Пол Ливайн
Ези-тура (11)

11. Проклет глупак или проклет убиец

— Бабче, хванах рядка птица — казах.

— Трикрака чапла? — попита баба Ласитър.

— Невинен клиент.

— Алилуя!

Бяхме в кухнята на къщата ми в Коконът Гроув. Ароматът на прясно изпечен царевичен хляб се издигаше на вълни от фурната. Баба топеше масло в железния си тиган на газовата печка, а аз подготвях пилешките пържоли. Слагаш парче месо в купа с брашно, обръщаш го, за да полепне с брашно от всички страни, после го потапяш в купа с мляко и яйца и го оставяш малко да поплува. Най-накрая пак го връщаш в брашното.

Така се панира пиле. Научих се на дванайсет, под зоркото око на баба Ласитър, която винаги даваше инструкции. Тогава. И сега.

— Да не са много мокри, Джейк! — казва винаги, докато чака да приключа с подготвителните дейности, и се мръщи. — Колко пъти трябва да ти казвам?!

Баба е стара от около трийсет години, но видът й през това време не се е променил никак. Все още има черна коса с бяла ивица по средата, но ако кажеш, че прилича на язовец, ще те погне с точилката. Ниска е и носи възголеми къси шорти и тениска с очертанията на Флорида и надпис: „Туристи! Вървете си, по дяволите, у дома!“.

Баба не ми е истинска баба. Може би е сестра на баба ми, кой знае? Никога не сме разговаряли с нея за родословието на Ласитър, произхождащо от отрепките с каравани от островите край Флорида. Тя ме отгледа, след като баща ми беше убит при сбиване в бар до Исламорада, а майка ми избяга с някакъв простак от Луизиана, Оклахома или някакво такова място. Тази злощастна двойка роди дъщеря — моя половин сестра — Джанет, която на седемнайсет роди племенника ми Кип, баща неизвестен.

Сега баба ми помага да отглеждам Кип, а Джанет живее в палатки и скита из страната в търсене на супермаркети с по-небрежна охрана. Бих я нарекъл „циганка“, обаче това ще е обида за ромите. Не. Само казвам, че е серийна обирджийка на магазини и наркоманка, с родителски умения колкото на увехнал рододендрон.

Пуснах три парчета месо в железния тиган с разтопеното масло и веднага във въздуха се издигнаха кълба ароматни изпарения.

— Мисля, че котлонът ти е много горещ — отбелязах.

— Правя панирано пиле откакто се напикаваше в гащите, така че ще мълчиш.

Подчиних се и изчаках баба да разбута месото с дървена лъжица. После безмълвно намали силата на пламъка. Ха!

— Щом си намерил невинен клиент — каза тя след малко, — значи можеш да престанеш с цялото това жалване: „Ох, горкият аз! До гуша ми дойде от тези отрепки и техните мръсни пари!“.

— Всъщност никога не съм казвал това, бабо.

— Ами какво тогава?

— Винаги съм казвал, че искам кауза, която е справедлива, клиент, когото харесвам, и чек, който има покритие.

Тя изсумтя.

— Ще имаш късмет, ако получиш и само едното от тези, и това е добрият чек.

— Този път май улучих тройката.

— Значи харесваш Соломон?

— Умее да ти лази по нервите. Но и аз бях същият на неговите години.

— Не съм забелязала нещо различно, да.

— Соломон е умен и куражлия и ще се научи да се сдържа.

— Освен ако не оплескаш нещо и не реши да отиде при Рейфорд.

— Винаги има такава възможност. Много по-трудно е да защитаваш невинен клиент. Натискът да победиш, е по-силен.

— Е, не е ли ясно всичко? Не искаш да са виновни, но ставаш като тревожна мома, ако са невинни. — Обърна месото с шпатулата. — Може би трябва да отидеш да тренираш футболния отбор в онова училище за мамини момченца във Върмонт. Само не очаквай да дойда с теб, за да рина снега от верандата.

— Ако клиентът ти е виновен, си измиваш ръцете и си тръгваш. Ако обаче е невинен… Различно е.

— Което си е вярно, вярно си е.

— Да. Ако загубя, вината е моя.

