Ерик Форд
Зад кулисите на ФСБ (КГБ) (3)

Част II
Подготовка на перестройката

Трябва да започнем тази тема дори не от Андропов, а — страшно е да се каже! — от самия Берия. Той не е симпатична личност, но го изкараха такъв вампир, че ми се иска да кажа няколко думи в негова защита. Напразно му лепнаха всички така наречени „неоправдани репресии“. Берия участва в терора от 30-те години, но само в родния си Кавказ. Той става шеф на НКВД едва в края на 1938 година, когато терорът вече затихва. На този си пост не вкарва в затвора почти никого, обратното, пуска на свобода няколко хиляди души. Ако искате да знаете, други хора са замесени много повече от него в масовия терор. Например всички членове на тогавашното Политбюро, включително и Никита Сергеевич Хрушчов!

А обвиненията към Берия за следвоенните репресии са такова безумие, че дори не ми се иска да се спирам на тях. Ако някой не знае, през 1945 година Берия е отстранен от ръководството на спецслужбите — поверяват му създаването на атомната бомба. Така нареченото „лекарско дело“ в крайна сметка е насочено срещу него. Всеизвестно е, че това е първото дело, от което започва разобличаването на фалшификациите и реабилитацията на арестуваните. В спомените си Хрушчов пише, че след смъртта на Сталин управляващата върхушка цял месец спори какво да прави с арестуваните лекари. Но той забравя да спомене, че тъкмо Берия се бори за реабилитацията им — срещу цялото Политбюро! И настоява на своето, което в крайна сметка го погубва. Върхушката се стряска от силата му и се обединява срещу него. Скоро Берия е арестуван и струпват отгоре му всички земни грехове.

Сред налудничавите обвинения в шпионаж и какво ли още не има и напълно оправдани, както се оказва по-късно. Например у него са забелязвали еретични за 1953 година либерални възгледи както по отношение на вътрешната политика, така и на международните работи. Няма смисъл да се задълбочаваме в тази ерес, по-късно Хрушчов стига много по-далеч в този либерализъм. Но все пак чекистът Берия е бил пръв!

В тоталитарното общество именно спецслужбите са най-податливи на отклонения от генералната линия на партията. Чекистите знаят прекалено много за реалното положение на нещата в обществото и в другите страни, затова официалната пропаганда, на която е подложен дори партийният елит, отскача от тях като топка от стена.

У нас само чекистите са имали възможност да четат свободно забранена литература и са се ползвали в пълна мяра от тази привилегия. Може да не са обичали особено Солженицин, но са знаели, че той пише истината. И все пак основният фактор, който навежда управляващия елит на мисълта за необходими промени, е безнадеждното изоставане на съветската икономика от западната.

Управниците ясно виждат задънената улица, но не виждат изхода. Само така можем да си обясним трескавите им действия — от нелепите опити на Андропов да затегне дисциплината до борбата с пиянството и тъй наречената перестройка на Горбачов. Самият Андропов е категоричен противник не само на демокрацията, но и на най-дребните отстъпки по отношение на либералната интелигенция! Той иска само икономическа реформа. При това реформа, която не стига много далеч, съвсем не истински капитализъм.

Да се престане с планирането на всеки пирон, да се разширят правата на предприятията, някои правомощия да се предадат на републиките и областите… Нещо подобно на Унгария. Първоначално целият андроповски клан иска същото. Но се оказва, че за огромната руска империя този „модел на социализма“ не работи. Още повече че привържениците на промените са само в централното ръководство, а по места са се окопали затъпели партократи, които не желаят никакви промени. Именно логиката на борбата с бетонираната партокрация довежда до перестройката.

Нямаме намерение да говорим за различните секретни лаборатории на КГБ, където се разработват апаратура за подслушване, всевъзможни отрови и всякакви устройства за шпионаж и диверсия — всичко това е познато на всяка уважаваща себе си спецслужба и не е твърде интересно за нас.

Сега ни интересуват други, по-фундаментални тайни науки, разцъфтели по съветско време в недрата на КГБ. А там има прекалено много такива науки! С какво ли не са се занимавали нашите чекисти в този период: с телепатия, хипноза, астрология, ясновидство… И така нататък! В КГБ не пропускат нищо и тайно изследват всичко.

