Александра Бракен
Пасажер (7)

Шест

По дяволите, по дяволите, по дяволите…

Ета търкаше студените, солени пръски от очите и бузите си с една ръка, а с другата теглеше предницата на роклята. Не можеше да се отърси от паниката, заседнала току под ребрата й. Корсетът се врязваше така силно в тялото й, че гръбнакът я болеше при всяка глътка въздух. А още по-ужасна бе пулсиращата болка в дясната й длан. Неприятно напомняне за провалената вечеря.

Ако, или по-скоро когато София научеше, че е отишла да вечеря с офицерите и отгоре на всичко се е представила в недопустима светлина, нямаше да я пуска дори до тоалетната сама, камо ли да се разхожда из кораба и да се опитва да спечели екипажа на своя страна. За това и дума не можеше да става.

В началото всичко вървеше добре — или почти добре. Господин Рен, или не, просто Рен, понеже не заслужаваше подобно обръщение — не млъкваше, макар вечерята му да изстиваше, и изсмукваше и малкото й останали силици. Въпреки старанията му да се покаже опитен и обигран, Рен — или Едуард, както се бе опитал да прошепне в ухото й, едва ли бе кой знае колко по-възрастен от нея или пък от Николас.

Ета неволно затисна уста с длан. Николас.

Колкото и да не й се искаше да признае, не можеше да не погледне истината в очите — София се бе оказала права. Ета действително нямаше представа какво е да живееш във време, когато не те защитават нито законът, нито обществото. А току-що бе научила колко безпомощен е човек пред предразсъдъците на другите.

Но Николас очевидно нямаше нужда от помощта й. Майсторски се бе справил със ситуацията — отклонил бе всяка от злобните нападки на Рен и бе съумял, без да каже и дума, да покаже на всички какъв идиот е помощник-капитанът. Нито за миг не изгуби самообладание, въпреки многото провокации.

Приел бе с уморено примирение думите на Рен, отблъскващото му невежество и ненавистта му, дори като че ли ги бе очаквал. А Рен бе имал наглостта да се огледа, сякаш очакваше останалите да се съгласят с него.

Гневът бе нахлул във вените й, така изгарящ, че навярно кръвта й се бе превърнала в киселина. Чела бе безброй книги, уж знаеше какви са били вярванията и нагласите в миналото, но сблъсъкът с тази небрежна, чудовищна жестокост й бе подействал като кофа ледена вода. Очевидно времето и привилегиите я бяха предпазили от същинската грозота на нещата. Хората вярваха на подобни абсурдни аргументи, повтаряха ги най-небрежно. Сякаш не ставаше дума за човеци.

Вкопчи се в перилата и загледа тъмната вода. Гребенът на всяка настръхнала вълна улавяше лунната светлина и за миг проблясваше в сребристо. Заобикаляше я цяла симфония от звуци. Плискането на водата в извития корпус на кораба, плющенето на платната над главата й, глухото думкане на нещо дълбоко под палубата — може би рулят? В началото скърцането на дърво я плашеше, имаше чувството, че корабът всеки момент ще се разцепи на две, но сега й напомняше на апартамента им в Ню Йорк, строен преди войната, който вечно проскърцваше и наместваше старите си кости.

Здравата оплеска нещата.

А нямаше право на грешки. Не и когато животът на Алис зависеше от нея.

Облегна чело на сплетените си пръсти. Щеше ли да се наложи да се извини, задето го е зашлевила? Да измърмори някакво оправдание през стиснати зъби и да се моли да не повърне? Няма да го направя, няма, отказвам. Стисна очи.

— Я се вижте само, истински изпечен моряк.

При звука на дълбокия, плътен глас, Ета побърза да се извърне. А когато видя Николас, изпълненият със страх мехур в гърдите й най-после се спука. Пресметна колко крачки ги делят и го зачака да се приближи. Спря пред нея и прокара пръсти през късо подстриганата си коса. Сетне се взря в лицето й, сякаш се чудеше как да започне.

Ета на свой ред го изучаваше, но така и не успяваше да прочете нищо в изражението му. Николас очевидно се стараеше да не издава емоциите си, ревниво пазеше мислите си.

