Луиз Пени
Жестокият месец (43)

Глава четирийсет и втора

Лемио го заведе до самия край на коридора, в тъмна стая, където някой седеше с кръстосани крака и запалено фенерче в скута.

— Здравей, Арман.

Гласът беше познат. Силуетът дори на мижавата светлина събуждаше стари спомени. За човек, с когото бяха толкова близки през годините. Заедно се бяха промъквали незаконно в барове като малолетни, заедно си бяха уреждали срещи с момичета, заедно бяха зубрили за изпити, бяха излизали на дълги разходки, за да обсъждат младежките си вълнения. Заедно се опитваха да спасят света. Бяха пропушили заедно. Бяха отказали цигарите заедно. Кумуваха си. Подкрепяха се и се избраха един друг за кръстници на скъпоценните си и обичани деца.

Изведнъж Арман Гамаш се пренесе назад във времето. Беше у дома, лежеше по гръб на грубия диван и гледаше през прозореца към улицата. Чакаше мама и татко. През два дни си идваха вкъщи. Но тази вечер дойде непозната кола. Слязоха двама мъже. Почукаха на вратата. Баба му стисна ръката му. Арман подуши миризмата на нафталин от пуловера й, когато тя закри главата му, за да го предпази от жестоката новина. Но думите проникнаха в съзнанието му, запечатаха се и щяха да останат там до края на живота му.

Беше станала ужасна катастрофа.

Дори тогава малкият му приятел Мишел Бребьоф бе там, за да го подкрепи. И за Арман бе някак утешително да знае, че не може да се случи почти нищо, което да го покруси повече от това.

До днес.

Сега Гамаш стоеше срещу човека, когото обичаше повече от всички на света. Варварите настъпваха, препускаха надолу по склона с вдигнати мечове, конете цвилеха яростно. Всичко щеше да бъде опустошено.

— Bonsoir, Michel.^[1]

— Досетил си се за всичко, нали? Видях го по изражението ти днес в асансьора.

Гамаш кимна.

— Как разбра? — попита Бребьоф.

Главният инспектор се огледа и видя Лемио до вратата.

— Той ще остане, Арман.

Гамаш се вгледа в лицето на младия полицай в търсене на съпричастност. Но срещна само хладен, суров поглед.

— Все още не е късно — каза му.

— Късно е — отговори Лемио. — И за двамата.

— Нямах предвид теб.

— Как разбра? — повтори въпроса си Бребьоф и се изправи.

— Тайните — отвърна Гамаш. Сам се изненада колко спокойно звучеше. Сякаш водеше поредния разговор с Мишел. Непринуден, разумен, приятелски. — Собствените ни тайни ни съсипват. Ти ми го каза в асансьора.

— Е, и какво?

— Каза, че това е една от мислите, които винаги казвам на новобранците, които обучавам. Обаче не е вярно. Казвал съм я само веднъж, и то тук, в имението „Хадли“. На полицай Лемио.

Бребьоф се замисли за момент.

— Така си разбрал, че той работи за мен?

— Знаех, че работи за някого. Знаех, че е шпионин.

— Как си разбрал? — попита Бребьоф. Въпреки ситуацията любопитството му бе възбудено.

— Така действаше Арно. Прост и ефикасен метод. Внедряваше свой доверен човек някъде и го караше да спъва работата. Агент-провокатор. Досетих се, че ако хората на Арно искат да ме провалят, ще се опитат да го направят отвътре. Да внедрят някого в собствения ми екип. Но Арно използваше биячи. А ти си много по-умен. Избрал си човек, който лесно печели симпатии.

Гамаш се обърна към Лемио:

— Ти умееш да се харесваш. Сближи се с всички от екипа. Умен си и трогателно се разкайваш за грешките си. Вписваш се в средата. Много по-коварен си от биячите. Убиваш с целувка.

Полицай Робер Лемио не отместваше хладните си очи от Гамаш. Главният инспектор също не мигваше.

— Внимавай, младежо — предупреди го. — Играеш си с неща, които не разбираш.