Ето един нагледен пример. Първи заместник на генерал Коржаков, който управлява Русия, докато е началник на Службата за сигурност на президента, е генерал Георгий Рогозин. Многобройни източници в интернет сочат, че именно Рогозин ръководи в КГБ изследователска научна група по астрология и парапсихология — дори прякорът му в кралския двор на Елцин е Главния магьосник на Кремъл. Сега той се занимава с бизнес, бил директор на отдел в ЕЛБИМ-Банк и т.н.

За чекистите няма забранени теми и идеологически догми (това обаче изобщо не им пречи да погубват в лагери и лудници други свободомислещи граждани).

Пръв се опитва да прокара някои промени в икономиката председателят на Съвета на министрите на СССР Косигин през 1965–1970 г. Но, в неговата реформа партийният апарат усеща заплаха за собствената си власт и този първи плах опит за преход към пазарни отношения е провален. Косигин остава още дълго на поста министър-председател, но вече без каквито и да е мераци за реформи.

Този държавник минава през суровата сталинска школа, затова и инстинктът му за самосъхранение е толкова силно развит. Андропов пък крие от партията плановете си за перестройка на съветското общество, докато не взема властта. В първите години, когато току-що е оглавил КГБ, той прави впечатление на най-верния „човек на Брежнев“ и на борец за идеалите на марксизма-ленинизма.

Може би Косигин щеше да преодолее съпротивата на партийния апарат и макар и частично, да внедри пазарния механизъм в нашата икономика. Но в началото на 70-те години са открити нови огромни залежи от нефт в Западен Сибир. Защо да се прокарват разни реформи, когато може просто нефтът да се изнася на Запад?

Партийната ни върхушка посреща враждебно първите електронни калкулатори. По това време кибернетиката е заклеймявана като буржоазна лъженаука — използването на компютри се разрешава само в случай на крайна необходимост (във военното дело и др.).

Но когато през 60-те години се появяват и първите трудности в икономиката, управляващите се сещат за компютрите: ето какво ще ни помогне да пресметнем правилно всичко и да направим научно обосновани планове, както ни учеха Маркс и Ленин. И тогава социализмът най-после ще разкрие предимствата си!

По това време се появяват първите закрити научноизследователски институти (НИИ), в които се изучават проблемите на управлението на обществото и се търси път за решаването на тези проблеми с помощта на електронноизчислителните машини. И по-специално — появява се Централният икономико-математически институт (ЦИМИ), където се опитват да намерят математически решения на икономически проблеми. Научен лидер на това направление става прочутият Канторович (бъдещият Нобелов лауреат). Но скоро тази икономическа школа се натъква на подводни скали: научните изследвания показват цялата несъстоятелност на някои марксистки догми.

Веднага се намират бдителни съветски учени, които улавят това безобразие и вдигат тревога. Ако такова нещо се беше случило няколко години по-рано, научната школа на Канторович би била обречена: щяха да попилеят и тикнат зад решетките всички за антисъветизъм. Но през 70-те години чекистите, начело с Андропов, са вече огромна сила — точно те спасяват скандалните икономисти от нападките на партийния апарат. Тогава идеята за провеждането на икономическа реформа в СССР получава надежден „чадър“.

Работата се усложнява и от това, че Андропов не може да се разпорежда безконтролно дори в самия КГБ: както вече казахме, Брежнев прикрепя към него двама надзиратели в лицето на първите му заместници (Цвигун и Цинев). Само външното разузнаване остава без такъв контрол, затова Андропов му възлага реализацията на тайния си проект „Икономическа реформа“ (или както там се нарича тази операция на КГБ). Така е създаден прочутият Институт за системни изследвания.

Всесъюзният научноизследователски институт за системни изследвания (ВНИИСИ) се появява на бял свят на 4 юни 1976 година като съветски филиал на Международния институт за приложен системен анализ (МИПСА или IIASA). МИПСА е основан доста по-рано — през октомври 1972 година, негови учредители са САЩ, СССР, Канада, Япония, ГФР, ГДР и други европейски страни. Институтът се помещава в Австрия, в Лаксенбургския дворец край Виена.

