Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Стъкленият трон
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Assassin’s Blade, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Сборник
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране
sqnka (2018 г.)
Разпознаване и корекция
asayva (2018 г.)

Издание:

Автор: Сара Дж. Маас

Заглавие: Острието на Асасина

Преводач: Цветелина Тенекеджиева

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: „Егмонт България“ ЕАД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2017

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Инвестпрес“ АД, София

Излязла от печат: 29.07.2017

Редактор: Ваня Петкова

Коректор: Таня Симеонова

ISBN: 978-954-27-2064-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7900

История

  1. — Добавяне

11

Досущ като падаща звезда през червено небе, Касида летеше през дюните, прескачайки Секача, сякаш беше планинско поточе. Спряха само колкото да почине и пийне вода и макар Селена да й се извиняваше, задето я пришпорва толкова, Касида нито веднъж не забави крачка. Като че и тя долавяше колко е важно да стигнат навреме.

Препускаха през нощта, докато пурпурната зора не пукна над дюните. Щом крепостта най-сетне изникна пред тях, в небето над нея се стелеше пушилка.

Тук-там горяха пожари и навсякъде ехтяха викове, придружени от металическия сблъсък на оръжия. Асасините още не бяха паднали, въпреки че врагът бе проникнал през стената им. Няколко тела осейваха пясъка към портите, но по тях самите нямаше следи от взлом — сякаш някой нарочно ги беше отключил.

Селена скочи от Касида преди последната дюна, оставяйки я или да поеме след нея, или сама да избере пътя си, и се прокрадна крадешком в крепостта. Спря за секунда, за да открадне меча на някакъв мъртъв войник и да го пъхне в колана си. Беше евтин и зле балансиран, но с достатъчно остър връх, за да свърши работа. Зад гърба й се понесе глухо трополене на копита — Касида я беше последвала. Селена обаче не посмя да откъсне очи от сцената пред себе си, изваждайки двата си дълги кинжала.

Дворът отвъд стената беше покрит с трупове — и на асасини, и на войници. Жив човек не се мяркаше, а малките рекички течаха в червено. Селена се опита да не оглежда лицата на посечените.

Навсякъде тлееха пожари, повечето изгорели до димящи пепелища. Овъглените останки й подсказваха, че по всяка вероятност са били запалени, преди да попаднат в целта си. Всяка стъпка напред в двора сякаш траеше цяла вечност. Крясъците и дрънченето на оръжия идваха от други части на крепостта. Кой ли побеждаваше? Ако всички войници бяха влезли, а по земята се търкаляха толкова малко мъртви, то някой несъмнено ги беше пуснал вътре — вероятно посред нощ. След колко ли време нощната стража беше забелязала натрапниците? Освен ако не я бяха обезвредили, преди да вдигне тревога…

С всяка следваща крачка Селена си даваше сметка, че въпросът, който трябва да си задава, е много по-страшен. „Къде е Господарят?“

Това желаеше лорд Берик — главата на Господаря.

А Ансел…

Селена не искаше да довършва мисълта си. Ансел не я беше извела от крепостта заради това. Ансел не можеше да стои зад подобно нещо. Но…

Тя хукна към приемната зала на Господаря, без да се интересува от суматохата около себе си. Кръв и разруха я срещаха зад всеки ъгъл. Подминаваше вътрешни дворове, пълни с войници и асасини, които още се бореха до смърт.

Беше изкачила половината стълби към залата на Господаря, когато войник с меч в ръката й връхлетя отгоре. Тя се изплъзна на удара, насочен към главата й, и заби единия си дълъг кинжал надълбоко в корема му. Заради пустинната жега войниците се бяха отказали от металните си брони, а кожените доспехи не можеха да възпрат острие, изковано от адарланска стомана.

Селена отскочи встрани, войникът простена и се търкулна надолу по стълбището. Без дори да проследи тялото му с поглед, тя продължи към горния етаж… който тънеше в пълна тишина.

