Фридрих Ницше
Ecce Homo (3) (Как се става такъв, какъвто си)

(1)

Защо знам нещо повече? Защо изобщо съм толкова умен? Никога не съм се замислял върху въпроси, които не съдържат нищо в себе си — не съм се прахосвал. Например същинските религиозни затруднения са ми практически непознати. Това, доколко съм „грешен“, ми се е изплъзнало напълно. В този смисъл изобщо ми липсват критерии за угризения на съвестта — онова, което чувам за тях, ме убеждава, че те не заслужават внимание. Не бих искал да изоставя нещо е последствие — бих предпочел предварително да избягна лошите последствия. При един неуспешен край човек губи представа за онова, което е извършил: за мен угризенията означават нещо като „зъл поглед“. Стореното напусто и особено ако е сторено така с цел да запази честта си, защото е напусто — това е вече част от моя морал. „Бог“, „безсмъртие на душата“, „спасение“, „отвъдно“ — все големи понятия, за които не бих пожертвал времето си още от дете — може би в това отношение никога не съм бил достатъчно дете? Не познавам атеизма нито като резултат, нито като постижение — приемам го инстинктивно. Аз съм прекалено любопитен, задавам безкрайно много въпроси, за да се задоволя с груб и повърхностен отговор. А пък понятието „бог“ е точно груб отговор — антиделикатес за нас, мислещите — в основата си просто една груба забрана, отправена към нас: не трябва да мислите!… По съвсем друг начин ме вълнува въпросът за лекуването, за „спасението“ на човечеството: въпросът за изхранването. Казано най-просто: как трябва да се храниш точно ти, за да достигнеш максимума на твоята сила, virtu /храброст/ в ренесансов стил, да стигнеш до свободната от морал добродетел? В това отношение моите впечатления са възможно най-лошите — изненадвам се, че този въпрос изобщо не е бил чут досега, че от този толкова дълго трупан опит не са научили все още какво е „разум“. Само съвършената нищожност на нашето немско образование — неговият „идеализъм“ — е някакво обяснение на това, защо към този въпрос съм бил назадничав до святост. Това „образование“, което от самото начало ни принуждава да загубим реалността от погледа си, преследвайки проблематични, т.е. „идеални“ цели — като например „класическото образование“ — сякаш то не е отсъдило предварително, че обединява „класическо“ и „немско“ в едно понятие. Нещо повече — това има и смешна страна — представяте ли си един класически образован лайпцигчанин! — В този смисъл, чак до най-зрелите си години, съм се хранил лошо — в морален смисъл „безлично“, „несамостоятелно“, „алтруистично“ — ей така, за здравето на готвача и останалите християни. Например с помощта на лайпцигската кухня, едновременно с първото ми изследване на Шопенхауер (1865), аз съзнателно отрекох собствената си „воля за живот“. От подобно системно недохранване можех да си разваля стомаха, но при такава кухня това не ме безпокоеше особено. (Казват, че 1866 година е довела да известен поврат в това отношение.) Но ако изобщо става въпрос за немската кухня — толкова много неща й тежат на съвестта! Супата преди основното ядене (още във венецианските книги от 16. век определено, като alla tedescka /по немски/), изварените меса и приготвените с брашно зеленчуци — това е просто израждане в храненето… И ако прибавим към това и животинската склонност на старите (пък и не само на старите) германци към досипването и доливането, ще получим най-ясната представа за произхода на немския дух — от угнетената храносмилателна система… Наистина немският дух е същинско смущение в храносмилането — в резултат той не може да доведе нищо до успешен край. Но и английската диета, която в сравнение с немската, даже с френската, е един вид „връщане към природата“, по-точно към канибализма — тя е дълбоко противна на моя инстинкт — струва ми се, това е причината за „английската походка“ на този дух — походката на англичанка… /в смисъл на груба, тежка, неелегантна./ — Най-добрата кухня е пиемонтската… — Алкохолът ми е противен и не ми понася — чаша вино или бира е достатъчна, за да ми отрови деня — антиподите ми обитават Мюнхен. Въпреки че разбрах това малко късно, аз го преживях още като дете. Тогава мислех, че пиенето и пушенето са първоначално просто част от изявата на младите хора, а едва по-късно се превръщат в навик. Вероятно за тази мека присъда ми е помогнало и наумбургското вино. За да мисля, че виното развеселява, би трябвало да съм християнин — искам да кажа, че би трябвало да вярвам в нещо — което за мен е абсурдно. Достатъчно особен ставам дори и при невинни, силно разредени дози алкохол — но ако стане дума за истинска напитка — тогава съм моряк. В това отношение още от юноша съм много смел и доблестен. Да напиша едно дълго съчинение на латински за една нощ, след това да го препиша, подражавайки с цялата почтеност на перото си на моя кумир Салустий — и накрая да обърна един силен грог — това в ученическите ми години не бе в противоречие с моята физиология — а вярвам, че не е било чуждо и на Салустий… По-късно, към средата на живота си, се отнасях все по-строго към тази „душевна“ напитка: въпреки че съм противник на въздържанието от собствен опит, както Рихард Вагнер, все пак не бих посъветвал една душевно богата натура да употребява алкохол… И водата стига… Предпочитам местата, където има извори — Ница, Торино, Силс. In vino veritas /във виното е истината/ — изглежда, че и тук съм различен от света по отношение на „истината“ — моят дух витае над водата… И още няколко указания от моя морал. Едно обилно ядене се смила по-лесно, отколкото няколко хапки. Първата предпоставка за доброто храносмилане е задействането на целия стомах. Човек трябва да познава големината на стомаха си. По същата причина не са за препоръчване дългото и продължително хранене — това, което наричам „безкрайно жертвоприношение“ — или известно като table d’note /обща трапеза. Никакво междинно хранене, никакво кафе — то прави човека мрачен. Чаят е полезен само сутрин. Не в голямо количество, но силен — човек се чувства зле през целия ден, ако чаят е дори, с една степен по-слаб. Тук, разбира се, мярката е индивидуална. При особено agacant /възбуждащ/ климат чаят сутрин не се препоръчва — по-добре едно гъсто какао. И възможно най-малко да се заседяваме — да не се доверяваме на мисли, които не са породени от свободното движение, от разхода на мускулна енергия. Всичко в тялото и духа зависи от храносмилателната система. Повтарям — за свободния дух уседналостта е истински грях.