В интернет са спомените на социолога Сергей Чесноков: по онова време той работи в друг секретен НИИ, ръководен от бившия чекистки генерал Панов. Чесноков бил поканен на работа в МИПСА — институтът бил току-що открит и никой не знаел нищо за него. Затова Чесноков показал на шефа си официалната рекламна брошура на МИПСА и го попитал какво мисли за института. Панов хвърлил само бегъл поглед на брошурата и споделил заключението си: „Та това е общ проект на нашето и западните разузнавания!“.

Наистина е така. Разбираемо е защо този институт е нужен на КГБ. А ЦРУ и другите разузнавания трябвало задължително да изпратят агенти в МИПСА — просто за да наблюдават струпването на чекистите ни. Тук американското разузнаване играе чисто пасивна роля, едва ли американците по това време са проумели изцяло мащаба на замислите на Андропов.

Филиалът на МИПСА се появява в Съветския съюз чак след четири години — чекистите от външното разузнаване не бързат. В чужбина се чувстват много по-свободни — далеч от партийните комитети на всички равнища.

За първи директор на ВНИИСИ е назначен Джермен Михайлович Гвишиани. Всички знаят, че Гвишиани е зет на Косигин, а първата жена на бившия премиер на страната Приаков е сестра на Гвишиани. Освен за тези семейни връзки широката общественост не знае нищо за този изтъкнат учен.

Нека запълним този пропуск:

 

 

Джермен Гвишиани е роден в Грузия през 1928 година. Но името му, както можем да забележим, изобщо не е грузинско. Има подобно рядко англосаксонско име, но то няма нищо общо. Знае се, че в началото са смятали да го нарекат Дзермен, от Дзержински + Менжински. Баща му бил чекист и нарекъл сина си в чест на двамата си началници (Дзержински умира през 1926 година, сменя го Менжински). Но тъй като такова безобразно име много дразни ухото, донякъде го изглаждат — така се появява Джермен.

Баща му, Михаил Максимович Гвишиани, направил голяма кариера в органите, става генерал-лейтенант (през 1945 година). Той е най-близкият съратник на Берия и със сигурност биха го разстреляли заедно с други дейци от подобен ранг, ако в отношенията между него и Лаврентий Павлович не беше настъпил разрив: през март 1953 година Берия отново оглавява органите (той е отстранен от ръководството на Министерството на държавната сигурност (МГБ) през 1946 година) — и веднага уволнява Гвишиани. Затова и след свалянето на Берия генерал Гвишиани дори не отива в затвора (но не го връщат и в органите). Той умира през 1966 година.

 

 

Генерал Гвишиани се прочува като палача на чеченския народ — той ръководи депортирането на чеченците и ингушите. Това става през зимата, през февруари 1944 година, и веднъж се оказва невъзможно жителите на един планински аул да бъдат докарани до ешелоните.

Тогава по заповед на Гвишиани чекистите изгарят живи, заключени по къщите, 700 човека. Генералът не се решава да поеме цялата отговорност за такова нещо и предварително получава по телефона от Берия устното му съгласие за тази наказателна акция. Джермен Гвишиани едва ли дори е знаел за тези подвизи на баща си (по време на депортацията на чеченците той е само на 16 години).

 

 

Станислав Шаталин отначало работи в Централния икономико-математически институт — ЦИМИ (от 1965 година). Когато чекистите създават Всесъюзния научноизследователски институт за системни изследвания — ВНИИСИ, Шаталин му става заместник-директор (1976–1986). През 1986 година е създаден новият Институт по икономика и прогнозиране на научно-техническия прогрес (вместо това безсмислено струпване на думи ще употребяваме абревиатурата ИЕПНТП). В него Шаталин отново е заместник-директор. В този институт тогава се прехвърля и почти целият му екип от „млади икономисти“ (Гайдар, Авен, Лопухин и други). ИЕПНТП се отделя от ЦИМИ и се намира в неговата сграда. Тук в екипа на Шаталин-Гайдар се вливат мнозина бивши сътрудници на ЦИМИ (Шохин, Салтиков, Нечаев, Головков и други). През 1990 година Шаталин заедно с Яелински взема участие в подготовката на икономическата програма „500 дни“.

