Ерик Форд
Зад кулисите на ФСБ (КГБ) (5)

Част IV
Господарите на Кремъл

Разбираемо е, когато чекистите вербуват хора и ги превръщат в живи марионетки. По-трудно е да се проумее как успяват да манипулират не своите агенти, а хора с ум в главата, със силен характер и относително честни. А в началото Елцин е точно такъв.

Няма съмнение, че „резидентът на КГБ“ в обкръжението на Елцин е неговият бодигард Коржаков. Той започва да охранява Елцин през 1985 година. През 1983–84 г. е бил в личната охрана на Андропов. А преди това, от 1978 година, бил телохранител на афганистанския лидер Бабрак Кармал. Първо в Москва, а през 1981–1982 г. — и в Афганистан.

Струва си да разгърнем циничната, но твърде откровена книга, която Коржаков пише, след като през 1996 година го изхвърлят от Кремъл. Елцин се запознава с него веднага щом влиза в Политбюро и получава от КГБ полагащата му се охрана от трима души. Но как Коржаков успява да стане най-близкият му приятел?

Другарят Сталин е, силно казано, среден на ръст, затова и цялото му Политбюро се състои все от ниски хора. По същата логика Елцин има слабост към хора с неговия ръст. Достатъчно е да си спомним най-добрия му приятел Коля! Външно Коржаков също прилича на Елцин — за бодигардове винаги са избирани мъже като „гардероби“, за да могат да прикриват клиента си от куршумите. Продължаваме нататък: Елцин не пуши и не понася миризмата на тютюнев дим — Коржаков не пуши. Елцин е запален спортист, обожава волейбола (тенисът идва по-късно) — Коржаков играе волейбол почти като професионалист. По време на първия отпуск, когато Елцин от сутрин до вечер забива топката, Коржаков се проявява в целия си блясък!

„Това беше меденият ни месец“ — пише за този период Коржаков. Другото хоби на експрезидента също е прекалено добре известно на всички. Коржаков не си пада по такива работи, но щом е от полза за делото, винаги може да изпие толкова, колкото трябва. Някои фаворити на Елцин се оказват слабаци по тази част и ги „изхвърлят от кораба“. Друго немаловажно обстоятелство: и двамата ни герои произхождат от най-низшите слоеве на обществото, имат сходна психология и навици. Елцин е роден на село, родителите на Коржаков са обикновени работници, детството му е преминало в къща с пръстен под.

Дотук добре, но нали заради такива неща никой няма да те направи член на семейството си. А Коржаков става кръстник на внука на Елцин! И все пак всичко това не стига, за да споделяш огромната си власт. Имало е и по-съществени причини за безграничното доверие, което Борис Николаевич изпитва към този кагебист. От книгата на Коржаков става пределно ясно как е протекла операцията по внедряването. Тя започва, когато през 1987 година Елцин започва да се бунтува против Горбачов — „само празни приказки и никакви реформи!“. Заради това моментално го изключват от Политбюро. Но го оставят член на ЦК и го пращат да работи в строителен комитет. Естествено, цялото му обкръжение мигом се разбягва и Елцин се оказва в пълен вакуум. Вече не му се полага охрана и Коржаков е преместен на друга работа. Но той въпреки всичко продължава да общува с Елцин. Сиреч: в свободното си време мога да ходя, при когото си ща, още повече че Елцин не е враг на народа, а член на ЦК. Заради това си предизвикателно поведение Коржаков е уволнен от КГБ.

Желателно е тук да спрем за малко, за да осмислим по-добре този факт. Никоя спецслужба по света не уволнява служителите си освен в най-краен случай — поучават ги, наказват ги, при крайна необходимост ги пращат на работа в шеста глуха. Това е прекалено скъпо удоволствие: да уволниш човек, който знае прекалено много, а после в продължение на дълги години, докато той не се сети да умре от собствената си смърт, да го следиш, за да не се разбъбри. Затова, ако все пак се наложи да уволнят някой ненадежден служител, то е с тухла по главата. Както например става с партньора на Коржаков, ходил заедно с него на гости на Елцин. Коржаков го споменава мимоходом: „катастрофира по пътя за вилата“.