Ета отклони поглед от лицето му. Май щеше да се окаже права — жакетът, изчеткан и изчистен, като че ли действително му беше единствен. Прилягаше чудесно върху бялата му риза и подчертаваше широките му рамене. При всяка крачка панталоните му се изопваха върху стройните му крака. Висок, мускулест и снажен, Николас излъчваше сила и енергичност, както с гласа си, така и с движенията — премерени, грациозни, напълно в такт с морето.

В самото му присъствието като че ли се долавяше някаква особена сила. Когато спря до нея, Ета се почувства така защитена и стоплена, сякаш отново я бе заметнал с дрехата.

— Стабилно си стоите на краката — поясни той и се загледа някъде нагоре. — Докато стигнем пристанището, ще сте опитен моряк.

— Не знам — отвърна Ета и проследи погледа му към голямата централна мачта до… Нима върху гредата, от която висеше платното, се бе покатерил човек? И по-рано бе забелязала, че моряците се катерят по въжетата като паяци по мрежа, но досега не бе виждала някой да се изкачи толкова нависоко — така високо, че не можеше да различи чертите му. Лицето на моряка бе бледо петно на фона на звездите, пръснати като върху одеяло. Завиваше й се свят само като го гледаше.

— Ще успее ли да слезе? — прошепна тя и едва тогава осъзна, че е сграбчила Николас за ръката. Той замръзна и тихо си пое дъх. Усещаше грубия вълнен плат под пръстите си, дълго след като го пусна и отстъпи крачка назад.

— Ще се справи — отвърна тихо той. — Повечето моряци се катерят по въжетата от деца. Вятърът се усилва и Марсдън свива платната — така намалява площта им и корабът е по-стабилен.

Ета кимна и заусуква ръба на ръкавите си, та поне малко да ги разхлаби. Казал го бе така небрежно, както тя би казала някому, че като малка се е катерила по дърветата в „Сентръл Парк“.

Николас отново скръсти ръце и обърна лицето си към бриза, затворил очи.

— Много ми е неприятно, че съсипах вечерята — пророни Ета. — Но не съжалявам, че го направих. Рен се държа непростимо, да не говорим, че не е прав.

Устните на Николас потрепнаха.

— Уви, вечерята бе обречена от мига, в който наредиха чиниите. А и можете да сте спокойна — попаднали сте сред компания, която толерира физическото насилие. Тук ценим инициативата.

— Досега не бях удряла плесница никому.

— Как ви се стори?

— Щях да се зарадвам повече, ако беше изхвърчал от стола, както си представях — призна тя. — Цяла вечер едва се сдържах да не го направя, но… опасявам се, че поведението ми ще ви създаде допълнителни проблеми.

Николас я погледна изумено. Със закъснение й хрумна, че навярно една млада дама от тази епоха би предпочела да замълчи.

Побърза да поясни.

— Провокираше ви с всяка една реплика. Не знам какво друго може да му хрумне, но се страхувам, че ще намери друг начин да си изкара омразата.

— Е, със сигурност няма да я изкара на вас — отвърна Николас студено. — Не и ако цени кожата си. С най-голямо удоволствие бих му я смъкнал с камшика.

Май не се шегуваше.

— Сигурен ли сте, че не можете просто да го… изоставите на някой пустинен остров с бутилка ром? — попита Ета уж на шега. — Или да опънете една дъска през борда и да го хвърлите на акулите.

— Да го изоставя на пустинен остров? И да го хвърля на акулите? — за нейно смайване, Николас се разсмя. Стана й учудващо приятно. — Изненадвате ме, госпожице Спенсър, струва ми се, че криете пиратско сърце. Искрено съжалявам, че капитан Хол не остана, за да ви разкаже някои от славните си истории.

— Жалко, че се наложи да отпътува — съгласи се тя, доволна, че част от напрежението помежду им се бе разсеяло. — Вие не знаете ли някоя хубава история?

— Далеч не мога да се меря с него в разказваческото майсторство — отвърна Николас — Но може би ще ви е интересно да научите очарователната история за пиратите, които изкормили британски офицер, извадили сърцето му, накиснали го в спирт и го изяли.

Устата на Ета увисна.

— В спирт? Тоест в алкохол? Нима са очаквали алкохолът да подобри вкуса?

— Съмнявам се, че нещо би могло да подобри ситуацията. Но с достатъчно ром и смелост всичко е възможно.