Баба надникна под ръбчетата на месото, което беше станало златистокафяво, после извади парчетата от тигана и ги пусна в чиния с кухненска хартия на дъното. В тигана остана един сантиметър мазнина — тайната на фамозния инфарктен сос на баба. Ласитър не могат да бъдат взети за вегетарианци или маниаци на тема здраве. Баба сипа брашно в мазнината и го разбърка. Тайната на този сос е да не е нито прекалено мазен, нито прекалено брашнен.

Докато баба се занимаваше със съставките — още малко брашно, после малко мляко, аз й разказах малко повече за срещата със Соломон и Лорд. Да, формално нарушавах принципите на поверителност между адвокат и клиент, но аз отдавна я бях привлякъл в занаята, а и всъщност това е в полза на клиента. Също като добрите съдебни заседатели, баба има здрав разум, така че тествам делата си с нея, включително различните версии на клиентите ми.

— Ама това мъжете сте наистина големи глупаци — подхвърли баба, когато приключих.

— Не можеш ли малко по-конкретно?

— Ами, първо имаш смахнати туристи, които пилеят хилядарки за пикливо шампанско, без дори да си намокрят онази работа. Защо просто не си наемат проститутка?

— В това е гениалното на бизнеса с момичетата в бара, бабо. Много мъже никога не биха наели проститутка. Ако обаче си мислят, че пленяват някоя екзотична красавица и ще й свалят прашките… ами, това е различно. И ако им струва десет пъти повече, отколкото една професионалистка, значи цената си струва, заради егото им. Проблемът е там, че мъжете се напиват дотолкова, че не стават за нищо, а и жените изобщо нямат намерение да стигат дотам.

— Курвички — каза баба. — А пък като говорим за глупави мъже, виж клиента си. Ако историята му е вярна, значи е проклет глупак. Ако не е, значи е проклет убиец.

— Защитната теза ще стъпи на версията „проклет глупак“.

— Кажи ми повече за партньорката на Соломон.

— Виктория Лорд. Както ти казах, висока класа, много хубава, много умна. Ще сме добър екип.

Баба ме изгледа.

— Имам предвид в съда.

— Никога не се увъртай около жената на клиент — каза тя предупредително.

— О, за бога, бабо! Имай ми поне малко доверие.

— Да не мислиш, че съм забравила онази Джина Флорио? И мъжа й, гангстера, когото защитаваше.

— Онова беше различно. Познавах Джина отпреди Ники Флорио.

— Е, и?

— По закон бях в заварено положение.

— Глупости! Едва не те убиха.

— Сега, с Виктория, е само по работа. — Нямаше начин да призная пред баба, че част от мен се изпълва с ревност, задето клиентът ми е с такава жена.

— Струва ми се, че имаш интересен конфликт — каза тя.

— Искаш да кажеш конфликт на интереси?

— Ако Соломон влезе в затвора, пътят ти към момичето се открива, а то ми се струва доста по-добро от боклучавите приятелки, с които ходиш.

— Това е минало, бабо. Развил съм се.

— Крайно време беше.

Баба беше права. На по-млади години, с лукава усмивка и пълни кофи ласкателства, разкопчавах блузите на безброй барманки, кандидат-актриси и моделки, току-що слезли от автобуса от дълбоката провинция. Емоционалната ми зрелост беше нулева. Нищо извън обхвата на собственото ми удоволствие не беше от значение. Сега обаче, след толкова много пропилени години, нямах сериозна връзка и усещах какво съм пропуснал… взаимната отдаденост, стремежа да помагаш на другия. Сега, когато гоня средната възраст… не, по дяволите, в нея съм… усмивката ми става кисела, косата ми е осеяна със сиво и усещам някаква празнота, като че ли съм изпаднал от играта. Заслужавам ли изобщо жена като Виктория Лорд? Умна, способна, завършена жена, която отгоре на всичко успява и да ръмжи прелъстително, като същинска лъвица.

— Някакъв друг съвет, бабо?

— Нищо, за което да не си се сетил. Трябва да намериш това руско момиче с лоша репутация.

— Да, това е най-важното. Но тя не се е връщала в квартирата, в която е живяла с другите момичета от бара. Казали са на ченгетата, че не знаят къде е, а моят детектив не може и да припари до тях.

— Ами тогава надигни мързеливия си задник и си свърши работата сам — каза баба. — Както едно време.

