Фридрих Ницше
Ecce Homo (15) (Как се става такъв, какъвто си)

(1)

Аз познавам ориста си. Един ден тя ще свърже с името ми спомена за нещо чудовищно — за една криза, каквато земята не е познавала, за най-трагичния сблъсък, с една развръзка, насочена против всичко, в което дотогава са вярвали, което е било изисквано и свещено. Аз не съм човек, а динамит. Нищо в мен не е свързано с религиозни подбуди — всички религии представляват за мен афери на сбирщината, на сганта; след допир с религиозни хора бързам да си измия ръцете… Не желая никакви „вярващи“, до толкова съм злонамерен към вярата, че не вярвам и на себе си — никога не се обръщам към масите… Изпитвам чудовищен страх, че един ден ще ме обявят за светец и сигурно сте отгатнали защо издавам тази книга преди това — за да се предпазя от безчинства… Не искам да бъда светец, по-добре палячо… А и вероятно съм палячо… Въпреки това, а може би по-скоро затова — тъй като до днес не е съществувало нищо по-измамно от светеца — чрез мен говори самата истина. Но моята истина е ужасна — защото истина до днес се наричаше лъжата. Преоценка на всички ценности — ето я формулата ми за акта на висшето човешко самосъзнаване — и този акт у мен се е превърнал в плът и гений. Ориста изисква от мен да бъда първият почтен човек, да се противопоставя на човешката заблуда… Аз пръв открих истината, защото пръв почувствах лъжата — просто я подуших… Моят гений се крие в обонянието ми… Аз противореча на всичко, както никой друг — и въпреки това съм противоположността на един дух на отрицанието. Аз съм безподобен благовестител на радостта и познавам задачи от такъв ранг, че за тях не е съществувало понятие — едва след меч започва надеждата… Заедно с всичко това аз по необходимост съм избранник на съдбата… Защото когато истината влезе в битка с хилядолетната лъжа, ще преживеем такива сътресения, такива земетръсни гърчове; размествания на планини и долини, каквито не сме и сънували. Понятието „политика“ би се изразходвало изцяло в една душена война и би се преродило с ново съдържание; властническите учреждения на старото общество — до едно основаващи се на лъжата — биха били вдигнати във въздуха; ще избухнат войни, каквито Земята още не познава. И едва след мен в света ще се появи великата политика.

(2)

Желаете ли да чуете формулировката на една съдба, която ще бъде човек? Тя се намира в моя Заратустра.

— и който трябва да бъде творец в добро и зло, наистина той трябва да бъде по напред рушител и да разбива ценности.

Така върховното зло принадлежи към върховната добрина: а тя е творческото начало. /„Тъй рече Заратустра“, II част, За себенадмогването. Превод Жана Николова-Гълъбова./

Аз съм най ужасният човек, който е съществувал някога — това не изключва да бъда и най-благодетелният. Познавам удоволствието от разрушението й такава степен, каквато съответства на моята разрушителна сила — и при двете съм пленник на дионисиевата си натура, която не може да отдели действеното отрицание от утвърждаващото слово. Аз съм първият безнравственик и в този смисъл съм унищожите лят par exellance.

(3)

Не са ме питали, а е трябвало да ми зададат въпроса: какво означава в моите уста Заратустра — в устата на първия безнравственик; защото то е противоположно на онова, което представлява чудовищната самотност на този персиец в историята. Заратустра пръв видя в борбата между доброто и злото най-важното колело на двигателния механизъм — преводът на морала на езика на метафизиката — като сила, като причина, като цел за себе си защото този превод е негово дело. Но в основата си този въпрос е и отговор. Заратустра създаде това съдбовно заблуждение — морала — следователно той трябваше да бъде и първият, който ще го опознае. Не само защото в тази област той има по-богат опит от всеки друг мислител — цялата история е всъщност експериментално опровержение на закона за така наречения „Обичаен световен ред“ по-важното е, че Заратустра е далеч по-истински от всеки друг мислител. Единствено неговото учение приема истинността за висша добродетел — т.е. противоположно на страхливостта на идеалиста, който проклина реалността — Заратустра е по-храбър от всички мислители, взети заедно. Да говориш истината и умело да си служиш с лъка и стрелата — това е стара персийска добродетел. Разбирате ли ме?… Преодоляването на морала чрез истинност — преодоляването на моралистите в тяхната противоположност — в мен — това означава в моите уста името на Заратустра.

