Фридрих Ницше
Ecce Homo (4) (Как се става такъв, какъвто си)

(1)

Аз съм само едната страна на нещата — другата са моите писания. Най-напред ще разгледам въпроса за разбирането и неразбирането им. И то бегло, както и подобава, защото още не им е дошло времето. Самият аз не принадлежа на съвременността — някои ги издават едва след смъртта им. Един ден ще бъде необходима институция за преподаване на онова, което аз считам днес за необходимо — ще учат как се живее — а вероятно ще има катедра за интерпретиране на Заратустра. Но би било пълно недоразумение да очаквам днес ухо или ръка за моите истини — това, че днес не ме чуват и не разбират една едничка моя дума — ми се вижда не само понятно, а дори правилно. Не искам да ме бъркате с някого — това означава и аз самият да не се вземам за друг! Отново ще кажа — малко неща от живота ми издават някаква „зла воля“ против мен, и към творбите не съм усетил злонамереност. Напротив — отношението към тях издава пълна глупост! За някой навярно е голямо самоотличие да прочете моя книга… Когато веднъж упрекнах д-р Хайнрих фон Щайн за това, че не е разбрал и думица от Заратустра, добавих, че това е понятно: да разбереш и две изречения от нея означава да я преживееш, да се изкачиш по-високо от смъртните, много над постигнатото от „модерния“ човек. Как бих могъл с моето чувство за дистанция дори да поискам да бъда прочетен от „модерните“, които са ми познати до болка? Триумфът ми се състои в противоположното на онова, което бе Шопенхауер — казвам: non legor, non legar /няма да съм четен, няма да бъда четен/… Не подценявам удоволствието, което ми е доставило невинното отричане на моите писания. Това лято, когато с моята трудносмилаема литература се помъчих да наруша спокойствието на останалия писателски свят, един професор по литература от Берлинския университет ми заяви доброжелателно, че би било добре да използвам по-различна форма — подобни неща не би чел никой. И все пак не в Германия, а в Щвейцария бяха двата екстремни случая. Съчинението на д-р Видман върху „Отвъд доброто и злото“, отпечатано в „Бунд“ под заглавие „Опасната книга на Ницще“, както и публикувания пак там от г-н Шпителер „Общ преглед“ на творчеството ми са един максимум в досегашния ми живот — просто не бих искал да уточнявам какъв… Последният разглеждаше Заратустра като упражнение по висша стилистика с изричната препоръка да се погрижа по-нататък и за съдържанието; д-р Видман изрази уважението си към смелостта ми да отрека всички почтени чувства. Всяко изречение, макар и случайно, бе поднесено с учудваща за мен последователност — като резултат истината бе поставена просто „с главата надолу“ — не оставаше нищо друго, освен да се „преоценят ценностите“, да се улучи същината. Затова се опитвам да дам разяснения. Мисля, че никой не може да извлече от нещата, в това число и от книгите, повече, отколкото знае. Ако нямаш достъп до известни преживявания, не си в състояние да ги разбереш. Нека да вземем един извънреден случай — да речем, че в някоя книга се разказва за неща, които са просто извън възможностите на обикновения и дори на редкия опит — че тя съдържа просто първата реч за цяла поредица нови познания. В такива случаи хората просто не чуват нищо — оттук и акустичното заблуждение — там където не се чува нищо, там няма нищо… В това се състои стойността, ако щете оригиналността на моя опит. Онзи, който смята, че е разбрал нещичко от мен, ме е възприел съобразно собствената си представа — и нерядко ме е възприел погрешно — например ме е взел за „идеалист“; а пък друг, който изобщо не ме е разбрал, смята, че не заслужавам внимание. Свръхчовекът, окачествяващ един тип на висше съвършенство, противоположен на „модерния“, на „добрия“ човек, на християнина и останалите нихилисти — е понятие, което в устата на унищожителя на морала Заратустра определено навежда на размисъл — но наивността и простодушието почти винаги са приемали обратния смисъл на изразените от него стойности — „идеализиран тип“, „полусветец“, „полугений“… Едно друго учено добиче само стана причина да се усъмня в дарвинизма — защото авторът на иронично отхвърления от мен „Героичен култ“, онзи несъзнателен фалшификатор Карлайл /Томас Карлайл (1795–1881). Английски писател, допринесъл много за разпространението на немския дух в Англия/, бе разкрит именно там. Когато му прошепнах, че би трябвало да се огледа по-скоро за един Чезаре Борджия, отколкото за Парсифал, той просто не повярва на ушите си. Това, че не съм любопитен към обсъжданията на книгите си, особено във вестниците, нека ми бъде простено. Приятелите ми познават тази моя черта и избягват коментарите. Един особен случай ми разкри всички чужди грехове, отнасящи се до една единствена моя книга — „Отвъд доброто и злото“ — наложи ми се дори да направя пояснение. Ще повярвате ли, че пруският „Националцайтунг“ (тук признавам чистосърдечно, че чета само Journal de debats) е приел напълно сериозно книгата като „изразител на епохата“, като истинска юнкерска философия, за каквато дори и „Кройццайтунг“ нямал смелостта…

