваше за постъпката си. И вероятно беше избрал тази мисия специално за нея, за да й докаже по свой собствен начин, че разбираше защо е освободила онези роби в Залива на Черепа.

— Предполагам, че Доневал е под сериозна охрана?

— Много сериозна — потвърди Аробин и изрови някакво писмо от бюрото зад себе си. — Възнамерява да сключи сделката след празненствата, за да може да си тръгне към дома още на следващия ден.

Селена впери поглед в тавана, като че щеше да надникне през дървените греди право в собствената си стая на горния етаж, където в момента се намираха сандъците й със злато. Нямаше потребност от повече пари, но ако изплатеше дълга си към Аробин, джобовете й бързо щяха да се изпразнят. Пък и тази мисия не изискваше от нея единствено да убива, а и да помогне на хора, изпаднали в беда. Колко ли човешки животи щяха да погинат, ако не ликвидираше Доневал и партньора му и не заграбеше списъците им?

Аробин я доближи отново и тя стана от стола си. Той отмести с милувка косата от лицето й.

— Липсваше ми — пророни.

Сетне разтвори обятията си за нея, без да опита да я прегърне. Тя огледа лицето му. Немият господар й беше казал, че хората се справяли с болката си по различни начини — някои предпочитаха да я удавят, други я обикваха, а трети й позволяваха да се превърне в гняв. Макар и да не съжаляваше, задето бе освободила онези двеста роби от Залива на Черепа, с постъпката си бе предала Аробин. Може би посегателството му над нея беше неговият начин да се справи с болката от предателството й.

И въпреки че на света не съществуваше оправдание за онова, което й беше причинил, само него си имаше. Общата им история, тъмна, скверна и пропита с тайни, не беше изкована единствено от злато. И ако го изоставеше, ако изплатеше дълговете си към него още сега и повече никога не се върнеше…

Тя отстъпи назад и Аробин отпусна небрежно ръце, наглед незасегнат от отказа й.

— Ще си помисля за Доневал.

Не лъжеше. Винаги си даваше време да прецени мисиите си и Аробин неизменно й осигуряваше тази възможност.

— Съжалявам — каза той за пореден път.

Селена го изгледа продължително и после си тръгна.

* * *

Умората я връхлетя в мига, в който заизкачва излъсканите мраморни стъпала на внушителното стълбище. Цял месец тежък път… след цял месец безпощадни тренировки и жесток удар в сърцето. Винаги когато видеше белега на врата си или го докоснеше, или усетеше допира на дрехите си по него, през тялото й плъзваше болезнена тръпка, подбудена от спомена за предателството, от което бе резултат. В началото вярваше, че Ансел й е истинска приятелка — приятелка до живот, приятелка по душа. Ала жаждата й за мъст се оказа по-голяма от всичко друго. При все това, където и да се намираше тя сега, Селена се надяваше най-сетне да се е изправила лице в лице с демоните си.

Минавайки покрай нея, един слуга й се поклони с извърнат поглед. Всички в крепостта знаеха коя е и бяха готови да жертват себе си, за да запазят самоличността й в тайна. Не че в това имаше някакъв смисъл, при положение че всички Тихи асасини вече можеха да я разпознаят.

Селена въздъхна през стегнато гърло и прокара ръка през косата си. Преди да влезе в града тази сутрин, беше спряла в една странноприемница извън Рифтхолд, за да се изкъпе, да изпере мръсните си дрехи и да се гримира. Не желаеше да отива в Асасинската крепост с вид на канален плъх. Въпреки това още се чувстваше мръсна.

Подминавайки една от гостните на горния етаж, дочу свирене на пиано и смях. Щом Аробин си имаше гости, защо го завари в кабинета му? Явно имаше много работа.

Селена стисна зъби. Целият този фарс… Беше я карал да чака за нищо.

Тя сви ръце в юмруци и тъкмо щеше да се върне с тежки стъпки до кабинета му на долния етаж, за да му заяви, че го напуска и че вече не я притежава, когато някой изникна в елегантно обзаведения коридор.

Селена замръзна, вперила поглед в Сам Кортланд.

Той се взираше в нея с изцъклени кафяви очи и сковано тяло. Сам затвори вратата на тоалетната така, сякаш му костваше доста усилия, и закрачи към нея, минавайки покрай дългите завеси от тюркоазено кадифе, покрай картините в рамки по стените. И докато всяка негова стъпка го водеше по-близо и по-близо до нея, тя се закова на място, попивайки с очи всеки сантиметър от тялото му, преди да спре на няколко крачки от нея.

Не му липсваха крайници, не куцаше, не изглеждаше изтерзан. Кестенявата му коса беше избуяла малко, но му отиваше. И имаше слънчев загар — прекрасен слънчев загар, като че цяло лято се беше припичал. Изобщо ли не го беше наказал Аробин?