(4)

Две са всъщност основните отрицания, които включва моята дума безнравственик. Веднъж отричам онзи тип човек, който досега се приемаше за най-висш — добрия, благосклонния и благодетелния. От друга страна отричам един вид морал, станал господстващ като морал за себе си, декадентския, по-точно християнския морал. Позволете ми да посоча второто като решаващо — защото надценяването на доброто и доброжелателното като цяло за мен упадъчно, признак на слабост, несъвместимо с възходящия и утвърждаващ се живот: при утвърждаването отрицанието и унищожението са задължителни предпоставки. Сега нека се върнем при психологията на добрия човек. За да оценим стойността на един човек, трябва да пресметнем цената, необходима за неговото запазване — трябва да познаваме условията му на живот. Условието за съществуването на добрия е лъжата — казано иначе: на всяка цена да отказваш да видиш как е изградена реалността — а тя изобщо не е така създадена, че да предизвиква единствено нашите добродетелни инстинкти, а още по-малко желанието да се оставим вечно в добродушните ръце на късогледи доброжелатели. Непрекъснато да съзираш в затрудненията и бедствията упреци, които задължително трябва да се отстранят — за мен това е нелепост, това е нездраво, болестно, съдбовна глупост — почти каквото би било желанието за премахване на лошото време — примерно от състрадание към бедните. В големия обхват на цялото ужасите на реалността — изразени в афекти, страсти, воля за власт — са несравнимо по-необходими, отколкото малкото, дребното щастие, така наречената „доброта“; последната е обусловена само от лъже-инстинкти и трябва да бъдем винаги внимателни, когато претендира за мястото си. Ще имам удобен случай да докажа невероятно лошите последствия, които оптимизмът е нанесъл на историята, този изрод на homines optimi /Висшите хора/. Заратустра, който пръв откри, че да си оптимист е точно толкова упадъчно, колкото да си и песимист, ако не и по-лошо, казва: „Добрите хора никога не говорят истината. На фалш ви учат добрите — вие сте родени и прикрити в техните лъжи. Всичко е в основата си затруднено и изкривено от доброто“. За щастие светът не е изграден само върху инстинкти, улесняващи добродушното стадо в намирането на ограниченото щастие: нито върху изискването, щото заобикалящото ни да бъде „добро“, „благосклонно“ и „добродушно“; нито пък, както би желал г-н Херберт Спенсър — върху алтруизма — всичко това би означавало отнемане на великия характер на действителността, кастриране на човечеството и свеждането му до едно мизерно китайство. А точно това се опитаха… Именно това нарекоха морал… В този смисъл Заратустра посочва добрите хора или като „последни хора“, или като „началото на края“; той ги чувства като най-вредните хора, съществуващи за сметка на истината и бъдещето.

Добряците именно — те не могат да творят, те винаги са началото на края:

— те винаги разпъват на кръст оногова, който пише нови ценности на нови скрижали, те принасят в жертва на себе си бъдещето, те разпъват на кръст цялото човешко бъдеще!

Добряците — те винаги са били началото на края.

И каквато вреда да могат да донесат злите люде, вредата на най-добрите е най-вредната вреда! /„Тъй рече Заратустра“, III част, За вехти и нови скрижали, 26. Превод Жана Николова-Гълъбова./

(5)

Заратустра, първият психолог на доброто, е следователно приятел на злото. Ако един упадъчен тип човек се изкачи в ранга на висшия тип, то това би могло да се получи единствено за сметка на по-силния, на жизнеутвърждаващия. Ако стадото като цяло излъчва най-чисти добродетели, то човекът-изключение може да бъде окачествен като зъл. Ако лъжливостта на всяка цена се възползва от думата „истина“, то тогава същинската истина би трябвало да се открие под най-грозните имена. Тук Заратустра не се колебае — именно от познанието на „най-добрите“ е ужасен той, мислейки за човечеството — от тази негова противопоставяща им се воля са израснали крилете му, „които го носят към далечните бъднини“. — Той не крие, че неговият тип човек — един относително свръхчовешки тип — свръх именно по отношение на доброто, че добрите и справедливите биха нарекли неговия свръхчовек дявол…

О, вие, върховни люде, които срещна моето око! Ето моето съмнение във вас и моя потаен смях: аз отгатвам, вие бихте назовали моя свръхчовек дявол!