Вече бях изпратил Сам Преслър, моя детектив, до клуб „Анастасия“, но той не успял да мине покрай бияча с черен костюм край кадифеното въже. „Частен клуб“ — казал му онзи. Което означава, че трябва да влезеш с някое от момичетата, които тайно работят там. Преслър беше пенсиониран полицай, който ходеше с немачкаеми бели ризи с къси ръкави и широки панталони. Шансът да го избере някоя от бардамите беше колкото моя да стана мис Вселена. Преди да си тръгне беше прегледал боклука в контейнера зад заведението, за да търси улики, но си дойде с празни ръце, ако не се брояха петната по панталоните му и миризмата, която донесе в офиса ми.

Също така отделих двайсет секунди, за да проуча полет 100 на Аерофлот, защото момент преди да бъде убит Горев беше казал на Надя:

„Питаха ли те за Аерофлот 100?“

„Не са питали нищо. Не съм казала нищо. Не знам нищо.“

Аерофлот 100 се оказа редовен директен полет от Москва до Ню Йорк. Излита в 10 сутринта московско време и каца в Ню Йорк, летище „Кенеди“, малко преди обяд източно време. Реших, че Надя е пристигнала в Щатите с него, но нямах представа какво общо има това с криминалното разследване.

— Имам идея да вляза в клуба тихо и кротко — казах на баба.

— Недей да чупиш глави. Колегията вече те предупреди за тези неща.

Беше права. Наистина имах „неофициално предупреждение“ — нещо като тайна пробация, което е по-добре, отколкото да го чуеш във Върховния съд на Флорида, докато стоиш изправен пред съдията.

Не се гордея с някои от нещата, които съм правил в практиката си. Давах си сметка за това и мислех, че вероятно съм бил прекалено придирчив към Соломон. Беше твърде млад и ако не прекараше живота си в затвора, щеше да съзрее, точно като мен. Кой съм аз тогава, че да проповядвам праведност? Когато бях млад адвокат, почти всеки път ме наказваха за незачитане на съда. В едно от делата съдията ме предупреди:

— Ако продължавате така, господин Ласитър, ще ви изпратя на място, на което, изглежда, не сте били.

— Вече съм бил в ареста, Ваша Чест.

— Не говоря за ареста. Имах предвид юридическия факултет!

Напоследък опитвам да съм почтен, но аз съм адвокат по криминални дела, по дяволите. Не всичко в правораздавателната система е черно и бяло. Аз печеля хляба си в сивото.

Има присъщ конфликт в работата на адвокатите по криминални дела. Етичните правила гласят: „Като защитник, адвокатът ревностно защитава позицията на клиента си, според правилата на системата“.

Ревностно!

Къде обаче е границата между ревностност и шикалкавене? Отидете попитайте някой професор по право. Аз знам само, че ако клиентът ти е невинен, е много по-лесно да се хлъзнеш в тази сива област, без да затънеш в подвижните пясъци на самоненавистта. Така че бях готов да посека щата, да ударя прокурора веднъж под кръста и два пъти по главата, за да осигуря оправдаването на Соломон.

Мислех за тези неща, когато чух тракане на налчета по мексиканските плочи в дневната, а след малко и племенникът ми Кип се изтърси в кухнята.

— Пак ли панирано пиле!

Мрънка. Предупредил съм го, че мъжете от семейство Ласитър не мрънкат.

— Мълчи, измий се, изчисти се и махни тази кал, която си довлякъл — заповяда баба.

Кип беше в единайсети клас и тренираше като откачен, за да попадне във футболния отбор на Бискейн-Татъл — частно училище на бреговете на Бискайския залив. За разлика от вуйчо си, който е парче гранит, Кип е длъгнест и с меки крайници. Има прилична скорост, но посредствени спортни умения, и в момента беше защитник в третия състав на отбора.

— Как мина тренировката, шампионе? — попитах.

— Спрях два паса и няколко нападения.

— Браво.

— Обаче изгорях на три дълги паса.

— Случва се. След лоша игра трябва винаги да прочистваш ума си. Учи се от грешките си, но не живей с тях.

— Знам, вуйчо Джейк. Казвал си ми го милион пъти.

— Побързай — обади се баба. — Вечерята ще изстине.

— Гости ли имаме? — попита Кип.

— Не. Защо? — отвърнах.

— Щото на верандата седи един тип. Люлее се на стола.

— Тип?

— Войник — добави Кип. — Всъщност сержант. Има три нашивки.