Джон Вердън
Не заспивай (10)

9.

Пътуването през Катскил до Мидълтаун му беше познато и мина гладко. Големият паркинг на „По средата на пътя“ също му бе познат. С Мадлин се бяха отбивали много пъти на кафе през годината, докато търсеха къща в района.

В салона бяха заети по-малко от една трета от масите и докато Гърни оглеждаше, към него се приближи сервитьорка с меню в ръка и прекалено много червило по устните.

— Мисля, че видях човека, с когото имам среща — каза той.

На един от четирите стола около една ъглова маса седеше мъж с надут вид.

Жената сви рамене, даде му менюто и се отдалечи.

Още преди Гърни да стигне до масата, другият мъж се изправи. Беше доста висок, над метър и осемдесет. Веднага протегна ръка и стисна енергично тази на Гърни. С другата показа айпада си.

— Проведох малко проучване, детективе — каза, като се усмихна лукаво, показвайки зъби с множество коронки. И трябва да призная, че съм силно впечатлен.

На таблета Гърни успя да мерне своя стара снимка и думата „суперченге“ — гръмкото заглавие на една статия в списание „Ню Йорк“, излязла преди няколко години и описваща поредицата от арести и осъдителни присъди, която според някои статистики го правеше най-успешния детектив, разследващ убийства, в историята на Нюйоркското полицейско управление.

Навремето статията го накара да се почувства неловко, но от време на време му носеше полза. Сега можеше да е един от тези моменти.

Свещеникът вероятно бе около шейсетте, но полагаше всички усилия да изглежда на четирийсет.

— За мен е голяма чест да се запозная с вас, детектив Гърни. Заповядайте, седнете.

Седнаха един срещу друг. Сервитьорката с отегчената усмивка се приближи.

— Готови ли сте да поръчате, господа? Или да изчакам?

— Може би да почакате още малко, докато се запозная с този забележителен мъж. После ще изберем. Съгласен ли сте, Дейвид? Ако позволите да се обръщам на малко име.

— Няма проблем.

Кокс носеше тъмносин анцуг и „Ролекс“ от неръждаема стомана — модел, който Гърни бе видял да се продава някъде за 12 000 долара. Кожата на свещеника бе с жълтеникав тен, неестествено изпъната и без нито една бръчка; косата му — неестествено кестенява и без нито един бял косъм. Гърбавият нос като клюн на граблива птица и очите с хладен блясък бяха в силен контраст с широката усмивка.

След като сервитьорката се отдалечи, той се наведе към Гърни:

— Благодарен съм на господ за тази възможност да обменим мисли относно този случай, за който вярвам, че е проявление на невъобразимо зло. Мога ли да попитам докъде се простира вашето разбиране по случая?

— Ами, преподобни Кокс, както…

— Моля ви, Дейвид, без официалности. Наричайте ме Боуман.

— Добре, Боуман. Доколкото съм запознат, проблемът с изясняването на случая е в това, че той попада в различни юрисдикции заради различните места, на които са открити самоубилите се мъже. Гилбърт Фентън в района Адирондак на щата Ню Йорк изглежда има най-широк поглед върху разследването.

Гърни наблюдаваше изражението на пастора за реакция, която да му подскаже как да спечели благоразположението му. Реши да смени изразните средства:

— Но повече ме интересува пръстът на злото, присъствието на определени необясними сили.

— Точно така!

— Кошмарите например.

— Точно така!

— Това е тема, Боуман, по която бих искал да чуя професионалното ви мнение. Поради разпокъсания начин на водене на разследването, аз знам за кошмарите, но не и тяхното съдържание. Обменът на информация между отделните полицейски служби е проблем, по който има още много да работим.

Кокс се ококори смаяно:

— Ама кошмарът е отговорът на всичко! Казах им го от самото начало. Казах им, че кошмарът е разковничето! Те имат очи, но не искат да видят!

— Можете да обясните на мен.

— Разбира се.