(2)

С храненето непосредствено е свързан и въпросът за мястото на живот и климата. Никой не може да си избере множество места за живеене, а за оногова, призван да решава велики задачи, изискващи цялата му сила, изборът е още по-труден. Влиянието на климата върху обмяната на веществата, върху нейното забавяне или ускоряване, е толкова силно, че евентуалната неблагоприятност може не само да отчужди някой от задачата му, но дори и да я предопредели, без сам той да разбере това. При подобен индивид животинската vigor /жизненост/ никога не е толкова силна, че да достигне онази духовна свобода, при която да вземе решението: това мога сам. Някоя стомашна слабост (например чревоугодие, превърнало се в лош навик) е напълно достатъчна, за да доведе един гений до „посредственост“, до „понемчване“; дори само немският климат може успешно да разстрои и силна храносмилателна система. Темпото на веществената обмяна е в пряко отношение с подвижността или ленивостта на духа; самият „дух“ е израз, проява на обмяната. Представете си местата, където е имало и има хора с богата душевност, където вицът, изтънчеността и иронията (а вероятно и гневът) да били част от щастието, където геният е бил просто у дома си — всички тези места притежават великолепен сух въздух. Париж, Прованс, Флоренция, Ерусалим, Атина — тези имена са вече доказателство, че геният зависи от сухия въздух и чистото небе — т.е. чрез стабилна обмяна на веществата може непрекъснато да попълва запасите си с нови, чудовищни количества сила. Пред очите ми е случаят, при който един значителен и наклонен към свободата дух, се превърна в специалист, залиня и направо се вкисна — и това е само от недостига на инстинктивен усет за избора на подходящ климат. Същото щеше да се получи и при мен, ако болестта ми не бе ме накарала да се замисля над реалността. Днес, когато благодарение на дългогодишни упражнения определям като индикатор метеорологичните и климатични влияния дори и при кратко пътуване — например от Торино до Милано — когато усещам физиологически смяната на въздушната влажност, си мисля с ужас за зловещия факт, че всъщност съм прекарал целия си живот чак до последните, жизненокритични години — все във вредни, направо забранени за мен места. Наумбург, Шулпфорта, изобщо Тюрингия, Лайпциг, Базел, Венеция — все селища и местности, пагубни за моята физиология. Ако за детството и младостта си изобщо нямам приятни спомени, би било глупост да го отдавам на разни т.нар. „морални причини“ — като например неоспоримата липса на импониращо ми общество; защото това ми липсва и днес, без обаче да ми пречи да се чувствам доблестен и смел. По-скоро моята неосведоменост по отношение на физиологията — проклетият „идеализъм“ — е истинската причина за тогавашната ми жизнена съдба — той е излишното и глупавото, от което не се ражда нищо добро. Като следствие за този „идеализъм“ си обяснявам всички свои грешки, всички съществени отклонения от инстинкта, както и оная непретенциозност и „умереност“, попречила на задачата ми — например че станах филолог — защо поне не лекар или друго, което да ми отвори очите? Периодът в Базел бе за мен духовна диета, напълно безсмислено пропиляване на огромна сила без никаква възвръщаемост — тогава дори и не съм се замислял за тази загуба. Отсъствието на всякаква самостоятелност, на инстинктивна самозащита, онова „присядване до всекиго“, липсата на дистанция — това са неща, които никога няма да си простя. Когато вече бях почти „на края“, от това, че бях почти на края, се замислих дълбоко за тази основна неразумност в живота ми — „идеализма“. Едва болестта ми върна разума.

(3)