С насечен дъх Селена се устреми към отворените врати на приемната зала. Двеста войници бяха изпратени да унищожат крепостта — и да отвлекат вниманието на асасините. Господарят сигурно бе останал без охрана по време на атаката. Но все пак това беше Господарят. Нима Ансел очакваше да го надвие?!

Дали не беше упоила и него? Как иначе би съумяла да го обезоръжи или да го спипа неподготвен?

Селена прелетя през отворените дървени врати и едва не се препъна в проснатия между тях труп.

Микхаил лежеше по гръб с прерязано гърло и очи, вперени в облицования с плочки таван. Мъртъв. До него Илиас се мъчеше да стане, притиснал с ръка кървящия си корем. Селена преглътна смаяния си вик и Илиас вдигна глава. От устните му капеше кръв. Тя понечи да коленичи до него, но той изръмжа, сочейки към стаята пред тях.

Към баща си.

Господарят лежеше на една страна върху подиума с отворени очи и с роба, все още небелязана от кръв, но видимо упоен — парализиран от отровата на Ансел.

Момичето стоеше над него с гръб към Селена и приказваше припряно, тихо. Бръщолевеше. В едната си ръка държеше меча на баща си и от острието му капеше кръв по пода. Господарят извърна очи към Селена, сетне ги сведе към сина си. Преливаха от болка. Не заради него самия, а заради Илиас — заради кървящото му момче. Върна поглед към Селена и морскозелените му очи се впиха умолително в лицето й. „Спаси сина ми.“

Ансел вдиша дълбоко и мечът й се издигна във въздуха, готов да отсече главата на Господаря.

Селена имаше едва част от секундата да завърти ножа в ръцете си. После изви китка и го хвърли.

Кинжалът се блъсна в предмишницата на Ансел, точно там, където се целеше Селена. Ансел изрева и пръстите й се разтвориха. Мечът на баща й издрънча на земята. Лицето й пребледня от смайване и тя се завъртя рязко, стиснала кървящата си рана. Щом зърна Селена, в изражението й се прокрадна нещо мрачно и непоклатимо. Ансел се спусна към падналото оръжие.

Но Селена вече тичаше натам.

Ансел грабна меча си, хукна обратно към Господаря и вдигна острието над главата си, доближавайки го след това към врата му.

Селена успя да я повали, преди да е ударила. Двете се затъркаляха по земята във вихър от плат, стомана и кости. Тя изпъна краката си достатъчно нависоко, че да изрита Ансел с цялата сила, на която бе способна. Хвръкнаха в различни посоки и Селена скочи на крака в мига, в който докосна земята.

Ала Ансел вече стоеше права с меч в ръце, все още между Селена и обездвижения Господар. Кръвта от ръката й капеше по пода.

Двете се погледнаха задъхани и Селена се помъчи да избистри замаяната си глава.

— Не го прави — пророни.

Ансел се изсмя гърлено.

— Мисля, че ти казах да си вървиш у дома.

Селена извади меча от колана си. Де да имаше оръжие като на Ансел, а не някакво си парче ръждясал метал! Ръцете й затрепериха, като осъзна кой стои между нея и Господаря. Не обикновен, безименен войник, не някой непознат, нито човек, когото бе изпратена да убие. А Ансел.

— Защо? — прошепна Селена.

Ансел килна глава и вдигна меча си малко по-нависоко.

— Защото лорд Берик ми обеща хиляда мъже, с които да нахлуя в Равнините, ето затова! Кражбата на конете беше публичното оправдание, от което се нуждаеше, за да нападне крепостта. А снощи трябваше само да се погрижа за стражите и да оставя портата отворена. И да нося на Берик това, разбира се. — Тя замахна с острието зад гърба си към Господаря. — Главата на Немия господар. — После премери изпитателно с поглед тялото на Селена, която се смъмри, задето продължаваше да трепери. — Остави меча, Селена.

Селена не помръдна.

