Ерик Форд
Зад кулисите на ФСБ (КГБ) (2)

Част I
Криминалният бизнес

Тайните в Първо управление на КГБ (външното разузнаване) са повече, отколкото във всички останали десет управления, взети заедно.

Според елементарната логика например главен във външното разузнаване би трябвало да е Първи отдел, който се занимава с разузнаването в САЩ. Съответно и повечето хора в ръководството на разузнаването би трябвало да са свързани с този отдел.

На второ място биха могли да са онези разузнавачи, които са работили срещу европейските страни, членки на НАТО.

И чак накрая на тази общност да са специалистите по страните от третия свят.

Всъщност е точно обратното — дълго време в ръководството на разузнаването доминира така наречената „южноазиатска мафия“ (този термин не е измислен от мен, той се употребява от самите разузнавачи, уж на шега). Имат се предвид разузнавачите, които работят в Индия, Иран, Пакистан и други подобни южни страни. За родоначалник на тази „мафия“ е смятан легендарният генерал Яков Медяник. Той е резидент на КГБ в Индия, после става началник на съответния отдел и накрая заема поста заместник-началник на Първо главно управление. Истинският разцвет на „южноазиатската мафия“ настъпва по-късно, когато председател на КГБ става Крючков.

На 8 януари 1989 година Крючков назначава за началник на Първо главно управление Л. Шебаршин, бивш резидент в Индия и Иран. През декември 1991 година начело на разузнаването застава друг „изтоковед“, Евгений Примаков. През януари 1996 година началник на разузнаването става отново „изтоковед“, този път кадровият разузнавач В. Трубников, бивш резидент в Индия.

И едва през май 2000 година идва краят на властта на „южноазиатската мафия“ в разузнаването: за директор на СВР (Службата на външното разузнаване на Руската федерация) е назначен С. Лебедев, представител на европейското направление, който преди това е работил в Германия. „Южноазиатската мафия“ управлява разузнаването единайсет години. При това какви бурни години! Министър-председателите се сменят като носни кърпички, за началници на КГБ-ФСБ се изреждат десет души, а „изтоковедите“ си стоят непоклатими като скала. Налага се разузнавач от германския отдел на ПГУ да стане президент на Русия, за да премине ръководството на разузнаването в ръцете на европейското направление.

Що се отнася до бойците на невидимия фронт, които работят в САЩ, те си шпионират, както са шпионирали и преди. Тяхната работа е да се трудят, пък другите нека получават генералски звезди! Дори в собственото им разузнаване отдавна не ги назначават за шефове, а какво остава за министър-председатели или министри на отбраната.

На какво се дължи тази завидна издръжливост на „южноазиатската мафия“, в какво се състои силата й, та чак толкова да не може без нея? Правилно поставеният въпрос до голяма степен съдържа и отговора. Нека поставим въпроса така: какво толкова ценно има в Южна Азия, което го няма на други места? И отговорът ще изплува от само себе си: ХЕРОИН.

В страните от Южна Азия има много евтин хероин, а в Европа — много пари в твърда валута. Помежду им е територията на СССР (ОНД).

Защо „южноазиатската мафия“ в разузнаването все пак отстъпва първенството на „европейската“? В наркотърговията най-голяма печалба получават онези, които са на самия край на веригата, по-близо до наркоманите и техните пари. Освен това в Южна Азия, освен хероина няма нищо ценно. А в Европа, освен търговията с наркотици можеш да печелиш и от цветни метали, нефт, газ и прочее. У нас външната търговия винаги е била контролирана от разузнаването.

Има свидетел на престъпленията, вършени във ФСБ — това е бившият офицер от централния апарат на Службата Александър Литвиненко. В интернет има негови книги, затова ще припомня само един епизод. Пряк шеф на Литвиненко е генерал Хохолков. Той оглавява УРПО (Управление за разработка на престъпни организации) — така навремето се нарича управлението на ФСБ за ликвидиране на ненужните за управляващата върхушка хора. Освен това по-рано Хохолков е служил в КГБ на Узбекистан, преди да рухне Съветският съюз. Връзките му в Средна Азия са се запазили, затова точно той е пращан на срещи с едри наркодилъри по тези места.

В Афганистан има несметни запаси от хероин, трябва само да се прокарат каналите за трафика на този ценен продукт в Европа. И тук важна роля играят питерските чекисти, ненапразно Петербург е смятан за прозорец към Европа.

Както при почти всичко, което се върши сега у нас, и тук началото е положено много преди „победата на демокрацията“. Тъй че ще започнем отдалеч.

Всяка нелегална групировка, която в наши дни се бори с оръжие за каквато и да е благородна цел (национално освобождение, построяване на социализма, истинна вяра) — се снабдява със средства с помощта на търговията с наркотици. Опитайте се да намерите поне едно изключение от това правило!

Разликата между КГБ и разните самодейни нелегални организации е в това, че КГБ действа по-професионално, с по-фини методи — затова и практически никога не е разкриван. Основната тънкост при чекистите е, че цялата мръсна работа се върши само от чужди ръце! За тази цел по съветско време са били използвани разузнаванията на братските социалистически страни. Ако трябва да се достави експлозив на ирландските бойци, изпращат чехословашки (примерно) разузнавачи. Ако ги хванат, нашият КГБ си остава чист: „Чехословакия е суверенна страна, не можем да й нареждаме!“

За подобни задачи между братските спецслужби съществува определена специализация по региони и дори по вид дейност. Например българите били смятани за големи майстори, ако трябва да пречукат някого в империалистическия лагер. Пак те снабдявали палестинските бойци с всичко необходимо. Освен това западни източници сочат, че българското разузнаване е участвало в транзита на наркотици от страните в Близкия изток до Европа. А великият Съветски съюз отново няма нищо общо!

Разбира се, на Запад отдавна са наясно с тези механизми. Но можем ли да обвиняваме европейските политици, че се страхуват да предявяват излишни претенции към държава, която разполага със сто хиляди танка и ракетноядрен „щит“? Горе-долу същата ситуация е и сега, само че днес атомното оръжие е в „демократична Русия“.