И така, Коржаков е потърпевш заради своята вярност — налага се да пожертва кариерата си и да стане обикновен пазач. И тук идва загадъчната история, когато хвърлят Елцин в реката. Една нощ дъщеря му се обажда на Коржаков: „Татко изчезна!“. Коржаков веднага се сеща къде да търси Елцин, свързва се с един милиционерски пост, научава за станалото произшествие и моментално се изстрелва да спасява Елцин, като взима топли дрехи и самогон. Намира го в милиционерския пост — търкаля се гол и мокър, вече посинял от студ.

Коржаков не вярва във версията на Елцин, че е бил нападнат от неизвестни лица, които са искали да го удавят — „ако са искали, щяха да го удавят“. Има си собствена версия: Борис Николаевич се е прибирал към вилата пиян и сам е паднал от моста. Най-вероятно все пак е имало нападение, но са метнали Елцин в рекичката така, че да не потъне. За да разбере най-после семейството му, че е нужен частен бодигард.

Можем да допуснем подкрепа за Елцин от страна на КГБ от 1990 година нататък, когато той става председател на Върховния съвет на Русия. Както е известно, демократите там са само една трета, но Елцин, незнайно как, успява да получи половината от гласовете. Уж го била подкрепила най-здравомислещата част от партийната номенклатура. Това донякъде е вярно, още повече че и самият Елцин е бивш апаратчик.

Но освен явното делене на фракции сред депутатите има още една тайна група доносници — във всички фракции. Те също са една трета от депутатите! Не съм си измислил тази цифра, съобщава я публично един от ръководителите на Федералната служба на контраразузнаването (ФСК) на Русия. Когато след победата на демокрацията започват да повдигат въпроса, че списъците с агентите на КГБ би трябвало да се публикуват, той отговаря: „Значи искате всички да разберат колко са агентите в ръководството на демократичното движение? Та те са една трета от вас, депутатите!“.

Това число е напълно реалистично. В бившите социалистически страни, които решават да разобличат агентите от спецслужбите, тези агенти се оказват буквално милиони.

След август 1991 година някои демократи успяват да се доберат до архивите на КГБ. Те свидетелстват, че само в Ленинград агентите са над 50 хиляди.

През годините на застоя цялата тази милионна армия само пише доноси, но когато започва перестройката, се размърдва и започна да действа. Мнозина са писали, че обществото „Памят“ или Либералнодемократичната партия на Русия (ЛДПР) са създадени от КГБ. Но ако трябва да кажем цялата истина, тя е, че всички партии, движения и фронтове без изключение са създадени с активното участие на чекистката агентура. Цялата палитра, от фашисти до демократи. Дори основателите, на която и да е партия да са имали чисти намерения, при тях е можел да се запише всеки.

Анализаторите отдавна са забелязали, че никоя управляваща групировка в Русия изобщо не е била равнодушна към търговията с оръжие: като дойде на власт, всяка клика преди всичко останало заграбва износа на оръжие. Разбира се, това е твърде голям залък — няколко милиарда на година не се търкалят по улиците всеки ден — но работата не е в това. Износът на нефт е още по-печелившо занимание, но там почти всичко отдавна е приватизирано и освен това този бизнес трябва да бъде отнет със сила от олигарсите, а за това са нужни много време и енергия. А търговията с оръжие и досега си остава държавен монопол, тук няма такива усложнения: с един указ на президента на Русия можеш да докопаш цялата военна промишленост — тя се държи само на износа.

И още едно важно предимство на износа на оръжие — пълната секретност на всички търговски сделки. Тук за чекистите се откриват такива безгранични възможности за крадене, каквито няма никъде! И всички тези възможности са оползотворени в пълна степен — сега няма да привеждаме примери, тъй като интернет и без това е задръстен от тях. За грабежите в този чекистки бизнес отдавна вече се носят легенди.

До края на 1993 година в демократична Русия има пълен разнобой по отношение на износа на оръжие: почти две дузини различни фирми и организации имат право да се занимават с този бизнес независимо една от друга. На 18 ноември 1993 година с указ на президента Елцин е създадена компанията „Росвооружение“, която получава монопола върху износа на оръжие.