Избор на храна, на местожителство и климат; третото, в което не бива да се греши, — това е да избереш свой начин на почивка. И тук, според степента на духовното здраве sui generis /собственото/, според позволеното — разбирай полезното — границите са тесни, даже съвсем тесни. За мен всякакво четене означава почивка — вследствие на това, че се откъсвам от себе си и се разхождам из чужди науки и души — неща, които не приемам вече толкова сериозно. Четенето е почивка именно от моята сериозност. В часовете на истинска работа около мен няма книги — пазя се от всякакви думи и мисли наоколо… Не сте ли забелязали, че в състоянието на огромно напрежение, с което е зареден духът и организмът, всяко външно дразнение действа дълбоко и болезнено? Трябва да предотвратиш всичко външно и случайно — подобно самозазиждане принадлежи към инстинктивните хитрости на духовната бременност. Да позволя на някоя чужда мисъл тайно да се покатери през стената?… А това означава да четеш… След добре свършената работа следва почивката — моля, заповядайте, любезни, приятни и разумни книги! Могат ли тия книги да бъдат немски? За половин година само веднъж се улових с хубава книга в ръка. И знаете ли коя? Една отлична студия на Виктор Брохард, Les Sceptiques Grecs /Гръцките скептици/, където великолепно бе използвал и моята книга за Лаерций. Скептиците са единствените достойни за уважение лица в този дву-, три-, че и петсмислен философски народ… А иначе обикновено посягам към едни и същи книги, малко на брой, които за мен са доказани. Изглежда не ми е свойствено да чета много и различни неща, една читалня ме влудява. Също не е в стила ми да обичам много, да обичам различни неща. Внимание! — дори враждебността към новите книги при мен означава „толерантност“, largeur de coeur /великодушие/, друг вид „любов към ближния“… Има няколко по-стари френски писатели, към които винаги се връщам — аз вярвам само на френското образование и смятам за недоразумение всичко останало, което в Европа наричат по този начин, особено немското. Малкото случаи на висока образованост, които съм срещал в Германия, са от френски произход — преди всичко госпожа Козима Вагнер, може би най-финия усет по отношение на вкуса, който някога съм долавял. Това, че не чета, а обичам Паскал като жертва на християнството — убит бавно — първо телесно, после — психологически, това, че, (кой знае?) — притежавам в духа си нещо от необуздаността на Монтен, — а може би и в тялото си — това, че моята артистична наклонност предпочита Молиер, Корней и Расин пред опустошителния гений на Шекспир — всички тия неща не изключват възможността и най-последните французи да ми бъдат приятна компания. Не виждам друго столетие в историята, в което да са се събрали толкова много любопитни и едновременно деликатни психолози, както през настоящето в Париж: бих назовал само някои — господата Пол Бурже, Пиер Люти, Анатол Франс, Жюл Ламетри — или да вземем едни от силната раса — истинският латинец Ги дьо Мопасан, когото особено харесвам… Между нас казано, дори изваждам от тази генерация нейните учители, лошо повлияни или направо развалени от немската философия (например господин Иполит Тен от Хегел, комуто французинът дължи своето недоразумение за великите хора и великите епохи). Германия разваля всяка култура, до която се докосне. Едва войната „спаси“ френския дух… Стендал — една от най-красивите случайности в живота ми, защото всичко епохално ми се е откривало случайно, а не по препоръка — притежава неоценимо око на психолог, възхитителен фактологически похват, веднага загатващ за близостта на великия факт — Наполеон. Накрая — най-честният атеист — нещо не толкова често срещано във Франция — Проспер Мериме… Вероятно аз самият мъничко завиждам на Стендал… Той ми отне най-хубавия атеистичен анекдот, който щях да разкажа: „Единственото извинение на бог е, че той не съществува“… Самият аз казах някъде: „Кое е най-голямото възражение срещу действителността до днес? Бог!…“