Този разговор бе толкова различен от скованата размяна на реплики на вечеря, че започваше да се съмнява за клопка. Помнеше предупрежденията на София, но пък й бе безкрайно приятно най-после да разговаря с някого, който не се чуди как да я заблуди или да изтръгне някаква информация от нея. Пръстите й, вкопчени в перилата, се отпуснаха и тя се разсмя.

— Как изобщо издържате?

Той се обърна към нея с вдигнати вежди.

— Не съм сигурен какво ме питате.

— Всичките тези правила… — тя пусна перилата, скръсти ръце и се остави на люшкането на кораба. Осъзнаваше, че може би не е особено уместно да споделя подобни разсъждения с него, но същевременно усещаше как я обзема безразсъдство, навярно провокирано от виното. — Не мислите ли, че са твърде много? За какво можем да разговаряме и за какво — не. И къде е позволено да разговаряме. Навярно има и правило, което забранява да разговаряме без придружител, нали?

— Повярвайте ми, госпожице пират, толкова сме се отдалечили от благопристойното поведение, че вече не съм сигурен дали ще успеем да се върнем.

— Мен това не ме притеснява — отвърна Ета обнадеждено. Ако София научеше за този разговор, сигурно щеше да я заключи в каютата и да й подава парченца осолено говеждо под вратата.

Любопитството на Николас като че ли се изостри.

— А какво би казала сестра ви по този въпрос?

Дявол го взел. Ета се напъна да измисли нещо, но колкото повече се бавеше, толкова по-ясно осъзнаваше, че червенината пълзи по шията й.

— Двете със София не сме възпитани еднакво… все още се опитвам да запомня какво се очаква от мен. И очевидно не се справям особено добре.

Николас я погледна объркано.

— Как така… не сте възпитани еднакво…

Как да му обясни, така че да я разбере какво би могла да каже, та да прозвучи смислено през призмата на осемнадесети век?

— Това семейство… дори не знаех, че София съществува, камо ли останалите, докато не дойдоха и не ме отведоха. Нахлуха неканени в живота ми, а сега се налага да играя по правилата им и да правя каквото ми наредят, без значение какво искам и какво мисля. Вече нямам избор.

Николас се извърна и облегна ръце на парапета. Свикнал бе да прикрива мислите си, тъй че Ета не би могла да се досети какво се върти в главата му. Изражението му не издаваше нищо.

— Значи бихте предпочели да се завърнете в Насау, вместо да продължите към Ню Йорк?

Насау! За втори път споменаваха това място. И май нямаха предвид окръг Насау в Ню Йорк, което означаваше, че говорят за… Бахамите?

— Има ли изобщо такъв вариант? Можете ли да ме върнете?

— Не — отвърна той рязко и бледата искрица надежда в гърдите й мигом угасна. — Ще си получа възнаграждението само ако ви отведа в Ню Йорк. — Трябваше да се досети. — Освен ако няма непосредствена опасност за живота ви…

— Ами ако има? — прекъсна го тя. — Ако зависеше от мен, щях да скоча в някоя лодка и да греба по целия път до дома.

— Не говорете глупости — цялото му тяло се напрегна. — Ще минат дни, преди да видите суша, а и нямате и елементарни познания по навигация, нито пък бихте могли да вземете достатъчно вода или храна, за да оживеете.

— Значи сте готов да ме държите тук против волята ми…

— Слушайте, госпожице пират — ръцете на Николас се вкопчиха в перилата, — вие сте мой пътник, така че проклет да съм, ако позволя да ви се случи нещо лошо.

Как ли се очакваше да реагира на пламенните му думи?

— Това поредното правило ли е? — успя да пророни след известно мълчание.

— Не правило, а обещание. Разбера ли, че ви грози опасност от страна на Айрънуд, лично ще ви помогна да избягате. Но ако се опитате да се измъкнете сама, знайте, че ще ида и накрай света, за да ви върна.

Ета усети как шията и бузите й пламват.

— И какво, ще рискувате възнаграждението си?

— Не бъдете глупава. Ще избягаме, след като си получа парите — той поклати глава, но Ета долови известна шеговитост в тона му. — Какви ги говорите, госпожице Спенсър? За такова нещо биха ви накарали да предадете знамената си.

— Нима пиратите се предават? — учуди се тя. — Мислех, че изгарят в пламъка на славата.

— Само некадърните — отвърна Николас и ъгълчето на устата му трепна. — Останалите живеят достатъчно дълго, че да участват в още една война, вече като законни капери.