С душата си сте толкова чужди на великото, че свръхчовекът би бил за вас страшен в своята доброта! /„Тъй рече Заратустра“, II част, За човешкия ум. Превод Жана Николова-Гълъбова./

Само тук и никъде другаде искам да поясня онова, което желае Заратустра: съчиненият от него човек е всъщност концепция за реалността такава, каквато е: а тя самата е достатъчно силна, не се е отчуждила от себе си, тя е самата тя, всичко ужасно и въпросително тя носи в себе си — едва чрез нея човек би станал човек…

(6)

Употребих за себе си думата безнравственик и в друг смисъл — като израз на самопочитание, на самоотличие — горд съм, че тази дума ме противопоставя на цялото човечество. Никой преди мен не е почувствал не е усетил християнския морал под себе си — за това е нужно да си превзел поразяващи висини, да притежаваш орлов поглед и нечувана психологическа дълбочина. Досега християнският морал бе храм за всички мислители — те бяха най-преданите му служители. Кой преди мен се е спускал в ония пещери, разнасящи зловонния отровен дъх на този идеал — светоотрицанието? И кой изобщо е предполагал, че тези пещери съществуват? И изобщо кой от философите преди мен бе истински психолог, а не неговата противоположност — „висш лъжец“, „идеалист“? Преди мен изобщо не е имало психология. Да бъдеш пръв тук — това може да е проклятие, но при всички случаи е съдба… Защото и първият бива презиран. Страх ме е, че се отвращавам от човечеството…

(7)

Разбрахте ли ме? Онова, което ме разграничава и ме държи настрана от останалото човечество, е фактът, че аз открих християнския морал. По тази причина се нуждаех от дума, която да означава предизвикателство. Да не съзреш своевременно тези неща — това за мен означава нечистоплътност, тежаща на съвестта на човечеството, а също и самозаблуждение, превърнало се в инстинкт; сякаш основната ти воля те насочва към това, да не виждаш нищо случило се — нито причинност, нито действителност — това наричам аз престъпно фалшифициране на психологията. Да не виждаш християнството — това е par exellance престъпление срещу живота… Хилядолетията, народите, първите, последните, философите и старите баби — въобще пет-шест мига от историята, аз съм седмият — всички са еднакво достойни за тази присъда. Досега християнинът беше „морално същество“ — един куриоз, нямащ равен на себе си — и като „морално същество“ — измамен, абсурден, толкова вреден сам за себе си, че дори и някой, който дълбоко презира човечеството, не би могъл и да мечтае за това. Християнският морал е най-злата форма на волята за измама, най-грозният храм на човечеството — онова човечество, което той сам погуби. В този смисъл ме ужасява не заблуждението „като заблуждение“, не и хилядолетното отсъствие на добра воля, възпитание, дистанция, смелост в областта на духа — по-скоро ме ужасява недостигът на естественост, на природа, отвратителният факт, че антиприродата е приета като морал, като закон — при това с висши почести; именно като категорически императив антиприродата продължава да тегне над човечеството! Да сгрешиш в такава степен — не като индивид, не дори и като народ, а като човечество!… Да поучаваш всички как да презират най-първичните жизнени инстинкти, да повалиш един дух, за да съсипеш тялото; да изнамериш нещо нечисто в главната предпоставка за живот — пола; да търсиш лошия и зъл принцип в най-дълбоката и съкровена необходимост за развитието — строгия егоизъм; да придадеш обратен смисъл на типичните признаци на упадък и на противоположността на инстинкта, т.е. да видиш по-висша ценност, даже ценността за себе си в отнемането на личностното от личността, в „любовта към ближния“!… Нима самото човечество е декадентско? Винаги ли е било такова? Извън всякакво съмнение е, че дълго време са му били проповядвани само декадентски ценности, посочвани като висши. Моралът, лишен от индивидуалност, е par exellance упадъчен; изразът „аз пропадам“, преведен в императивна форма, означава: „Всички вие трябва да пропаднете!“ Този морал, единствено проповядван досега, моралът на обезличаването, издава волята за края, отрича живота в най-съкровените му глъбини. Остава възможността, че все пак се изражда не цялото човечество, а само онзи паразитен вид, духовникът, който чрез морала се самоопредели да посочва ценностите, които видя в християнския морал и средствата за власт… В този смисъл съм на мнение, че учителите, водачите на човечеството, изобщо теолозите като цяло, са били декаденти. Оттук и преоценката, превръщането на ценностите в жизнено враждебни, оттук — моралът… Дефиниция на морала — това е идиосинкразия на декадентството, което крие тайната мисъл да отмъсти на живота — при това го върши успешно. Аз смятам тази дефиниция за правилна.

