Ерик Форд
Зад кулисите на ФСБ (КГБ) (6)

Част V
Епохата на Путин

Когато през септември 1998 година след финансовия колапс се появява правителството на Примаков, това събитие вече е съпътствано от скандали, конфликти и дори арести! Двама първи заместник-министри, финансовият и на селското стопанство — Владимир Петров и Владимир Чаплигин, са арестувани за корупция. „Семейството“ издига кандидатурата на Примаков за премиер като компромис с Държавната дума.

 

 

Примаков, Евгений Максимович.

Израства в Грузия. През 1953 година завършва Института по ориенталистика в Москва (специалност арабистика). Работил е в Главно управление „Предавания за чужбина“ тоест за КГБ (1956–1962). През 1962 година става кореспондент на „Правда“ (отдел Азия и Африка). Известно е, че под това прикритие Примаков работи за външното разузнаване в страните от Близкия изток. През 1970 година става заместник-директор на Института за световна икономика и международни отношения (ИМЕМО). После е директор на Института по ориенталистика (1977–1985), а след това — на ИМЕМО (1985–1989). От юни 1989 до септември 1990 е председател на Съвета на Съюза във Върховния съвет на СССР. На 30 септември 1991 година поема външното разузнаване (отначало на СССР, после на Русия). През януари 1996 е назначен за министър на външните работи. Това се прави с оглед на подготовката за президентските избори — Елцин се отървава от непопулярния сред народа „западник“ Козирев. На 11 септември 1998 Примаков е утвърден от Държавната дума за министър-председател. Свален е от този пост през май 1999 година.

 

 

Истинската борба вътре в управляващата върхушка се разгаря през декември 1998 година. И всичко започва от администрацията на президента: на 7 декември вместо Юмашев за ръководител на АП е назначен чекистът Бордюжа.

 

 

Бордюжа, Николай Николаевич.

Служи в КГБ от 1976 година — първо във военното контраразузнаване, после в Управлението на кадрите на КГБ (1989–1991), след това във ФАПСИ, Федералната агенция за правителствени връзки и информация (1991–1992). От юни 1992 година е заместник-командващ на граничните войски. През януари 1998 Бордюжа става шеф на Федералната гранична служба. От септември 1998 е секретар на Съвета за сигурност. През декември 1998 едновременно с това става и шеф на администрацията на президента — за първи път тези два ръководни поста са обединени (такова нещо не се случва повече)._

_На 19 март Бордюжа е свален от всички постове. За малко го назначават за началник на митниците, но след месец е изгонен и оттам. През декември 1999 година е изпратен на почетно заточение (посланик в Дания). Между другото, странната му фамилия е преиначеното италианско „Борджия“ (римските папи с тази фамилия се славят със своето изкуство на отровители). Тогава анализаторите единодушно оценяват назначението на Бордюжа за ръководител на администрацията на президента като сериозно поражение на клана на Березовски и засилване на групировката на Примаков.

 

 

Няколко думи за това по каква причина сплотеното кремълско „семейство“ отново се превръща в кълбо от счепкали се в яростна схватка улични псета. Причината е сериозна: след провала с назначението на Черномирдин за министър-председател пред кремълската мафия изниква проблем — кой ще наследи Елцин на престола?

Защото, ако през август 1998 година Държавната дума беше утвърдила кандидатурата на Черномирдин, то през 2000 година той щеше да спечели с лекота президентските избори. При това, без да се налага да се взривяват сгради и да се започва втора война в Чечения. Ако някой се съмнява, че при Черномирдин икономиката на страната би се възстановила също така бързо след финансовата криза, ще е напразно. Тайната на успехите на правителството на Примаков може да се изрази с три думи: Примаков НЕ ПРАВИ НИЩО. И това е достатъчно, за да дойде на себе си нещастната ни страна. Примаков не започва никакви реформи и реорганизации, тъй като по професия е „цивилен ориенталист“ и никога не е имал отношение към икономиката или финансите — при това е достатъчно умен, за да не се вре там, където не му е работа. Черномирдин също никога не се занимава с никакви икономически реформи, освен с текущата работа, но по друга причина: той познава производството прекалено добре, минал е през всички ръководни позиции, като е започнал от обикновен работник. Както изглежда, точно този голям практически опит го е довел до своеобразния ни руски „будизъм“: нека всичко си върви, както досега. Не трябва да се прави нищо — всяка промяна ще е към по-лошо. Можем само да съжаляваме, че този прекрасен човек не става президент на Русия.

След провала на кандидатурата на Черномирдин управляващата върхушка разполага само с един реален кандидат за поста президент на Русия — Юрий Лужков. Той също би могъл да спечели президентските избори, без каквито и да е войни и „борба с тероризма“. Но Лужков е от московския клан, който заема в „азиатската мафия“ на КГБ независима, самостоятелна позиция. Затова кремълското „семейство“ не може да се съгласи с такъв вариант.

В този контекст трябва да се разглежда и назначението на „Николо Борджия“ (или иначе казано, на обикновения руснак Николай Бордюжа) за ръководител на администрацията на президента. Вярно е, че анализаторите не се решаваха да го причислят твърдо към „хората на Примаков“, тъй като служебните им пътища не са се пресичали — те отбелязват само „добрите му отношения“ с Примаков. От само себе си се разбира, че Бордюжа не е външен човек за управляващата мафия: без подкрепата на началника на гранични войски не би било възможно навсякъде по границата да се организира контрабандата с наркотици, оръжие, цветни метали и всичко останало. Хората си мечтаят да получат в аренда поне един метър от държавната граница, а тук той се разпорежда еднолично с хиляди километри!

Като държи в ръцете си Съвета за сигурност и администрацията на президента, Бордюжа получава огромна власт. Но това, кой знае защо, не довежда до обновяване на силовите структури или на самата администрация на президента в полза на групировката на Примаков.

През декември 1998 година напускат трима от заместник-началниците на администрацията на президента: Яров (първи заместник), Комисар и Савостянов. Комисар е работил за „семейството“, Яров също (само той е от Питер), а Савостянов е от клана на Лужков. През февруари 1999 година е уволнен и „семейният“ Огарьов („приятел на съпруга“). Вместо тази четворка се появява само един нов заместник-ръководител на президентската администрация — Макаров.