А сега за Големия хероинов път по същество. В различно време различни региони на Азия са били основният доставчик на хероин. Сега главният поток идва от Афганистан. Когато през 1979 година ограничен руски контингент започва да оказва братска помощ на Афганистан, нашите военни първи се сблъскват с този прекрасен продукт и го оценяват по достойнство. Докато редовите войници само намаляват постоянния стрес с него, техните командири тутакси проумяват, че този прах, който в Европа струва не по-малко от сто хиляди долара за килограм, в Афганистан може да бъде купен свободно за десет хиляди. А пък ако имаш автомат, може да е и безплатен!

В Афганистан от самото начало цялата власт принадлежи не на командването на Четиридесета армия и съвсем не на „демократичното правителство“, а на чекистите от Осми отдел на външното разузнаване. Има свидетелства на военни, че „президентът“ Бабрак Кармал не можел дори да отиде в друг град без разрешението на представителя на КГБ в Афганистан.

Естествено, именно чекистите се заемат с прокарването на маршрутите за доставката на хероина в Западна Европа. Още повече че тогава границата е заключена и само те имат ключ.

Във вестник „Стрингер“ на Коржаков излиза серия статии по този въпрос. Там има и много долнопробни лъжи, но тези статии са написани с познаване на материята. Според „Стрингер“ сега има три вида доставки на хероин от Афганистан.

1. Неорганизирана, масова търговия на наркотици. Сега цяла Средна Азия живее в мизерия, затова се намират много желаещи да се доберат до Афганистан, да купят там няколко грама хероин и да го вкарат в собствения си стомах, като рискуват да умрат в мъки, ако „контейнерът“ се спука. Има и други подобни начини… Милицията старателно издирва такива и ги вкарва зад решетките, ако не могат да се откупят.

Кой знае защо, на таджикската полиция хич не й харесва, когато пренасят не хероин, а по-слаби субстанции. „Стрингер“ го обяснява с това, че наркоманите не се пристрастяват толкова към „субстанциите“. Президентът Рахимов не може да допусне такова безобразие!

Въпреки че с този тип наркобизнес се занимават тълпи от хора, общата маса на докарания наркотик не е голяма. Веднъж седмично през Москва минава влак от Таджикистан — дори ако всички в него носят по няколко грама, все едно, ще се получат броени килограми. Може би затова властите се отнасят твърде снизходително към такива „наркотърговци“ — хем не са сериозна конкуренция, хем населението се спасява от гладна смърт.

2. Голямо значение има „бизнесът“, с който се занимава таджикският режим, т.е. президентът Рахимов и семейството му. Таджикското ръководство също използва железопътния транспорт: превозват хероина във вагоните с памук. Семейството на Рахимов държи пълния монопол за износа на памук — цялата република е длъжна да му продава памука си на цената, определена от него.

3. Основният начин, по който се доставя преобладаващото количество наркотици, е военната транспортна авиация. Това е единственият вид транспорт, който не се преглежда от никоя митница. Затова спокойно доставят хероина от Таджикистан направо на военните летища в Подмосковието. В „Стрингер“ намекват, че мафиотските групировки в Прибалтика прехвърлят наркотиците в Европа със съдействието на режима на Путин.

Има свидетелства, че когато Германия се обединява, а руските войски още не са се изтеглили от бившата ГДР, транспортната авиация е превозвала хероина направо от Афганистан до военните летища на ГСВГ (Групата на съветските войски в Германия). А разпространението им оттам из цяла Европа вече не е никакъв проблем.

За един курс транспортният самолет превозва около тон хероин. Това е проверено: когато един полковник от таджикската армия организирал бунт, не се сдържал и завзел на летището вече готов за полет до Русия самолет. В него намерил 900 килограма хероин. Краят на този полковник бил много лош и съвсем скоро след това.

Обърнете внимание, че почти всички военни, направили мълниеносна кариера при Елцин, първо, са воювали в Афганистан, и второ, имат връзка с авиацията или с въздушнодесантните войски. Това са Шапошников, Руцкой, Грачов, Лебед.

Сега можем да обобщим. „Стрингер“ дава следната оценка на обема на наркопревозите от Афганистан: 300–400 тона хероин на година. Тези числа е посочил един от афганистанските полеви командири, т.е. достатъчно компетентен по темата специалист. Което носи доход не по-малко от 25 милиарда долара на година. Разбира се, всичко това са съвсем груби пресмятания, но нас ни интересуват само приблизителните числа. Оказва се огромна сума, съпоставима с приходите от търговията на Русия с нефт.

Освен в Афганистан наркотици се произвеждат и в други региони на света. Разбира се, нашите чекисти не са могли да пропуснат и тези източници на валута! Няма да ги разглеждаме подробно, само един малък пример.

Пазарът в САЩ е напълно наситен с колумбийски кокаин — да се внася там хероин от Азия е безсмислено. Но нима най-богатата страна на света може да се остави без внимание!

Във вестник „Версия“, също близък до чекистките кръгове, се появява следната гневна дописка: покрай мексиканските брегове мирно си плавало наше рибарско корабче. Екипажът — от руснаци и украинци, флагът — на Белиз (има такава страна). Изведнъж го напада американската морска охрана, взема го на абордаж и при обиска откриват дванайсет тона кокаин (примерно, за един милиард долара). И сега нашите ще ги съдят за нищо, всеки ще получи значителна присъда. Че те откъде да знаят какво карат в трюма си?!

Въпросът е кога нашите чекисти се захващат с търговията с наркотици. Жалон в историята на световната търговия с наркотици е началото на войната в Афганистан през 1979 година. Но КГБ започва всичко това много по-рано.

В един американски сайт открих, че през 1970 година полковникът от българското разузнаване Стефан Свръдлев бяга на Запад. И разказва как е участвал в транспортирането на наркотици от Близкия изток до Европа. Всичко подробно: кои български фирми са се занимавали с това и така нататък. Придобитата по този начин валута „изпират“ с помощта пак на българската авиокомпания БГА „Балкан“ и я превеждат в Швейцария. Което навежда на мисълта откъде се взема днес огромният доход във валута на нашия „Аерофлот“ При тях в самолета има 10 пътници, а те ще напишат 200 и ще внесат „печалбата“ в банката.