Със същия указ на президента Елцин от ноември 1993 година се въвежда и контрол над износа на въоръжение, упражняван от Службата за сигурност на президента (СБП). Заради този контрол генерал Коржаков създава в своята СБП специален отдел „В“ от двайсетина бивши офицери от ГРУ начело с В. Антипов. Към това трябва да добавим, че още по-рано, през август 1993 година, общият надзор над ВКП е поверен на вицепремиера Сосковец от клана на Коржаков.

Но най-важното при търговията с оръжие е не кой го продава, а чрез кои банки се прехвърлят приходите. Ако попадне в ръцете на майстор, една верига от банки може да открадне всякаква сума, така че нищо да не стигне до държавната хазна. Затова мафиотските групировки винаги са се борили помежду си — чии банки ще се доберат до обслужването на сметките на „Росвооружение“.

С президентски указ от 30 декември 1993 година е утвърден списък от девет упълномощени банки. Само няколко от тях са ползвани активно при търговията с оръжие, но като че ли между тях няма явен фаворит. Тогава основната борба за финансовите потоци на „Росвооружение“ се води с променлив успех между „Инкомбанк“, МЕНАТЕП и Московската национална банка. По това време анализаторите смятат „Инкомбанк“ на Виноградов за кажи-речи най-любимата банка на генерал Коржаков, „Моснацбанк“ на Егиазарян също влиза в коржаковския клан — само МЕНАТЕП е от московския клан.

През юли 1994 година целият износ на оръжие попада в ръцете на екипа от бивши офицери на ГРУ начело с генерал Котелкин — от отдел „В“ на СБП на Коржаков (неясно защо, шефът на този отдел В. Антипов не получава една от главните роли). Самият Александър Котелкин е назначен за генерален директор на „Росвооружение“, а неговият съратник Борис Кузик става помощник на президента Елцин по военнотехническото сътрудничество (специално за случая е въведена и такава длъжност). Друг служител от същия екип, Сергей Свешников, оглавява Държавния комитет по военнотехническата политика, който издава лицензи и разрешения за износ на оръжия. В този екип от бивши служители на ГРУ има точно 19 души — и всички те се оказват на ръководни постове в различни структури за износ на оръжия.

При генерал Котелкин няма и помен от разнобой и „плурализъм“ във финансовата политика на „Росвооружение“ — всички основни сметки са прехвърлени в банка ОНЕКСИМ и си остават там до момента, в който генерал Котелкин е уволнен (през август 1997 година). Именно тази банка на олигарха Потанин става фактически основната банка на клана на Коржаков — в ОНЕКСИМ и свързаните с нея структури се въртят (и незабелязано се изпаряват) милиарди долари, постъпили от износа на оръжие.

За разграбването на тези държавни пари ОНЕКСИМ ползва най-вече дъщерната си банка „Интерфининвест“. А цялата схема за изпиране на откраднатите бюджетни пари е измислена от двама бивши офицери от ГРУ от „отбора“ на Котелкин — те са учредители и на банката „Интерфининвест“. Това са подполковник Рустам Чуряков и майор Сергей Мишченко от хората на Борис Кузик (помощника на президента Елцин).

Но парите на „Росвооружение“ са прекалено голям залък, тъй че враговете на генерал Коржаков не могат да наблюдават спокойно как подобни мощни „финансови потоци“ текат само в една посока! Затова през есента на 1995 година е направена одиторска проверка на банка „Интерфининвест“. Констатирани са многобройни финансови нарушения, но Коржаков по това време е още в силата си, затова и никой от участниците в тази афера не пострадва.

Всички знаят колко голямо приятелство свързва олигарха Потанин с Чубайс — и че именно благодарение на това взаимноизгодно сътрудничество Потанин в края на 1995 година спечелва два големи „залогови търга“ и става милиардер. Но много по-малко се знае за приятелството на Потанин и неговата банка ОНЕКСИМ с военното разузнаване на ГРУ. В интернет има сведения, че когато през май 1997 година олигархът Михаил Прохоров, главният съмишленик на Потанин, празнува рождения си ден в Израел, там се събират всичките му приятели: Потанин, Котелкин и Кузик.

Сега целта ни не е да разкриваме разхищенията при износа на оръжие — и без това чекистките кланове се разобличават взаимно, и то много успешно, без нашата помощ. За нас главното тук е да се опитаме да разкрием системата на мафиотските връзки в тази област. Затова ще наблегнем само върху откритата от нас връзка: Коржаков — Котелкин — Потанин — Чубайс.