— Върнала си се — пророни Сам, сякаш не можеше да повярва, че стои пред него.

Тя вдигна брадичка и пъхна ръце в джобовете си.

— Очевидно.

Сам килна леко глава.

— Как беше в пустинята?

Не забелязваше и драскотина по него. Разбира се, и нейното лице вече беше заздравяло, но…

— Горещо — отвърна.

Той се засмя беззвучно.

Не че се ядосваше, задето го намираше невредим. Всъщност едва не повърна от облекчение. Просто не беше очаквала да се почувства толкова… странно. А и след събитията с Ансел, можеше ли истински да му има доверие?!

Откъм гостната, само няколко врати по-надолу, се разнесе пронизителен женски кикот. Нима бе възможно да има толкова много въпроси, а да не знае какво да каже?

Очите на Сам се плъзнаха към шията й, където за миг се застопориха в една точка… върху тънкия й нов белег.

— Какво ти се е случило?

— Опряха меч до гърлото ми.

Очите му притъмняха, но точно сега не й се разказваше онази дълга, тъжна история. Не й се говореше за Ансел и определено не й се подхващаше темата за онази нощ с Аробин, след като се бяха върнали от Залива на Черепа.

— Ранена ли си? — попита тихо Сам и направи още крачка напред.

Отне й секунда да осъзнае, че навярно си беше представил много, много по-лош сценарий от реалния, чувайки за меча, опрян в гърлото й.

— Не — увери го тя. — Не беше каквото си мислиш.

— А какво тогава?

Вече я оглеждаше по-внимателно; взираше се в почти невидимата бяла линия по едната й буза — друг спомен от Ансел, в ръцете й, във всичко. Стройното му, мускулесто тяло се напрегна. Гърдите му се бяха разширили.

— Такова, дето не ти влиза в работата — сопна му се тя.

— Кажи ми какво е станало? — процеди Сам.

Тя му отговори с една от онези превзети усмивчици, които знаеше, че ненавижда. Отношенията им се бяха подобрили след събитията в Залива на Черепа, но все пак толкова години се беше отнасяла зле с него, че недоумяваше как да се върне към новооткритото приятелство помежду им.

— Защо да ти казвам каквото и да било?

— Защото — изсъска той, пристъпвайки още по-напред, — последния път, когато те видях, Селена, лежеше в несвяст върху килима на Аробин, толкова окървавена, че не можех да зърна проклетото ти лице.

Вече стоеше така близо до нея, че можеше да го докосне. Дъждът продължаваше да шиба прозорците в коридора, сякаш за да й напомни, че светът не престава да съществува край тях.

— Кажи ми — подкани я отново той.

„Ще те убия!“, беше изкрещял Сам на Аробин, докато Кралят на асасините я пребиваше. Беше го изревал насреща му. В онези ужасяващи минути връзката, зародила се помежду им, не се беше скъсала. Сам беше избрал да застане зад нея, да се бори за нея. Ако не друго, поне това го отличаваше от Ансел. Той може и да я бе наранявал и предавал десетки пъти, но никога със зъл умисъл.

Половинчата усмивка подръпна едното ъгълче на устните й. Беше й липсвал. Неочакваното й изражение накара Сам да се усмихне леко объркано. Тя преглътна, усещайки как думите кипват в нея — липсваше ми, — но в този момент вратата на гостната се отвори.

— Сам! — смъмри го със смях на устни тъмнокоса, зеленоока млада жена. — Ето къде…

Очите й срещнаха тези на Селена, която веднага я позна и спря да се усмихва.

По удивителните черти на момичето обаче се изписа котешки самодоволна усмивка. Тя излезе от гостната и тръгна с изкусителна походка към тях. Селена попи с очи гъвкавото полюшване на ханша й, елегантната поза на ръката й, изящната й рокля, чието дълбоко деколте разкриваше щедро пищната й гръд.

— Селена — изчурулика тя и очите на Сам запрескачаха предпазливо между двете момичета, когато спря до него.

Прекалено близо до него за обикновена позната.

— Лизандра — поздрави я със същия тон Селена.

Запознала се беше с Лизандра, когато и двете бяха десетгодишни, и през седемте години на познанството им не си спомняше нито един момент, в който да не й се бе искало да размаже лицето й с тухла. Или да я хвърли през прозореца. Или да й причини всички неща, научени от Аробин.