(4)

За мен най-великият лирик е Хайнрих Хайне. Напразно търся из богатството на хилядолетията толкова сладостна и страстна музика. Той притежаваше такава божествена ирония, без която не бих си представил съвършенството — оценявам хората и расите по това, доколко те не правят разлика между бог и сатир! А как владее той всичко немско! Един ден ще кажат, че Хайне и аз сме първите артисти в немския език — чудовищно далеч от онова, което са направили с езика обикновените немци. Вероятно съм дълбоко сроден на Байроновия Манфред: подобни пропасти открих у себе си — още тринадесет годишен бях узрял за тази творба. Мълчаливо, но строго бих погледнал онези, които в присъствието на Манфред биха споменали Фауст. По отношение на всяко понятие за „великото“ немците са просто неспособни — доказателство е Шуман. Инстинктивно протестирам срещу този сладникав саксонец, създал антиувертюрата на Манфред, за която Ханс фон Бюлов твърди, че не е виждал друго подобно нещо върху нотен лист — това било истинско изнасилване. Ако потърся своята висша формула за Шекспир, стигам само до откритието на неговия замисъл за образа на Цезар. Подобно нещо нито се научава, нито се отгатва — тук или си, или не си. Великият поет черпи само от своята реалност, докато накрая вече сам не издържа собствената си творба… Когато хвърля поглед към Заратустра, половин час се разхождам насам-натам из стаята, неспособен да сдържа сълзите си. Не познавам по-сърцераздирателно четиво от Шекспир — какво ли трябва да е сполетяло този човек, за да има нужда да се превърне в палячо? Може ли да бъде разбран Хамлет? Не колебанието, а сигурността е онова, което влудява… Но за това трябва да си дълбок — да си пропаст, да си философ — за да почувстваш… Ние всички се страхуваме от истината. И нещо, в което съм инстинктивно сигурен — прародителят на тази неприветлива и самоизмъчваща се литература е лорд Бейкън — какво ме интересува достойният за съжаление брътвеж на американските глупци! Силата за визуално възприемане на най-могъщата реалност не само понася мощта на делото, чудовищността и престъплението — самата тя е тяхна предпоставка. Дълго време не знаехме нищо за лорд Бейкън, първият реалист в истинския смисъл на думата, да разберем какво е направил, какво е искал, какво е преживял. И по дяволите, господа критици! Ако бях издал Заратустра под чуждо име, например от името на Рихард Вагнер, нямаше да ви стигнат и две хилядолетия да отгатнете, че авторът на „Човешко, твърде човешко“ и ясновидецът от Заратустра са едно и също лице…