 

 

Известно е, че тогава управляващата върхушка на Съветския съюз се отказва от тази програма като прекалено радикална. Това е голям удар за Шаталин — през март 1991 година той дори напуска КПСС, макар че е бил член на ЦК (от 1990 година).

 

 

Борис Захарович Милнер. Първо е шеф на отдел в Института за САЩ и Канада (1969–1976 г.). Този институт е създаден през 1969 година от академик Арбатов, помощник на Андропов. Връзката му с КГБ е изключително тясна: бивш негов сътрудник (В. Аверчев) признава, че половината от работещите там са били офицери от КГБ.

По думите му другата половина нямала никакво отношение към КГБ, „в което никой не вярвал“. Работещите там често пътували до САЩ, затова институтът бил ужасно престижен и елитарен, мнозина се опитвали да попаднат в него. Но приемали далеч не всички — примерно, известният от телевизионния екран Сванидзе попаднал там само благодарение на големите си връзки в партийния елит (роднина е на жената на Сталин). Интересно е друго: Милнер бил шеф на отдела по проблемите на управлението. При това не просто изучавал американския живот, но дори изследвал какво от американския опит може да се използва! Това означава, че още през 1969 година интересите на Андропов далеч надхвърлят рамките на разузнавателната дейност в империалистическия лагер.

През 1976 година е организиран ВНИИСИ — там Милнер става заместник-директор по научната част. След перестройката той не прави опити да се внедри нито в политиката, нито в бизнеса. Затова пък има един по-млад бизнесмен, Юрий Борисович Милнер — през 1996 година той става вицепрезидент на МЕНАТЕП (Междуотраслови научно-технически програми).

 

 

Сега да преминем директно към сътрудниците на ВНИИСИ. Там работят много блестящи учени и просто свестни хора — сега те не ни интересуват. Ще говорим само за онези, които през 90-те години получават високи постове в правителството или почетната длъжност „олигарх“ — и започват да работят за управляващата чекистка мафия.

 

 

Виктор Иванович Данилов-Данилян, доктор на икономическите науки. Отива във ВНИИСИ от ЦЕМИ през 1976 година заедно с Шаталин. Завежда лаборатория (1976–1980). През 1980 година се мести в Академията за народно стопанство, където работи до 1991 г. Т. е. Данилов-Данилян не е бил в екипа на Гайдар — двамата се разминават (Гайдар се появява във ВНИИСИ през 1980 година).

 

 

Въпреки това през 1991 година Данилов-Данилян е назначен отначало като заместник-министър на околната среда и природните ресурси в правителството на Гайдар. Това не е някакъв невзрачен пост, както може би ще си помислят някои: тогава Данилов-Данилян е давал лицензите за добив на нефт и т.н.

Тъй като Данилов-Данилян не е участвал в семинарите на Гайдар-Чубайс, той явно е получил министерския пост не от Гайдар, а направо от чекистката мафия.

През август 1996 година му отнемат правото да издава лицензи: тогава министерството му е преобразувано в Държавен комитет по опазване на природата. Данилов-Данилян ръководи този Държавен комитет до юни 2000 година. Синът му, Антон Викторович, е също икономист. Бил е шеф на икономическото управление на администрацията на президента (от април 1997 година). Сега Данилов-Данилян-младши се занимава с бизнес — председател е на борда на директорите на банка „Губернски“.

 

 

Егор Тимурович Гайдар завършва Икономическия факултет на Московския държавен университет (МГУ) и започва там аспирантура — научният му ръководител е Станислав Шаталин. Няма съмнение, че през 1980 година Гайдар попада в елитния ВНИИСИ не заради някакви изключителни научни способности — тук много му помага произходът. Той е внук на двама известни писатели (Гайдар и Бажов), но още повече му помагат връзките на баща му. Тимур Аркадиевич е военен кореспондент на „Красная звезда“ с чин контраадмирал (!) и е обиколил света. Заедно с него Егор е живял дълго в Куба и в Югославия. Спорно е само в кое разузнаване е служил баща му — в КГБ или в ГРУ. През 1986 година Гайдар заедно с целия отдел на Шаталин се премества в новия институт ИЕПНТП. През 1987 година Гайдар се разделя с Шаталин — тръгва перестройката, „младите икономисти“ започват да излизат от чекистката нелегалност и да заемат ръководни постове. Тогава Гайдар става завеждащ на икономическия отдел в списание „Комунист“. През 1990 година се издига още повече — оглавява икономическия отдел на вестник „Правда“! По съветско време това е директивният орган на ЦК на КПСС — всяка дума в този вестник е била приемана като истина от последна инстанция и ръководство за действие. Такова назначение може да се обясни единствено с това, че в този период КПСС е само жалка играчка в ръцете на КГБ.