(2)

Всичко, казано дотук, се отнасяше до немците — защото инак навсякъде имам читатели — обикновено изтъкнати, избрани интелигенти, възпитани с високи изисквания и чувство за отговорност, между тях и истински гении. Във Виена, Петербург, Копенхаген, Париж, Ню Йорк — навсякъде ме познават — само не и в Германия, тази безкрайна европейска равнина… Признавам, че се радвам за онези, които не са ме чели, които не са чували както името ми, така и думата философия — но когато дойде, тук, в Торино — всяко лице се изпълва с доволство при среща с мен… Най-много ме ласкае, че гърбавите бабички дълго се суетят, докато ми изберат най-сладкото грозде… Дотам трябва да бъдеш философ… Ненапразно наричат поляците „славянски французи“. Една рускиня никога не би се поколебала да определи към кого принадлежа. Тържествеността не ми се удава, докарвам го най-много до смущение… Да мисля и да чувствам на немски — мога, но това ми е свръх силите… Старият ми учител Ричл дори твърдеше, че и филологическите си трудове изграждам като парижки романист — в абсурдно напрежение. А и в самия Париж се удивляват на toutes mes audaces et finesses /моята дързост и финес/ — изразът е на господин Тен — страхувам се, че и във висшите форми на дитирамбата у мен се усеща един солен привкус, който ги предпазва от това, да станат „глупави“, искам да кажа „немски“ — и той е esprit /духовността/… Не мога иначе. Да ми помага Господ! Амин! Всички ние знаем — а някои отлично! — какво е магаре. Е, мога да твърдя за себе си, че имам най-късите уши /в смисъл на остър слух/. Това за жените е много вълнуващо — изглежда те чувстват, че безкрайно добре ги разбирам! Аз съм par exellance анти-магаре, като същевременно съм световен исторически звяр — аз съм, казано на гръцки, а и не само на гръцки — антихристиянин…

(3)

До известна степен познавам привилегиите си като писател — някои случаи свидетелстват, че навикналият на творчеството ми може да си повреди вкуса. След мен другите книги вече се понасят трудно, особено философските. Навлизането в този свят на изисканото и деликатното е едно особено отличие — не трябва да си немец — това е и награда, която трябва сам да си извоюваш. Един човек, сроден на мен във величието на волята, ще изживее при сблъсък с моите писания истински екстаз — защото аз слизам от висоти, където не стигат и птиците, познавам пропасти, в които не е стъпвал човешки крак. Казвали са ми, че е просто невъзможно да оставиш моя книга — бил съм способен да нарушавам и съня… Няма по-горди и едновременно с това по-рафинирани книги — понякога те достигат до най-висшето, което съществува на земята — до цинизма — трябва да ги завладяваш както с най-нежна милувка, така и с юмруци. Веднъж завинаги е премахната всякаква душевна мекушавост, всякаква диспепсия; трябва да имаш не нерви, а жизнено тяло. Изключват се не само нищетата и колебанието — това се отнася повече за страхливостта, нечистоплътността в духовен смисъл, за скритата омраза и чувството за мъст — една моя дума просто прогонва лошите инстинкти. Много от роднините си използвам като опитни животни — върху техните реакции изпробвам коренно различни влияния — и това все чрез моите трудове. Докато онези, които не желаят да имат нищо общо с произведенията ми, особено т.нар. мои приятели, не се ангажират с мнение: желаят ми щастие, да работя „все така“ — има напредък дори във веселостта на тона… Напълно покварените духове, „добрите души“, изцяло излъганите — те изобщо не знаят как да се захванат с книгите ми — и вследствие на това ги смятат недостойни за себе си — с последователността на всяка „добра душа“. Между познатите ми се срещат и добичета — истински „немци“, които ме убеждават, че не винаги са на моето мнение, а само понякога… Това го чух дори за Заратустра… При това за мен всеки феминизъм у хората — и у мъжа — е чиста глупост — просто край — не трябва изобщо да прекрачваме прага на тоя лабиринт от превратни разбирания и убеждения. Човек не трябва вечно да се чувства предпазен, той трябва да носи твърдостта на навиците си и чрез тях да проумява и по-твърди истини. Ако си представя как би изглеждал съвършеният читател, той винаги ми прилича на силен и любопитен звяр — гъвкав, весел, предпазлив — роден търсач на приключения, откривател. И накрая — не мога да се изразя по-добре от Заратустра — кому разказва той своята загадка?

