Карел Чапек
Фабрика за Абсолют (28)

Глава XXVIII
В Седемте колиби

И докато армиите водеха съдбоносни за световната история сражения, докато държавите се гърчеха като червени дъждовници и целият свят се превръщаше в развалини, баба Блахоушова белеше картофи в Седемте колиби, дядо Блахоуш седеше на прага и пушеше букови листа, а съседката Проузова, подпряла се на оградата, повтаряше замислено:

— Да-да.

— Е, да — оплака се след малко Блахоуш.

— Ами да — каза Блахоушица.

— Така е то — продължи Проузова.

— И каква е файдата от всичко? — попита скептично дядо Блахоуш.

— Така де — добави Блахоушица и взе нов картоф.

— Италианецът ял боя — сети се Блахоуш.

— Че от кого?

— Ами, от турчина трябва да е.

— Е, сега вече ще свърши ли войната?

— Ами. Сега ще почне прусакът.

— С нас ли ще се бие?

— Разправят, че с френците.

— Боже господи, значи скъпотия!

— Да-да.

— Е, да.

— И каква е файдата от всичко?!

— Швейцарецът писал, че било време да свърши тя.

— И аз така викам.

— Да, оня ден, такова, платих за една свещ хилядо и петстотин.

— Чуваш ли, Блахоуш, една най-проста свещ за в обора!

— Хиляда и петстотин казваш, а?

— Ми да. Голяма скъпотия бе, хора.

— Е, да.

— Ами да.

— Едно време можеше ли да си помислиш такова нещо! Хилядо и петстотин!

— За две стотачки можеше да купиш хубава свещичка.

— Така е, тетко, ама то кога беше. То и едно яйце можеше да се купи за петстотин.

— А маслото струваше само три хиляди килото.

— И то какво масло!

— А обувките бяха за осем хиляди.

— Е, да, Блахоушице, голяма евтиния беше.

— А сега…

— Да-да.

— Да беше се свършила тая война!

Настана мълчание. Старият Блахоуш се надигна, изправи се в кръста и отиде да вдигне една сламка на двора.

— Поне да имаше някаква файда от всичко — каза той и отвинти главичката на лулата си, за да я почисти със сламката.

— Увоняла се е вече — прояви интерес Блахоушица към заниманието на дядото.

— Увоняла се е — потвърди Блахоуш. — Как няма да се е увоняла. Че то и тютюн вече не остана по света. Последното пакетче ми го донесе сина, професора, чакай, то беше май в четирсе и девета, нали?

— На Великден ще станат точно четири години.

— Е, да — каза дядо Блахоуш, — остаряъме. Много остаряъме.

— И да ти каа, съседе — подхвана Проузица, — за кво е тва сичкото сега?

— Кое ма?

— Ми това, войната.

— Кой ти знае — подхвана Блахоуш, като продухваше лулата си шумно. — Тва никой го не знае, тетко. Заради вярата кай разпраат.

— Заради коя вяра?

— Заради нашта ли, протестанцката ли, тва никой го не знае. Трябвало да има, кай, само една вяра.

— Ами нали у нас имаше само една вяра?

— Но на други места е имало друга, тетко. Получила се, кай, заповед да има само една.

— Че отде таа заповед?

— Тва никой го не знае. Имало било едни машини за вяра. Такива едни дълги котли.

— И за кво са тиа котли?

— И тва никой го не знае. Едни такива котли. Дядо господ, кай, им се явявал на хората, та да почнат да вярват. Много бяха станали вече, тетко, тия неверниците. Човек все в нещо трябва да вярва, няма кво да се прави? Те, хората, ако бяха вярвали, той, дядо господ, немаше да им се яви. Та той затва е дошъл на тоа свят, заради безбожниците, разбираш ли?

— Добре де, ами защо дойде тая отвратителна война?

— Кой ти знае? Разправят, че почнал китаеца или турчина. В тиа, котлите, кай, возели своя господ. Те били страшно набожни, тие, турците де и китайците. Та искали да вярваме заедно с тях, по тяхному.

— Че що пък точно по тяхному?

— Мда, тва никой го не знае. Ако питаш мене, аз ще ти кажа, че и прусакът започна войната. А и шведът тоже.

— Боже, Бооже — затюхка се Проузица. — И сега тая скъпотия! Хиляда и петстотин за една свещ?

— А аз ще ти кажа — твърдеше Блахоуш, — че тая война я направиха евреите, та да се напечелят. Така ще ти кажа аз.

— Време е да завали — подхвърли Блахоушова. — Картофите, ей ги какви са мънинки. Като орехи.

— И да знаете — продължи Блахоуш, — те сами си го измайсториха тоя свой дядо господ, та да има на кого да я стоварят цялата работа. Това е тяхна измишльотина. Искали са да направят война и да си имат оправдание. Така са го нагласили те сичкото.

— Кои са те тие?

— Тва го никой не знае. Ако питаш мене, те сичките са се спогодили, и с папата, и с евреите, сичките, сичките! Тие — тие — Калбураторите! — извика дядо Блахоуш извън себе си от ярост, — Де да ми са, ще им го кая направо в очите! Нема на някой му е притрябвал нов господ? На нас, по селата, ни стигаше стария. Повече не ни трябваше и беше добър, един такъв разбран и свесен. И на никой не се явяваше, поне си бяхме мирни и спокойни…

— Колко го даваш ти яйцето, Проузице?

— Две илядарки парчето.

— В Трутнов били по три.

— Аз пък казвам — продължаваше да се нервира старият Блахоуш, — че всичко това не можеше да не дойде. Хората бяха станали много лоши. То и твоя покойния мъж, Проузице, лека му пръст, той нали беше спиритист и викаше духовете, викам му аз един път на майтап: А бе, Проуза, я ми извикай назад душата, дето си я изпуснах, а той взе, че се докачи и до смъртта си не ми проговори. А пък бяхме съседи, тетко. Оня пък, Тонда Вълчек, държеше на фоксатите, тия де, изкуствените торове, и се заяждаше със секи, който не държеше за тях, ама със секи ти казвам. А моя син, професора, казва, че навсякъде е тъй. На който му хрумне нещо, иска сички да вярват в него. И не им дава мира на другите, и не им дава. Ето от кво дойде цялата тая работа.

— Ами да — реши тетка Проузица, като се прозя. — И каква е файдата от сичко.

— Ах, да — въздъхна старата Блахоушова.

— То така си върви на тоя свят — допълни Проузова.

— А пък на вас, жените, да ви дадат да дрънкате по цял ден — завърши дядо Блахоуш кисело и се потътра към вратника.

А през това време армиите водеха съдбоносни за световната история сражения и „се раждаше по-хубавото утре“, както уверяваха мислителите от всички лагери.