Свещеникът пак се облегна назад и продължи да говори разпалено. Безупречните му зъби и хирургически опънатата кожа на лицето му придаваха не много човешки вид.

— Чували ли сте, Дейвид, за явлението, когато хората, чули веднъж някаква мелодия, след това са в състояние да я изсвирят с точност нота по нота? Е, аз имам подобна способност по отношение на думите, особено ако са свързани с Божието или човешкото слово. Разбирате ли какво искам да кажа?

— Не съм много сигурен.

Кокс се наведе напред и змийските му очи се втренчиха в Гърни.

— Всичко свързано с бога или дявола се запечатва в паметта ми — нота по нота. Приемам това като дарба. Затова, когато ви казвам, че ще ви повторя разказа на Кристъфър Уензъл за кошмара му, това означава, че ще чуете неговата точна версия. Нота по нота. Дума по дума.

— Имате ли нещо против да записвам?

В очите на преподобния проблесна нещо, но прекалено бързо, за да може Гърни да разтълкува реакцията му.

— Полицията ме предупреди да не споделям тази информация пред медиите или обществеността. Но вие очевидно като детектив спадате в друга категория.

Гърни извади телефона си, активира приложението за звукозапис и го остави на масата. Кокс се вгледа в апарата за няколко секунди, сякаш преценяваше рисковете и ползите. После кимна едва забележимо (като комарджия, даващ знак, че ще участва в следващото раздаване), затвори очи и заговори. Гласът му звучеше по-остро, вероятно като имитация на тона на Кристъфър Уензъл.

— Лежа в леглото. Почвам да се унасям. Но не ми става толкова хубаво. Няма го онова спокойно, отпуснато чувство, когато заспиваш. Отчасти съм буден, но не мога да се движа или да говоря. Знам, че има някой или нещо в стаята при мен. Чувам дълбоко, хрипливо дишане — като някакво животно. Като тихо ръмжене. Не го виждам, но се приближава. Промъква се към мен. Почва да ме притиска към леглото. Опитвам се да закрещя, но не мога. Изведнъж виждам святкащи червени очи. Виждам зъбите на звяра, големи и остри.

Кокс също оголи ослепително белите си зъби.

— От зъбите капе слюнка. Разбирам, че това е вълк. Голям колкото човек. Святкащите червени очи са на сантиметри от мен. Слюнката от зъбите капе върху устата ми. Искам да крещя, но не мога да издам звук. Тялото на вълка е над мен, снишава се, източва се във формата на кинжал. Усещам как кинжалът се забива в мен, изгаря ме, пронизва ме, пак и пак, и пак. Целият съм в кръв. Ръмженето на вълка преминава в мъжки глас. Виждам, че вълкът има човешки ръце. Изведнъж разбирам, че това е мъж, но виждам само ръцете му. В едната му ръка има кинжал със сребърна вълча глава на дръжката, вълча глава с червени очи. В другата ръка държи разноцветни хапчета. Казва: „Седни и изпий тези хапчета. Не се бой, нищо няма да си спомняш.“ Събуждам се изпотен и разтреперан. Тялото ме боли. Сядам на ръба на леглото; прекалено съм изтощен, за да стана. Превивам се надве и повръщам. Така свършва. Това се случва всяка нощ. Самата мисъл, че пак ще го преживея, ме кара да искам да умра.

Кокс отвори очи, облегна се назад и огледа стаята с малко странно изражение — сякаш не просто е повторил думите на мъртвия, а е послужил като говорител на духа му.

— Ето това е, Дейвид, отвратителното изживяване, което ми разказа клетият младеж в самото навечерие на гибелта си.

Замълча за момент, явно чакайки реакция от Гърни. — Не намирате ли преживяното от Кристъфър за смразяващо?

— Странно е, наистина. Но кажете ми, освен този сън какво друго знаете за него?