Ета се насили да се усмихне.

— Ще го имам предвид.

— Но сте права — продължи Николас, като изучаваше ситните белези, с които бе осеяно опакото на ръката му. — По отношение на правилата — в повечето случаи са негласни и не подлежат на коментар.

В началото й бе забавно да слуша как мъжете си разменят любезни думи, при положение че очевидно се ненавиждат. Твърде скоро обаче Рен бе разкрил зловещата страна на монетата — как етикетът ти позволява да нанесеш обида, без да прекрачваш границата на добрия тон.

София го бе описала като игра, но Ета не бе склонна да се съгласи. През първия час от вечерята, покрай тържествените запознанства, вежливия разговор и строгата подредба около масата, се бе почувствала като в оркестър. И като във всяка партитура, и тук имаше строги правила за звучене, за темпо и динамика, стотици изисквания, та мелодията да се разгърне точно така, както бе искал композиторът. Нямаше свобода за игривост, за интерпретация. Именно по тази причина Ета винаги се бе старала да вдъхне определена емоция в изпълненията си, да им придаде индивидуален оттенък. Но съдиите като че ли неизменно оценяваха точното изпълнение по-високо от вдъхновението, по-високо от страстта.

Всъщност и двете метафори — за играта и за оркестъра, не бяха удачни, тъй като предполагаха, че всички участват по собствена воля. Ета обаче подозираше, че далеч не всички горят от желание да са част от този фалш, с изключение, естествено, на онези, които създаваха и се възползваха от правилата.

— Аз лично се опитвам да съществувам извън тази схема, доколкото ми е възможно — каза бавно Николас, сякаш се колебаеше дали да продължи. Гласът му заглъхна и Ета се принуди да се приближи, за да го чува. — Днешната ситуация — вечерята с пленените офицери — е изключение. Нямам нищо против да демонстрирам внимание към хората, с които плавам, понеже ги уважавам и ценя. Но сте права, двуличието уморява. И което е по-лошо, непочтено е.

— Аз пък мислех, че едно от предимствата да си тук — Ета посочи водата, — е възможността сам да създаваш правилата.

— Истината е, че на кораб има далеч повече правила, при това далеч по-строги. Ето например вие спасихте Джак след фиаското с лъжицата, но всички присъстващи знаят, че ще бъде наказан, задето прояви непочтителност към офицер.

— Наказан? Как? — ахна Ета. — Та той е просто дете…

— Когато си на кораб, не можеш да си позволиш лукса да бъдеш „просто дете“ — отвърна меко Николас. — Джак е член на екипажа. Правилата и йерархията са създадени, за да ни помогнат да оцелеем, и всяко си има своя логика и цел, така че да можем да поддържаме ред дори и в най-критични ситуации. Наказанията са тежки, понеже нарушаването на правилата застрашава всички ни.

Ета стисна зъби и отстъпи крачка назад. Преди малко бе споменал за камшик и мисълта, че би могъл да замахне срещу голия гръб на момчето, мисълта как Джак ще се опитва стоически да понесе наказанието пред очите на всички, и то само задето бе направил нещо, което всички копнееха да направят…

— Госпожице Спенсър, най-вероятно ще му намалим дажбите за известно време, нищо повече — отбеляза тихо Николас. — Не се тревожете. Трябва да се научи на дисциплина, но постъпката му далеч не е углавно престъпление.

В думите му се долавяше неочаквана мекота.

— Вас някога… наказвали ли са ви?

Николас кимна и замислено прокара палец по долната си устна. Ета проследи с поглед щедрата извивка на устата му, но бързо си напомни, че изобщо не бива да вдига очи.

Съсредоточи се. Имаш цел. Пръстите й се заиграха с хладната перла на лявата й обеца. За момент усети странно смъдене точно под обецата, сякаш някой бе втренчил поглед в разголената кожа, там, където шията срещаше рамото. Но когато вдигна глава, наблизо нямаше никого, а Николас се взираше в луната.

— Когато бях на неговите години, ми се случваше често. Имах дяволски непокорен нрав, та се налагаше капитан Хол да влага цялото си самообладание, за да не ме удуши, когато го изкарвах извън търпение. Естествено, в крайна сметка му бях дълбоко благодарен, понеже ми даде възможност да стана част от екипажа. Животът на кораба е искрен и непосредствен, принудени сме да загърбим всякакви маловажни неща. Неща, които имат значение само за неопитните моряци. Тук е важно какво умея и как постъпвам. Същото важи и за Джак. А и освен военнопленниците, всеки е тук по собствена воля.