Освен това трябва да отбележим още нещо, специфично именно за коржаковския клан: това е активното участие в тъмния му бизнес — търговията с оръжие, на много бивши офицери от ГРУ. При това не са и само бивши!

Никога не е имало единна мафия на ГРУ (това е също такъв мит, какъвто е и „чеченската мафия“) — защото бившите служители на ГРУ се ползват от всички чекистки групировки. Например някой си бивш полковник от ГРУ оглавява Службата за сигурност на авторитетния чеченски бизнесмен Умар Джабраилов от московския клан. Но действащи офицери от ГРУ да помагат активно в бизнеса — такова нещо откриваме единствено в клана на Коржаков, то е характерно само за него.

В мрежата има много интересна информация: когато през есента на 1995 година има опити да се разобличат общите финансови машинации на олигарха Потанин и екипа на Котелкин, изплува следната информация за банка „Интерфининвест“: действащият (по това време) резидент на ГРУ в Сирия Александър Капараулов е помагал на тази банка да изпира откраднатите от „Росвооружение“ пари. Тогава в една ливанска банка се натрупват 400 милиона долара от подобни „мръсни пари“ — и Капараулов участва в операцията по изпирането им.

Борис Елцин никога не е бил изцяло нечия марионетка — никой не можел просто да му нарежда. Да го придумат да направи нещо били способни само членовете на семейството му — жена му и двете му дъщери. Понякога се включвали и внучките му. По принцип Борис Николаевич не вярва на никого — преминал е през добра школа в партийния апарат. За Елцин единственото изключение от това правило е бодигардът му Коржаков. Но и той фактически става член на семейството му, тъй като е кръстник на внука му. В мемоарите си Коржаков твърди, че когато двамата с Елцин оставали сами, за него Борис Николаевич не бил президентът и той му говорел на „ти“ — и това може да е истина.

Затова пък с помощта на тези „членове на семейството“ чекистите правят с президента каквото си искат. За генерал Коржаков всичко е ясно — той е бивш офицер от КГБ. Задачата за управлението на Елцин става много по-лесна за чекистката мафия и поради това, че президентът изобщо не се интересува от самия процес на управление на страната — за него това е скучна и изморителна работа. При това след 1994 година здравето му бързо се влошава — тогава Елцин съвсем загубва интерес към указите и документите, които подписва. Освен това ръководството на президентската администрация може косвено да влияе на решенията на президента, като просто го снабдява с филтрирана информация: Борис Николаевич не чете вестници и по онова време дори не обича да гледа телевизия.

През 1993 година изострянето на борбата между президента и Върховния съвет води до това, че постепенно вътре във формално все още единната мафия започват да се очертават два отделни клана, чиито интереси все повече се разминават. И едва през 1994 година между тези два клана избухва истинска война — тогава разцеплението в чекистката мафия става необратимо.

Елцин сякаш се оказва начело на едно своеобразно „коалиционно правителство“ и се сдобива с възможността да играе с противоречията между враждуващите чекистки кланове, за да запазва прословутия „баланс на властта“. Признаците за надвисналия разкол вътре в управляващата върхушка на Русия нарастват прогресивно от началото на 1994 година — наистина, те дълго време са чисто вътрешни дрязги, почти незабележими отстрани.

Например тогава в правителството се изостря съперничеството между премиера Черномирдин и първия му заместник Сосковец, който с подкрепата на генерал Коржаков започва да се бори за премиерския стол. Благодарение на това съперничество между Черномирдин и Сосковец можем да посочим последната известна ни дата, когато вътре в чекистката мафия все още се запазва известно единство: 17 февруари 1994 година. Тогава вицепремиерът Сосковец подписва от името на правителството договор с „Газпром“ — и според този договор „Газпром“, който винаги е бил държавна собственост, се дава фактически в пълно и безконтролно владение на своя генерален директор Вяхирев, човек, сложен там от Черномирдин. Малко по-късно такива подаръци от клана на Коржаков за отбора на Черномирдин са просто невъзможни.

През 1994 година „независимата република Ичкерия“ се превръща в истинско бойно поле между чекистките групировки. В началото московският клан се опитва да свали от власт президента Дудаев, който тогава работи за клана на Коржаков, с ръцете на самите чеченци от „опозицията“ — така през лятото на 1994 година започва гражданската война в Чечения.