(5)

Когато говоря за почивките в живота си, не мога да не споделя моята благодарност към онова, което най-много ми е помогнало да се разтоварвам. Без съмнение това бяха близките ми отношения с Рихард Вагнер. Не оценявам така високо всички други мои контакти — за нищо на света не бих заменил дните, прекарани в Трибшен — дни на доверие, на веселост и сублимност — на дълбоки мигновения… Не зная какво други са преживявали с Вагнер, — нашите отношения бяха безоблачни. И тук отново се връщам във Франция — без основание, но с презрителна усмивка към всички вагнерианци, които смятат, че му оказват чест, опитвайки се да го видят подобен на тях самите. За мен, който съм чужд на всичко немско и само от близостта си с немци получавам стомашни смущения, докосването ми до Вагнер бе просто първата глътка свободен въздух в живота ми — чувствах го, почитах го като нещо чуждо, като противовес, като страстен протест срещу всички „немски добродетели“. Ние, които сме прекарали детството си в застоялия въздух на 50-те години, по необходимост гледаме песимистично на понятието „немско“ — просто не можем да бъдем други, освен революционери — няма да приемем нищо, начело на което стои някой лицемерен мърморко. Безразлично дали е облечен в яркочервено или е намъкнал хусарска униформа… Е! Вагнер бе революционер, затова той избяга от немците… Един истински артист няма в Европа друго отечество, освен Париж — деликатес за всички изкуства — усетът, нюансът, психологическата нежност — тия неща се срещат единствено там. Никъде другаде не съществува тази страст в отношението към формата — тази сериозност към par mise en scene /инсценирането/ — това е парижката сериозност par excellence. В Германия нямат и понятие за чудовищната амбиция, скрита в душата на парижкия артист. Немецът е добродушен — Вагнер не бе такъв… Но аз говорих достатъчно в „Отвъд добро и зло“ за това — към какво принадлежи Вагнер и кои са неговите най-близки родственици: това е късната френска романтика, ония устремени художници и артисти като Дьолакроа, като Берлиоз — просто болни в същината си, неизлечими, фанатици на израза, виртуози във всичко… Кой бе изобщо първият интелигентен привърженик и последовател на Вагнер? Шарл Бодлер — същият, който пръв разбра Дьолакроа, този типичен декадент, в когото се припозна целият артистичен род — вероятно Бодлер бе и последният… Онова, което не мога да простя на Вагнер — че умишлено обърна погледа на немците към произхода им — че се свърза с Райха… Там, където се простира Германия, културата се разлага…

(6)

Каквото и да казвам — нямаше да издържа младостта си без музиката на Вагнер. Защото бях осъден да бъда немец. Ако искаш да се освободиш от някоя непоносима тежест, необходим ти е хашиш. Е, Вагнер ми бе необходим. Той е par exellence противоотровата за всичко немско — и все пак отрова — не оспорвам… От мига, в който чух един клавирен откъс от Тристан — моите почитания, господин фон Бюлов! — аз бях вече вагнерианец. По-старите трудове на Вагнер оставих настрана — все още много жестоки, много „немски“. И до днес търся подобно заслепяващо произведение като Тристан — напразно го диря из всички изкуства — което да притежава едновременно тъй зловеща и сладка безкрайност. Всички чудеса на Леонардо да Винчи губят магията си при първите звуци на Тристан. Това произведение е non plus ultra Вагнер и единствено Вагнер — в Майстерзингерите и в Пръстена той търсеше отмора от него. Да оздравееш — това за една натура като Вагнер е отстъпление… Просто смятам за неоценимо щастие факта, че съм живял точно по това време и точно между немци, за да узрея за тази творба: до там стига и моето психологическо любопитство. — Светът е беден за оногова, който не е изпитал това „адско блаженство“ — ако ми позволите да употребя тази мистична формула. Мисля, че познавам по-добре от всекиго чудовищното, създадено от Вагнер, ония възхищения, на които бе способен единствено той. Аз, който съм достатъчно силен, за да приема най-съмнителното и опасното като предимство и чрез него да увелича мощта си — смятам Вагнер за най-големия Свой благодетел. Онова, в което сме сродни, в което сме единни и което сме преживели дълбоко и страстно като хора от настоящия век, завинаги ще свърже имената ни; и както Вагнер е едно недоразумение за немците, аз също съм и занапред ще остана подобно недоразумение. Като начало са нужни поне два века психологическа и артистична дисциплина, господа германци!… Но това не се наваксва…