 

 

 

Пьотър Олегович Авен, кандидат на икономическите науки. През 1977 година завършва Икономическия факултет на МГУ, после пак там кара аспирантура. От 1981 до 1988 е сътрудник на ВНИИСИ и работи в една лаборатория с Гайдар.

През 1986 година, когато хората на Гайдар се преместват в ИЕПНТП, Авен не тръгва с тях, а остава във ВНИИСИ. И не сбърква, очаква го нещо по-голямо: през 1988 година заминава на постоянна работа в Австрия — в Международния институт за приложен системен анализ. Тук въпросът не е в прелестите на западния начин на живот, нито във фантастичната по съветските мерки заплата (5000 долара на месец) — тогава Авен попада в самия център на чекисткия проект „Икономическа реформа“ докато други млади икономисти са изпращани в Лаксенбург на стаж само за по няколко месеца, Авен се установява там за постоянно и сам организира тези семинари.

През 1991 година той заема един от ключовите за кремълската мафия постове в правителството на Гайдар: става министър на външноикономическите връзки. Тоест непосредствено ръководи канала за прехвърляне на природните богатства на Русия на Запад. Но през декември 1992 година Елцин се опитва да намери общ език с Върховния съвет, затова отстранява най-скандалните фигури в правителството. Авен се оказва на улицата и се заема с дребен бизнес (създава консултантска компания). След година го забелязва олигархът Фридман и го взема при себе си като почти равноправен партньор. През 1994 година Авен става председател на борда на директорите на Алфа банк. Сега личното му състояние се оценява на повече от 2 милиарда долара.

 

 

Владимир Михайлович Лопухин. Завършва Икономическия факултет в МГУ през 1975 година, след това две години кара стаж в ИМЕМО (Институт за световна икономика и международни отношения). Работи във ВНИИСИ от 1977 година, после, през 1986, заедно с екипа на Шаталин-Гайдар се премества в ИЕПНТП. Там Лопухин е шеф на лаборатория за природни ресурси. Попада в правителството на Русия по-рано от останалите гайдаровци — още през август 1991 година става заместник-министър на икономиката.

През ноември 1991 година Лопухин вече е министър на горивата и енергетиката. Но пък първи го уволняват от правителството — още през май 1992 година. Старите мастодонти на съветския нефтогазов комплекс не могат да оставят такова апетитно парче в ръцете на интелигенцията, която не е виждала дори сондажна кула — следващият министър на горивата става Черномирдин. След уволнението си Лопухин се заема с бизнес, представител е на една френска банка в Русия. Сега е президент на компанията „Вангвард“ свързана със структурите на МЕНАТЕП. Тази фирма се занимава с различни машинации по поглъщането и сливането на компании.

 

 

Въобще с какво ли не са се занимавали хората на Гайдар от отдела на Шаталин в началото на 80-те години!

В свободното си време Гайдар е написал много статии и книги, дал е безброй интервюта. Но когато става дума за ВНИИСИ, от бъбривостта му не остава и следа. Изтървал е само една фраза: в отдела на Шаталин са изучавали опита от провеждането на икономическите реформи в социалистическите страни — от Югославия до Китай. Освен това екипът на Шаталин е подготвял документацията за аналогични бъдещи икономически преобразования в СССР.

Някъде през 1983 година, когато Андропов става генерален секретар, по негово нареждане възниква знаменитата „комисия на Политбюро“, или комисията на Тихонов-Рижков, за подготовка на икономическата реформа в СССР. Тук е необходимо пояснение: Тихонов е председател на Министерския съвет на СССР от 1980 година. Когато Андропов идва на власт, той го оставя на този пост: старецът е вече 80-годишен и не пречи на никого. Удобен е параван за чекистите, за да не подплашат партийния апарат преждевременно. В действителност по това време икономиката на страната е в ръцете на „хората на Андропов“ — нови кадри, доведени от чекистите в Москва от провинцията (предимно от Кавказ и от Сибир). Един от тези „хора на Андропов“ е секретарят на ЦК на КПСС по икономиката Николай Рижков, бивш директор на голям завод в Урал.