Интересна е датата на това бягство: 1970 година. Тогава Брежнев все още е свеж като краставичка и целият партиен апарат е в силата си. Андропов ръководи КГБ само от три години и изцяло се подчинява на партията. Естествено, българското разузнаване не би направило нищо, което би могло да огорчи по-големите съветски братя. От страна на КГБ по това време също не би могло да има несанкционирани отгоре действия. Остава единственият извод: всички подобни операции на спецслужбите по принцип се провеждат с одобрението на партийната върхушка. А в края на 70-те години нашите чекисти вече плюят на партията и правят каквото си поискат.

Впрочем за американските сайтове: обществеността в САЩ е сигурна, че ЦРУ се занимава с превоз на кокаин и контролира от 50 до 70 процента от американския пазар. За това се говори съвсем спокойно, като за най-обикновено нещо.

Връзки с КГБ се проследяват и при редица престъпни босове. В началото на 90-те години в Москва доминира обединената групировка на „ореховските“ и „солнцевските“ мутри, оглавявана от Сергей Тимофеев (Силвестър). Това е мощна международна мафия с филиали в много страни. За лидер на Солнцевското братство се смята бившият съратник на Силвестър Сергей Михайлов (Михас).

Началото на биографията на Михас не е съвсем типично за такъв едрокалибрен престъпник. Той започва кариерата си с курсове за салонни управители с английски език, а след като ги завършва, шест години работи като сервитьор в ресторант „Съветски“. По това време подобна работа, свързана с обслужването на чужденци, означава задължително сътрудничество с Втора служба в Московското управление на КГБ (тогава то се смята за по-престижно от това да си доносник на Пета служба, която следи инакомислещите). След това прибират Михас за дребно мошеничество — получава само 3 години условно, но му се налага да се раздели с отговорната работа по обслужването на чужденци. Тогава той се захваща с разнообразен криминален бизнес — и преуспява.

При Вячеслав Иванков (Япончик) няма нищо интересно, освен че е прочут като криминален бос в престъпния елит. Прибират го през 1981 — осъден е на 14 години. Иванков спокойно излежава присъдата си, когато внезапно през 1990 година става крайно необходим на свобода — и тогава множество високопоставени особи започват да молят за предсрочното му освобождаване: мотивират се с „крехкото му здраве“. Освен Йосиф Кобзон, който по онова време ходатайства за всички известни бандити, за освобождението на Иванков прави две депутатски запитвания и Святослав Фьодоров, за същото моли и правозащитникът Сергей Адамович Ковальов. В резултат на всичко това на 5 ноември 1991 година Иванков е пуснат от затвора. И още на 29 февруари 1992 убива двама души в московски ресторант (третият остава жив само защото куршумът засяда в пачка банкноти). Някакви турски строители искали да стигнат без опашка до гардероба или пък не пуснали там великия Япончик (показанията на свидетелите се разминават).

Иванков е принуден спешно да бяга в чужбина — помагат му да се добере до САЩ. Американските власти не дават визи на престъпници, но Иванков е пробутан като „помощник-режисьор“ в снимачната група на Ролан Биков — и още през март 1992 година се оказва в Щатите като член на тази група. По-нататък всичко е по-лесно — фиктивен брак с американка и перспектива за жителство в джоба.

В трудни моменти най-неочаквани хора се притичват на помощ на московските бандити… Установени са случаи, когато чекистките структури са давали пари за проекти на Ролан Биков (съвсем благородни, като например филми за деца и т.н.). Кобзон пък има чисто делови отношения с тези гангстери.

Как този оскотял след десет години в затвора необразован престъпник, който за няколкото години, прекарани в Америка, не научава и една дума на английски, изведнъж става върховният лидер на „руската мафия“ в цялото западно полукълбо? Разбира се, Япончик не е истинският бос на мафията — в Америка го ползват най-вече като плашило, за да изстискват пари от наши предприемачи, установили се в САЩ. Особено от онези, които са се налапали до пръсване в родината си, а после са избягали.

През юни 1995 година Вячеслав Иванков е арестуван от американските власти за изнудване за няколко милиона долара на руски бизнесмени от „Чари банк“ (след като обрали вложителите на банката, те избягали в САЩ).

На фона на Иванков дори Михас изглежда истински интелектуалец. Той действително се занимава с едър бизнес. Правителството на Коста Рика назначава Сергей Михайлов за свой почетен консул в Москва (през февруари 1994 година). Той има дипломатически паспорт — какво по-хубаво за един бандит. Михас става близък приятел с президента на Коста Рика и се кани да внася банани от Централна Америка в Русия. Но този бизнес не му потръгва — явно негови недоброжелатели от руските спецслужби са изтълкували превратно желанието му да снабдява жителите на Русия с плодове. Избухва скандал, правителството на Коста Рика е принудено да анулира „почетното консулство“ на Михас. Сред пострадалите са още стотина-двеста бандити от различни страни, на които това високо звание също е отнето.

Масовото изтребване на московски мутри в средата на 90-те също е дело на спецслужбите. За самите бандити това не е тайна — в интервютата си от затвора Иванков директно обвинява чекистите за убийството на всичките си приятели. Това не бива да се разбира буквално — че ченгетата и хората от ФСБ сами стрелят и взривяват (разпространяват се и легенди от типа на „Бялата стрела“^[1]) — не, с тази мръсна и опасна работа се занимават други бандити, които чекистите превръщат в свое оръдие. И този престъпен „специален отряд“ се оглавява от прочутия Ося — Сергей Буторин.

В началото Буторин служи като прапоршчик в Строителни войски, после в края на 80-те се уволнява и работи като охрана и бияч в едно московско заведение. Там той се запознава с мутрите и се заема с по-сериозна работа в ореховската групировка на Сергей Тимофеев, като не след дълго става един от най-влиятелните бригадири (въпреки че никога не е бил в затвора).

Та този бивш прапоршчик от Строителни войски (възможно е обаче и да е изпратен при бандитите офицер от специалните служби) унищожава почти целия криминален елит в Москва. Естествено, не го прави лично, а с помощта на привлечени за тази работа килъри от бившите специални части. Излиза, че ударът по гангстерите от „московския клан“ на КГБ сякаш е нанесен отвътре.

Интересно е, че отначало Буторин премахва не прекия си шеф Силвестър, а главатарите на други банди — затова мутрите дълго време не могат да схванат какво става. При това професионалистите от спецчастите си знаят добре работата — те не просто унищожават престъпните босове, но и го правят така, че подозрението да падне върху друг. Ако с някой бандит няма конфликти, не го пипат — чакат да се появят.