Ръководителите на тази „опозиция“ са най-обикновени престъпници. Само Беслан Гантамиров е бивше ченге — но и той не пада по-долу от всеки бандит. Впрочем престъпниците, дошли направо от затвора, не са рядкост и в правителството на Дудаев. И не е наша работа да упрекваме лицемерно чеченците, като самите ние в Русия имаме бандитско правителство — в сравнение с него дудаевското правителство на Чечения е направо детска градина. При това и самият режим на Дудаев, и „чеченската опозиция“ Гантамиров — Автурханов са организирани от наши чекисти, само че от различни мафиотски групировки.

Три години в Кремъл се отнасят съвсем спокойно към провъзгласената от президента Дудаев „независимост на Чечения“ — само меко го упрекват за този лозунг. По това време Чечения се използва активно от цялата ни чекистка мафия като криминална база: тук се шири производството на фалшиви пари, създават се фиктивни банки за „чеченските авизо“, има междинни бази за транзита на хероина до Европа и т.н. Да не говорим за милионите тонове разграбен чеченски нефт — тогава това изобщо не е най-сериозният бизнес в Чечения.

Проблемите на Дудаевия режим възникват едва през 1994 година, когато управляващата ни чекистка мафия се разцепва на два враждуващи клана. Тогава московският клан на КГБ решава да „въведе конституционен ред“ и да свали президента Дудаев. И тази мафиотска групировка без особено усилие успява да настрои по съответния начин и Борис Николаевич: този „бунтовник“ трябва да бъде наказан, щом не признава властта на президента Елцин!

Когато през есента на 1994 година всички опити на „чеченската опозиция“ да превземе Грозни са отблъснати от дудаевското опълчение, Елцин твърдо се настройва за нахлуването на руски войски в Чечения. Коржаков и Барсуков се опитват да го убедят да не започва тази военна авантюра, но всичко е напразно — президентът се заинатява и не иска да ги слуша: министърът на отбраната Грачов му е обещал, че бързо ще сложи Чечения в ред.

При други обстоятелства Борис Елцин би се вслушал по-охотно в съветите на верния си телохранител, а не в тези на десетина други личности от най-близкото си обкръжение (през 1994 година дъщерите му все още не вземат участие в голямата политика). Но тук случаят е особен: Джохар Дудаев някак се опитва да омаловажи властта на президента на Русия Елцин — Борис Николаевич не може да търпи такива неща.

Когато през есента на 1994 година Дудаев много настойчиво се опитва да се свърже с Елцин по телефона, за да започне преговори и да предотврати войната, помощниците на президента Елцин не му съобщават за тези позвънявания! По-късно Коржаков разбира от чеченски източници, че тогава Джохар Дудаев е звънял в Кремъл осем пъти. А има сведения, че по това време Дудадев изобщо не иска война — бил готов дори да се откаже от лозунга за „независимост за Чечения“, само и само да не го закачат. Но нито един чеченец никога в живота си няма да приеме безусловна капитулация: президентът Дудаев би се съгласил само на широка автономия в състава на Русия, от типа на онази, която по това време се дава без всякакъв шум на татарския хан Шаймиев.

Защо тайният покровител на Дудаев генерал Коржаков не казва сам на президента Елцин за тези негови мирни инициативи? Тук няма никаква загадка: положението на Коржаков в Кремъл е много деликатно — враговете му само чакат да направи някоя необмислена стъпка. Затова генерал Коржаков проявява „антивоенната си позиция“ много предпазливо и само насаме с президента Елцин. В тази работа той не трябва да бие на очи: влиянието му върху президента Елцин е сто пъти по-важно за чекисткия клан от Дудаевия режим. По това време либералите от московския клан на КГБ разпространяват за Коржаков клеветата, че уж бил привърженик на войната с Чечения — генералът премълчава дори това, не се поддава и на тази провокация.

Когато Коржаков се убеждава, че президентът Елцин се е заинатил и войната с Чечения вече е неизбежна, за известно време напълно прекратява тайната си „борба за мир“.