Научното ръководство на тази комисия е възложено на директора на ВНИИСИ Гвишиани, но реално с подготовката на документите се занимава заместникът му Шаталин. Екипът на тази „комисия на Политбюро“ е от сътрудници на Шаталин (Гайдар, Авен, Ананин, Широнин и други). Освен това за написването на различните раздели на основния документ е привлечен и ленинградският „отбор на Чубайс“ (самият Чубайс, С. Василиев, С. Игнатиев, Ю. Ярмагаев и други).

Който познава поне донякъде московските реалности, ще оцени този факт като изключителен! Тогава всички тези млади учени създават по поръка на Андропов план за преобразуването на народното стопанство на огромна супердържава. Който със сигурност щяха да превърнат в реалност, ако не беше внезапната смърт на Андропов.

Човек може да си помисли, че за такава задача биха могли да подберат и по-солидни хора — дори ако оставим настрана мощния апарат на ЦК на КПСС (който преди това държи монопола на подобни програмни документи), в страната съществува цяла мрежа от икономически институти, в които работят десетки академици и стотици доктори и професори. И изведнъж се оказва, че всички те са овехтели и ненужни: за да се подготви наистина важен документ, се налага цялата съветска наука да бъде отхвърлена и да се привлекат шепа млади, никому неизвестни икономисти. Гайдар и останалите му колеги поне работят в престижен институт, но екипът на Чубайс от Ленинград е насметен буквално от улицата! За първи път Чубайс се запознава лично с Гайдар едва през пролетта на 1983 година, когато посещава лабораторията му във ВНИИСИ — и почти веднага той и ленинградският му екип се залавят за работа: започват да подготвят ръководство как да се префасонира съветската икономика.

В резултат от работата на комисията на Тихонов-Рижков се появява документ от 120 страници. Той има дълго казионно заглавие: „Концепция за усъвършенстване на стопанския механизъм… (и т.н.)“. Но в действителност е програма за икономическа реформа. Подробното съдържание на документа не ни е известно, но той съвсем не отрича напълно всичко — за образец е взета Унгария, както и други социалистически страни. За страната ни, която дълги години е в пълен застой, дори такава програма е истински революционна.

И в този момент идва смъртта на Андропов, на престола се възкачва Черненко. Между чекистите от андроповския клан се разгаря ожесточена борба за власт и въобще не им е до реформи. А на партийния апарат и без това не е нужна никаква икономическа реформа! И в крайна сметка тази икономическа програма е прибрана в сейфа.

Но всички тези усилия не пропадат напразно: когато привържениците на перестройката вземат връх в андроповския клан и възкачват на трона Горбачов, цялата тази документация влиза в работа. Горбачов си спомня, че когато през 1985 година става генерален секретар, необходимите му документи са подготвени отдавна — остава му само да подпише тези директиви.

По съветско време всичко, свързано с обработката и разпространението на информация, е под контрола на чекистите. Именно КГБ наблюдава проекта за създаването на прочутите навремето си АСУП (автоматични системи за управление на производството), на които властта у нас възлага големи надежди („ще пресметнем всичко с електронноизчислителни машини — икономиката ни ще излезе от задънената улица!“).

Тогава чекистите са можели да вярват, че са в състояние да моделират всякакви обществени процеси и да предвиждат всякакви възможни варианти за развитие на събитията.

Кратко лирическо отклонение от книга на Виктор Суворов: чекистите се опитват да разработват „информационни системи“ за предотвратяване на внезапно нападение от капиталистическите страни още преди Отечествената война. Но тогава не напредват много в това отношение. През 1941 година те се издънват поради факта, че цените на овчите кожи в Германия преди войната остават едни и същи и не се повишават. Оттук те правят логичния извод, че германците не произвеждат шуби за армията си — значи липсва сериозна подготовка за война срещу нас. А че в Германия властта ще се окаже в ръцете на идиот, който не само не се кани да воюва през зимата, но и смята да разгроми Съветския съюз до настъпването на есента, за два месеца — такъв вариант дори не може да се пръкне в нечия глава.