— Върви по дяволите!

Ансел се изкиска.

— Била съм при дяволите. Забрави ли, че посетих ада още на дванайсет? А като вляза в Равнините с войската на Берик, ще се погрижа върховният крал Лох също да го посети. Но първо…

Тя се обърна към Господаря и Селена вдиша рязко.

— Недей — промълви отново.

Намираше се толкова далеч от нея, че можеше да го убие, преди Селена да смогне да я спре.

— Просто извърни очи, Селена — посъветва я Ансел, пристъпвайки към стареца.

— Докоснеш ли го, ще забия този меч във врата ти — изръмжа Селена.

Думите й се накъсваха и тя примигна, за да изтласка избилата в очите й влага.

Ансел надникна през рамо.

— Не ти вярвам.

Тя направи крачка към Господаря и вторият кинжал на Селена полетя към нея. Острието му одра бронята й, оставяйки дълга резка, преди да издрънчи до подиума.

Ансел спря и се усмихна бегло на Селена.

— Пропусна.

— Не го прави.

— Защо?

Селена сложи ръка на сърцето си, здраво стиснала меча с другата.

— Защото чувството ми е познато. — Тя пристъпи към нея. — Защото знам какво да е изпитваш такава омраза, Ансел. Знам. И това не е решението. Това — извиси глас тя, махвайки към крепостта, към всички трупове из нея, воюващите войници и асасини — не е решението.

— Каза асасинът — изплю Ансел.

— Станах асасин, защото нямах друг избор. Но ти имаш избор, Ансел. Винаги си имала. Умолявам те, не го убивай.

Умолявам те, не ме принуждавай да те убия, искаше да изрече всъщност.

Ансел притвори очи. Селена уравновеси китката си, изпробвайки баланса на меча, опознавайки тежестта му. Щом Ансел отвори очи, там не беше останало почти нищо от момичето, към което се бе привързала през последния месец.

— Тези мъже — прошепна, вдигайки меча си още по-нависоко — унищожават всичко.

— Знам.

— Знаеш, но не предприемаш нищо по въпроса! Ти си просто куче, вързано за господаря си. — Тя скъси разстоянието помежду им, сваляйки леко меча си. Селена почти си отдъхна от облекчение, но не отпусна хватката си върху своя. Ансел дишаше напрегнато. — Защо не дойдеш с мен? — Тя заглади назад един кичур от косата на Селена. — Двете с теб сами можем да превземем Равнините. С войската на лорд Берик… — Ръката й погали бузата на Селена и тя си наложи да не изтръпне от допира й, от думите й. — Ще те направя своя дясна ръка. Заедно ще си върнем Равнините.

— Не мога — отвърна Селена, макар и да си представяше плана на Ансел с пределна яснота, макар и да я изкушаваше…

Ансел отстъпи назад.

— Какво толкова има в Рифтхолд? Още колко време ще прекланяш глава пред онова чудовище?

— Не мога да тръгна с теб, и много добре го знаеш. Така че просто си вземи войската и напусни, Ансел.

По лицето на червенокосата пробягаха различни чувства. На болка. На отрицание. На ярост.

— Така да бъде — рече Ансел.

Атакува и Селена успя единствено да килне глава, за да избегне скрития кинжал, който излетя от ръката на момичето. Острието поряза бузата й и струя кръв затопли лицето й. Лицето й! Точно там ли намери да я рани…

Ансел замахна с меча си толкова близо, че Селена трябваше да се преметне назад. Приземи се на крака, но Ансел беше прекалено бърза, прекалено близо и Селена едва смогна да вдигне своя меч пред себе си. Остриетата им се сблъскаха.

Селена се завъртя и отблъсна меча на Ансел от своя. В движението й се таеше толкова сила, че Ансел залитна назад и Селена се възползва от момента, атакувайки отново и отново. Ансел посрещаше всеки удар и качественият й меч почти не трепваше.