Тогава той дори прави символичен жест — отива на фронта, за да поздрави лично за рождения му ден любимеца на президента Елцин генерал Грачов. Те празнуват този рожден ден в нощта на 1 януари 1995 година. Ако Коржаков знаеше, че това пиянско събиране ще завърши с кошмарния новогодишен щурм на Грозни, когато всички улици на града ще са блокирани от нашите изпепелени танкове и трупове на войници, той вероятно би предпочел да отпразнува Новата година със семейството си. В политически план това поражение на нашите войски е много изгодно за неговия клан, но генерал Коржаков едва ли се е зарадвал много на къщите в руини и горящите танкове.

Няколко думи за Чубайс. Докато всички все пак малко или повече знаят, че Березовски е станал олигарх благодарение на Коржаков, то и за мен беше напълно неочакван фактът, че до 1996 година Анатолий Чубайс е бил в клана на генерала. Обърка ме ожесточената борба срещу Коржаков и Сосковец, която нашият велик демократ започва през лятото на 1996 година. В спомените си Коржаков дори се оплаква, че на Чубайс му се било видяло малко да го изгони от всичките му постове — искал направо да го тикне в затвора! И уж през есента на 1996 година под натиска на Чубайс от прокуратурата била издадена и заповед за ареста му, но Коржаков подплашил враговете си, че разполага с много натрупана информация за всички, и чак тогава го оставили на мира.

Затова е по-добре да си спомним за безплатните залогови търгове от края на 1995 година. Тогава в ръцете на групировката Чубайс-Потанин попадат колосални народни богатства. Има напълно еднозначни свидетелства, че олигархът Потанин прибира тези най-тлъсти хапки благодарение на подкрепата на Сосковец и Коржаков.

Генерал Коржаков сам отглежда гробокопачите си в лицето на Чубайс и Березовски, когато предава на мафиотските им групировки състояния за много милиарди долари. И ето как те му се отблагодаряват за всичко, когато вече нямат нужда от него!

И така, през лятото на 1994 година в актива на коржаковския клан са само двамата вицепремиери: Сосковец и Чубайс (впрочем по това време Чубайс се отнася към по-възрастния си другар с голямо уважение). Наистина, тогава коржаковците все още разполагат с мощна спецслужба, наречена Служба за сигурност на президента… И това е фактически всичко!

Тъй че не бива да се изненадваме, че тогава генерал Коржаков не е успял да спаси своята „независима Чечения“ от погрома, а че по някакво чудо през 1994 година изобщо е успял да се задържи в Кремъл. Тогава президентът съвсем инстинктивно не позволява на чекистите от московския клан да вземат цялата държавна власт — Елцин притежава много силен инстинкт за властта.

До началото на 1994 година генерал Коржаков се погрижва да засили по някакъв начин влиянието си върху Елцин: тръгва проект за издаването на поредната книга от мемоарите на президента. Парите за това издание дава Борис Березовски, което пък през 1994 година му осигурява пропуск за коридорите на Кремъл. Книгата написва журналистът от „Огоньок“ Валентин Юмашев. Тогава той много се сближава с дъщерята на президента Татяна Дяченко.

Всички знаят какво се случва след това. Самият генерал Коржаков остава някак встрани от тези събития — отначало на преден план е Борис Березовски. После в Кремъл редовно започва да ходи с куфарче в ръка Роман Абрамович, носи на Борис Николаевич поредната сума, уж от хонорара за изключителната му книга. И така под крилото на генерал Коржаков и с негово участие се формира „семейството“, заради което толкова ще си пати по-късно.

Но не тези дребни дворцови интриги са причината за нарастващото влияние на генерал Коржаков върху президента Елцин в течение на цялата 1995 година — към края на 1995 кланът на Коржаков видимо доминира над московския клан. От полза за генерала се оказва друг съществен фактор: тогава президентът Елцин с всеки изминал ден се убеждава все повече и повече колко прави са били Коржаков и приятелят му Барсуков, когато са го съветвали да не се вре в Чечения!

Историята на „независима Ичкерия“ крие много тайни. Човек трудно може да се добере до истината сред мътните потоци на официалната пропаганда. Ще се опитаме да споделим някои наши предположения.