Първи са премахнати „бауманските“ гангстери, начело с Валерий Длугач (Глобуса) — през април 1993 година. След това са убити братята Квантришвили (а другарят им Кикалишвили бяга в САЩ). И чак през септември 1994 година идва редът на самия Силвестър. След което Буторин избива почти всички видни бандити и бригадири от собствената си Ореховска групировка, като завзема властта в нея. С всички финанси на ореховците се разпорежда съратникът на Силвестър Григорий Лернер (а това са стотици милиони долари). Той е в чужбина, но бойците на Буторин го спипват и там и започват да го притискат, за да изтръгнат от него тези милиони. Не се знае как би завършило това за Лернер, ако през май 1997 година не го бяха прибрали за мошеничество в Израел.

Буторин има няколко бригади от килъри:

1. „Одинцовските“ начело с Дмитрий Белкин.

2. „Медведковските“, водени от бившия старши лейтенант от КГБ Григорий Гусятински, преди да го убият в Киев през 1995 година. На мястото му идва Андрей Пилев, много близък съратник на Буторин.

3. „Курганските“ — двайсетина бивши бойци от спецчастите и ченгета от град Курган. Най-известният сред тях е Александър Солоник, който при опит за арест застрелва няколко милиционери, а когато все пак го тикват в затвора, успява да избяга оттам (през лятото на 1995 година).

Главният килър на Буторин обаче изобщо не е Солоник (в тази банда той по принцип не изпъква с нищо), а бившият командос от морската пехота Александър Пустовалов по прякор Войника (най-малко 30 трупа). Порядките в тази банда на Буторин са доста своеобразни. „Новите ореховски“ изцяло се отказват от всички апашки закони и традиции. Нещо повече, Буторин забранява да бъдат приемани в бандата хора, които са били в затвора или имат криминално минало — първо се вземат бойци от спецчастите, като се предпочитат онези от тях, които са били в Чечения. Задействани са и военните окръжия в Москва, за да посочват такива ценни кадри — след това се запознават с тях и ги вербуват в бандата.

Всички мутри са задължени да водят здравословен живот: наркотиците са напълно забранени, има ограничения за алкохола и другите „излишества“. При това наказанието и за най-малкото нарушение е само едно: смъртна присъда, изпълнявана пред останалите бандити (събират ги специално за това, и то доста често). В бандата не е останал и помен от демокрацията на крадците, примерно „срещите“ — всяка присъда се определя лично от Буторин. За няколко години на екзекуция е подложена значителна част от бандата — десетки мъже. И за да няма никакви изкушения, бандитите на Буторин са на твърда заплата, която не е прекалено голяма — една или две хилядарки на месец, при това не им се полагат премии за конкретните убийства. Тъй че огромните суми, които влизат в тази банда, изчезват неизвестно къде.

Унищожаването на криминалните босове в Москва продължава с пълна сила и през цялата 1995 и 1996 година. Едновременно с това „новите ореховски“ отнемат от други силови групировки рекета над московските предприемачи (с изключение на едрите олигарси, които не са лъжица за тяхната уста). Ако някой бизнесмен откаже, веднага го убиват, липсват всякакви заплахи и демонстрации на сила. В крайна сметка почти цяла Москва започва да плаща само на Буторин.

Има основания да се предполага, че Буторин избива момчетата си не само за затягане на дисциплината — възможно е с помощта на тези масови екзекуции той постепенно да се отървава от излишните свидетели. По негово нареждане в началото на 1997 година е убит Александър Солоник, който след бягството си от затвора се крие в Гърция (там е изпратен главният палач на Буторин). Има сведения, че по това време Буторин осъжда всички „кургански“ до един (уж искали да се отцепят), но просто не успява да ги ликвидира — внезапно бандата му е разгромена.

В продължение на няколко години Буторин върви към пълната власт над цяла бандитска Русия, но тъкмо когато почти е постигнал целта си, в един миг пропада.

През февруари 1997 година е сменен началникът на московското управление на ФСБ: свалено е протежето на Коржаков генерал Трофимов — двама от подчинените му са уличени в търговия с кокаин, което е и поводът за уволнението. Новият началник на Управлението на ФСБ в Москва става генерал Царенко, „човек на Лужков“. Работата е в това, че генерал Трофимов се заседява прекалено дълго на този пост — покровителят му, началникът на службата за сигурност на президента Коржаков, е изритан от Кремъл още през юни 1996 година.

Това е всичко — с него идва краят на бандата на Буторин. За два месеца са арестувани около двайсет мутри, останалите бягат в чужбина. През 1997 година някои са арестувани там и са предадени на Русия. Кой знае защо, тогава не пипат самия Буторин и най-близките му сподвижници — той е арестуван чак през февруари 2001 година в Испания: там получава осемгодишна присъда за криминални прояви.

Странно защо в интернет не можахме да открием материали, в които да се прави връзка между тези две събития от февруари 1997 година: свалянето на генерал Трофимов и разгромяването на бандата на Буторин. Вместо това там се среща друга версия: на 23 януари 1997 година в Москва е убит коптевският бос Василий Наумов. И видите ли, именно това престъпление на групировката на Буторин било подтикнало министъра на вътрешните работи Куликов да вземе решението да приключи с тази банда: създаден е специален щаб, задействани са ОМОН, МУР, ФСБ и групата „Алфа“. За няколко години хората на Буторин са избили близо стотина мутри като Наумов от различни групировки, но това сякаш им е простено.

Всичко е много по-просто: Буторин безнаказано избива бандитските босове от „московския клан“, тъй като има чекистки „чадър“, докато човекът на Коржаков генерал Трофимов ръководи московското управление на ФСБ (от декември 1994 година). Още по-мощен „чадър“ за Буторин е Службата за сигурност на президента, докато неин шеф е генерал Коржаков. Тогава московските ченгета много страдат за своите бандити, но не могат да им помогнат с нищо.

Сега можем да предположим с доста голяма сигурност с кого президентът на Ингушетия Аушев е преговарял по онова време, за да не убиват приятеля му Кобзон: с генерал Коржаков, началника на Службата за сигурност на президента (а не с бандита Буторин — той е дребна пешка в тези игри).