(8)

Разбрахте ли ме? Тук няма нито дума, която да не съм произнесъл още преди пет години чрез словото на Заратустра. Откриването на истинската същност на християнския морал е достижение, което няма равно на себе си, то е истинска катастрофа. Който се издигне над неговите предразсъдъци, е форсмажорен, една съдба — той пречупва на две човешката история. Преди и след него… Мълнията на истината улучи точно онова, което досега бе на върха: онзи, който разбере какво е било унищожено, нека провери внимателно дали все още държи нещо в ръцете си. Във всичко онова, което до вчера е било „истина“, е доловена и разпозната вредната, потайна и подмолна лъжа, съзряно е коварството да бъде изсмукан и обезкръвен истинският живот, и то под святото прикритие „подобряване на човечеството“. Моралът като вампирство… Онзи, който е разкрил морала, едновременно е открил и незначителността на всички ценности, в които вярва или е вярвал; в най-почитания и възвисяван до святост тип той вече не вижда нищо, достойно за уважение и почитание, а само съдбовния тип на гибелното израждане, съдбовен, защото той заслепява… Понятието „бог“, изнамерено сякаш като антипонятие на „живот“ — именно това „бог“ въплъти всичко вредно, отровно, цялата смъртна вражда към живота, в чиито ужасен израз то се превърна! Да изнамериш „отвъдното“, „истинския свят“, за да обезцениш единствения свят, който съществува — за да лишиш от цел, смисъл и задача цялата земна реалност? Да изнамериш понятията „дух“, „душа“, та дори и „безсмъртна душа“, за да презреш тялото, да го разболееш — „осветиш“ — за да придадеш на всички неща в живота — хранене, жилище, духовна диета, болнично обслужване, чистота, хигиена и колко още неща — една ужасна лекомисленост и несериозност! Вместо телесно здраве — „спасение на душата“ — искам да кажа folie circulaire /Въртяща се в кръг глупост/ между спазъм на разкаянието и спасителната истерия! Да измислиш понятието „грях“ заедно с принадлежащия му инструментариум за мъчение; „свободната воля“ — за объркване на инстинктите; да създадеш от недоверието към инстинкта втора природа. Да създадеш понятията „себеотричане“ и „себеотхвърляне“ — това са истинските признаци на декадентството; да бъдеш подмамен от вредното и да не искаш да откриеш полезното за самия тебе; да създадеш ценност от саморазрушаването, т.е. да го определиш като „задължение“, като „святост“, като „божествено“! Накрая — и това е най-ужасното — в понятието добър човек да включиш партията на всички слаби, болни, неудачни, негодни, страдащи за самите себе си, всичко онова, което трябва да пропадне — да отхвърлиш закона за селекцията, да създадеш идеал в противопоставянето на гордото, успялото, утвърждаващото, вярващото в бъдното и желаещото да твори и в бъдеще човечество — това всъщност означава злина… И във всичко това сме вярвали, приемали сме го като морал! Ecrasez l’infame! /Смажете уродливата! (фр.) — има се предвид морала; на немски думата е в женски род. (Бел. ред.)/

(9)

Разбрахте ли ме? — Дионис срещу Разпнатия…