Всичко започва през 1989 година, когато в Чечения пристига генерал Дудаев и скоро става лидер на националноосвободителното движение. Вече споменахме през какво е трябвало да премине всеки представител на репресиран народ, за да стане генерал. Сега се опитайте да си представите какво е трябвало да направи за чекистите един чеченец, за да му поверят дивизия от стратегически бомбардировачи — дават му в ръцете „ядрения щит на Родината“! Тук няма нужда от умуване: Дудаев е воювал в Афганистан. А вече стана дума каква специфична роля е играла авиацията в този регион.

Трудно е да се отговори дори на такъв привидно лесен въпрос: дали чекистите нарочно раздухват борбата за „независимостта на Ичкерия“, или само се възползват от това движение за собствените си цели? Във всеки случай няма съмнение, че през първите години на „демокрацията“ режимът на Дудаев работи за кремълската мафия — помага й (макар и не безкористно) да разграбва държавния бюджет и природните богатства на Русия. „Независима Ичкерия“ става перфектната „черна дупка“ — там попада свободно и изчезва безследно всичко, за което се сетим („неотделима част от Русия“!)

И така всички живеят щастливо до края на 1994 година, когато Кремъл изведнъж обявява война на режима на Дудаев и кошмарното клане започва. Защо избухва конфликтът между кремълската мафия и генерал Дудаев? Разпространена е следната елементарна версия: Дудаев престава да внася пари в кремълската каса и започва да работи само за себе си. Което много прилича на истина. Всяко по-голямо поражение на федералните войски в Чечения автоматично води до укрепване властта на генерал Коржаков.

Своеобразен връх и показател за колосалното му влияние към края на 1995 година са започналите по това време „залогови търгове“. През декември 1995 лъвският пай от раздадените тогава богатства се пада на подопечните на Коржаков: Потанин спечелва два големи търга наведнъж и получава „Норилски никел“ и нефтената компания „Сиданко“, а Березовски става собственик на „Сибнефт“. От московския клан тогава само Ходорковски изважда късмет — подаряват му ЮКОС.

Ако през 1996 година всеки клан бе издигнал свой кандидат за президент на Русия, те гарантирано биха се провалили и на власт отново щяха да дойдат комунистите. Тогава чекистката мафия има само един изход: с общи усилия да бута напред само един кандидат — президента Елцин.

Няма да описваме подробно как преминава първото преизбиране на президента Елцин — тази история е предъвквана многократно от всички средства за масова информация. Само ще кажем с няколко думи как е изглеждала тази избирателна кампания от гледната точка на мафиотските групировки.

Първоначално генерал Коржаков официално подкрепя плана за преизбирането на президента Елцин като общ кандидат от обединената чекистка мафия. Сподвижникът на Коржаков Сосковец дори оглавява предизборния щаб на Елцин, в който заседават представители на всички мафиотски групировки.

Но през пролетта на 1996 година генерал Коржаков изведнъж е обхванат от силни съмнения: дали през лятото изобщо трябва да се провеждат президентски избори? Днес самият Коржаков мотивира тогавашното си желание изборите да се отложат с това, че се е съмнявал в здравето на президента Елцин — Борис Николаевич може просто да не издържи изборната надпревара. Съмненията му са напълно основателни — Коржаков най-добре знае колко е разклатено здравето на президента. Тогава Елцин поема голям риск за живота си, само и само да бъде преизбран и да поцарува още няколко години — той декларира твърдото си желание да се яви на избори още докато лежи и се възстановява от четвъртия си инфаркт! А скоро след първия изборен тур е повален от пети инфаркт — печели втория тур, докато е в състояние на кома, едва го спасяват. След това Елцин никога повече не успява реално да ръководи страната.

Августовският пуч от 1991 година става възможен само поради факта, че охраната на президента на СССР е подчинена не лично на президента Горбачов, а на председателя на КГБ Крючков. Затова на 18 август 1991 година Крючков просто издава заповед на президентската охрана и тя я изпълнява.

Щом през август 1991 година президентската охрана се подчинява на Владимир Крючков, фактически той е истинският „президент на СССР“, а Михаил Сергеевич Горбачов е просто марионетка на чекистите, която изведнъж се изтръгва от подчиненото си положение спрямо ръководството на КГБ — когато Горбачов е заплашен да престане да бъде президент, дори и президент играчка. Охраната на президента на Русия Елцин обаче винаги се е подчинявала на Елцин, а не обратното! Борис Николаевич го доказва, когато през 1996 година направо изхвърля своя началник на охраната Коржаков — с един ритник.

