Луиз Пени
Жестокият месец (14)

Глава тринайсета

— И тогава тя умря — каза Габри.

Оливие се приближи безшумно зад него и постави ръце на раменете му. Габри изпищя:

— Tabernacle!^[1] Да ме убиеш ли искаш?

Проклятието изведнъж се вдигна. Стаята отново стана светла и Гамаш забеляза огромен поднос със сандвичи, който се бе появил върху масичката.

— Какво се случи после? — попита, като взе парче разцепена франзела с разтопено козе сирене и рукола.

— Мосю Беливо я свали долу, а Жил хукна да докара колата — отговори Мирна, след като и тя си избра сандвич: печено пиле и манго върху кроасан.

— Кой Жил?

— Сандон. Дървосекач е. Беше на сеанса с гаджето си, Одил.

Гамаш си спомни имената от списъка на свидетелите, който носеше в джоба си.

— Жил я закара. Хейзъл и Софи се качиха при него — обясни Клара. — Другите взехме колата на Хейзъл.

— Боже, Хейзъл! — възкликна Мирна. — Някой чувал ли я е днес?

— Аз се обадих — отговори Клара. Погледна подноса, но нещо не й се ядеше. — Говорих със Софи. Хейзъл била твърде разстроена, за да се обади.

— Хейзъл и Мадлен бяха ли близки? — попита Гамаш.

— Най-добри приятелки. Още от училище — обясни Оливие. — Живееха заедно.

— Не като любовна двойка — уточни Габри. — Поне доколкото знам.

— Стига глупости! Разбира се, че не са любовници — скастри го Мирна. — Мъже! Мислят си, че ако две зрели жени живеят заедно и показват привързаност една към друга, значи са лесбийки.

— Вярно е. Всички правят такъв извод за нас двамата. — Габри потупа Оливие по коляното. — Но ние не се сърдим.

— Мадлен Фавро била ли е някога пълна?

Въпросът на Гамаш беше толкова неочакван, че всички се втренчиха в него с празен поглед, сякаш внезапно бе проговорил на руски.

— Дебела ли имате предвид? — попита Габри. — Не мисля.

Другите също поклатиха глава.

— Само че живее тук отскоро — уточни Питър. — Колко? От пет години?

— Приблизително — потвърди Клара. — Но веднага се вписа в общността. Стана член на женското дружество към англиканската църква заедно с Хейзъл…

— Merde!^[2] — възкликна Габри. — Това лято тя трябваше да стане председател. Какво ще правя сега? — Почувства се прецакан, макар и не чак колкото самата Мадлен.

— Pauvre Gabri^[3] — обади се Оливие. — Каква трагедия.

— Опитай се ти да ръководиш женското дружество! Като стана дума за убийство — обърна се Габри към Гамаш, — може би Хейзъл го е направила. Какво ще кажете?

— Не, не мисля — сопна се Оливие. — И недей да я питаш точно сега, моля те.

— Възможно ли е в къщата да е имало и друг? — попита Гамаш. — Повечето сте чули шум.

Клара, Мирна и Габри замълчаха — опитваха се да си спомнят зловещите шумове.

— Какво мислите вие, Клара?

Какво мислеше ли? Че дяволът е убил Мадлен? Че злото обитава онази къща, може би изпратено там от тях самите? Може би медиумката беше права и всяка злонамерена мисъл, която са имали някога, е била прогонена от идиличното им селце и погълната от онова чудовище. А то бе ненаситно. Навярно лошите мисли водеха до пристрастяване. Вкусиш ли веднъж от тях, искаш още и още.

Дали обаче всички се бяха освободили от злите си помисли? Дали някой не ги е задържал и трупал? Може би ги е поглъщал и се е тъпчел с тях, докато накрая се е изпълнил с омраза и се е превърнал в ходещо, дишащо подобие на къщата на хълма. Дали между тях се разхождаше човешки вариант на онова зловещо място?

„Какво мисля?“ — запита се отново. Нямаше отговор.

След малко Гамаш стана и попита:

— Къде мога да намеря мадам Шове? — Бръкна в джоба си, за да плати сандвичите и напитките.

— Отседнала е в пансиона — отговори Оливие. — Да я повикам ли?

— Не, ние ще отидем при нея. Благодаря.

— Аз не отидох на сеанса — прошепна Оливие, докато връщаше рестото на инспектора иззад дългия дървен бар. — Защото ме беше страх.

— Напълно ви разбирам. В онази къща има нещо.

— И в онази жена.