 

 

Макаров, Владимир Викторович.

Кадрови чекист. Служи заедно с Бордюжа в Управлението на кадрите на КГБ (последната му длъжност е заместник-началник). През 1991 година заедно с Бордюжа се премества във Федералната агенция за правителствени връзки и информация. Достига до заместник генерален директор на ФАПСИ — от там нататък службата му не върви добре: през 1994 е уволнен и се заема с бизнес. От декември 1998 до януари 2000 г. Макаров е заместник-ръководител на администрацията на президента по кадрите. От януари 2000 година е заместник-председател на ГТК (митниците).

 

 

Що се отнася до ФАПСИ, тази спецслужба е организирана в края на 1991 година на базата на бившето Осмо управление на КГБ и се занимава с радиоелектронно разузнаване из цял свят. ФАПСИ е оборудвана с първокласна апаратура за подслушване, там работят специалисти, способни да разшифроват всякакъв код. Анализаторите отдавна се досещат защо в администрацията на президента за кадрите отговарят точно бивши генерали от ФАПСИ: тази спецслужба с лекота разбива кодовете на западните банки и може да проследи движението на валутата от личните сметки на всичките ни чиновници. Разбира се, това се прави не за да се пресече корупцията, а за да се събират компромати и всички да се държат изкъсо. Бордюжа е изхвърлен от администрацията на президента през март 1999 година, а Макаров се задържа там още цяла година (при това каква бурна година!). Наистина има сведения, че Макаров е свързан със „семейството“ — има съвместен бизнес с Александър Мамут.

През февруари 1999 година борбата между групировките на Примаков и Березовски рязко се изостря. Започва се с това, че генералният прокурор Скуратов се измъква от контрола на „семейството“ и започва да разследва неговите престъпления (делото „Мабетекс“ и др.). За да бъде отстранен Скуратов, по телевизионния канал OPT показват известния порнографски филм. По същото време започват и неприятностите на Березовски — на 2 февруари се провежда обиск в „Сибнефт“, после „хората на Березовски“ са изгонени от управата на „Аерофлот“. Скуратов не се предава — Съветът на федерациите отказва да издаде заповед за отстраняването му.

Кулминацията на тази битка настъпва през април: на 6 април е издадена заповед за ареста на Березовски и най-близкия му сподвижник Смоленски. Но по това време Березовски е в чужбина, а две седмици по-късно заповедта за арест е отменена. Окончателният прелом в полза на „семейството“ се очертава на 27 април 1999 година: Степашин става първи вицепремиер (на мястото на Густов), като при това запазва и поста си на ръководител на Министерството на вътрешните работи — въобще това е уникален случай.

На 17 януари 1999 година президентът Елцин отново се скрива в болница, по-далеч от изкушенията, и не излиза оттам до пролетта (до 18 март). Изглежда, че Примаков само трябва да арестува „семейните“ олигарси — и край, това би бил финалът на „антинародния режим“ на Елцин! И това може да се направи твърде лесно, като се има предвид, че генералният прокурор Скуратов работи за московския клан. А когато президентът Елцин остане съвсем сам, без разните абрамовичи и березовски, можеш да правиш с него каквото пожелаеш.

На 2 февруари 1999 година започва ловът на „семейните“ олигарси: правят се обиски в офиса на „Сибнефт“ и в други структури на империята на Березовски, разгромен е подслушвателният му център (прочутата фирма „Атол“). Но тогава московският клан така и не успява да прати Борис Березовски в затвора. Въпреки че Генералната прокуратура издава дори заповед за ареста му (на 6 април 1999 година), не се случва нищо.

Причината за това поражение на московския клан е известна: „семейните“ олигарси изведнъж си намират мощен покровител — директора на ФСБ Путин от клана на Чубайс. Когато „семейните“, като форма на самоотбрана от Генералната прокуратура, се опитват да използват известния компромат за генералния прокурор Скуратов (всички си спомнят порнофилма с негово участие, показан по канала OPT на 17 март 1999 година), Владимир Путин еднозначно се обявява в защита на морала в тази история и с това дава едно рамо на „семейния“ клан.

За авантюрите на Скуратов Путин говори по телевизията на 7 април 1999 година — тоест на другия ден, след като е издадена заповедта за ареста на Березовски (интересно съвпадение!). И заявява, че компрометиращият Скуратов видеозапис е истински — желателно е генералният прокурор доброволно да си подаде оставката.

Тогава ситуацията е такава, че Скуратов може да се оттегли само доброволно, тъй като сенаторите от Съвета на федерациите категорично отказват да приемат санкцията за уволнението му. Един вид, това е умишлена провокация срещу генералния прокурор — да не би нашият пламенен борец против корупцията да изрови всички мръсни дела на „семейството“. Тогава и самият Скуратов дава многобройни интервюта на тази тема: как той с помощта на швейцарската прокуратура скоро щял да разобличи цялата кремълска върхушка.

Разбира се, всичко това е вярно: „семейният“ клан е голяма банда престъпници, която трябва да се пребори. Само че и самият Скуратов като генерален прокурор защитава интересите на друга голяма банда, която с нищо не е по-добра — московския клан на КГБ.

В едно от интервютата си Борис Березовски споделя следните интересни спомени: това става на 22 февруари 1999 година, той празнува вкъщи рождения ден на жена си. Тогава облаците се сгъстяват и над самия него — в офисите му са извършени обиски, самият той очаква да го арестуват до дни. И точно когато в тази нерадостна обстановка Березовски отбелязва в тесен кръг семейния си (без кавички) празник, внезапно на вратата се звъни: директорът на ФСБ Путин пристига с букет!

Те никога не са били големи приятели, тъй че от страна на Путин тук има само и единствено политика. Ако този жест е измислен от самия Владимир Путин, значи той правилно е пресметнал всичко: точно това букетче от февруари 1999 го прави след година президент на Русия.

Министър-председателят Примаков естествено скоро разбира, че директорът на ФСБ не помага на московския клан да притисне „семейните олигарси“, а по всякакъв начин ги предпазва от затворническите килии. Отношенията между двамата постепенно се изострят: по едно време (в мрежата не е посочена дата) премиерът дори телефонира на шефа на ФСБ да му каже, че от своите хора във ФСБ знае, че го следят по заповед на Путин. Заявява и че това трябва да спре незабавно! Но на Путин и окото му не мига — спокойно отрича всичко.