Кокс го погледна удивено:

— Извинете ме, Дейвид, но е повече от ясно, че кошмарът на Кристъфър е основното, върху което трябва да се съсредоточим. Сънят му е подсказал как ще умре. Сънят разкрива ролята на онзи дявол Хамънд. „И вижте, рече Господ, Истината, която ви се показва в тези събития. Истината за злото, изложена пред очите ви.“

— Когато наричате доктор Хамънд дявол…

— Не го правя случайно. Знам всичко за доктор Хамънд и неговата висока квалификация като психолог.

Гърни се почуди дали озлобеността на Кокс срещу Хамънд е обичайната религиозна ненавист, или има и друга причина. Но преди това имаше друг въпрос:

— Познавахте ли Уензъл в друг контекст извън разговора за кошмарите му?

Кокс нервно поклати глава:

— Не.

— Вашата енория се намира в Корал Дюнс, нали?

— Да. Но проповедите ни по радиото и в интернет нямат граници.

— И Корал Дюнс е на един час с кола от Палм Бийч?

— Какво намеквате?

— Чудя се защо…

— Защо Кристъфър е дошъл чак до Корал Дюнс, за да облекчи изтерзаната си душа? Не ви ли хрумна най-простият отговор? Бог го е пратил при мен.

Пасторът отново се усмихна лъчезарно и показа безупречните си бели зъби.

— Не ви ли хрумва друга причина?

— Може би е чул някоя от проповедите ни по интернет. Нашата енория си е поставила като мисия да подкрепя бог във великата война, раздираща нашия свят.

— И тази война е…?

Кокс отговори с тон, сякаш се изненадваше, че на някого изобщо може да му хрумне такъв въпрос.

— Това е война срещу божествения ред на нещата. Война срещу самата същност на мъжа, жената, брака и семейството. Война, която се води с цялата лукавост на дявола от хомосексуалните войски на Сатаната.

— Искате да кажете, че Кристъфър Уензъл е дошъл до Корал Дюнс да ви разкаже за кошмара си само защото се противопоставяте на гей браковете?

Кокс се втренчи в Гърни. Очите му горяха от емоция, която би могла да бъде ярост или просто силно вълнение. Но в тях имаше и нещо друго — онзи особен блясък, издаващ непоклатимата вяра в някакво абсурдно заблуждение. Той повиши глас:

— Искам да ви кажа, че той дойде при мен, защото беше хипнотизиран, духовно насилен и предстоеше да бъде убит от доктор Ричард Хамънд — този агент на упадъка и покварата.

* * *

След като още петнайсет минути слуша Боуман Кокс (без никакво желание да яде каквото и да било), Гърни си тръгна от ресторантчето с повече въпроси, отколкото когато бе дошъл. Въпроси за миналото на Ричард Хамънд, за честността и откровеността на Джейн Хамънд, за значението на странния сън на Уензъл и за причините за ожесточената омраза на самия Кокс към Хамънд.

Докато пътуваше по шосе 17 обратно към дома, той се опита да подреди в ума си съдържанието и последователността на телефонните разговори, които смяташе да проведе: с Хардуик, с Джейн и с Ребека Холдънфийлд — гениална криминална психоложка, с която имаха сложни отношения на привличане, сътрудничество и съперничество.

Преди да се обади на когото и да било от тях обаче, реши да им изпрати копия от аудиозаписа. Освен това искаше да го изслуша още веднъж — не толкова заради подробностите около кошмара, които помнеше ясно, колкото за онази част от разговора, в която Кокс говореше за убийство. Искаше да се увери, че е запомнил правилно всичко, преди да обсъди нещата с Ребека.

На едно място отби от пътя и изпрати имейлите — с кратки пояснения за Хардуик и Джейн и по-подробни за Ребека. После отвори аудиофайла, намери мястото, което го интересуваше, и го пусна.

Пак потегли и като се вслушваше във всяка дума на Кокс, продължи към живописните планини.

Кокс:

— Искам да ви кажа, че той дойде при мен, защото душата му бе насилена и предстоеше да бъде убит от доктор Ричард Хамънд.