Ситуацията се влошаваше от факта, че Кралят на асасините беше вложил доста пари в израстването й от улично сираче до една от най-предпочитаните куртизанки в историята на Рифтхолд. Беше близък с нейната мадам и от години обгрижваше Лизандра. Те двете бяха единствените куртизанки, запознати с малката подробност, че момичето, което Аробин представяше за своя „племенница“, всъщност му беше протеже. Селена така и не разбра защо беше доверил истината и на нея самата, но винаги когато се оплачеше от риска Лизандра да разкрие самоличността й, той я уверяваше, че е изключено. Селена, разбира се, отказваше да повярва; но може би заплахите от Краля на асасините бяха достатъчни да затворят устата дори на бъбривата Лизандра.

— Мислех, че ще поживееш повечко в пустинята — рече Лизандра, плъзвайки коварен поглед по дрехите й. Слава на Уирда, че се беше преоблякла в онази странноприемница! — Наистина ли лятото се изниза толкова бързо? Е, когато човек се забавлява…

Смъртоносно, злокобно спокойствие изпълни вените на Селена. Веднъж й се беше озъбила, когато бяха на тринайсет и Лизандра грабна едно прекрасно дантелено ветрило от ръцете й. Двете се сборичкаха и се търкулнаха надолу по стълбите. Селена прекара една нощ в тъмницата на крепостта заради червените следи, които беше оставила по лицето на Лизандра, след като я беше нашибала с въпросното ветрило.

Помъчи се да не обръща внимание колко близо стоеше съперницата й до Сам. Той винаги се държеше любезно с куртизанките и всичките до една го обожаваха. Все пак някога майка му, бидейки една от тях, помолила Аробин — неин верен клиент — да се грижи за сина й, преди някакъв ревнив клиент да я убие, когато Сам бил едва на шест. Селена скръсти ръце.

— Има ли смисъл да питам какво правиш тук?

Лизандра й се усмихна многозначително.

— О, Аробин — измърка името му, като че бяха най-интимни приятели — организира тържествен обяд в чест на предстоящото ми Наддаване.

Колко мило от негова страна!

— И е поканил бъдещите ти клиенти?

— О, не — изкиска се Лизандра. — Празнуваме само с момичетата. И с Кларис, разбира се.

Използваше и името на своята мадам като оръжие, като че с тази дума можеше да съкрушава и господства, сякаш с нея загатваше: „Аз съм по-важна от теб; имам повече влияние от теб; аз съм всичко, а ти си нищо“.

— Прекрасно — каза Селена.

Сам още не се беше обадил.

Лизандра вирна брадичка и осеяния си с бледи лунички нос.

— Наддаването ми е след шест дни. Очаква се да разбия всички рекорди.

Селена беше виждала няколко млади куртизанки да минават през този процес — обучаваха момичетата, докато навършеха седемнайсет, после продаваха девствеността им на онзи, който предложеше най-висока цена.

— Сам — продължи Лизандра, пъхвайки фина ръка в свивката на лакътя му — ми помогна безкрайно в подготовката за тържеството по случай Наддаването ми.

Селена се изненада от скорострелното си желание да изтръгне деликатната й ръчичка от китката. Само защото Сам симпатизираше на куртизанките, не значеше, че трябва да е толкова… приятелски настроен спрямо тях!

Той се покашля и изопна гръб.

— Чак пък безкрайно. Аробин просто искаше да се уверя, че търговците и мястото не крият опасност.

— Знатната клиентела трябва да се посреща с възможно най-добро отношение — измяука Лизандра. — Изгарям от желание да ти разкрия кой е в списъка с гости, но Кларис ще ме убие. Всичко е много секретно.

Достатъчно се наслуша. Още една-единствена дума от устата на куртизанката, и по всяка вероятност щеше да й избие зъбите. Селена килна глава, свивайки пръсти в юмрук. Сам съзря познатия жест и избута ръката на Лизандра от лакътя си.

— Връщай се на приема — нареди й.

Лизандра изпрати на Селена още една от типичните си усмивки, която после насочи към Сам.

— А ти кога ще се върнеш?

Сочните й червени устни се сбърчиха, придавайки й детински фасон.

Достатъчно, достатъчно, достатъчно.

Селена се завъртя на пета.

— Забавлявай се с изтънчената си компания — подхвърли през рамо.

— Селена — рече след нея Сам.

Тя обаче нямаше намерение да се обръща дори след като чу Лизандра да се киска и да му шепне нещо… колкото и да й се щеше да грабне кинжала си и да го запрати с всичка сила право към невъзможно красивото й лице.

Открай време я мразеше. Открай време. Това, че докосваше Сам така, че му говореше така, не променяше нищо. И все пак…

Въпреки че девствеността на Лизандра беше безспорна, нямаше как иначе, можеше да прави предостатъчно неща. Със Сам…

Погнусена, бясна и унизена, Селена достигна стаята си и затръшна вратата толкова силно, че оплисканите от дъжда прозорци потрепериха.