Джон Вердън
Не заспивай (60)

60.

Скоро след тръгването на Хардуик Джейн и Ричард обявиха, че смятат да се върнат в бунгалото и да започнат да си стягат багажа. Въпреки че нищо не беше сигурно и още не знаеха кога, планираха скоро да се върнат в Мил Вали.

Делът на Пейтън от завещанието на Итън включваше хотела, езерото и няколко хиляди хектара адирондакска пустош. Нямаше как да знаят какво планира да прави с тях, но ако имаше нещо сигурно, то беше, че Ричард няма място при новия собственик — пък и не искаше да има.

Когато двамата потеглиха, слънцето се беше вдигнало достатъчно високо над източния хребет и ледените кристалчета, изпълващи въздуха, искряха. Мадлин нямаше търпение да се махне от мрачния хотел и да излезе на дневна светлина.

Гърни донесе дебелите якета, шаловете, ръкавиците и шапките от стаята. Двамата се опаковаха добре и излязоха на мразовития чист въздух.

Фентън явно искаше да избегне всякакъв личен контакт и тръгна с бавни, тежки стъпки покрай езерото в посока, обратна на тази, в която бяха поели двамата Хамънд.

— Сигурно би трябвало да ми е жал за него — отбеляза Мадлин. — Но когато си помисля какво причини на Ричард… — Поклати глава. — Ужасно.

— Проблемът е в самозалъгването.

— Кой се е самозалъгвал, Фентън ли?

— Всички. Итън се е самозалъгвал, че програмата му за превъзпитание е превърнала социопата Алфонс Волк в примерния гражданин Остин Стекъл. Ландън се е самозалъгвал, че тайният метод за контрол на съзнанието, който от години е преследвал, най-сетне може да бъде в ръцете му, ако успее да накара Хамънд да му го разкрие. Фентън се е самозалъгвал, че е добър войник, сражаващ се на правилната страна в една справедлива война.

— Ами Стекъл?

— Стекъл се е самозалъгвал, че като постигне пълен контрол над всички и премахне всеки, който би могъл да му попречи, най-сетне ще намери пълно щастие.

— Ами аз?

— Ти ли?

— Аз също не правя изключение. Самозалъгвах се, че съм се справила с онзи ужасен кошмар от ученическите ми години само защото съм разказала за него на психотерапевт. Мислех си, че съм преодоляла всичко. И мисля, че терапевтката се самозалъгваше, че професионалните й умения вършат чудеса. Бога ми, не чуждите лъжи ни вредят най-много. Най-много ни вредят лъжите, които сами си измисляме и в които отчаяно вярваме.

— Тъжно е, че можем да се заблудим за толкова много неща.

Тя се усмихна:

— Искаш ли да се поразходим покрай езерото?

— Разбира се.

Когато пресякоха пътя, Гърни мярна цветно петънце върху едносантиметровата покривка от отъпкан сняг, който бе останал след снегорина.

Беше с цвета на кръв.

Няколко крачки по-натам имаше друго.

От другата страна, на пътя вече нямаше.

Мадлин погледна по пътя в посоката, в която се беше отдалечил Фентън, и хвана Гърни за ръката.

— Защо Ландън уби Барлоу Тар?

Той още мислеше за червените петънца в снега — почти със сигурност кръв. Трябваха му няколко секунди, за да осъзнае, че въпросът е към него.

— Може би се е опасявал, че Тар знае нещо. Или пък просто е мразел Тар за пречкането, за дързостта да махне онези устройства от тавана. Помня, че се оплакваше, че Тар обичал хаоса. Това е достатъчен мотив за маниак като Ландън.

— Защо си е дал труда да облече трупа със своите дрехи и да му обуе своите обувки?

— Импровизация. Може в онзи момент идеята да му се е сторила добра — да създаде объркване, да ни изкара от равновесие. Не съм сигурен, че е имал достатъчно време да го обмисли. Накрая Ландън бе подложен на голямо напрежение. Животът му, кариерата — всичко беше заложено на карта. Не искаше да разчита на снизхождението на шефовете си. Опитваше се да избегне последствията от собствените си грешки. Мисля, че съставяше плана за измъкването си в крачка.

— Какъв ужасен начин на живот.

— Да.

Замълчаха и продължиха по пътя. Фентън не се виждаше никъде и на Гърни му хрумна една обезпокоителна мисъл (може би в резултат от споменаването на план за измъкване) — да не би Фентън, осъзнал огромната си грешка, да изпадне в такова състояние, че да се застреля.

Сподели страха си с Мадлин.

Тя поклати глава:

— Съмнявам се. Направи ми впечатлението на човек, който прави много грешки, създава проблеми и болка в живота на другите хора, но винаги намира начин да оправдае това, което е направил, и да хвърли вината върху друг. Не е добър човек.

Гърни нямаше как да не се съгласи с това.

— Почва да ми става студено — каза тя. — Дали да не се връщаме в хотела?

— Разбира се.

— Нямам търпение да се приберем вкъщи.