„Първият звънец“ за правителството на Примаков прозвучава още на 19 март 1999 година — когато на мястото на Бордюжа за ръководител на администрацията на президента е назначен Александър Волошин. Що се отнася до конкретната дата, когато правителството на Примаков е изпратено в оставка, то тук сякаш се задейства верижна реакция и една дата води след себе си друга.

На 13 април 1999 година Държавната дума за пореден (и последен) път отлага гласуването на импийчмънта на президента Елцин с един месец — за 13 май. Между другото, още на 14 април, на следващия ден след това решение на Държавната дума, прокуратурата анулира заповедта за ареста на Березовски (поради липса на основания?)…

А след това „семейството“ подсказва на президента Елцин, че ще е по-добре да уволни министър-председателя Примаков още преди гласуването на импийчмънта, а не след това — и Елцин подписва указа си един ден преди тази процедура, тоест на 12 май 1999 година.

Когато „опозицията“ най-после се наканва да гласува за отстраняването на президента Елцин от поста му, това гласуване се проваля — не достигат само 17 гласа. Тогава пред „семейния клан“ възниква въпросът за по-нататъшните му действия.

През пролетта на 1990 година демократите постигат съкрушителна победа на изборите в Ленинградския съвет — получават две трети от местата. Въпреки това не успяват да изберат председател, изпокарват се помежду си. Тогава се ражда идеята да издигнат Собчак, който дори не е бил демократ, а в най-добрия случай либерално настроен комунист. Собчак (той се върти тук от самото начало) обещава на демократите, че ако го изберат за председател на Ленсъвета, ще им бъде като роден баща, ще се съветва с тях за всичко.

Станал е депутат с големи мъки, но пък го избират за председател. Той обаче тутакси обръща гръб на демократите, плюе на тях и ги използва за изтривалка. Огражда се с бивши служители на КГБ и т.под. персони. Протоколите от поименните гласувания могат да бъдат проверени — Собчак винаги гласува като най-върлите комунисти. Демократите са разделени на враждуващи фракции и групи, затова не могат да се справят с него.

Путин от самото начало заема твърде отговорен пост — заместник на Собчак по чуждестранните инвестиции. През него минават всички контакти на града с други страни — доставки, договори и всякакви „финансови потоци“. След това му поверяват и приватизацията. Путин става главният помощник на Собчак по най-важния за Елциновата „демокрация“ въпрос — как всичко да се разграби и изнесе. Като остава в сянка, той сякаш се превръща в реалния господар на града, като оставя на Собчак да се показва по телевизионните екрани и разните публични събития.

Ако Крючков все пак е имал колебания дали да арестува Елцин, или не, той дори не помисля да вкара Собчак в списъците на възможните кандидати за арест или за следене (открит е такъв списък от 70 души, Елцин е на последно място в него). Никой не е очаквал такава бурна активност от Собчак: още рано сутринта на 19 август, едва разбрал за пуча, той хваща самолета, отива при Елцин и се договаря с него да се борят с ГКЧП.

В. В. Путин не може да бъде шеф на управляващата ни мафия. Не е личност от такъв мащаб, не е такъв характер. Колкото и да се опитва да се прави на голям началник, нищо не се получава — остава си дребен изпълнител.

В кметството на Петербург Путин се занимава с договори за жълти стотинки, само поражението на Собчак на изборите го довежда до Кремъл (отначало е помощник на П. Бородин). Но за да приключим с Анатолий Собчак, трябва да кажем две думи за изборите за губернатор през 1996 година. Поражението му е напълно необяснимо. Няма достойни съперници, парите за реклама текат като река, във всички местни вестници и по телевизията е само Собчак. Води уверено във всички предизборни проучвания. И изведнъж големият ни демократ е победен от заместника си Яковлев, който не изпъква с нищо и до този момент е напълно неизвестен.

Изборният му щаб се ръководи от Путин. Специалистите по изборите смятат, че Собчак е загубил заради погрешните му действия между първия и втория тур. За тях няма обяснение. В „Новая газета“ Юрий Шчекочихин цитира показанията на наш бизнесмен, който е помагал на КГБ да източва капитали на Запад и знае някои неща за чекистката мафия. Сега той живее в Европа и се съгласи да даде анонимно интервю. В него не каза нищо особено сензационно. С изключение на една подробност: че уж през 1996 година Собчак е станал ненужен за нашата мафия, затова и са се възползвали от изборите, за да го махнат.

Всеизвестно е, че след поражението му на изборите прокуратурата проявява интерес към него и му се налага да бяга във Франция. Когато Елцин предава властта на Путин, Собчак решава, че неговото време е дошло. „Сега ние с Володя ще им дадем да се разберат!“ Той се връща в Русия пълен със сили и развива бурна дейност. Оглавява предизборния щаб на Путин в Петербург и т.н. После радва гражданите с решението си отново да участва в изборите за губернатор. И вероятно това му е грешката. Почти веднага след това изявление Анатолий Александрович приключва житейския си път. Отива в един прибалтийски курорт и там умира от сърдечен пристъп.

Какво още може да се каже за Путин? Ако не беше той, би се намерил друг полковник от КГБ, в Русия има хиляди такива. Всички те изглеждат еднакво, в КГБ нарочно ги избират с неотличаващи се с нищо лица и със среден ръст. Сред любимите фаворити на Елцин всички до един са яки мъжаги. Оттук впрочем следва елементарният извод, че днешният президент Путин изобщо не би могъл да стане любимец на Борис Елцин — тази кандидатура по някакъв начин му е натрапена отвън.

Путин заменя Сергей Степашин на премиерския пост. Степашин е никому неизвестен преподавател от Ленинградската висша военнополитическа школа. През 1990 година има избори за Конгреса на народните депутати в Русия. В Ленинград партийната номенклатура няма шанс на тези избори, победата на демократите е гарантирана. Още на изборите за Ленсъвет е можело да се подбере неголям район, населен с чекисти в оставка и други подобни. Но на Конгреса се избират всичко на всичко десетина депутати от всеки район, а районите са големи — номенклатурата няма никакъв шанс! И все пак във Върховния съвет на Русия попада един недемократ и това е Сергей Степашин.