— Уензъл ли така ви каза? Че очаква да бъде убит?

— Свързваше го с кошмара, а кошмарът разкриваше това, което той не смееше да изрази с думи.

Кратко мълчание.

— Вярвате ли, че Хамънд е убил Уензъл?

— С цялото си сърце и душа.

— Хайде да видим дали правилно съм разбрал последователността на събитията. Вие твърдите, че Хамънд е хипнотизирал Уензъл под претекст, че така ще му помогне да откаже пушенето. Седмица по-късно… какво? Хамънд е отишъл в Палм Бийч, хипнотизирал е Уензъл в апартамента му и е прерязал артериите на китките му, за да инсценира самоубийство? Това ли твърдите, че се е случило?

— Поведението ви е на сляпо отхвърляне, господине.

— Искам да разбера как вие виждате фактите.

— Виждам присъствието на Сатаната — реалност, за която вашият ум изглежда затворен.

— Умът ми може да се отвори. Само ми кажете какво според вас е направил Ричард Хамънд на Кристъфър Уензъл — какви конкретни действия и в каква последователност. Не твърдите, че Хамънд лично е отишъл във Флорида, за да го убие, нали?

— Не, господине, не твърдя такова нещо. Това не би било нищо повече от обичайната човешка жестокост, престъпление, което би могло да бъде извършено от всеки обикновен злосторник. Случило се е нещо несравнимо по-лошо.

— Не разбирам.

— Не е било необходимо Хамънд да предприема никакво физическо действие.

— Сега пък казвате, че Хамънд не е убивал никого. Обърках се.

— Тук имаме работа, господине, със силата на самото Зло.

— Какво точно означава това?

— Доколко сте запознат с миналото на Хамънд?

Не много. Казаха ми, че бил известен в своята област и е помогнал на много хора да откажат цигарите.

Рязък, мрачен смях от страна на Кокс:

— Плановете на Хамънд нямат нищо общо с тютюнопушенето. Това е само фасада. Погледнете миналото му — книгите му, статиите му. Лесно ще разкриете истинския му план, намеренията му от самото начало, ясни като сатанинския огън в очите на онзи вълк. Планът на Хамънд, господине, е да извращава човешките умове и да създава хомосексуалисти.

— Да създава хомосексуалисти? Как го прави?

— Как ли? По единствения начин, по който е възможно — с помощта на дявола.

— Какво точно му помага да прави дяволът?

— Отговорът е известен само на Хамънд и на самия Сатана. Но моето лично мнение е, че този човек е продал душата си, за да получи ужасна власт над другите хора — власт да влиза в умовете им и да извращава мисленето им, да им внушава скверни сънища, които ги тласкат или към греховен живот, или към себеразрушение, защото не са в състояние да понесат проклятието на тези сънища.

— Тоест, като казвате, че Хамънд е „убил“ Уензъл, имате предвид, че…

— Имам предвид, че го е убил по възможно най-зловещия начин — като е загнездил в ума му кошмар за извращения, с който той не е могъл да понесе да живее. Кошмар, който го е тласнал към смъртта. Помислете за това, детективе. По какъв по-жесток и зъл начин можете да убиете някого от това, да го накарате да се самоубие?

Гърни спря записа точно когато излизаше от главното шосе на пътя, който след няколко възвишения и долини щеше да го заведе до Уолнът Кросинг.

Освен че си спомни точните думи на Кокс, повторното изслушване на разговора не му помогна с нищо. Представата на пастора за самоубийството на Уензъл бе повече като гръмотевична буря, отколкото източник на просветление.

Възможно ли бе Кокс да е толкова луд, колкото изглеждаше? Или, ако хомофобските му брътвежи бяха само представление, каква бе целта му?

Въпреки обяснението на Кокс за причината Уензъл да отиде при него, Гърни не спираше да се пита дали има друга причина за дългото пътуване на нещастния младеж до Корал Дюнс.