Шабтай Калманович е единственият известен ни и вероятно пълноправен член на мафията на външното разузнаване на КГБ, който прекарва няколко години зад решетките. В тази категория не влизат олигарсите, които в последно време понякога попадат в затвора — те са чисто и просто доносници. Вярно, че има някои съмнения в това дали Калманович е пълноправен чекист — завършил е школа за разузнавачи, но най-вероятно не е бил офицер от разузнаването. Работата е в това, че в нелегалното разузнаване служат и агенти от голям калибър без присвоено звание — нещо средно между действителен кадрови сътрудник на КГБ и вербуван агент. Такъв щатен агент например е легендарният Николай Кузнецов, който през годините на войната е убивал немски генерали в тила на врага — той е изключен за нещо от партията, затова не получава званието офицер от НКВД (Кузнецов е завършил само курсовете на НКВД за доносници през 1937 година — преди войната е разкривал „врагове на народа“). Калманович не само не е бил член на партията, той не е приет дори за пионер, тъй като родителите му са евреи, на които не било разрешено да напуснат СССР.

След като арестуват Калманович в Израел, той „изпява“ в контраразузнаването всички подробности от шпионската си дейност.

Роден е в Каунас (Литва). През 1971 година завършва местния Политехнически институт. По съветско време във висшите учебни заведения рядко попадат младежи, които не са комсомолци, освен това за евреите са въведени тайни ограничителни квоти. Как младият Калманович е успял да преодолее всички тези бариери, си остава негова малка тайна.

КГБ на Литва е тясно свързан с външното разузнаване. Този факт има пряко отношение към биографията на Калманович: веднага след завършването на института той попада в школата за разузнавачи към Главното разузнавателно управление (ГРУ) — официално уж го взимат за една година в казармата, но това е само прикритие. Такава е обичайната практика: след гражданския ВУЗ една година обучават бъдещия сътрудник на външното разузнаване в закрита спецшкола (това всеки път е придружено с легенда, че човекът е в много далечна командировка или нещо подобно). След което цялото семейство Калманович получава разрешение да отпътува за Израел, на което напразно се е надявало дълги години — и напуска СССР. Тоест Калманович не просто е взет във външното разузнаване, а попада в най-елитната му нелегална структура. Това е и най-рискованата разновидност на шпионажа, без всякакво прикритие под формата на дипломатически паспорт (това означава, че ако те хванат — отиваш в затвора)!

На всеки кадровик от всяко съветско учреждение би се изправила косата, ако зърне анкетите на Калманович — не стига, че родителите му са евреи, ами отгоре на това и „отказници“ — подали заявление за изселване в чужбина и получили отказ! Но спецификата на външното разузнаване е точно в това, че там могат да плюят на всички инструкции и указания, ако е в интерес на работата. Дори напротив — колкото по-лоша е кандидатурата според съветските представи, толкова по-добра е тя за нелегалното външно разузнаване! Като цяло КГБ е най-антисемитската организация в СССР, но външното разузнаване без никакво колебание се възползва за целите си от „еврейската вълна“ в емиграцията. Там работят хора без предразсъдъци — неслучайно точно те започват перестройката и погребват социализма в страната.

През първите три години в Израел Калманович не прави нищо за съветското разузнаване. За нелегалните това е обичайна практика: трябва да свикнеш, да изчакаш местното контраразузнаване да престане да се интересува от новите емигранти от Съветския съюз. Това не са изгубени години — агентът постепенно подбира и се внедрява в среда, в която може да събира нужната му информация. Така и Калманович, започнал кариерата си като прост колхозник в кибуц, постепенно научава иврит и английски и успява да попадне в партийния апарат на управляващата по това време в Израел партия „Авода“, където се сдобива със сигурни връзки в израелския елит. През 1975 година агент „Крие“ (това е псевдонимът на Калманович) се свързва с резидента и започва работа — първо в ГРУ, после в КГБ. Това се е случвало и друг път — външното разузнаване на КГБ е можело да вземе за себе си перспективен агент на ГРУ.

Скоро Калманович, освен в КГБ започва работа и в Мосад, тоест става нещо като двоен агент — във всеки случай, съдът го обвинява в „опит да се внедри в спецслужбите на Израел“. Тук се налага да поясним: истинският двоен агент мами и ДВЕТЕ спецслужби, за които работи, но това се случва рядко. Най-вероятно Калманович просто е позволил Мосад да го вербува с благословията на нашето разузнаване.

Скоро той напуска Израел и се захваща с бизнес в страни от Южна Африка. Открива щастието именно в Южна Африка! Веднъж попаднал там, престава да събира секретна информация, затова пък забогатява с приказна бързина. Самият Калманович обяснява успехите си в бизнеса така: запознава се с президента на Ботсуана и развива бурна дейност в тази страна — строи къщи, едва ли не с хиляди, стадиони и какво ли не. Но като че ли най-много преуспява в изграждането на ферми за развъждане на крокодили.

Това, естествено, са просто приказки: трябва да отглеждаш крокодили и да им дереш кожите поне сто години, за да натрупаш 15–20 милиона долара, колкото са открити у Калманович, когато го арестуват. В Южна Африка има само една стока, с която можеш да спечелиш тези пари за кратко време. Единствено контрабандата с диаманти, която носи сто милиона долара на година, прави този район привлекателен за чекистката мафия — и точно затова са преместили Калманович от Израел в Ботсуана. По-късно той се прехвърля в друга република от този регион — в Сиера Леоне, и става почетен консул там.

Но Калманович не се закотвя в Южна Африка: той има офиси в Германия и Франция, замък в Ница, лети из целия свят със собствен самолет. Всичко това пропада през лятото на 1987 година, когато е арестуван за първи път в Англия. Тогава го пускат под гаранция, но той, незнайно защо, не бяга и през декември 1987 година е арестуван като съветски шпионин вече в Израел.

Там му предлагат съдебна сделка, както е прието на Запад: ако се признае за виновен, ще получи девет години затвор, без да бъде съден. А ако се заинати, ще има съд, на който ще получи единайсет години! На Калманович не му се ще да поема риск дори и с двете допълнителни години (изглежда са го притиснали здраво), тъй че получава своите девет години в замяна на пълното признание.