Той спря и я погледна:

— Мислиш ли, че идването тук ти помогна да преодолееш миналото?

— Да, така мисля. Вече не се надявам някаква магия да изтрие спомените. И вече не се обвинявам, когато си спомням за Колин. Ами ти?

— Аз ли?

— Разследването — какво мислиш за начина, по който свърши?

Той се замисли за капките кръв в снега и се запита дали наистина е свършило.

Мадлин го погледна любопитно.

Докато търсеше думи да отговори на въпроса й, без да я уплаши пак, от хребета се чу бръмчене на автомобил.

Беше Хардуик с пикапа на Ести Морено.

Когато се изравни с тях, той спря и посочи с палец назад:

— Видях смотания Гилбърт Фентън. Изглеждаше дълбоко потънал в размисли за провалената си кариера. Но знаете ли какво казвам аз? Казвам майната му. — Ухили се доволно. — Обадих се тук-там. Ченгето, което дойде с Фентън — също. Подкрепленията скоро ще дойдат. Някакви следи от Ландън?

— За момента не — отговори Гърни.

— Ако го видиш, тегли му куршума. Хайде, ще се видим в хотела.

Хардуик вдигна стъклото и продължи още стотина метра до навеса. Слезе от пикапа, запали цигара и се облегна на задната броня.

Когато Гърни и Мадлин стигнаха до мястото, където бе видял червените капки в снега, той й каза, че иска да огледа наоколо, преди да започнат да пристигат полицейските коли. Това не беше съвсем невярно. Мадлин го изгледа с онзи изпитателен поглед, подсказващ, че знае, че той премълчава нещо, после отиде при Хардуик.

Гърни си представи мислена решетка по петнайсет метра на дължина и ширина, ограждаща червените петънца. Закрачи бавно напред и назад в решетката, премествайки се постепенно по посока на езерото.

Когато почти стигна до края на пътя, видя нещо черно и метално в снега, отъпкан от снегорина. Остърга малко сняг с обувката си наоколо, докато разпозна предмета. Беше малък заглушител, закрепен на дулото на малокалибров пистолет. Същият пистолет, който бе държал Ландън.

Когато се досети какво е станало, за малко не повърна.

Спомни си как тази сутрин бе погледнал през прозореца в първата утринна светлина… как чу приближаването на грамадния снегорин… как машината с лекота разриваше високите до кръста преспи, затрупали пътя. Спомни си гейзера от пулверизиран сняг и лед, изригващ от въртящите се ротори и носен от вятъра към езерото. След малко видя това, което търсеше и което се беше надявал, че няма да види. В снега имаше парченце плат. По-натам — друго. Още няколко крачки и видя нещо, което приличаше на плът. След това — парче от нещо, което би могло да бъде кост.

Обърна се и тръгна към хотела с цялото спокойствие, което успя да събере. Накрая стигна до Мадлин и Хардуик при пикала.

Тя го погледна въпросително, после — загрижено.

— Ще влезем ли?

Гърни кимна.

Когато тръгнаха към вратата на хотела, Хардуик погледна към пътя и направи фуния с дланите си около едното си ухо. Затананика си мелодията от „Самотния рейнджър“. Няколко секунди по-късно на пътя се показа колона от полицейски автомобили.

* * *

Гърни и Мадлин останаха известно време сами в Големия салон. Взеха бутилка изворна вода от барчето и я изпиха.

След дълго мълчание Мадлин попита:

— Ще ми кажеш ли?

Гърни изчака за минута, докато стомахът му се успокои. Умът му да се избистри. Не се сети деликатен начин да поднесе новината.

— Видях онова, което е останало от Норис Ландън.

Очите й се разшириха от ужас.

— Явно не е стигнал далеч, след като го раних. Сигурно е паднал на пътя и снегът го е покрил.

— Покрил го е… и сутринта… Джак… О, боже!

След всичко, което беше видял в кариерата си на детектив, дори след ужасните сцени от миналата нощ, съдбата на Ландън го потресе — да бъде смлян на хиляди парченца. Може би в пълното анихилиране на агента имаше някакво дълбоко, мрачно предупреждение.

Прах при праха. Всекиму каквото се полага.

Изведнъж се почувства изтръпнал и изтощен.

Мадлин го хвана за ръката.

— Ела, седни на дивана.

Той я остави да го заведе. Тя седна до него, силно стиснала ръката му.

Гърни изгуби представа за време.

След малко тя каза:

— Поне всичко свърши.

— Да.

— Какво ще им кажеш?

— Само това, което знам със сигурност. Че раних Норис Ландън и той избяга в тъмния коридор. Другото оставям на тях.

Гърни се замисли, че зимата тепърва започва.

Щеше да завали сняг, да вали много.

От Гробищния хребет и Дяволския зъб щяха да духат ветрове.

И накрая Вълчето езеро щеше да запази последната си зловеща тайна за себе си.

Той опря глава на рамото на Мадлин.

Топлината на тялото й проникна в неговото.

Докато се унасяше, се запита къде е отлетял ястребът.

И къде пак щеше да кръжи.