Ако за формирането на екипа на Гайдар в Москва е известно много малко, то за първите стъпки по организацията на „кръжока на Чубайс“ в Ленинград се знае едва ли не по дни — и всичко това е в книгата на А. Колесников „Неизвестният Чубайс“. Неизвестното в тази история е само едно: как хората на Чубайс още преди перестройката са успели да влязат в отбора от „млади икономисти“ на Гайдар и как са попаднали в секретната „комисия на Политбюро“, която по нареждане на Андропов подготвя проект за икономическа реформа? С други думи, не се знае кога Чубайс попада в полезрението на външното разузнаване и е вербуван от него. Ясно е само, че за това изобщо не е бил нужен компромат — стигало е само едното честолюбие. Чубайс е гонил кариера — и с неговата еврейска националност по съветско време го е чакала дълга и упорита борба, само и само да стане директор на не особено голям завод, за което биха били нужни десетки години интриги и унижения. А сега му предлагат: „Млади човече, не бихте ли искали да ни помогнете да подготвим икономическа реформа и след време да влезете в правителството?“.

Анатолий Борисович Чубайс израства в семейството на политически офицер. През 1977 година завършва Ленинградския инженерно-икономически институт (ЛИЕИ). Този институт е насочен към производството, в него не подготвят теоретици, а практици. Затова там липсва и онази мощна идеологическа преса, каквато има, примерно, в обществените факултети на Ленинградския държавен университет (ЛГУ). Нивото на преподаването по икономика в ЛИЕИ не е особено високо, затова пък там е по-свободно. Биографите отбелязват, че като млад Чубайс е искал да стане началник-производство, а не теоретик. Затова в последния курс в института той става член на КПСС.

Всичко започва на 8 октомври 1979 година в совхоза „Бокситогорски“ — тогава там, „на картофите“, се срещат трима млади научни сътрудници от икономически специалности (от ЛИЕИ и ЛФЕИ^[1]). Това са Чубайс, Глазков и Ярмагаев. Те започват да спорят по проблемите на развитието на съветската икономика (по това време неразрешимите проблеми се виждат от всеки мислещ икономист). Като се връщат в града, младежите от време на време се събират по домовете, в „нечия кухня“, за да продължат дискусията си.

В края на 1980 година на тримата приятели им хрумва идеята да организират семинари по всички правила: доклади, обсъждания и т.н. Първото заседание на подобен семинар се състои на 9 януари 1981 година.

През 1981 година „кръжокът на Чубайс“ започва да търси съмишленици. Хората на Чубайс разказват, че са пресявали икономическите институти в Ленинград поред. Не влизат в подробности за тези си търсения, но е ясно, че по онова време в града почти не са останали „желаещи да се заемат с антисъветска дейност“ или просто да си поговорят за нещо не напълно позволено. А момчетата на Чубайс пък не могат да кажат открито, че всичко това се върши под „чадъра“ на КГБ и че тези разговори няма да доведат до каквито и да било неприятности.

Едва през пролетта на 1982 година те успяват да открият четвъртия член на „кръжока“ — когато Сергей Василиев изнася в ЛИЕИ доклад за икономиката на Югославия. След това го наблюдават още известно време и чак през есента на 1982 година Чубайс го кани да влезе в „тесния кръг“ на групировката.

Между другото, от 1981 година нататък „кръжокът на Чубайс“ вече не се събира по къщите, а в самия ЛИЕИ, при това съвсем официално — веднъж в месеца провежда семинари на Съвета на младите учени (Чубайс му става председател). Малко по-късно чубайсовците вече могат да разпространяват идеите си (макар и в завоалирана форма) с помощта на сборник, подготвян от няколко вуза. Сборникът се печата в тираж от няколкостотин екземпляра и се разпраща до всички научни библиотеки.

Търсенето на нови кандидати за „кръжока“ продължава. Скоро в него се появява и пети член, но както по-късно разказва самият Чубайс, той се оказва доносник и е изгонен. Чубайс не споменава името на този човек, само отбелязва, че по-късно е станал известен политик.