Лежи в израелския затвор при изключителен комфорт, разрешават му дори да вкарва момичета. Заради тези привилегии по-късно пращат зад решетките самия началник на затвора. Мнозина от най-влиятелните фигури първо в Съветския съюз, а след това и в демократична Русия се заемат да ходатайстват за предсрочното освобождаване на този боец от невидимия фронт. В интернет има цели списъци — за Калманович отправят молби буквално ВСИЧКИ: министърът на вътрешните работи на СССР Б. Пуго, съветникът на президента на СССР Евгений Примаков, самият президент Горбачов, вицепрезидентът на СССР Янаев, вицепрезидентът на Русия А. Руцкой. Йосиф Кобзон специално посещава Израел, за да настоява за освобождаването на Калманович. Художникът и патриот Иля Глазунов обещава да нарисува портрет на премиера Шамир, а вместо хонорар моли да пуснат Калманович (тогава Глазунов прочита фамилията му от листче — самият той не го познава). Владимир Спиваков обещава на министър-председателя Рабин да изнесе безплатен концерт в Израел, ако… и така нататък!

Според самия Калманович основният борец за неговата свобода все пак е бил приятелят му Йосиф Кобзон — той организирал всички тези ходатайства. Калманович с гордост подчертава, че в неговия затвор е имало и други съветски шпиони, но за тях никой не е ходатайствал.

Но каква е причината, защо на чекистката мафия толкова й е притрябвало да освободи този провалил се шпионин, който отгоре на това си е признал всичко и се е разкрил докрай? Можем да допуснем следната версия: Калманович си признава пред израелското контраразузнаване само за шпионажа против Израел от началния период на кариерата си. А всички подробности и схеми от криминалния бизнес, с които се е занимавал след това, оставя за себе си — това е неговият капитал и в буквалния (банковите сметки и кодове), и в преносния смисъл.

Въпреки цялата суматоха около него израелското правителство дълго време не се поддава на никакви уговорки: Калманович е освободен „поради здравословни проблеми“ чак през март 1993 година, след като прекарва в затвора почти шест години. Има данни, че заради това дългоочаквано събитие руското правителство е било принудено да направи сериозни отстъпки на Израел по въпросите на миграционната политика (да пусне последните останали „отказници“ или нещо от този род).

По-нататък около Калманович няма нищо особено за разказване. След освобождаването му двамата с Кобзон основават фармацевтична фирма (мафията обича този бизнес, тъй като й предоставя достъп до синтетични наркотици). Но по някаква причина не успяват да поработят по-дълго заедно. Калманович не става едър олигарх, но има достатъчно, за да живее, дори си купува два баскетболни отбора — първо литовския „Жалгирис“, после женския отбор в Екатеринбург.

Фактът, че той е от московския клан, не подлежи на съмнение: занимава се със строителство в Москва, поддържа контакти с Лужков и с най-авторитетните московски бандити. През 2002 година главният солнцевски бос Михас например присъства на сватбата на дъщерята на Калманович в Израел (Калманович е голям патриот по отношение на Израел и си запазва гражданството от тази страна).

Борис Бирщайн от фиктивната фирма на КГБ „Сеабеко“ е по-значителна фигура. Той също като Калманович е роден в Литва. През 1977 година емигрира в Израел, но не остава там дълго — разгръща мащабен бизнес в Западна Европа. През 1982 година в Швейцария се появява фирмата „Сеабеко“ (понякога се среща и вариантът „Сиабеко“). През 1984 година са регистрирани филиали на фирмата в Канада и Хонконг, а Бирщайн е назначен за директор на филиала в Хонконг.

Пикът в дейността на Бирщайн е в началото на 90-те години: тогава цели републики от разпадналата се съветска империя попадат за известно време изцяло в негова власт. Всичко започва в Молдова: в края на 1990 година Бирщайн се появява там за първи път и за кратко време просто я „приватизира“ — през 1991 година за президент на Молдова е избран Снегур, протеже на Бирщайн.

Това е бедна република и в нея практически няма нищо за разграбване от едра акула от калибъра на Бирщайн. Изглежда това са били чисто политически игри от страна на чекистката мафия. Именно Бирщайн допринася за провала на обединението на Молдова и Румъния, което изглежда просто неизбежно (в двете страни живее един и същи народ). Молдова остава задълго плацдарм на Бирщайн по време на експанзията му към страните от ОНД.

През ноември 1990 година се случва друго нещо, което е пряко свързано с дейността на Бирщайн: по заповед на председателя на КГБ Крючков на работа в апарата на ЦК на КПСС е командирован полковник Леонид Веселовски от външното разузнаване. Поверена му е отговорна задача: да участва в тайна операция по източването на партийни (т.е. държавни) средства във фиктивни фирми на КГБ на Запад.

В чекистката мафия има стотици такива полковници, но полковник Веселовски е известен с това, че след победата на демокрацията през август 1991 година става фактически единственият разкрит участник в тази грандиозна операция — налага му се да дава показания пред Комисията за разследване на престъпната дейност на КПСС. Но защо за тази показна разправа е избран точно той?

Първо, в този период чекистите и доносниците демократи правят каквото могат, за да прехвърлят всичко върху КПСС — и преувеличават значението на апарата на ЦК на КПСС в операцията по източването на парите на Запад. И второ, изглежда Веселовски е сред съмишлениците на пучиста Крючков, заради което е пострадал. Впрочем не е пострадал чак толкова много — след уволнението си от органите заминава за Швейцария и сега се занимава с бизнес в една от чекистките фирми там.

Да се върнем към Бирщайн: през есента на 1991 година Веселовски изброява в показанията си онези „чужди“ фирми, които е наблюдавал — сред тях е и „Сеабеко“. Той се среща с Бирщайн скоро след като е назначен в апарата на ЦК на КПСС в началото на 1991 година.

„Сеабеко“ е една от малкото фирми, за които се знае с абсолютна сигурност, че са проект на външното разузнаване на КГБ. Не е чудно, че Бирщайн развива бурна дейност в бившите съветски републики. След Молдова „приватизира“ Киргизия — през есента на 1991 година той изведнъж става най-добрият приятел на президента Акаев. Главното богатство на Киргизия са златните находища, които Бирщайн получава с правото еднолично да се разпорежда с тях. Той разработва някои мини сам, други дава на концесия на разни съмнителни чужди фирми. По това време личният му самолет превозва тонове киргизко злато до швейцарските банки. Не е известно нито точното количество на изнесеното злато (приблизителната оценка е около сто тона), нито на кого са платили за него (до държавните структури на Киргизия на практика не стига нищо).