Подминаха неподвижния Господар и подиума му. Селена се хвърли на земята и замахна към Ансел с крак, но тя отскочи назад и й се изплъзна. Селена използва тези ценни секунди, за да грабне падналия си кинжал от стъпалата към подиума.

Когато Ансел нападна отново, Селена я посрещна с кръстосаните остриета на меча и кинжала си.

Ансел се изсмя гърлено.

— Докъде искаш да стигнем? — Тя притисна оръжията на Селена. — До смърт ли ще се бием?

Селена закова крака в пода. Не беше предполагала, че Ансел е толкова силна — и толкова по-висока от нея. А бронята й — как щеше да се справи с нея? Имаше пролука между мишницата и ребрата й, както и една около врата й…

— Ти ми кажи — отвърна Селена. Кръвта от лицето й се стече надолу по гърлото й. — Май всичко си измислила.

— Опитах да те предпазя. — Ансел мощно натисна кръстосаните й остриета, но недостатъчно силно, че да ги отлепи едно от друго. — А ти се върна.

— Така ли ме предпазваш? Като ме упоиш и захвърлиш насред пустинята?

Чувстваше се толкова измамена и предадена, че оголи зъби насреща й.

Но преди Селена да се впусне в нова атака, Ансел стрелна ръка през сключените им оръжия, забивайки юмрука си между очите й.

Главата й се отметна рязко назад, светът се завъртя и Селена се свлече тежко на колене. Мечът и кинжалът й изтрополиха на пода.

Ансел я връхлетя само след миг — преметна окървавена ръка през гърдите й, а с другата притисна острието на меча си до здравата й буза.

— Дай ми една причина да не те убия на момента — прошепна в ухото й, изригвайки меча й настрана. Падналият й кинжал беше наблизо, но не съумяваше да го достигне.

Селена се загърчи в хватката й, мъчейки се да откъсне острието й от лицето си.

— Ох, възможно ли е да си толкова суетна? — възмути се Ансел и Селена изтръпна, когато студеното острие се долепи до кожата й. — Боиш се да не обезобразя лицето ти? — Ансел плъзна меча надолу и върхът му се впи в гърлото й. — А врата си даваш ли?

— Престани.

— Не исках да се разделяме така. Не исках да участваш във всичко това.

Селена й вярваше. Ако Ансел желаеше смъртта й, отдавна щеше да я е убила. Ако искаше да отсече главата на Господаря, и това вече щеше да е сторено. А и цялото това блуждаене между садистична омраза, ярост, угризение…

— Ти си побъркана — заключи Селена.

Ансел изсумтя.

— Кой уби Микхаил? — попита Селена, само и само да я заприказва пак, да насочи вниманието й към нея самата.

Защото кинжалът й лежеше едва на няколко стъпки…

— Аз — призна си Ансел. Този път гласът й не прозвуча толкова свирепо. С притиснат към гърдите й гръб, Селена не можеше да зърне лицето й, но можеше да се закълне, че долови разкаяние в думите й. — Исках да съм сигурна, че аз ще уведомя Господаря за щурма; старият глупак дори не подуши водата, която изпи, преди да тръгне към портата. Микхаил обаче се досети какво правя и влетя в залата, макар и късно, за да вземе каната от ръката на Господаря. А Илиас просто… се изпречи на пътя ми.

Селена надникна към Илиас, който лежеше на пода, но още дишаше. Господарят наблюдаваше сина си с изцъклен, умоляващ поглед. Ако някой скоро не спреше кървенето на Илиас, той щеше да умре. Пръстите на Господаря потрепваха леко и сякаш правеха някакво движение, свити в кокалчетата.

— Още колко уби? — поинтересува се Селена, за да отклони вниманието на Ансел, докато Господарят повтаряше бавния си, странен жест.

— Само тях. И трима нощни стражи. Другите завещах на войниците.

Единият пръст на Господаря се извиваше и като че се мъчеше да пълзи… като змия.

Един удар — само толкова й стигаше. Също като отровна змия.