Към вас, храбри търсачи и откриватели, към всеки, дръзнал да се впусне в страшното море, изкусно водейки платната.

Към вас, опиянени от загадката, щастливи в сумрака на неизвестното, с души и флейти — от всяка безизходна бездна мамени.

— Защото вие не слепешком опипвате и боязливо, а онова — от вас вече отгатнато — омразно е вам всекиму да разкриете…

(4)

Тук искам да кажа няколко думи и за моето изкуство на стила — да споделиш едно състояние, едно вътрешно патетично напрежение, да го изразиш със знаците и съответното им темпо — в това е смисълът на всеки стил — и ако приемем, че при мен броят на вътрешните състояния с цялата им многостранност е огромен — което означава и притежание на множество стилови възможности — значи у мен се съдържа и цялото богатство на стиловата палитра, известна на човечеството. Един стил е добър, когато прави съпричастно всяко вътрешно състояние, когато не греши в символите и знаците, в темпото им, в жестовете — твърдя, че всички закони за даден период са всъщност изкуство на жеста. В това отношение притежавам безпогрешен инстинкт. Добър стил сам за себе си — това е чиста глупост, просто „идеализъм“, нещо като „красивото е себе си“, като „доброто в себе си“, като „нещото в себе си“… И все пак предполагам, че съществуват уши, способни да възприемат един такъв патос, който може да споделя. Например тях търси моят Заратустра — бедният! — още дълго няма да ги открие по света. Трябва да си на нивото на нещото, за да можеш да го оцениш. В този смисъл едва ли ще се намери някой, който да разбере изкуството, за което става дума, и което се прахосва — защото никой до днес не е прахосвал такива нови, нечувани, недостигнати средства на изкуството. Съмнително бе, дали подобна творба може да се напише на немски език — лично аз преди бих го отрекъл безкомпромисно. Преди мен изобщо не знаеха какво да правят с немския език — и с езика изобщо. Аз пръв открих изкуството на великия ритъм, на великия стил в периодичността като израз на чудовищно въздигане и сгромолясване в сублимните, нечовешки страсти. С една дитирамба, подобна на последните от третата част на Заратустра, Седемте печата, аз се отдалечих на хиляди мили от онова, което дотогава се наричаше „поезия“.

(5)