(7)

За хора с по-изострени сетива бих добавил още нещо — какво всъщност искам от музиката. Да бъде ведра и дълбока — като октомврийски следобед. Да бъде нежна, прелестна и подла — като мъничка сладка женичка… Никога не бих се съгласил, че един немец би могъл да знае що е музика… Най-великите немски музиканти са чужденци — славяни, хървати, италианци, холандци — или евреи; а в други случаи са от силната, но вече измряла немска раса — като Хайнрих Шютц, Бах и Хендел. Аз все още съм достатъчно поляк, за да отдам остатъка на Шопен; по няколко причини изключвам Вагнеровата идилия за Зигфрид; може би бих добавил и нещо от Лист, който със своите най-възвишени оркестрови акценти превъзхожда всички музиканти; накрая отдавам признание на всичко, което е израсло отвъд Алпите, т.е. отсам… Не искам да намесвам Росини, още по-малко своя музикален юг — музиката на приятеля ми, венецианеца маестро Пиетро Гости. А когато говоря за отсам Алпите, аз имам предвид Венеция. Търсейки друга дума за музика, обикновено намирам само Венеция. Не правя разлика между сълзи и музика — познавам щастието да мисля за юга, макар и не без известен страх.

Стоях на моста неотдавна,

в една кафява нощ.

И в миг долитна песен плавна —

над равнината спяща

тя кротко ромоли.

Гондоли, звуци, светлини,

забулени — изплуваха от мрака —

от тъмни глъбини.

Душата моя — струна, лира,

докосната за миг — запя.

И песен на Гондолиера,

с блажена трепет, се разля.

— Дали я чуха други?

(8)

Във всичко това — изборът на храна, местожителство и климат, а също и почивка — се крие инстинктът за самосъхранение, който най-недвусмислено се изразява в чувството за самозащита. Да умееш да не виждаш и да не чуваш много неща, да ги пропускаш край себе си, основна мъдрост и първо доказателство за това, че не си случаен, а избран. Удобна дума за определение на инстинкта за самосъхранение е вкус. Нейният императив отрича не само в ситуациите, където да кажеш да би означавало незаинтересованост или липса на самочувствие, а и там, където желае възможно по-малко „не“. Да се откъснем за малко от онова, което отрицанието изисква винаги и навсякъде. Смисълът на това е, че непрекъснатите отбранителни реакции, дори и най-незначителните, но превърнали се в навик, предизвикват извънредно и напълно излишно изразходване, а оттук и обедняване. Най-голямото ни разпиляване е породено от ежедневните дребни неща. Защитата, недопускането на нещо — това също е форма на раздаване, на отдаване — нека не се заблуждаваме — тя е просто една сила, пропиляна в негативен смисъл. В определена ситуация можеш да бъдеш толкова слаб, че да нямащ възможност за защита. Да приемем, че излизам от дома си и попадам не в тихия аристократичен Торино, а в някой малък немски градец — собственият ми инстинкт ще се опълчи, за да се запази от онова, което се старае да нахлуе от онзи омразен свят в тялото ми. Или пък изведнъж се намеря в някой неголям немски град, където не израства нищо, а отвсякъде е домъкнато и добро, и лошо. Нима в такъв момент няма да настръхна като таралеж? Но да имаш бодли — това е прахосничество, двоен лукс — когато вместо това можеш да бъдеш с щедра ръка…