Както вече стана дума, през август 1991 година вътре в ръководството на управляващата мафия се извършва преврат, предизвикан от чисто идейни подбуди: тогава Владимир Крючков решава да приключи с демокрацията и да установи диктатура в страната. Чекистките генерали не му позволяват да направи това (то се знае, не от голяма любов към демокрацията) и пращат Крючков в затвора.

Интересното е, че през лятото на 1996 година те свалят и генерал Коржаков по същата причина: той още през март 1996 предлага президентските избори да се отложат с две-три години, за да може преди това в страната да се въведе „ред“ с помощта на диктатура.

Да се отиде на президентски избори с такъв полужив кандидат е много рисковано за чекистката мафия — ако Елцин беше умрял още преди първия тур, положението би могло да излезе от контрола й. Но тогава никой от ръководството на чекистката мафия не вярва нито в чистотата на помислите на генерал Коржаков, нито че го е грижа за общото чекистко дело. Всички до един започват да го подозират, че иска да провали президентските избори, за да установи собствената си диктатура под прикритието на формалното президентство на Елцин.

Вероятно по тази причина плановете на Коржаков се провалят: когато през март 1996 година той и съмишлениците му Барсуков и Сосковец се опитват да убедят президента да отложи за известно време изборите (фактически да ги отмени изобщо), Елцин решително отказва да подпише вече подготвения проектоуказ. Най-фатално за генерал Коржаков е обстоятелството, че на плановете му за пресичане на демокрацията се противопоставя не само московският клан — тогава избухва истински бунт и в собствения му клан, от страна на Чубайс и Березовски. Още от март 1996 година Коржаков фактически престава да е формалният лидер на своя чекистки клан и заедно със съмишлениците си се оказва в пълна изолация от цялата останала чекистка мафия.

Тогава Чубайс и Березовски организират свой собствен щаб за преизбирането на президента — и този неофициален щаб придръпва към себе си „финансовите потоци“ и реално извършва цялата огромна работа за вдигането на рейтинга на Елцин.

А когато генерал Коржаков вижда какво огромно количество безотчетни пари се въртят в неофициалния щаб и че от този „финансов поток“ през официалния избирателен щаб на Сосковец до него не достига и копейка, не издържа и се опитва да пресече цялото това безобразие. Коржаков пише за това така: „С разграбените пари можехме да изберем втори президент!“.

Това е съдбоносна грешка от страна на Коржаков: по това време Березовски и Чубайс вече имат независим от него достъп до Елцин чрез дъщеря му Татяна. И тази всеизвестна история със заловената натъпкана с долари кутия от копирна хартия мълниеносно е предадена на президента Елцин в следния вид: „Коржаков иска да пресече нелегалното финансиране на избирателната кампания, за да провали президентските избори и да установи своя диктатура. Трябва да спасяваме демокрацията!“.

Елцин моментално реагира на тези вопли: още на следващия ден, 20 юни 1996 година, той подписва указ за снемане от постовете им на Коржаков, Барсуков и Сосковец. Коржаков с умиление предава думите на майка си, съвсем обикновена жена, която чула по телевизията фразата на Елцин, че Коржаков „прекалено много е вземал, а малко е давал“: „Сине, да не беше вземал всички пари за себе си, трябваше да си ги поделите с Елцин, той живее бедно!“.

Тази история довършва президента Елцин — скоро го спохожда поредният инфаркт. Той печели втория тур, докато е в безсъзнание — по телевизията показват на народа разни фалшиви филмчета с него — монтаж от стари видеозаписи. Едва половин година след изборите идва на себе си дотолкова, че понякога да могат да го показват на народа, но така и си остава фактически неработоспособен инвалид. Това е най-добрият вариант за чекистката мафия.

Сега ще си поговорим за разположението на силите в Кремъл след свалянето на генерал Коржаков. Преди всичко трябва да отбележим, че кланът на Коржаков (той се превръща в клан на Чубайс-Березовски) понася загубата на формалния си лидер доста безболезнено: на върха на властта тази групировка дори укрепва позициите си. Президентската служба за сигурност на Коржаков е фактически ликвидирана: сега охраната на президента на Русия охранява само президента и не се бърка в голямата политика.