Той минава благодарение на почти детска уловка — бори се за депутатско кресло със самия началник на КГБ на Ленинград Курков. Естествено, Курков изобщо не може да победи, тогава още не е 2000 година, за народа чекистите са нещо като вампири или върколаци. Участието в тези избори е задължително само за партийното началство, тъй че ако генерал Курков поема този позор, значи си прави сметката да вкара свой човек във Върховния съвет.

Във Върховния съвет Степашин е избран за председател на Комисията по отбраната. А след августовския пуч от 1991 година оглавява Комисията по разследването на дейността на КГБ. Справя се блестящо с мисията си — никой не научава нищо за престъпленията на КГБ. В отчета на тази комисия се разказва на обществеността само за неща, които и без това се знаят от всички: че цялото световно комунистическо движение е издържано с нашите пари и че всички попове са били доносници на КГБ.

Степашин започва да се изкачва по чекистката пътечка: през ноември 1991 година е назначен за началник на КГБ на Петербург, през март 1994 става директор на ФСК^[1]. Така е преименувано Министерството на сигурността. И това не е просто смяна на името — прави се генерална чистка на целия централен апарат. Тя се провежда по-чисто от тази при Бакатин: на всички чекисти се казва, че са уволнени и ще бъдат приемани обратно един по един! На освободените места в ръководството питерската групировка поставя свои хора. Наистина, след Будьоновск, през юни 1995 година Степашин е принуден да отстъпи директорското си място на Н. Ковальов, смятан за „човек на Лужков“. И идва ред на поредната чистка.

Степашин става дори премиер за няколко месеца. Всъщност още тогава Елцин избира Путин за бъдещ президент на Русия. Но през пролетта на 1999 година е още твърде рано този изтъкнат функционер да бъде назначен за министър-председател: трябва да се изчака още няколко месеца и да се назначи проформа, който и да е, стига Държавната дума да няма повод да отхвърли кандидатурата му.

Тук няма да разчепкваме подробно тягостната история за това как се формира правителството на Степашин. Тогава „семейството“ му натрапва за първи вицепремиер Николай Аксененко, който всъщност сформира кабинета. Степашин употребява голяма част от времето и усилията си като премиер в опити да сплоти своите министри. А в резултат на титаничните му усилия е създадено такова прекрасно правителство, че когато скоро след това назначават за министър-председател Путин, той практически не променя нищо — оставя почти всичко, както си е.

На 16 август 1999 година Държавната дума утвърждава Путин за министър-председател от раз (+ 233 гласа). Гласува за него на драго сърце и защото вече е определена датата за изборите за новата Дума — 19 декември 1999 година. Ако тогава народните избраници се бяха заинатили, президентът Елцин би разпуснал Държавната дума и опозицията би загубила един удобен (и безплатен) предизборен щаб. Затова през август щеше да мине почти всяка кандидатура — депутатите вече мислят как да се докопат до новата Дума.

Още тогава Путин фактически става държавен глава, тъй като президентът Елцин му предава всички силови структури. Като предлог за това неочаквано сдаване на президентските пълномощия е използвана войната в Дагестан — отрядът на Басаев се връща обратно в Чечения чак на 24 август.

А на 25 август нашата авиация за първи път бомбардира чеченските села недалеч от Грозни. Ударите уж са нанасяни по военните бази на Басаев, но многобройните свидетели твърдят, че бомбите са падали навсякъде, където сварят, само не и над тези бази. Скоро Шамил Басаев потвърждава още веднъж готовността си за всякакви провокации в интерес на кремълската мафия. Войната между Русия и Чечения и без това е почти сигурна. Но за да доведат започнатото докрай, Басаев и Хатаб отново нахлуват в Дагестан на 5 септември 1999 година.

Този път техният отряд от две хиляди бойци напада друг граничен участък — Новолакския район в Дагестан. В интервютата си Басаев оправдава този втори поход с желанието си да избави уахабитите от селата Карамаха и Чабанмаха — тези селца в дълбоката провинция на Дагестан са обкръжени от нашите войски и непрестанно са обстрелвани и бомбардирани. Басаев, видите ли, искал да поеме част от огъня върху себе си, за да могат дагестанските уахабити да разкъсат стегналия ги обръч и да спасят себе си и семействата си. Разбира се, тази цел е много благородна, само дето тук Басаев отново лъже: той би трябвало да спаси уахабитите много по-рано — на 1 и 2 септември и двете уахабитски села са вече превзети от нашите войски. По това време организираната съпротива на уахабитите е разбита, вече се унищожават само малобройни разпръснати групи.

Тъй че на 5 септември Басаев вече не би могъл да помогне с нищо на дагестанските уахабити. Затова пък тогава той дава на управляващата ни върхушка чудесен повод за война — и заедно с това помага септемврийските взривове на жилищни сгради да бъдат свързани с неговата дагестанска авантюра. Само ден преди този втори поход на Басаев, на 4 септември 1999 година, в Дагестан е взривена първата сграда. Това е пететажен блок в Буйнакск, в който живеят семействата на наши военни — тогава там загиват 64 души (сред загиналите има и много деца).

А на 5 септември до военна болница в същия град случайно е открита и обезвредена кола с експлозиви. На 9 септември е взривена и първата сграда в Москва — на улица „Гурянов“ (109 жертви). На 13 септември взривяват московска сграда на Каширско шосе (124 жертви). На 15 септември министърът на отбраната Сергеев докладва на министър-председателя Путин, че територията на Дагестан е освободена от чеченските бойци.

По това време отрядът на Басаев вече е изпълнил задачата си и се е върнал в Чечения. Евакуацията на тези бойци минава съвсем спокойно — с дълга колона от камиони. При това на нашите войски и на местните опълченци е забранено да я обстрелват. Очевидци дори разказват, че са кръжали и наши вертолети и също не са обстрелвали колоната (дали не са охранявали тези провокатори?). На 16 септември е взривена жилищна сграда във Волгодонск — загиват 18 души. На 23 септември руската авиация започва масирани бомбардировки над Чечения. На 29 септември нашите войски преминават границата й — започва втората война.