Друга една мъдрост и чувство за самозащита се състои в това, да се разбира възможно по-рядко и да се избягват ония състояния и отношения, при които си задължен, просто си осъден да се откажеш от свободата си, от инициативата си, когато трябва само да реагираш. Доказателство за това е отношението към книгите — защото онзи, който прелиства непрекъснато (за един филолог това може да стигне до 200 тома дневно), накрая губи възможността си да мисли. Ако не прелиства — не мисли. Всъщност той не реагира на дразнението (примерно прочетена мисъл) защото мисли, а той просто отговаря на тази мисъл. Така ученият употребява цялата си мисловна дейност в потвърждение или отрицание на вече казаното, на вече мисленото — самият той повече не мисли… Инстинктът за самосъхранение у него е закърнял, атрофирал — в противен случай той би се съпротивлявал на книгите. Ученият е декадент. С очите си съм виждал надарени, богати и свободно изградени натури, които от прекомерно много четене още на тридесет години са като кибритени клечки — трябва да ги драснеш, за да светнат, „да родят“ някоя мисъл. В ранна утрин, пред свежестта и силата на настъпващия ден, пред изгрева — да четеш книга — това аз наричам порочно!

(9)

На това място вече не можем да заобиколим въпроса как се става такъв, какъвто си. По този начин докосвам върха в изкуството на самозащитата — егоизма. Ако приемем, че предопределението, съдбовността на задачата ти, далеч надхвърлят средната мярка на твоите възможности, то за теб няма по-голяма опасност от това — да се сблъскаш с тази задача. От тази гледна точка грешките в живота имат своя смисъл и стойност — временните колебания, отклонения, „отстъпления“, наличието на сериозен подход към други задачи, които те отклоняват от задачата ти, — те също имат своята роля. Тук се появява една бих казал висша мъдрост: където максимата noske te ipsum /познай себе си/ би била рецепта за упадък, там самозабравата, самозаблудата, самоподценяването и самоограничението стават разумни. Ако се изразим морално — любовта към ближния, животът за другите и за друго може да стане предпазна мярка, да изрази висша самостоятелност и егоизъм. Това, че в случая заставам на страната на безкористния подтик против моите правила и убеждения, е изключение, този подтик подхранва егоизма и самодисциплината. Необходимо е да запазиш повърхността на съзнанието си — защото то е само повърхност — чиста от всякакви императиви. Предпазливост пред големите приказки и пред великите етюди! Въпреки някои твърдения е глупост да се приеме, че инстинктът сам, отрано, „разбира сам себе си“. През всичкото това време той е непрекъснато под влияние на нарастващата и навлизаща все по-дълбоко „организираща“, „господстваща“ идея — тя започва да заповядва, да те връща от страничните пътища, по които си решил да се отклониш, тя подготвя отделни качества, веднъж вече доказали се като задължителни по пътя към цялото; тя определя порядъка на всичко далеч преди да е посочена, да е спомената дори, каквато и да е „задача“, „цел“ и „смисъл“. Гледан от тази страна, животът ми е просто великолепен. Задачата преоценка на всички ценности вероятно би изисквала повече способности, отколкото са присъщи на отделен човек — и особено противоречиви способности, които обаче не си пречат взаимно, не се унищожават. Подреждане на способностите „по ранг“, дистанция, изкуство „да разделиш, без да породиш вражда“, чудовищна многостранност — но не и хаос — това са предпоставките, дългият и индивидуален труд в изкуството на моя инстинкт. Неговата висша закрила се оказа толкова силна, че дори и не предполагах онова, което расте у мен — всички мои способности просто избликнаха изведнъж в пълната си зрялост и съвършенство. Изобщо не си спомням някога да съм изпитвал затруднения — в моя живот няма и следа от борба — аз съм пълна противоположност на героичната натура. Да „искам“ нещо, да „се стремя“ към нещо, да имам „цел“, „желание“ — всички тия неща не познавам от собствен опит. Още сега, когато гледам бъдещето си — едно далечно бъдеще — го виждам като спокойно море — никакво изискване не го вълнува. Изобщо не желая нещо да се променя — най-малкото да се променям аз самият. Но винаги съм живял така. Никога не съм пожелавал нещо… Кой друг би казал, че на четиридесет и четири години не се е стремил към чест, жени, пари… Не че съм нямал тези неща… Така един ден станах университетски професор — никога не съм го допускал, защото бях само на двадесет и четири години. По същия начин две години по-късно станах филолог — в смисъл, че първата ми филологическа работа, изобщо моето „начало“, бе издадена от моя професор Ричл в списанието му „Рейнски музей“. (Споменавам името на Ричл с почит — единственият гениален учен, когото съм виждал. Той притежаваше оная приятна поквара, отличаваща нас, тюрингците, и която прави дори и един немец симпатичен — ние сами избираме страничните пътища в търсене на истината. С тези думи не искам да подценя и моя земляк, умния Леополд фон Ранке. /Леополд фон Ранке (1795 — 1886), немски историк. Защитавал тезата, че историците не трябва да насочват, а само да показват всичко „така, както е било“/)