Но само след две години Киргизия внезапно се измъква от властта на Бирщайн (и там той се е водел „съветник на президента“) — през декември 1993 г. киргизкият парламент внезапно е възмутен от тази афера и сваля от поста му министър-председателя Т. Чингишев. Тогава фирмата „Сеабеко“ е изгонена от страната.

Най-голямото постижение на Бирщайн през онези години е, че успява да сложи ръка на цяла Украйна! През януари 1993 година по нареждане на президента Кучма започва да се реализира новият проект на Бирщайн: създадена е държавна компания, наречена Акционерна група „Украйна“.

По онова време в Украйна посрещат Бирщайн с такова уважение, сякаш е държавен глава, само дето не строяват почетния караул. Президентът Кравчук и премиерът Кучма строго следят всичко да върви без всякакво забавяне при оформянето на документите — всички необходими лицензи и разрешителни са подписвани начаса. Бирщайн веднага установява най-близки приятелски отношения с началника на Службата за сигурност на Украйна Евгений Марчук.

Тук името напълно съответства на съдържанието — в този концерн са включени всички най-значителни държавни предприятия на Украйна, чиято продукция се изнася на Запад: всички големи металургични комбинати (Донецкият, Запорожкият, Криворожкият), всички заводи за производство на азотни торове и т.н. Това обединение получава и всички възможни данъчни и митнически отстъпки!

През 1993 година на Запад е продадена разнообразна продукция за 180 милиона долара, внесените в Украйна западни стоки са приблизително за същата сума. Защо в тази търговия украинското правителство не е могло да мине без Бирщайн? Защото е трябвало не само да се продава и купува (в това няма нищо сложно), но и да се разграби цялата печалба от държавните предприятия! А тук не са могли да се справят без голям специалист…

През есента на 1993 година сладкият живот на Бирщайн в Украйна приключва. Той претърпява пълно поражение в Русия: през октомври 1993 година е потушен „бунтът Руцкой-Хасбулатов“. Тогава Бирщайн се откроява като „човек на Баранников“. Знае се, че министърът на сигурността Баранников е уволнен от президента Елцин през юли 1993 година (формално — за подкупи от Бирщайн!), след което открито минава на страната на Върховния съвет. В резултат през октомври 1993 година Баранников се оказва в затвора, а Бирщайн е принуден да бяга от Русия в Украйна. Министър-председателят Черномирдин изисква от украинското правителство да прекрати сътрудничеството си с Бирщайн.

Украйна е прекалено зависима от доставките на руския газ и нефт, за да се кара с Кремъл, затова през 1994 година на Бирщайн му се налага да напусне страната. По същото време е помолен да напусне и Киргизия, остава му само Молдова.

Но и там не му позволяват да се заседява задълго: през 1996 година неговият човек, президентът Снегур, губи изборите. Фирмата „Сеабеко“ е ликвидирана — в началото на 1997 година Бирщайн продава акциите на фирмата „Сеабеко-Молдова“ на американците и напуска Кишинев. Сега май се занимавал с някакъв медиен бизнес в САЩ.

В Русия Бирщайн не успява да се закрепи дори за кратко въпреки мощния си чадър — Министерството на сигурността. По това време Бирщайн енергично се опитва да прокара пред руското правителство проекта за създаването на националната акционерна компания „Рус“ по примера на ръководената от него компания „Украйна“ — за износ на метали и т.н. През май 1993 година министър Баранников организира на вилата си среща на Бирщайн с президента Елцин (тази историческа среща е спомената в мемоарите на Елцин). По това време Баранников открито представя Бирщайн като суперагент от външното разузнаване на КГБ, захванал се с бизнес по поръка на Родината. Два месеца след тази „среща на върха“ Баранников е уволнен от правителството. За Бирщайн победата на „семейния клан“ през октомври 1993 година означава крах на всичките му грандиозни планове, при това не само в Русия.

Няма и капка съмнение, че Бирщайн принадлежи именно към „московския клан“ на КГБ: той е тясно свързан с московските бандити. Особено близко е приятелството му със солнцевските мутри: през 1994 година Михас получава от него кредит на стойност 150 милиона долара. По данни на белгийската полиция създадената по това време в Белгия фирма MAB-International, основана от лидерите на „Солнцевските“ Михайлов и Аверин, получава буквата „В“ от фамилията на третия си основател — Бирщайн.

Аркадий Гайдамак винаги е работил за кремълската мафия, тъй като в Африка нелегално е продавал оръжие от складовете „Разоръжаване“ (чрез верига фиктивни фирми). Тази персона е интересна и с това, че е свързана с разузнаванията на три страни: Русия, Франция и Израел. При това Гайдамак не е някакъв дребен агент, а има легални контакти на ниво ръководители на тези разузнавания.

Гайдамак е роден в Москва, но израства в Украйна. През 1972 г., когато е на 19 години, заминава за Израел, но остава в страната за кратко и се прехвърля във Франция. Там се захваща с преводачески бизнес: прави си фирма в Париж, където наети от него преводачи превеждат техническа документация и обслужват чуждестранни делегации. През 1982 година тази малка фирма внезапно разширява значително дейността си, а самият Гайдамак забогатява много и заживява в разкошна къща. Изглежда това е свързано с факта, че той преминава към обслужването на съветски търговски делегации. През същата година френското контраразузнаване започва да подозира, че Аркадий Гайдамак работи за КГБ — викат го „за разговор“, но всичко се разминава (може би тогава е завербуван и става двоен агент).

Когато започва перестройката, Гайдамак изоставя преводаческия си бизнес и се захваща с търговия със Съветския съюз.

Но истинският му бизнес стартира през 1992 година, когато заедно с друг френски авантюрист (П. Фалконе) започва да продава оръжие в Ангола (първо продават там седем руски вертолета срещу нефт). За какво е нужен Гайдамак: в региони като този, които са под забраната на ООН, доставките на оръжие се осъществяват тайно, с помощта на мафията.

Анголците нямат пари, те се разплащат за оръжието с нефт и диаманти (по онова време добивът им е за половин милиард долара). Само през 1993–1994 година фирмата на Гайдамак внася в Ангола оръжие за 630 милиона долара, а гражданската война там продължава безкрайно дълго.