— Така ли си мислите? — Младият полицай направи крачка напред. — Мислите, че младокът Лемио е наивен, необигран, леко глупавичък? Мислите, че съм се подлъгал от нереалистичните обещания на комисаря? Мислите, че ме е съблазнил?

Докато говореше, се приближи към Гамаш. Уверено, бавно. Гласът му бе мек, мелодичен, ласкателен. Чаровен. Но чарът на младостта намаляваше с всяка крачка и създанието, което вървеше към Арман Гамаш, все повече се състаряваше и се превръщаше в нещо разлагащо се, докато спря на сантиметри от лицето на главния инспектор. Гамаш имаше чувството, че още малко и ще го лизне с вонящ, лигав език. Идеше му да се отдръпне назад и да повърне. Едва се сдържа.

— Мислите си, че един ден ще съжалявам за това, което правя, нали? — Вонящият дъх на Лемио лъхна бузата му. — Прозрачен сте, главен инспекторе. Имате нужда да спасявате хората, както навремето вие сте били спасен. Получили сте втори шанс. Комисарят ми разказа за родителите ви. Такава случка би оставила белези в душата на всяко дете, но вие някак сте оцелели, дори сте преуспели. Обаче сте дали обет да помагате на другите. Че никой няма да умре по време на ваше дежурство.

Гамаш почувства, че сърцето му се разтуптява от гняв.

— Нещата, които момчетата споделят помежду си. Представям си сцената, Гамаш. Едно стабилно, яко, честно момче разказва на най-добрия си приятел за тържествената си клетва да помага на хората. И Бребьоф е дал клетва да ви помага, нали? Като Ланселот и Артур. А накрая единият предава другия. На какво ви беше научил първият ви началник в полицията? Матей, 10:36. Мислехте, че не ви слушам, когато говорите, нали?

— О, винаги съм знаел, че слушаш внимателно. — Гамаш се обърна към Бребьоф. Усещаше, че е на път да изгуби самообладанието си, а ако това станеше, всичко щеше да пропадне. — Разбирам защо атакуваш мен, Мишел, но защо семейството ми? Защо Даниел? Защо Ани, твоята кръщелница?

— Бях сигурен, че след статиите за тях ще се досетиш, че съм бил аз. Кой друг знае толкова много за семейството ти? Но ти все още беше сляп. И толкова лоялен. — Бребьоф поклати глава. — Нито за миг не се усъмни в мен, нали? Все си мислеше, че атаките идват от Франкьор.

Гамаш направи крачка към Бребьоф, но Лемио му прегради пътя. Главният инспектор едва сега забеляза колко е едър младият полицай. Спря, но без да отмества очи от приятеля си.

— Усетих, че нещо се е променило между нас. Ти беше дистанциран, любезен, но нищо повече. Все дреболии, нямаше нещо конкретно, което да посоча. Нищо съществено, но едно след друго малките неща се натрупваха. Забравен рожден ден, отказ на покана за гостуване, язвителна забележка. Но не можех да повярвам. Не исках да повярвам.

„Беше ме страх да повярвам — помисли си Гамаш. — Беше ме страх, че е истина и някак съм изгубил най-добрия си приятел. Както Хейзъл изгуби Мадлен.“

— Мислех си, че имаш семейни проблеми. Никога не съм си представял… — Гамаш остана без думи. Но една все пак излезе от устата му: — Защо?

— Спомняш ли си какво беше веднага след осъждането на Арно и съучастниците му? Случаят беше приключен, но ти бе в немилост. Отлъчен от съвета. С Катрин поканихме теб и Рен-Мари на вечеря, за да те ободрим. Но ти беше в отлично настроение. Отидохме в кабинета ми на чашка коняк и ти ми каза, че не ти дреме. Че си направил това, което е трябвало. Кариерата ти беше на пух и прах, а ти беше щастлив. След като си тръгнахте, седнах да почета. Никому неизвестна книга, която вероятно ти ми беше дал. Там попаднах на една мисъл, която ме сломи. Записах я и сложих листчето в портфейла си, за да не я забравя никога.

Бребьоф извади портфейла си. Разгъна едно листче, намачкано и изтъркано като многократно препрочитано любовно писмо.

— Цитатът е от 960 година. Приписва се на Абд ар Рахман Трети, владетел на Испания.

Звучеше като срамежлив ученик, който се притеснява пред класа. Гамаш усети болка в гласа му. Бребьоф зачете:

— Управлявам вече петдесет години в победа или в мир, обичан от поданиците, всяващ страх у враговете и уважаван от съюзниците си. Богатства и почит, власт и удоволствия, всичко имах в изобилие и от нито едно от земните блага не съм изпитал липса. Предвид благоденствието си старателно изброих дните, в които съм изпитал чисто и искрено щастие: те възлизат на четиринайсет.

Робер Лемио се изсмя. Но сърцето на Гамаш се сви.

Бребьоф грижливо сгъна листчето, прибра го и продължи:

— Откакто се познаваме, аз винаги съм бил по-умен, по-бърз, по-добър на тенис и хокей от теб. Имах по-добри оценки и първи срещнах любовта. Имам трима синове. Петима внуци, докато ти имаш само една. Спечелих седем отличия. А ти колко имаш?

Гамаш поклати глава.

— Дори не знаеш. Победих те на конкурса за комисар и ти станах началник. Гледах как съсипваш кариерата си. Защо тогава ти си този, който е щастлив?

Въпросът прониза Гамаш през гърдите и сърцето, избухна в главата му и го накара да затвори очи. Когато пак ги отвори, помисли, че има халюцинации. Малко зад Лемио стоеше някой. В сенките.

Една сянка бавно се отдели от другите и се превърна в Ивет Никол като призрак, хванат в капан между световете.

— Какво искаш? — попита Гамаш.

— Иска да подадете оставка — заяви Лемио, който все още не подозираше за присъствието на Никол. — Но всички знаем, че това не е достатъчно.

— Разбира се, че е достатъчно! — тросна се Бребьоф. — Ние печелим.

— И след това какво? — попита Лемио. — Вие сте слаб човек, Бребьоф. Обещахте да съдействате за издигането ми в йерархията, но как мога да имам доверие на човек, който е предал най-добрия си приятел? Не, единствената ми гаранция е да имам срещу вас тайна, която е толкова ужасна, че няма да можете да се отметнете от думата си. — Извади револвера си и погледна Гамаш. — В тази къща ми казахте никога да не вадя оръжието си, ако нямам намерение да го използвам. Научих си урока. Обаче няма аз да го използвам. Ще го направите вие. — Насочи револвера към Бребьоф. — Хайде.

Момчешкият глас на Лемио бе уверен и спокоен.

— Няма да застрелям приятеля си!

— Приятел ли? Вие вече убихте приятелството си. Защо не и него? Няма да ви пусна, ако не го направите. Вижте какво причини на Арно. Дори да напусне полицията, няма да се откаже. До края на живота си ще се опитва да ви съсипе.

Бребьоф отпусна ръце. Лемио въздъхна и вдигна револвера.

— Лемио! — извика Гамаш, като се опитваше да следи едновременно и младежа, и застаналата зад него Никол, която посегна към хълбока си.

— Стой!

От тъмното се появи друг револвер и след малко се показа Жан Ги Бовоар. Втренчи се решително в Лемио. Никол се скри в мрака.

— Добре ли сте? — попита Бовоар шефа си, без да отмества поглед от младия полицай.

— Отлично.

Двамата млади мъже стояха втренчени един в друг като стари врагове и с насочени оръжия. Бовоар се целеше в Лемио; Лемио — в Гамаш.

— Знаеш, че нямам какво да губя, инспекторе — каза спокойно младежът. — За нищо на света няма да изляза оттук с белезници. Ако не свалиш револвера, докато преброя до пет, ще застрелям Гамаш. Ако дори си поемеш въздух или усетя, че възнамеряваш да стреляш, ще дръпна спусъка. Всъщност какво чакам? — Лемио се завъртя леко към Гамаш.

— Не! Не, чакай! — Бовоар свали оръжието.

— Слабак. — Младият полицай поклати глава. — Всички сте слабаци.

Обърна се към Гамаш и стреля.