(10)

Ще попитате — защо ви разказвам тия незначителни неща — не е ли жалко, когато животът ми е определен за такива значителни дела? Отговарям — тези дреболии — изхранване, местожителство, почивка, цялата каузистика на егоизма — са по-важни от всички други понятия, които приемахме за важни досега. Оттук нататък трябва да започнем да се учим отново. Онова, което до днес е обсебвало ума на човечеството, не са някакви реалности, а само представи или направо лъжи — лъжи, породени от злия инстинкт на болните, в най-дълбокия смисъл вредни натури — измислили понятията „бог“, „душа“, „добродетел“, „грях“, „отвъдно“, „истина“, „вечен живот“… Но в тия лъжи е търсена същината, величието на човешката природа, нейната „божественост“… Всички въпроси, свързани с политиката, с обществения живот и строй, с възпитанието, са в основата си фалшифицирани чрез гореизброените понятия, така че най-вредните личности са смятани за велики, а „дребните“ неща, искам да кажа „основата“ на живота, са били презирани… Ако се сравня с хората, които досега са били смятани за първи, разликата ще бъде повече от очевидна. Аз изобщо не причислявам тези „първенци“ към човечеството — за мен те са негова противоположност, болни изроди, обладаващи отмъстителни инстинкти — те са просто неизличими антихора, които си отмъщават на живота… Аз бих желал да бъда тяхна антитеза — моята привилегия е, че притежавам всички признаци на здравия инстинкт. При мен не съществува никаква болнавост — не съм бил болен дори и в периода на най-тежка болест, напразно ще търсите у мен чертите на фанатизма. В нито един миг от живота ми няма да срещнете неумерено или патетично държане. Патосът на етюда не принадлежи на великото, онзи, който се нуждае от етюди, е фалшив… Бъдете предпазливи с всички живописни хора! Животът ми е бил най-лек тогава, когато е изисквал от мен най-трудни неща! Който ме е виждал през онази есен, когато вършех без почивка най-първостепенни неща, неотдаващи се другиму — той не би забелязал у мен напрежение, а по-скоро свежест, веселост. Никога храната не ми е била тъй вкусна и сънят — толкова здрав. Не познавам по-висше средство за разрешаване на важни задачи от играта — тя, като признак на величие, е извънредно важна предпоставка. Дори минималният натиск, принудата и лошото настроение не са присъщи на човека, те вредят на неговия труд, на творбите му!… Човек не трябва да има нерви… Да страдаш от самота не е естествен протест — лично аз много по-често съм бил сполетяван от „множеството“, от липсата на самота… Още в абсурдно ранна възраст, едва седемгодишен, вече знаех, че човешките слова не се отнасят за мен — но някой да ме е виждал унил по тая причина? И днес притежавам разбиране и търпение към всекиго, просто награждавам невежите, към никого не изпитвам високомерие или тайно презрение. Онзи, когото презирам, отгатва моето отношение — просто самото ми присъствие хвърля в ярост всичко, в чийто жили тече отровна кръв, самото ми съществуване го вбесява. Формулата ми за човешкото величие е amor fati /съдбовност/: не можеш да искаш да бъдеш друг, нито преди, нито след, нито във вечността. Не само трябва да се съгласиш, не само да изтърпиш необходимото — целият идеализъм е заблуда пред необходимостта — просто трябва да го обичаш…