Другата анголска афера на Гайдамак е активното участие в погасяването на дълга на Ангола пред правителството на Русия. Историята е много подробно описана в интернет, ще посочим само основните резултати от тази съвместна далавера на Гайдамак и правителствата на Ангола и Русия. Целият стар анголски дълг е за 5,5 милиарда долара, от тях анголците заплащат с нефт 1,5 милиарда, но реално в хазната на Русия попадат само 160 милиона долара, всичко останало е разграбено от кремълската мафия (за анголския дълг в правителството конкретно отговаря първо А. Вавилов, след това М. Касянов). Нещичко остава и за президента на Ангола Душ Сантуш (сега той е сред 50-те най-богати хора в света).

На Гайдамак му върви по вода, докато правителството във Франция не се сменя. Тогава десните получават цялата власт и започват да разобличават правителствените афери на социалистите. През декември 2000 година са арестувани синът на президента Митеран и други съучастници на Гайдамак. Издадена е заповед и за неговия арест, но междувременно той успява да се прехвърли в Израел. Тогава синът на Митеран получава само 2,5 години условно за укриване на данъци. Първоначално го обвиняват, че е получил от Гайдамак подкуп от 1,8 милиона долара, но съдът приема обясненията на младия Митеран, че това е „хонорар за консултации“. А в отговор на обвиненията за корупция президентът на Ангола заявява, че в страната му не съществува нищо подобно: „Дори в езика ни липсва думата корупция!“.

А сега за приятелството на Аркадий Гайдамак със спецслужбите. Преди да избухне този скандал, Гайдамак е едва ли не официалният представител на нашите СВР и ФСБ във Франция. Всички деликатни проблеми, възникващи във френските спецслужби във връзка с нашите, всеки път се решават чрез Гайдамак. Известни са най-малко два случая, когато Гайдамак е използвал връзките си с ръководителите на нашите спецслужби, за да помогне на френското правителство.

1. През 1995 година той помага да бъдат спасени двама френски летци, пленени от сърбите в Босна, заради което получава висшата награда на Франция — ордена „За заслуги“.

2. През 1997 година помага за освобождаването на четирима офицери от френското разузнаване, които проникват нелегално на територията на Чечения под прикритието на хуманитарна мисия и там са пленени от чеченските бандити за откуп.

Аркадий Гайдамак продължава и в Израел дейността си като посредник между специалните служби по всякакви деликатни въпроси. Още през 1998 година той прави нужното, за да получи израелско гражданство, и скоро създава в тази страна обща фирма заедно с бившия ръководител на Мосад Ятом. Гайдамак развива успешно сътрудничеството си с Мосад чак до наши дни. Работата е в това, че след като го изгонват от Франция, той подхваща доста специфичен бизнес в Казахстан — купува там няколко големи предприятия от урановата промишленост. Гордее се с факта, че в Казахстан за него работят 40 хиляди души. Анализаторите смятат, че по този начин правителството на Израел се е сдобило с възможността чрез Гайдамак тайно да получава суровини за атомната си програма.

Ангола е основният му, но съвсем не единствен клиент. Има сведения, че чрез судански посредници Гайдамак е снабдявал дори прочутата „Ал Кайда“! Скарва се за нещо с властите в Израел, които също започват да го „притискат“. През март 2005 година се опитват да запорират сметките му в една израелска банка, но той се оказва по-оправен от другите олигарси и успява в последния момент да прехвърли своите 120 милиона долара в друга страна (общият размер на състоянието му се оценява на 800 милиона долара).

Сега ще преминем към бизнес партньора на Гайдамак Лев Леваев. Той е роден в Средна Азия — израства в еврейска фамилия в Ташкент. През 1971 година Леваев емигрира със семейството си в Израел. Тогава е едва на петнайсет години — отива в чужбина най-млад от всички чекистки бизнесмени. По принцип момчета на тази възраст стават информатори на КГБ много рядко, но винаги ще се намерят вундеркинди, които са способни да помогнат на органите — и Леваев е точно такъв самороден къс злато! Още 12-годишен, той успява да подхване частно предприемачество — спекула с дефицитни стоки на ташкентския пазар. При това от самото начало поставя този бизнес на широка основа — мащабите на Леваев изобщо не са детски. Достатъчно е да кажем, че той успява да си спечели началния капитал от 1000 рубли по хитър начин само за един ден (в този период това е средната работна заплата на един служител за почти цяла година!). Има сведения, че тогава само заминаването за Израел спасява това необикновено момче от затвора. Не го вкарват там не само защото е малолетно — изглежда, че бизнес способностите му са забелязани от чекистите, които точно тогава започват да разгръщат търговските си структури в чужбина (да напомним, че Средна Азия е „люлката“ на чекистката мафия).

В Израел Леваев започва кариерата си от най-ниското ниво, като шлифовчик в работилница за диаманти. Но по-късно у нас тръгва перестройката и към края на 80-те години той изведнъж забогатява невероятно много. Тогава бизнесът му обхваща цяла Африка — Леваев търгува предимно с диаманти, но и с други стоки: оръжие, нефт, злато.

За анализаторите отдавна не е тайна по какъв начин успява да се издигне толкова много: той помага на управляващата върхушка (отначало на Съветския съюз, а по-късно и на демократична Русия) да организира тайна разпродажба на огромните запаси от диаманти от Държавното хранилище^[2] — на всичко, натрупано през годините на съветската власт. Тази търговия е секретна, защото се върши незаконно: съществува правителствена спогодба с компанията „Де Бирс“, според която нашите диаманти се продават само през този международен монопол (за да се задържи високата цена на тези камъни). Но главната причина, поради която Лев Леваев е необходим на кремълската мафия е, че чекистите искат да разграбят спечелените от продажбата на националните богатства пари, а после да ги „изперат“. Точно така Леваев става милионер — ясно е, че действа заедно с чекистката мафия. Годишният оборот на империята му се оценява на три милиарда долара, като един милиард от тях идва от търговията с диаманти.

Леваев развива бизнес и в Русия: строи санаториум в Кисловодск, огромен търговски център в Москва и т.н. Но той е най-известен в руските средства за масова информация не с бизнеса си, а с активното си участие във Федерацията на еврейските общини в Русия (ФЕОР) и аналогичните структури в други страни от ОНД.