Ансел беше бърза. Селена просто трябваше да е по-бърза.

— Знаеш ли какво, Ансел? — поде Селена, докато преговаряше движенията, които трябваше да изпълни за няколко секунди; докато си представяше как ще се съкратят мускулите й и се молеше да не загуби решимост, фокус.

Ансел притисна острието си към гърлото на Селена.

— Какво, Селена?

— Искаш ли да знаеш на какво ме научи Господарят за всичките ми уроци с него?

Долови как Ансел се напряга до гърба й, как въпросът я отдалечава от настоящия момент. А тя точно това и чакаше.

— На ето това.

Селена се извъртя и я блъсна с рамо. Костите й се врязаха болезнено в бронята на Ансел, а мечът се вдълба още повече във врата й, но Ансел загуби равновесие и залитна назад. Селена удари пръстите й толкова силно, че те изпуснаха меча право в отворената й ръка.

За част от секундата, досущ като змия, завъртаща се светкавично към опашката си, Селена прикова Ансел по очи към земята и притисна меча на баща й към собственото й гърло.

Селена не беше осъзнала колко тиха е залата, докато не се озова на пода с едно коляно върху Ансел. От мястото, където върхът на меча се впиваше в смуглата шия на Ансел, потече кръв, по-тъмночервена от косата й.

— Не го прави — прошепна й Ансел с онзи така познат глас, момичешки и безгрижен.

Още от самото начало ли играеше роля?

Селена натисна по-силно и Ансел вдиша през зъби, затваряйки очи.

Селена хвана дръжката на меча още по-плътно, укроти дишането си и опита да влее стомана във вените си. Ансел трябваше да умре; заслужаваше го заради онова, което беше сторила. И не само заради всички мъртви асасини, но и заради войниците, пожертвали живота си в името на користните й цели. И заради самата Селена, защото, даже коленичила над нея с меч в ръка, усещаше как сърцето й се къса. Дори да не пронижеше врата й, пак щеше да я загуби. Вече я беше загубила.

Може би светът беше загубил Ансел още преди години.

Селена попита с потръпващи устни:

— Всичко ли беше фалш?

Ансел отвори едното си око, взирайки се в далечната стена.

— В някои моменти не. Когато те отпратих оттук например.

Селена сдържа вопъла, надигнал се в гърлото й, и пое дълбока, успокоителна глътка въздух. После бавно отлепи меча от врата на Ансел — само със сантиметър.

Момичето понечи да стане, но Селена отново притисна стоманата към кожата й и тя застина. Откъм двора долетяха победоносни — и тревожни — викове, изтръгнати от гърла, прегракнали заради дълго мълчание. Асасините бяха възтържествували. Колко време им трябваше да стигнат дотук? Видеха ли Ансел, онова, което бе направила… щяха да я убият.

— Имаш пет минути да си обереш крушите от крепостта — процеди тихо Селена. — Защото след двайсет ще се кача на парапета и ще стрелям по теб. И те съветвам дотогава да си излязла от обсега ми, тъй като в противен случай стрелата ми ще те прониже през врата.

Селена надигна меча си. Ансел се изправи бавно, но не побягна. На Селена й отне секунда да осъзнае, че очаква меча на баща си.

Тя сведе поглед към ефеса с вълча глава и окъпаната в кръв стомана. Единствената връзка на Ансел с баща й, със семейството й, каквато и умопомрачена искрица надежда да гореше в сърцето й.

Селена обърна меча и й го подаде с дръжката напред. Момичето го пое с изцъклени, влажни очи. Отвори уста да каже нещо, но Селена я прекъсна:

— Върви си у дома, Ансел.

Лицето на Ансел пребледня. Пое меча от Селена и го пъхна в ножницата на хълбока си. Погледна я само веднъж, преди да се втурне, прескачайки трупа на Микхаил, сякаш не беше нищо повече от купчина отломки.

Сетне изчезна.