Макар да не бе пояснил, Ета имаше чувството, че тези „неща“ са свързани с цвета на кожата му.

— Наистина ли не напуснахте Насау по собствено желание? — попита той след кратко мълчание, очевидно достигнал до някакво заключение.

— Наистина. — Меко казано. Ета въздъхна и преметна плитката си през едното рамо. Вятърът се бе усилил и гонеше измъкналите се кичури във всички посоки.

— А неприветливата ви спътница едва ли улеснява положението ви.

— Спътница — повтори Ета и се изсмя сухо. Николас явно не желаеше да произнесе името на София.

Той затвори за миг очи, сетне подхвана решително.

— София Айрънуд с удоволствие би отрязала крайниците ми, би ги осолила и хвърлила на прасетата. Би предпочела да умре, преди да признае, че сме от един род, камо ли че имаме нещо общо, освен омразата ни един към друг.

Думите му сякаш я зашлевиха като солена вълна, като студена плесница.

От един род.

Семейство.

Тоест…

Тя отстъпи назад и се втренчи в профила му, понеже Николас отказваше да срещне погледа й.

Естествено. Естествено_ — защо не се беше сетила по-рано?_

Виждала съм гнилата му душа.

Знам каква подла свиня е.

Нима София щеше да каже нещо толкова злостно за човек, когото познаваше бегло? А и той самият неведнъж бе споменал Айрънуд — „дядото“ на София, при това с по-особен тон, сякаш не ставаше дума за случаен познат. София го познаваше, понеже беше един от тях.

Пътешественик.

Но пък… стоеше до нея в привичната стойка на моряк, реагираше на всяка промяна във вятъра и вълните, сякаш бе роден на кораб. При положение че от дете обикаля моретата, тогава кога…?

Тя отстъпи още една крачка назад, съвсем объркана.

— Тя действително не ви е казала нищо — отбеляза равно Николас. — Не се изненадвам.

— Вие… — Ета се насили да събере разпокъсаните си мисли. — Вие също нямаше да ми кажете, нали? Имате ли представа какво ми беше? Колко по-добре щях да се чувствам на вечеря, ако знаех, че имам съюзник? Господи, нищо чудно, че се намесвахте всеки път, щом обърках нещо. Чисто и просто ви се е налагало.

— Естествено, че ще се намеся — съгласи се Николас изненадано. — Законите ни, а и здравият разум диктуват да пазим тайната. Това би трябвало да го знаете.

В този момент Ета осъзна, че планът й няма да проработи. Дори да успееше да привлече на своя страна целия екипаж, никой нямаше да се опълчи на волята на Николас. А неговата съпротива нямаш да успее да сломи с чар или аргументи — всъщност дори не беше сигурна, че притежава чар. Николас не бе просто наемник, гравитиращ в периферията на галактиката на име Айрънуд. Беше един от тях.

— Когато ви обучаваха… — започна той.

— Никой не ме е обучавал — викна Ета, изгубила търпение. — Дори не знаех, че мога да пътувам във времето, докато София не ме бутна в… прохода или както там го наричате!

— Бутнала ви е? — Николас се извъртя към нея с пламнали очи. — Искате да кажете, че досега никога не сте пътували?

— Никога не съм пътувала, никога не съм чувала името Айрънуд и вероятно никога няма да се върна у дома. А онези дори не са ми роднини — наложи се да убият човек, когото обичах, за да се доберат до мен!

Николас изруга цветисто под нос и за миг й обърна гръб.

— Дори не сте знаела, че притежавате дарбата? Сигурно здравата ви е прилошало от пътуването. Нищо чудно, че никой от екипажа не ви е видял — навярно дни наред сте били в безсъзнание.

Да й е прилошало от пътуването?

Не, не биваше да се разсейва, не и сега.

— Не се правете, че не знаете — тросна му се тя. — Двамата със София…

— Не! — прекъсна я той остро, дръпна я към себе си и пристъпи назад. Пред стреснатия й поглед светът внезапно отново доби очертания и Ета забеляза, че Рен и Чейс вървят към люка за долната палуба. — Не ни слагайте под общ знаменател. Айрънуд не спомена нищо такова в писмото си. Предположих, че вика двете ви със София, за да ви възложи някаква задача. Нямам навика да отвличам хора, госпожице Спенсър.