— Мадлен Фавро ли? — неволно зашепна Гамаш.

— Не. Жана Шове. Знаете ли какво каза на Габри още щом пристигна?

— Какво?

— Тук няма секс за теб.

— Сигурен ли сте? Изглежда странно един медиум да се интересува от такива неща. Това не е…

— Разбира се, че не е истина! Дори… няма значение.

Гамаш тръгна към вратата, но преди да излезе, Оливие прошепна предупредително:

— Тази жена е вещица.

* * *

Тримата полицаи тръгнаха по улицата, която заобикаляше селския площад.

— Нещо не разбирам — призна Лемио. Подтичваше леко, за да не изостава от Гамаш. — Убийство ли е?

— Аз също не разбирам, младежо — каза главният инспектор, след което спря и го погледна. — А ти какво правиш тук? Не съм те викал.

Лемио малко се стъписа от въпроса. Беше очаквал Гамаш да се зарадва, дори да му благодари. Вместо това го гледаше изпитателно.

— Дошъл е да види родителите си за Великден и някакъв приятел от местната полиция му казал за случая — отговори Бовоар.

— Дойдох по своя инициатива. Зле ли постъпих?

— Не, не си направил нищо лошо. Просто искам да водя разследването възможно най-дискретно, докато се убедим, че става дума за убийство — отговори Гамаш.

Усмихна се. Искаше хората му да са инициативни, макар и не чак толкова напористи като този младеж. Скоро ентусиазмът на момчето щеше да охладнее и Гамаш не беше сигурен, че така ще е по-добре.

— Значи все още не сме сигурни, така ли? — попита Лемио и се забърза да догони началника си, който продължи към голямата тухлена сграда на ъгъла.

— Не искам тази информация да се разчува, но жертвата е имала ефедрин в кръвта — обясни главният инспектор. — Знаеш ли за това вещество?

Лемио поклати глава.

— Странно. Обичаш да спортуваш, n’est-ce pas^[4]?

Младият полицай кимна. Едно от нещата, благодарение на които се сприятели с Бовоар, бе тъкмо спортът. И двамата подкрепяха „Монреал Канейдиънс“^[5].

— Чувал ли си за Тери Харис?

— Състезателят по американски футбол?

— А за Шеймъс Ригън?

— Бейзболистът? Играеше в „Лайънс“. И двамата умряха. Четох го в „Ало спорт“.

— Вземали са ефедрин. Използва се в хапчетата за отслабване.

— А, да. Харис припаднал по време на тренировка, а Ригън — на мач. Гледах по телевизията. Беше горещо и всички мислеха, че е получил сърдечен удар. Не е ли така?

— Треньорите им казали да свалят килограми. Затова и двамата започнали да пият хапчета за отслабване.

— Това беше преди две-три години — намеси се Бовоар. — Сега ефедринът е забранен.

— И аз така знам, но може и да греша. Ще провериш ли със сигурност? — обърна се към Лемио главният инспектор.

— Разбира се.

Гамаш се усмихна и продължи напред към красивата сграда на пансиона. Харесваше ентусиазма на момчето. Той бе една от причините да поиска младежа в екипа си. Лемио работеше в полицията на Ковънсвил преди, но го впечатли при последното му идване в Трите бора.

Жертвата на тогавашното убийство живееше в имението „Хадли“.

Озоваха се на широката веранда на пансиона. В миналото триетажната тухлена постройка бе служила като междинна станция за дилижансите от Уилямсбърг до Сан Реми по пътя „Олд Стейдж“. Оливие веднъж му бе доверил, че Габри го накарал да я купи, за да може да се хвали на приятелите си, че е бил „на сцената“^[6].

Вътре ги посрещнаха дървен под, пъстри индиански килими и аристократични избелели тапицерии. Пансионът имаше атмосфера на стара селска къща и предразполагаше към почивка.

Но Гамаш не беше тук, за да си почива. Трябваше да открие какво е убило Мадлен Фавро. Дали бе получила сърдечен удар от вълнение и уплаха? Дали бе вземала ефедрин? Или нещо по-зловещо се криеше зад приятната фасада на Трите бора?

Оливие бе казал, че Жана Шове е отседнала в малката спалня на партерния етаж.

— Стой тук — нареди Гамаш на Лемио и тръгна по коридора с Бовоар.

— Да не се опасявате, че ще се окаже по-силна от нас? — прошепна Жан Ги и се усмихна.

— Не е изключено — отговори съвсем сериозно Гамаш и почука на вратата.