Луиз Пени
Жестокият месец (21)

Глава двайсета

Бовоар разпредели задачите.

Лакост трябваше да проучи живота на Мадлен Фавро. Ивет Никол — да изготви списък на доставчиците на ефедрин и да провери кой наскоро е изпълнявал поръчки в района. Лемио щеше да помага на Гамаш и Бовоар.

— Не е честно! — възрази Никол, смаяна от грешната преценка на Бовоар. — Лемио пръв започна да проучва епилепсията, или каквото там беше.

— Ефедринът — поправи я Бовоар. — Не можа ли да запомниш?

— Нали винаги мога да го проверя.

Бовоар се обърна и изгледа укорително Гамаш, за да даде на шефа си да разбере колко неадекватна е тази жена.

— Искам да кажа — продължи Никол, явно без да съзнава какво впечатление е направила, — че след като е започнал нещо, трябва да го довърши.

— Това някакво ново правило ли е? — сопна се Бовоар. — Тук не сме в детската градина и решенията не се обсъждат. Изпълнявай заповедта.

— Слушам.

Никол сърдито се оттегли към бюрото си, без да обръща внимание на опита на Лемио да привлече вниманието й и да се усмихне в знак, че съжалява.

След като началниците излязоха, а техниците отидоха да вършат нещо в друга част на залата, Никол извади мобилния си телефон. Вибрирал бе през цялата оперативка, но нямаше как да вдигне. Можеше да е катастрофално.

— Oui, allo.

— Кажи ми какво стана — нареди познат глас.

Никол разказа и от другата страна последва пауза.

— Това не ми харесва — каза след малко мъжът. — Трябва да си с Гамаш. Нещо грешно ли направи? Ядоса ли го по някакъв начин?

— Разбира се, че не. Дори уцелих причината за смъртта. Докато всички твърдяха, че е умряла от някакво вещество, аз казах, че е от уплаха. Началникът се съгласи с мен.

— Чакай малко. Изложила си го пред целия екип?

— Не е толкова трудно.

— Аз какво ти приказвах? Какво съм те учил? Недей да му противоречиш.

— Какво? Искаш просто да се съгласявам ли?

— Залогът е много по-голям, отколкото разкриването на едно убийство. Много добре знаеш. Не прецаквай нещата.

— Спри да го повтаряш!

— А ти спри да прецакваш нещата.

Връзката прекъсна.

* * *

Арман Гамаш кимна на двама души, седнали на кръгла масичка пред бистрото на Оливие, за да се възползват от свежото пролетно слънце. При възможност квебекчани оставаха на външните тераси на заведенията до късна есен и излизаха отново напролет, при първа възможност. С пуловери и палта, с шапки и ръкавици търсеха слънчевите лъчи.

Тези двамата топяха бишкоти в капучиното си и разговаряха разпалено. Гамаш долови от дискусията им думи, много напомнящи на онези, които бе чул по-рано в парка, когато минаваше покрай няколко души на разходка с кучетата си.

Днес селото явно пееше само една песен и тя имаше един-единствен стих.

Ефедрин.

Гамаш спря и погледна строго Лемио, който се усмихваше и явно се наслаждаваше на приятния пролетен ден.

— Чу ли това? — попита главният инспектор.

Младият полицай наклони глава на една страна и се ослуша.

— Какво е? Червеношийка?

Бовоар поклати глава.

— Заслушай се по-внимателно, ако обичаш — настоя Гамаш.

Лемио се умълча и затвори очи. Чу рева на реката наблизо. Чу птиците, въпреки че може и да не бяха червеношийки. Чу разговорите на хората. И чу „ефедрин“.

Отвори очи и се втренчи в Гамаш.

— Онези двамата, седнали на масата пред бистрото, сигурно са замесени в убийството — прошепна.

В следващия момент пак чу „ефедрин“, този път откъм бакалницата на мосю Беливо.

— Полицай, би ли ми казал как проведе проучването вчера? — попита Гамаш и го погледна строго.

— Ами, докато чаках медиумката да се прибере в пансиона, забелязах компютъра на рецепцията и седнах на него.

— Използвал си компютъра на Габри?

— Да.

— А затвори ли сайтовете, които си проверявал? — попита Бовоар.

— Сигурен съм, че да.

— Аз никога не бих използвал ефедрин, прекалено е опасно — говореше един човек на друг, докато минаваха покрай тримата мъже. Спря и се усмихна на Гамаш, който вдигна каскета си за поздрав. — Но чух, че Габри използвал, или пък беше Оливие? Честно казано, на Мирна няма да й се отразят зле едно-две хапчета.

Гамаш пак си сложи каскета и се втренчи в Лемио. Удостои го с един от най-смущаващите погледи, на които бе способен. Отчасти взискателен, отчасти изпитателен.

— Може и да съм забравил. Съжалявам. Какъв съм глупак! — Лемио сведе очи и поклати глава. — Много съжалявам, господин главен инспектор.

— Знаеш ли какво означава това? — попита Бовоар.

— Да, господин инспектор. Означава, че всички в селото, а може би и в цялата община, знаят, че се интересуваме от ефедрина. И са достатъчно умни, за да се досетят защо.

— Означава, че убиецът знае, че ние знаем, и със сигурност ще се отърве от хапчетата, ако вече не го е направил — каза Гамаш. — Сега Трите бора вероятно е единственото селище в цял Квебек, в което няма и помен от ефедрин.

Лемио изви глава назад и вирна нос право към синьото небе.

— Съжалявам, прав сте. Дори не помислих.

— Как можа да не ти хрумне? Хайде помисли сега. За какво сме ние? — изсъска Бовоар, като се стараеше да не повишава глас, за да не го чуят минувачите. — Тук има убиец. Човек, който не се бои да убива. Знаеш ли какво спира повечето хора да убиват? Страхът. Страхът, че ще бъдат хванати. Ние си имаме работа с човек, който няма страх. Много опасен човек. И ти току-що му даде преимущество, Лемио.

Гамаш слушаше с интерес, макар да не беше съвсем съгласен. Страхът може и да пречеше на някои хора да извършват убийства, но главният инспектор знаеше със сигурност, че именно страхът е това, което кара повечето хора да убиват. Тъкмо той изкривяваше емоциите и ги превръщаше в нещо извратено. Той бе алхимикът, способен да превърне деня в нощ и радостта в отчаяние. Веднъж вкоренил се в душата, страхът засенчваше слънцето. И Гамаш знаеше какво израства в тази тъмнина. Търсеше го всеки божи ден.

— Да, прав сте. Абсолютно сте прав — каза Лемио. — Страшно съжалявам.

Погледна внимателно Гамаш, който се взираше в него строго. Но после забеляза смекчаване в погледа на началника си. Младежът се успокои. Бребьоф беше прав. Негова бе идеята Лемио да изпусне умишлено информацията за ефедрина, да разгневи инспекторите и после да си посипе главата с пепел.

Всеки обича грешниците, но никой повече от Гамаш. И как иначе? След всички грехове, които бе извършил самият той. След като беше натопил Арно и почти съсипал полицията, разбира се, че великият Гамаш щеше да обича грешниците.

Лемио се запита какво ли ще е, когато той самият стане шеф на отдел „Убийства“. Не веднага, разбира се. Но Бребьоф трябваше да го възнагради. И той бързо щеше да се издигне в йерархията. Когато това свършеше, щеше да има повишение.

— Внимавай — изрече Гамаш и за един ужасен момент Лемио се почуди дали главният инспектор може да проникне в мислите му с изпитателния си поглед. Дали знаеше?

— В какъв смисъл?

— Трябва да си по-внимателен — повтори Гамаш, без да отмества очи от него.

„Аз няма да съм слаб като него — помисли си Лемио. — И няма да спра до главен инспектор.“

— Трябва да покрием максимален обем работа за по-кратко време — продължи началникът. — Инспекторе, искам с полицай Лемио да се разделите и да разпитате всички свидетели на убийството.

— А вие? — попита Бовоар.

— Ще говоря с Жана Шове.

Бовоар хвана шефа си за лакътя и го заведе на няколко крачки от Лемио.

— Трябва и аз да дойда — прошепна.

— На разпита на медиумката ли? Защо?

— Ами… — Бовоар погледна към имението „Хадли“, после извърна очи настрани. — Така може би е по-добре. Онзи сеанс не е бил просто гледане на карти или използване на уиджа^[1], с което някога се забавляваха майка ми и приятелките й. Жана Шове е вещица.

— Да не мислиш, че ще призове духовете срещу мен? — Гамаш изрече тези думи сериозно, не с подигравка. Сякаш искрено се интересуваше какво мисли подчиненият му.

— Не вярвам в духове — заяви Бовоар. — Мисля, че са измислени с определена цел.

— Каква?

— Жена ми говори за ангели. Иска й се да вярва в ангелите хранители, защото така се страхува по-малко, чувства се по-малко самотна.

— А злите духове, и те ли са измислени?

— Така мисля. От родителите и църквата, за да се страхуваме и да сме послушни.

— Значи злите духове всяват страх, а ангелите го успокояват?

— Мисля, че всичко е във въображението ни. В убежденията ни. Мадлен Фавро е вярвала в духове и това я е убило. Ако не вярваше, нямаше да се уплаши толкова, че ефедринът да спре сърцето й. Вие самият го казахте. Умряла е от уплаха. Била е убита от това, в което е вярвала. От човек, който се е възползвал от убежденията й. Вие вярвате в неща, в които аз не вярвам. Опасявам се, че тази жена ще се възползва. Ще влезе в ума ви.

— Медиумката ли? Мислиш, че ще се промъкне в главата ми и ще използва срещу мен това, в което вярвам?

Бовоар кимна, без да отмества поглед от този на шефа си, колкото и неловко да се чувстваше. Много мразеше подобни неща — нещата, които не разбираше.

— Знам, че го казваш, защото си загрижен за мен — каза Гамаш, като се вгледа в лицето му. — Но моите убеждения успокояват, не убиват. Те са моята същност, Жан Ги. И никой не може да ми навреди чрез тях, защото те са неразделна част от мен.

— Вие вярвате в духове — не се отказваше Бовоар. — Знам, че не ходите на църква, но вярвате в бог. Представете си, че тя призове злите духове. Какво ще направите тогава?

— Сигурно ще повикам на помощ ангелите — усмихна се Гамаш. — Виж, Жан Ги, рано или късно в живота човек се сблъсква с този въпрос. В какво вярвам? Аз вече имам отговор. И ако той ме убие, така да бъде. Но няма да избягам.

— Не ви карам да бягате, а да приемете помощта ми. Нека да дойда с вас.

Гамаш махна пренебрежително:

— Имаме прекалено много неща за вършене. Хващай се на работа.

Бовоар отново се вгледа в очите на Гамаш, после отмести поглед. Даде си сметка какво ще убие главния инспектор. Нямаше да е зъл дух или демон. А собствената му гордост.