— Само чужди кораби и чужди екипажи, така ли?

Веждите му се вдигнаха и за миг й се стори, че ще се усмихне. Това я поуспокои, но само донякъде.

— Нищо друго ли не пишеше? Примерно защо иска да ме види?

— Не. От мен се искаше да превзема „Ардънт“ и да ви отведа в Ню Йорк преди 21 септември. Исусе — измърмори той и несъзнателно разтърка тила си. — Първия път, когато излязох от прохода, нападнах един автомобил с чадър и едва не се подмокрих от ужас. Та като казвам, че се справяте добре, комплиментът ми е съвсем искрен.

Трудно й бе да си представи, че Николас би могъл да се уплаши от нещо.

— Трябваше да ми кажете — прошепна тя. — И вие сте Айрънуд, нали? София спомена и за други кланове, но…

— Ще ми се да можех да кажа, че не съм — отвърна той и горната му устна се изви в отвращение. — Отдавна не общувам с тях. Поддържаме изцяло делови отношения. Не пътувам, не се подчинявам на Айрънуд, гледам да нямам нищо общо с тях. И когато тази операция приключи, ще направя всичко възможно пътищата ни никога повече да не се засекат.

Нещо не беше както трябва. Щом толкова мразеше Айрънуд, че буквално съскаше от злоба по техен адрес, защо се бе съгласил да работи за тях? И защо, при положение че можеше да пътува където си поиска, живееше в такова враждебно време?

Джак бе споменал, че Николас и Чейс са отгледани от Хол, а и самият Николас бе споменал, че кръстосва моретата от малък. Тогава кога е пътувал?

Не пътувам, не се подчинявам на Айрънуд, гледам да нямам нищо общо с тях.

И по-интересното: защо беше спрял?

Усещаше, че Николас се отдръпва — не просто потъваше в мислите си, но и инстинктивно отстъпваше назад, към капитанската каюта.

— И при все, че знаете какви са… отказвате да ме върнете, така ли? Знаете ли къде е проходът, през който ме е превела София? В Насау?

— Корабът е отплавал от Насау, така че е логично и проходът да е там някъде, но… — той поклати глава. — Никога не съм разполагал със списък на проходите и координатите им. В коя година сте родена?

Струваше си да му каже, дори само за да види слисаната му физиономия.

— А уж нямало проход, който да отива отвъд Втората световна война. Така поне смятат всички. Естествено, знам, че има множество древни проходи, които така и не са картографирани, никой не знае къде отиват. Може би и вашият е един от тях. Към кое семейство принадлежите?

— Линдън. Ако може да се вярва на София.

Отговорът й отново го изненада.

— Линдън? Сигурна ли сте?

— Възможно е да ме е излъгала, естествено, но пък спомена името на майка ми, Роуз — Ета се взря в изражението му. — Чували ли сте нещо за нея?

Николас издиша бавно през нос, без да я поглежда.

— Че кой в нашия малък свят не е чувал за Роуз Линдън? Единственият пътешественик, успял да надхитри Айрънуд. Откраднала нещо от него и изчезнала безследно. Господи, тогава каква сте вие? Разменна монета? Защо не е отвлякъл нея, щом е намерил и двете ви? Тя жива ли е?

Ета кимна, решена да изкопчи колкото се може повече информация.

— Какво друго знаете за нея? Знаете ли изобщо нещо?

— Само че оставила разбито сърце след себе си. Огъстъс Айрънуд, син и наследник на Сайръс, я търсил в продължение на години. Едва не полудял — Николас поклати глава, а когато проговори отново, думите му прозвучаха изненадващо тържествено. — Ще се погрижа да се върнете в своето време. Ако старият е решил да ви използва за стръв или за да сплаши Роуз, ще ви измъкна при първа възможност и сами ще потърсим прохода.

Ета трепна от разочарование. Ако. Мразеше тази дума. Ако и само ако се окажеше изложена на опасност, едва тогава щеше да й помогне. Естествено, едва ли щеше да обърне кораба само защото я бе съжалил — от една страна, не знаеше къде да я отведе, а от друга — щеше да получи добри пари, ако изпълнеше заръката на Айрънуд. Но колкото и да бе глупаво, