Джон Вердън
Не заспивай (18)

17.

Докато седяха около камината и пийваха кафе, Гърни използва възможността да зададе един много основен въпрос:

— Ричард, по всяка вероятност познанията ми за хипнозата са твърде оскъдни. Бихте ли ми дали някакво просто определение?

Хамънд остави чашата си с кафе на страничната облегалка на креслото и обясни:

— Една кратка история ще изясни нещата по-успешно, отколкото някое сухо определение. Когато бях гимназист в Мил Вали, играех бейзбол. Не бях много добър, едва ме търпяха в отбора. Неочаквано един ден се случи да удрям с батата пет пъти и отбелязах пет хоумръна. Дотогава не бях отбелязвал хоумрън. Най-удивителното беше чувството. Лекотата, с която го постигнах. Дори не замахвах силно с бухалката. Не се стараех да се концентрирам. Не се опитвах да отбележа хоумрън. Не полагах усилие за нищо. Бях абсолютно отпуснат. Като че ли бухалката сама намираше топката и я улучваше под идеалния ъгъл. Пет пъти подред.

— И връзката с хипнозата е…?

— Постигането на определена цел зависи не толкова от преодоляването на външни препятствия, колкото от премахването на субективни пречки — заблуди, емоционална парализа. Хипнотерапията, както я практикувам, има за цел да се изчисти вътрешният път.

— Как? — Тази единствена, остро изречена дума дойде от Мадлин, която до този момент не беше казала почти нищо.

— Като разкривам спънките. Помагам ви да се освободите от тях и да вървите към онова, което желаете, без да ви пречат чувство за вина, объркване и задръжки.

— Не е ли твърде преувеличено?

— Не бих казал. Хората често затъват в собствените си вътрешни тресавища.

— Мислех, че основното в хипнозата е концентрацията.

— Концентрацията е крайната цел, но да се стараеш да се концентрираш, е възможно най-лошият начин да го постигнеш. То е все едно да се опитваш да левитираш, като се дърпаш за глезените. Или да преследваш щастието. Не можеш да го хванеш, ако го гониш.

По изражението й личеше, че не е много убедена. Гърни продължи:

— Какви вътрешни спънки трябва да премахнете при хората, които се опитват да откажат пушенето?

Хамънд остана загледан в Мадлин още няколко секунди, преди да се обърне към мъжа й и да отговори:

— Две големи спънки: спомените за тревоги, които пушенето е облекчило, и погрешна преценка за риска.

— Първото ми е ясно. Обяснете ми второто.

— Разумният човек обикновено избягва дейности, чиято цена надвишава удоволствието, което получава от тях. Страдащият от пристрастяване избягва дейности, чиято цена трябва да се плати, преди да е изпитал удоволствието. За трезво функциониращия ум решаваща роля играе крайният баланс. Преценяват се както непосредствените, така и бъдещите последствия. За ума, замъглен от зависимост, водещият фактор е последователността. Само непосредствените последствия се възприемат като реални, а бъдещите — като нещо въображаемо.

— И вие внасяте яснота по този въпрос?

— Аз не внасям нищо. Аз само помагам на човека да осъзнае онова, което подсъзнателно разбира. И да се фокусира върху онова, което наистина иска.

— Убеден сте, че имате достатъчно добра интуиция, за да разберете истинските желания на хората?

— Да.

— Всичките ли четири жертви искаха да откажат пушенето?

За първи път очите на Хамънд потрепнаха и в изражението му пролича смущение.

— Желанието бе силно при Итън, умерено при Уензъл, а при Балзак и Пардоза — слабо или почти не присъстваше.

— Защо решихте да правите терапия на такива хора?

— Истината за естеството и дълбочината на нечие желание ми се изяснява едва по време на сеанса. В началото всичките твърдяха, че много искат да спрат пушенето.

Гърни го погледна объркано и Хамънд обясни:

— Пациентите често идват по чуждо настояване. Реалното им желание е да се отърват от нечие натякване, като се съгласят на сеанс. Освен това някои си мислят, че хипнозата ще породи у тях желание да спрат, въпреки че самите те го нямат. Пардоза беше най-лошият случай. Тревожен, разконцентриран, без никаква мотивация. Очевидно го правеше по нечие чуждо настояване, но не го признаваше.

— Ами желанията им?

— В смисъл?

— Интуицията ви да усещате истинските желания на хората наведе ли ви на някакви изводи?

— На някои по-общи.

— Относно Итън?

Хамънд се поколеба за момент, сякаш обмисляше докъде се простира пациентската тайна.

— Итън искаше всички хора на света да бъдат по-добри. Искаше да намери подходяща роля за всеки човек и да му я осигури. Да намери място на всеки и всеки да постави на мястото му. Беше убеден в преценката си. Не искаше признание. Само подчинение.

— Предполагам, че невинаги е получавал подчинението, което е очаквал.

— Имаше и успехи, и провали.

— Кажете за Кристъфър Уензъл. Той какво искаше от живота?

— Кристъфър искаше да бъде победител. По най-лошия начин, буквално. Гледаше на живота като на футболен мач. И не просто искаше да победи, а и някой друг да загуби.

— А Лио Балзак?

— Гневният бог от Стария завет. Искаше всички грешници да бъдат наказани. Най-голямото му удоволствие би било да стои на някое прозорче на Ноевия ковчег и да гледа как се давят.

— Стивън Пардоза?

— Живееше в мазето на родителите си. Той отчаяно копнееше за уважение. Най-много от всичко друго искаше да гледат на него като на възрастен човек — което, разбира се, е универсалното желание на хората, които никога не порастват.

— Ами Пейтън Гол?

— А, Пейтън! Той иска да се чувства добре през цялото време, независимо от цената за него самия и за околните. Като повечето наркомани представите му за щастие са твърде инфантилни. Очаква да получава всичко, което му се прииска, когато му се прииска. Той е затворник на собствената си представа за свободата. Огромното наследство, което получава от Итън, вероятно ще го убие.

— Как?

— Неограниченият финансов ресурс ще премахне и малкото задръжки, които имаше досега. Безгрижието по отношение на последствията в бъдеще ще определя изцяло поведението му. Ако се изразя с терминологията на Фройд, Пейтън е стопроцентов необуздан характер.

Гърни си спомни колата, която бе профучала покрай него по черния път, и истеричния смях, който беше чул отвътре.

— Как се разбираха с брат си?

— Не беше „разбиране“. Живееха в различни части на къщата и се срещаха колкото се може по-рядко, ако не броим откъслечните усилия на Итън да упражнява някакво влияние върху брат си. Ако Остин беше най-големият успех на Итън, Пейтън бе най-големият му провал.

— Мислите ли, че Пейтън е способен да убие Итън?

— Морално, да. Емоционално, да. Практически, не. Не виждам Пейтън да се справи със задача, изискваща сложен замисъл, прецизно планиране или функциониране под постоянен стрес.

— А това са качества, необходими за… за организирането на смъртта на четирима души?

— Вероятно не са единствените, но със сигурност Пейтън не ги притежава.

Това наведе Гърни на друг въпрос, малко встрани от темата:

— Като говорим за способността ви да отгатвате истинските желания на хората… какво ще кажете за мен? Какво според вас искам реално?

Хамънд се усмихна хладно:

— Изпитвате ли ме?

— Просто съм любопитен докъде се разпростира интуицията ви.

— Добре. Какво наистина иска Дейв Гърни? Много интересен въпрос. Хамънд погледна Мадлин, която го наблюдаваше изпитателно, после пак се обърна към детектива. — Вие имате една голяма цел в живота. Искате да разберете. Искате да сглобите пъзела. Характерът ви е изграден около това централно желание, което възприемате като необходимост. По-рано казахте, че искате да защитите интереса на жертвите, да бъдете представител на Итън Гол и другите и да постигнете справедливост за тях. Може да е вярно, може да не е, но очевидно си вярвате. Виждам, че се стараете да бъдете максимално искрен с мен. Но изглежда също, че мислите за много други неща — проблеми, за които не искате да говорите. — Погледна пак Мадлин. — Вие също имате доста тревоги.

— О? — сепна се тя и по рефлекс скръсти ръце.

— Има нещо, за което не спирате да мислите и което ви безпокои. В голяма степен това безпокойство се дължи на факта, че не искате да го споделите. Мъжът ви вижда, че нещо ви тревожи. Усеща, че ви е страх да му разкажете, и това засилва собствените му тревоги. Вие разбирате как му се отразява тайната ви, но не виждате лесен начин за излизане от ситуацията и това още повече я влошава.

— И как разбрахте това? Като ме наблюдавахте как ям сладкиш е боровинки?

Хамънд се усмихна леко:

— По-скоро като ви наблюдавах как не го ядете. Когато Джейн спомена боровинките, очите ви проблеснаха в очакване, но бързо потънахте в други мисли. Тревогите убиха апетита ви. Дори не сте докоснали десерта си.

— Удивително. Кой да предположи, че като не си изядеш сладкиша, ще издадеш толкова много за себе си.

Гневът й не трогна видимо Хамънд, който продължаваше да се усмихва добродушно.

— Много неща личат по начина, по който двама съпрузи се гледат, особено по начина, по който единият гледа другия, когато той не го гледа. Толкова много неща се изписват на лицата им.

Мадлин също се усмихна, но хладно:

— Поглеждате ли се често в огледалото?

— Така не става, ако правилно разбирам какво имате предвид.

— Човек с вашите познания за мимиките би трябвало да може да научи всякаква информация от собственото си отражение.

— Де да беше така. Но в моя случай не е.

— Значи уменията ви да правите психологическа дисекция са приложими само към други хора?

Той кимна унило:

— Понякога си мисля за това като за моята сделка с дявола.

Мадлин замълча, може би изненадана от странния отговор.

— Какво искате да кажете? — намеси се Гърни.

— Искам да кажа, че съм получил нещо ценно, но в замяна ми е отнето друго.

— Ценното нещо е интуицията ви, така ли?

— Интуицията ми да преценявам другите хора. А цената е пълната неспособност да разбера себе си. Яснота, когато гледам навън, и слепота, когато гледам навътре. Виждам пределно ясно мотивите, които ви движат. Моите собствени са мистерия за мен. Колкото по-добре разбирам чуждите действия, толкова по-малко успявам да си обясня своите. Има въпроси, за чиито отговори мога само да гадая. Питате се защо не искам да наема адвокат, защо не съдя полицията за злепоставяне, защо не съдя жълтите вестници и блогърите за клевета, защо не наема частни детективи, които да дискредитират Гилбърт Фентън, защо не проведа агресивна медийна кампания в своя защита. Чудите се защо, по дяволите, не се изправя и не се боря, защо не започна война с всички средства и не погреба тези мръсници със собствените им лъжи?

— Отличен въпрос. И отговорът е…?

— Разбира се, има отговор. Но аз не го знам.

— Никаква идея ли нямате?

— О, мога да ви изброя цял списък с идеи. Например смазващ страх от всякаква конфронтация. Или страх, че ако се задълбочи, конфронтацията може да изкара наяве тъмни моменти от миналото ми. Или депресивно убеждение, че като се съпротивлявам, само ще затъна по-дълбоко в подвижните пясъци. Или чиста параноя, като фиксацията ми във въображаемия труп в багажника на колата ми. Може би ме е страх да наема адвокат, защото чувствам, че никога няма да мога да се освободя от него, че по някакъв начин ще установи контрол над живота ми и винаги ще завися от него. Може би подсъзнателен страх от майка ми, която ме е научила на едно нещо преди всички други — никога да не отричам това, в което ме обвинява. Да приемам наказанието, ако не искам върху мен да се излее безконтролният й гняв.

Хамънд се изсмя рязко и мрачно — вероятно на собствените си смахнати предположения.

— Разбирате ли сега за какво говоря? Има толкова много безумни страхове, между които да избирам. От друга страна, може би съм мотивиран от маниакалното убеждение, че нищо, което Фентън каже, не би могло да ми навреди. Може би храня оптимистичното убеждение, че истината ще победи и невинността ми ще се докаже сама. Или глупавата гордост, която ме кара да не падам до нивото на обвинителите ми. Възможно ли е да предвкусвам удоволствието да видя как цялата теория на Фентън, целият му свят рухва, без да се наложи дори да си помръдна пръста?

Замълча и облиза устни с върха на езика си.

— Може би вече сте се досетили за част от тези възможности. Аз мисля за тях всеки ден. Но нямам представа коя от тях определя действията ми. Знам само, че искам да постъпя по този начин. — Каза това, като гледаше Мадлин. Сега се обърна към Гърни. — Ако искате да търсите справедливост за Итън и другите отделно от въпроса за моята защита, това си е ваша работа. Няма да ви преча. Но нека да повторя: вие не сте мой защитник. Ясно?

— Ясно.

Всички се умълчаха за известно време. Единственият шум бе от лекото тик-тик-тик на суграшицата по стъклата.

Изведнъж някъде от гората се чу вой. Същият вой, който Гърни бе чул, когато колата им заседна в канавката. Започна като тих стон, като свистене на вятър през притворена врата.