Това, че от страниците на книгата ми говори един психолог, който няма равен на себе си — е вероятно първото прозрение, до което достига прилежният ми читател — един читател, какъвто заслужавам и който ме чете така, както добрите стари филолози четяха Хораций. Изреченията и словата, в които днес дълбоко вярва целият свят — да не говорим за разни псевдофилософи, моралисти, празноглавци и тиквеници — при мен звучат като наивни грешки: както например вярата, че „неегоистично“ и „егоистично“ са противоположности, докато азът е просто един „висш шемет“, един „идеал“… Няма нито егоистични, нито неегоистични действия — и двете понятия са психологически безсмислици. Както и това, че „човек се стреми към щастието“. Или че „щастието е награда за добродетелта“. Или че „удоволствие и неудоволствие са противоположности“. Моралът фалшифицира из основи цялата психология — той я „премо-рализира“, и то дотолкова безобразно, че дори и любовта бе наречена „неегоистична“. Всъщност трябва да си много стабилен, да стоиш страшно здраво на краката си, иначе не би могъл да обичаш. Жените най-добре знаят това — от несамостоятелните, по принцип „обективни“ мъже, те създават онова, което им е угодно… Мога ли все пак да изразя предположението си, че познавам жените? Това е част от моята дионисиева зестра. Кой знае — може би съм първият психолог на вечно-женското. Всички жени ме обичат — позната история — освен нещастничките, „еманципираните“, при които способността да имат деца е закърняла. За щастие аз не желая да се оставя да ме разкъсат — защото съвършената жена, когато обича, разкъсва… Познавам добре тия любвеобилни менади… Какви опасни и коварни малки хищници! И при това толкова приятни… Една малка женичка, в желанието си да отмъсти, би преобърнала съдбата, би намерила сили да я надбяга… Жената е неизразимо по-зла и по-хитра от мъжа — а женската доброта е вече форма на израждане… При всички „добри души“ в основата стои някаква физиологическа неуредица — не се доизказвам, за да не стана меди-циничен /Игра на думи — в немския ако думата „медицински“ се раздели с тире, значението става „меди-циничен“. В случая Ницше иронизира възможността да навлезе в специална област или да се изрази цинично…/ Този отчаян спазъм за равноправие е направо болестен симптом — това е ясно за всеки лекар. Жената, колкото е по-истинска, се бори със зъби и нокти против правата изобщо — защото под формата на вечната борба между половете природата отдавна й е отредила първенството… Чуйте, ако можете, моята дефиниция за любовта — защото тя е нещо достойно за философско разглеждане. Любов — нейно средство е войната, а основа — смъртната вражда между половете. Чухте ли моя отговор на въпроса „Как можеш да спасиш една жена?“ — Правиш й дете. „Мъжът е за жената средство, целта е винаги детето.“ Тъй рече Заратустра /Тъй рече Заратустра, Речите на Заратустра, За стари и млади женички. Превод Жана Николова-Гълъбова./. „Еманципацията на жената“ — това е инстинктивната омраза на неудачната, това е опълчване на негодните за раждане жени против сполучливото, успешното — а тази борба срещу мъжа е просто едно лъжливо средство, прикритие, тактика. Издигайки се към онова „жената в себе си“, към „висшата жена“, „жената-идеалистка“, те просто искат да снижат общото ниво на жената и женското — за това няма по-сигурни средства от гимназиалното образование, панталоните и политическото право. В основата си еманципираните са анархистки в света на вечно женското, те са изпадналите, чийто най-долен инстинкт е отмъщението… Една категория най-зъл идеализъм, — проявяващ се и при мъжете, както при типичната стара девственица Хенрик Ибсен — си поставя най-съвестно за цел да отрови половата любов — и то в нейната най-вътрешна природа… И за да не оставя капчица съмнение както в повърхностното, така и в сериозното разбиране на този въпрос, ще спомена още нещо от моралния ми кодекс против тоя порок — а с думата порок определям и същевременно се опълчвам срещу всяка анти-природа, за любителите на красиви думи — на идеализма. И така: „Проповедите за целомъдрие са открито подстрекателство към анти-природното. Всяко презиране на половото общуване, всяко негово омърсяване с понятието «нечисто» е престъпление срещу живота — то е истинският грях срещу святостта на живота.“

(6)

За да се изясня пред вас като психолог, ви предлагам един любопитен къс психология, взет от „Отвъд добро и зло“. Впрочем забранявам всякакви предположения относно личността на по-долу описания. „Геният на сърцето, носещ в себе си великото, изкусител божи и роден обаятел на съвести, чийто глас умело се впуска в глъбините на душата, а в погледа и словото му скрита е съблазън и който майстор е в това, да осветява — и то не себе си, а онова, което е за следващите го усилието в повече, за да се трупат и нататък те около му и все по-вътрешно и себеубедено да го следват… Геният на сърцето, пред който крясъкът, себедоволството притихват, и който научава ги да слушат, който огрубелите души изглажда, предложил им копнеж нов да изпитат — смирени във безкрайно огледало да отразяват висините на небето… Геният на сърцето, който приучава ръката на простака в грациозност, който на други ценното открива — отколе там забравено и скрито, изпод леда изравя той ведрото, препълнено със доброта и сладост, който е вълшебна пръчица, превръщаща във злато зърното, от стари времена погребано под тинята… Геният на сърцето, чието докосване обогатява всекиго да бъде той не от благосклонност стреснат, не уж щастлив — а влачещ добрината чужда — а истински богат, ощастливен, разпукнат пролетно от полъха на вятъра, стопяващ снеговете — по-малко сигурен, по-нежен и по-крехък, с надежди пълен — нека и безименни, с копнежи пълен, с най-висши стремления, а също и с гнева и недоволството, които вечно придружават отлива…“