Сам по себе си двойният дагестански поход на Басаев не допринася с нищо за вдигането рейтинга на Путин. Макар че през август министър-председателят Путин като че ръководи нашите войски и дори лично посещава Дагестан (на 27.08.1999), тогава тази му поява по телевизията изобщо не се отразява на популярността му сред народа — рейтингът на Путин си остава на нулата. Нужен е силният шок от взривовете в жилищни сгради, за да може народът съвсем да откачи от страх и да види в този сивичък невзрачен чекист свой спасител и избавител.

В публикуваните си писма Вахабит Гочияев от Карачаево-Черкесия твърди, че са го включили в терористична група през юни 1999 година — горе-долу тогава започва и складирането на чували с взривни вещества в мазетата на московските сгради.

И точно в края на май 1999 година се размърдват и бойците на Басаев: обстановката на границата между Чечения и Дагестан постепенно се нагорещява — започват нападенията на малки групи диверсанти над контролно-пропускателни пунктове на руския ОМОН. Тогава чеченските бойци почти не закачат местната полиция, която също охранява границата. Това е съзнателна политика — един вид, те се борят за освобождението на братския Дагестан от руските окупатори.

Кремълската мафия се е подготвила добре за новата война. Още преди началото на взривовете по-голямата част от населението е вече настроена против чеченците. Цели две години след сключения мир продължава промиването на мозъците по телевизията. Например почти всеки ден се показва как чеченските бандити издевателстват над заловените заложници.

Няма нужда ръководителите на античеченската пропагандна кампания да измислят или преувеличават нещо. Ето, вижте сами: бандитите са заснели с видеокамера как стрелят по пръстите на заложник. А след това са пратили записа на роднините му. Всяка война освобождава тъмните страсти в душите на хората и ги превръща в диви зверове — това е неизбежно.

Кремълската мафия само леко побутва този процес — с това, че охотно плаща милиони долари за освобождаването на заложници. Освен това има много свидетелства на очевидци, че някои от главатарите на чеченските банди са доносници на нашите спецслужби (знаменитият Бараев и други) — и най-мръсните убийства на правозащитници и журналисти са извършени от тях. Този метод не е нов: още през Отечествената война Гестапо организира на окупираните територии лъжливи партизански отряди, които само ограбват местното население, но не нападат немците.

За две години чеченските бандити вземат няколкостотин заложници. Нашите бандити също активно се занимават с тази дейност и са заловили многократно повече хора. Но техните постижения не се рекламират от никого.

Кремълската мафия е отчела и следната грешка от първата война: войската не бива просто да се прати в Чечения — народът на Русия ще приеме това като агресия и ще го осъди. За нахлуването е нужен добър повод.

Като начало през лятото на 1999 година без всякакъв шум махат граничните войски от границата между Чечения и Дагестан: тази граница е административна — нека я пази местната милиция! Скоро след това, на 4 юли 1999 година, в една вила край Ница се състои среща на Волошин и Басаев. Някой успява да ги снима заедно, в което няма нищо чудно — тогава борбата между групировките в управляващата върхушка на Русия е в разгара си (тази снимка се появява във вестник „Версия“).

Тези двама души наистина няма за какво друго да си говорят, освен за предстоящото след месец нахлуване на отряда на Басаев в Дагестан! Да, съществува и версия, че при това високо представителство биха могли да обсъждат и някои въпроси, свързани с използването в наркотърговията на току-що окупираното от нашите „миротворци“ летище в Косово, но едва ли е така: новият наркотрафик заобикаля Чечения, пък и самият Волошин никога не се е занимавал лично с подобни операции.

А само след месец, на 7 август 1999 година, хиляда и петстотин бойци начело с Басаев нахлуват в Дагестан и окупират няколко села. Уж са дошли да защитят братята си мюсюлмани — в тези села са се появили общини на уахабити, които, видите ли, били повикали чеченците на помощ. Не е трудно да се досетим защо точно Басаев оглавява този освободителен поход на чеченските бойци: той е отдавнашен агент на ГРУ, още от времената на конфликта в Абхазия — тогава спецслужбите ни сформират чеченски отряд в помощ на абхазките сепаратисти. Дори има сведения, че Басаев направо е присъствал на съвещанията в главния ни щаб в Ханкала (няма да се учудим, ако и това се окаже истина).

По-късно председателят на Съвета на федерациите Строев заявява, че през лятото на 1999 година границата между Чечения и Дагестан практически не се е охранявала, тъй като разположените там гранични войски били изтеглени по заповед от Кремъл. При това Егор Строев се позовава на авторитетни дагестански източници. Наистина, така и не успяхме да намерим нито потвърждение на тази информация, нито точната дата, на която граничарите ни са напуснали чеченската граница. Само в един форум открихме анонимно твърдение, че това е станало на 23–25 май 1999 година по тайна заповед на секретаря на Съвета за сигурност В. Путин (по това време той съвместява тази длъжност с поста директор на ФСБ).

Едно се знае съвсем точно: освен местната милиция в цял Дагестан през лятото на 1999 година е имало само една бригада от руския ОМОН и една отделна армейска бригада (във военната база в Буйнакск). Тогава тези сили явно са били недостатъчни за защитата на Дагестан — ако самото население на тази република не беше оказало ожесточена съпротива на чеченското нахлуване, отрядът на Басаев от две хиляди бойци лесно би успял да превземе половин Дагестан още преди идването на федералните войски.

След време в интервю пред журналиста Бабицки Шамил Басаев обяснява тази своя провокация с това, че уж искал да помогне на приятелите си, дагестанските уахабити. Басаев, разбира се, лъже: преди нахлуването му в Дагестан никой не е закачал местните уахабити — в селата Карамаха и Чабанмаха те дори завзели властта и въвели законите на шериата. Докато още е министър на вътрешните работи, Сергей Степашин посещава тази уахабитска община — там дори му харесва (посрещат го като роден баща!). Тогава той нарежда тези толкова мили хора да бъдат оставени на мира — нека живеят както си искат.

В самия Дагестан преобладаващата част от местното население също се отнася без особена враждебност към своите уахабити, докато в края на юли 1999 година внезапно в пограничния Цумадински район от Чечения не нахлува цял отряд от 200 въоръжени дагестански бойци, обучени в лагерите на Басаев и Хатаб. Виж, този отряд, командван от Багаудин, не предизвиква възторг в Дагестан. Басаев твърди, че уж този мирен отряд веднага бил атакуван от различни страни, но най-вероятно той лъже и за това: липсва всякаква информация за сериозни боеве преди появата на чеченските бойци в Дагестан.

Тук се налага да обясним накратко защо дагестанците се отнасят толкова враждебно към появата на чеченските бойци. Не че на всички в Дагестан толкова им е харесвало да са в състава на Русия, особено през управлението на Елцин, когато повечето хора в републиката живеят в страшна мизерия и страдат от безработица. Но за дагестанците е още по-лошо да се окажат в състава на Чечения — всички знаят какво се върши там. А по това време чеченците имат териториални претенции едва ли не към половината територия на Дагестан — от границата до брега на Каспийско море. Към това трябва да добавим и вековните спорове между тези народи заради планинските пасища и т.н. С две думи, Басаевите бойци не са добре дошли в Дагестан и те моментално сами се убеждават в това.

Два дни след нахлуването на Басаев в Дагестан, тоест на 9 август 1999 година, Степашин е свален от поста министър-председател. Ако са искали да накажат някого, че е разрешил на чеченските бойци с камионите да кръстосват като орда из територията на Русия, то Степашин няма нищо общо с това: ние сме президентска републики и силовите структури не се подчиняват на министър-председателя. А ако Елцин не е искал да подава оставка, защото е подписал заповедта да се премахнат граничните застави от чеченската граница, той би могъл да накаже за този провал директора на ФСБ или министъра на вътрешните работи. Но Рушайло си остава на мястото. А Путин е махнат от поста директор на ФСБ и секретар на Съвета за сигурност, но веднага става новият министър-председател.

Преди да говорим за хексогена, трябва да приключим разговора за новите кадрови назначения през август 1999 година. Следващият директор на ФСБ е генерал Патрушев. Той е завършил Ленинградския корабостроителен институт и почти веднага започва в УКГБ на Ленинград. От юни 1992 година е министър на сигурността на Карелия. Когато през 1994 година Степашин става директор на ФСК, Патрушев е назначен за началник на Управлението за собствена сигурност на ФСК — един от ключовите постове във всяка спецслужба, вътрешното контраразузнаване. Затова когато Степашин е свален, на Патрушев му се налага да премине на по-малко отговорна длъжност. През август 1998 година той сменя Путин на поста началник на Главното контролно управление на администрацията на президента. През октомври 1998 година отново се връща във ФСБ заедно с Путин — става началник на Департамента за икономическа сигурност. От 16 август 1999 година оглавява ФСБ.

По всичко личи, че Патрушев е играл важна роля в операция „Хексоген“. Когато през септември 1999 година случайно е предотвратен терористичен акт в Рязан, местното управление на ФСБ (което изобщо не било предупредено) издирва терористите и се кани да ги арестува. Патрушев вече е успял да се похвали по телевизията, че е предотвратен опит да бъде взривена жилищна сграда в Рязан. Но когато рязанските чекисти докладват на вишестоящите, че знаят къде се крият терористите, които не са успели да избягат от града, същият този Патрушев категорично им забранява да ги арестуват. Той отново говори по телевизията и заявява, че всъщност в Рязан се провеждали учения — проверявали бдителността на местните власти. Заради това там тайно пристигнала бригада с оперативни работници от Москва. Мнозина не могат да повярват в толкова объркани обяснения, още повече че вече е направена експертиза на онези чували и специалистите недвусмислено определят, че там е имало хексоген. По принцип е невъзможно на такива учения да има истински взривни вещества. Започват да лъжат, че експертите са се объркали, че в чувалите е имало захар. А ако захарта е жълта, значи е кубинска!

Освен че взема под крилото си терористите от Рязан, Патрушев не свършва нищо особено. Вярно, дълго време се опитва да прати в затвора за шпионаж двама еколози, Никитин и Паско. Все някога народът ни ще научи много интересни неща за това какво е правил Патрушев на поста директор на ФСБ.

Няма никакви доказателства за връзката на чеченците с тези взривове — не само Масхадов, но дори Басаев се разграничава от тези терористични актове (в противен случай самите чеченци биха му „видели сметката“). Никой не поема отговорността за тях — това е нещо ново за световния тероризъм. Когато взривява неизвестно кого и защо, тероризмът губи всякакъв смисъл. По-късно се изяснява, че московските взривове са дело на групата на карачаевците, чийто водещ офицер е неизвестен началник от ФСБ.

Всъщност защо през 1999 година терористите взривяват жилищни сгради? По принцип този вид тероризъм се среща изключително рядко по света. Възможно е да бъде взривен пълен с експлозиви камион край сграда, но обикновено това е някой военен или административен обект. А да наемат мазе в жилищен блок, да го натъпчат със стотици килограми взрив — на никого дори не е хрумвало такова нещо. Полицията лесно ще проследи цялата верига терористи — кой е наел, превозил, прехвърлил. За един терорист е много по-лесно и безопасно да остави чанта с два-три килограма тротил в някой автобус. Друго би било, ако не се страхуваш от спецслужбите и имаш подръка складове с тонове взривни вещества — тогава защо пък да не взривяваш и жилищни сгради! Особено ако се занимаваш с тероризъм в собствената си страна и не желаеш в случайната тълпа на улицата да пострадат твои приятели и роднини. Можеш да си избереш подходящ блок в покрайнините, да провериш списъка на живеещите там. В една от взривените московски сгради живеел дребен офицер от ФСБ — от всички живеещи в нея само той се спасил.

Хексогенът е най-мощният експлозив, три пъти по-силен от тротила. Прочутият пластичен експлозив С-4, използван от диверсантите, се прави от хексоген и с помощта на неутрални добавки се превръща от прах в лепнеща маса. За взривяването на сградите чекистите са взели чували с хексоген, за да влачат и превозват по-малко. Но това е професионален гаф, трябвало е да вземат сандъци с тротил. Макар че щяха да са необходими три пъти по-големи количества, биха имали и извинение — тротилът е широко използван и „в цивилния живот“ за взривни работи. Хексогенът е друго нещо, той се употребява само във военното дело или от диверсанти, там отчетът и контролът са по-строги. Отгоре на всичко, производството на хексоген е много сложно и го има само в три страни в света: САЩ, Китай и Русия. Какво общо имат „чеченските терористи“?

Когато чрез средствата за масова информация специалистите споделят съмненията си, че чеченците са успели да се сдобият с толкова тонове хексоген, на чекистите отново им се налага да лъжат и да усукват: заявяват, че в действителност не е имало никакъв хексоген! А терористите уж били използвали за взрива на сградите смес от амонячна селитра и алуминиев прах — всички тези компоненти се намират лесно (вече е късно да се лъже, че е тротил, той не се превозва в чували, не е прах).

За „Норд-Ост“. Защо изобщо е нужна операцията за вземане на заложници в Москва? Ясно е към какво се стремят чеченските бойци — надяват се да повторят Будьоновск: ръководството на Русия пак да се съгласи да изведе войските от Чечения и да подпише мир. Не става дума за това: какво искат да постигнат истинските организатори на тази акция? А че тази операция от самото си начало се е провеждала под контрола на нашите спецслужби, няма никакво съмнение. Дори „Новая газета“ го пише и привежда достатъчно убедителни доказателства. За какво всъщност загинаха толкова хора, а цялата страна изпадна в шок?

Точно тогава политическата ситуация в страната не изисква подобно нагнетяване на ужас: още не се провеждат федерални избори (изборите за Държавната дума са чак на следващата година), не са приети дори непопулярните закони от 2012 година. Значи цялата тази кървава провокация по вземането на заложници в „Норд-Ост“ е била нужна на кремълската мафия само за външнополитически цели: трябвало е да се внуши на западното общество, че чеченските бойци са челен отряд на „международния мюсюлмански тероризъм“, а не борци за свободата на страната си. „Норд-Ост“ е и отговор на всички, които смятат взривовете на жилищни сгради през 1999 година за чекистка провокация: ето на, полюбувайте се на тези чеченски бандити!

Провокаторите нарочно избират за акцията си театър, който се посещава от много чужденци, за да разпалят интереса на чуждестранните медии. Общественото мнение на Запад е трябвало да бъде убедено, че Русия също е жертва на „международния тероризъм“ и че трябва да се бори с чеченските сепаратисти, а не да им организира конференции.

Сега за кадровите назначения в началото на 2000 година:

Сечин, Игор Иванович.

През 1984 година завършва филология в ЛГУ (френски и португалски език). След което прекарва две години в джунглите на Мозамбик и Ангола. Там се води продължителна гражданска война. Официално Сечин се води „военен преводач“, но никой не се съмнява, че е свързан с КГБ. Влиза във фракцията на „питерските чекисти“ при това е смятан за един от лидерите й. Не е просто доносник, а офицер от външното разузнаване на КГБ. От началото на 90-те години е най-близкият помощник на бившия подполковник от КГБ Путин и неотстъпно го следва навсякъде: в изпълкома на Ленсъвет, кметството на Петербург; администрацията на президента, ФСБ, правителството на Русия, отново администрацията на президента.

Формално Сечин не заема прекалено високи постове: ръководител е на апарата или на секретариата и други подобни. Но имаме известни съмнения дали при свързаните Путин и Сечин старшинството принадлежи именно на Путин! Ако Сечин от самото начало е служил във външното разузнаване, то на Путин му се е наложило да работи десет години в УКГБ на Ленинград, преди да го изпратят в ГДР, където е бил смятан за „командирован“ във външното разузнаване на КГБ.

За истинските разузнавачи подобни „командировани“ са трето качество хора. Вярно е, че Сечин е с 8 години по-млад от Путин и може би е с по-нисък чин. Но въпреки това: човек, прекарал две години под обстрел с риск да загине, ако не от куршум, то от ухапване на змия или от вирус — за такъв човек, ако издържи и не се пречупи, има осигурена кариера във външното разузнаване. Излишно е да говорим колко комфортна е била службата на Путин в ГДР: там вербува „свои хора“, „социалистически“ немци. Където няма риск, авторитетът пред началството се завоюва трудно. Южна Африка е перспективен регион от гледна точка на мафията, там местното население добива диаманти, от чиято контрабанда можеш да спечелиш много. Сечин изобщо не е пешка: покрай президента той може да влияе активно върху държавните работи. В интернет има прихванати разговори на Путин със Сечин, от които следва, че не друг, а самият Сечин го е убедил да започне атаката срещу ЮКОС през 2003 година.

Сега преминаваме към друг бивш чекист, за когото ни най-малко не се съмняваме: в кремълската мафия той е по-влиятелна личност от Путин.

 

 

Иванов, Виктор Петрович.

През 1974 година завършва Ленинградския електротехнически институт (ЛЕТИ). От 1977 година служи в УКГБ на Ленинград. Работи там десет години, както и Путин, а после заминава в командировка, воюва в Афганистан (1987–1988).

Иванов също не е истински разузнавач, а „командирован“, но има известна разлика. Афганистан или ГДР! Иванов попада в Осми отдел на ПГУ — през онези години точно това подразделение на КГБ е ръководното ядро, около което се формира чекистката мафия (транзитът на хероина от Афганистан в Европа).

През 1990 година Иванов се захваща с бизнес — заедно с бъдещия министър Гризлов регистрира малкото предприятие „Блок“. При това не подава оставка, значи работи не за себе си, а за „системата“. Последната длъжност на Иванов във ФСК е началник на отдела за борба с контрабандата на УФСК на Петербург. Изглежда, че през 1992 година сменя Патрушев, който заминава на служба в Карелия. На тази работа Иванов вероятно е имал постоянни служебни (и не само) контакти със заместник-кмета Путин, а той отговаря за външноикономическата дейност. През октомври 1994 година Иванов подава оставка с чин полковник и оглавява управлението на административните органи към кметството на Петербург. След поражението на Собчак на изборите през лятото на 1996 година Иванов е принуден да напусне кметството — залавя се с бизнес. Тогава той ръководи ЗАО „Телеплюс“ (спътниковите връзки). През юли 1998 година Путин става директор на ФСБ и малко след това Виктор Иванов е назначен за началник на едно от най-отговорните управления — за собствената сигурност. През април 1999 Иванов оглавява департамента за икономическа сигурност и става заместник-директор на ФСБ. На 5 януари 2000 година Путин го назначава за заместник-ръководител на администрацията на президента по кадрите.

 

 

Шойгу, Сергей Кужугетович.

Роден е в Тува, където баща му е заместник-председател на републиканския министерски съвет. През 1977 година Шойгу завършва Красноярския политехнически институт и работи като строител в Красноярския край. През 1985 става началник на строителен тръст. През 1988 преминава на партийна работа като инспектор в Красноярския областен комитет. През 1990 е назначен за заместник-председател на Държавния комитет по строителство и архитектура в правителството на Силаев. От 19 ноември 1991 година ръководи Държавния комитет за гражданска отбрана и извънредни ситуации, само че този Държавен комитет през ноември 1994 година става министерство. Едновременно с това Шойгу е и вицепремиер от 10 януари до 7 май 2000 година._

Той е популярен сред народа, затова и го повишават по време на избирателната кампания на Путин. Но друго в биографията на Шойгу не е ясно: как изобщо скромен партиен работник от Красноярск попада в Москва и става министър! Изглежда му помага така нареченото „красноярско землячество“, начело на което са членът на Политбюро Шенин и генерал-полковникът от КГБ Сафонов. Ако някой си мисли, че Министерството по извънредните ситуации не може да представлява интерес за чекистката мафия, много се лъже: там се занимават и с „възстановяване на пострадалите територии“, а това са големи пари.

Още от юли 1998 година ФСБ се оказва в ръцете на питерската чекистка групировка. Първото, което тя прави още на следващия ден след встъпването в длъжност на президента Путин, е да изземе ръководството на външното разузнаване. Коронацията на Путин е на 17 май 2000 година, а на 18 май свалят от поста му директора на СВР Трубников от „южноазиатската мафия“ и назначават Сергей Лебедев, по-рано работил в Четвърти отдел на ПГУ (Германия). През 1998 година Путин за броени седмици прави основна чистка в ръководството на ФСБ и поставя на всички ключови постове „свои хора“ от Петербург и Карелия.

За останалите силови ведомства питерската групировка не бърза. Но виж, тя трескаво слага ръка на външното разузнаване — страхува се да не закъснее дори с един ден! Питерските чекисти овладяват Министерството на отбраната и Министерството на вътрешните работи едва след година, в един и същи ден — 28 март 2001. Гризлов застава начело на вътрешните работи (вместо Рушайло), а Сергей Иванов става министър на отбраната (заменя Сергеев).

Сергей Иванов е кадрови чекист, служил в европейското направление на външното разузнаване. „Легендата“ му е следната: служил е заедно с Путин в УКГБ на Ленинград около две години (1976–1977). След това двамата се разделят за двайсет години. А после случайно се срещат няколко пъти по съвещания и Путин решава да направи стария си приятел първо секретар на Съвета за сигурност, а след това и министър на отбраната. Всичко това са врели-некипели: след 1977 година е нямало никакво основание за приятелство между Иванов и Путин, тъй като е нямало равенство. През 1981 година С. Иванов преминава във външното разузнаване, после е шпионин в една от най-престижните страни — в Англия. А Путин успява да се прехвърли в разузнаването едва през 1985, и то като „командирован“ в ГДР! През 1990 година той окончателно напуска органите, а Иванов остава в разузнаването. Безспорно положението на Сергей Иванов в чекистката мафия е много по-високо, отколкото на Путин.

 

 

Фрадков, Михаил Ефимович.

През 1972 година завършва Московския машиностроителен институт, а през 1973 вече работи в съветското посолство в Индия.

Анализаторите отдавна са разкрили Фрадков по този зигзаг в биографията му: постъпил е на служба във външното разузнаване. В Индия той остава до 1975 година — точно по времето (1973–1975), когато там се подвизават като шпиони бъдещите ръководители на външното разузнаване Шебаршин и Трубников. Както и генерал Медяник, смятан за баща основател на „южноазиатската мафия“ на КГБ. Именно благодарение на тези полезни контакти Фрадков прави стремителна кариера в Министерството на външноикономическите връзки. На определен етап той, изглежда, излиза от разузнаването и започва работа в това министерство вече наистина, а не само като прикритие на шпионската си дейност.

Кариерата на Фрадков в Министерството на външноикономическите връзки се развива по следния начин: декември 1992 година — заместник-министър, октомври 1993 — първи заместник-министър, април 1997 — министър на външноикономическите връзки. През март 1998 му се налага да напусне правителството — оглавява АО „Ингосстрах“ През май 1999 става министър на търговията в правителството на Степашин. През май 2000 година получава поста първи заместник на секретаря на Съвета за сигурност Сергей Иванов. През март 2001 става шеф на данъчната полиция (ФСНП). Това значи, че е истински силовик, а не кукла на конци — по това време директорът на ФСНП не се афишира, а реално работи (за кремълската мафия). През март 2003 ФСНП е закрита, а Фрадков става представител на Русия в Европейския съюз. От 5 март 2004 година той е министър-председател.

 

 

Нургалиев, Рашид Гумарович.

Роден е в Казахстан, където баща му работи в ГУЛАГ. След това баща му е назначен за началник на лагер в Карелия — Нургалиев завършва училище в тази република и постъпва в местния Петрозаводски университет. Скоро след дипломирането си започва работа в КГБ на Карелия (от 1981 година). Достига до поста началник на отдела за борба с тероризма. По това време Министерството на сигурността се оглавява от Патрушев и когато през 1995 година той става шеф на УСБ на ФСК, взема Нургалиев със себе си в централния апарат. През 1998 Нургалиев заедно с Патрушев се прехвърля в Главното контролно управление, където е началник-отдел. През 1999 се връща във ФСБ като началник на Инспекторското управление. През 2002 става първи заместник-министър на вътрешните работи. През март 2004 година чекистите решават да не се крият повече зад подставени лица и Нургалиев официално оглавява Министерството на вътрешните работи.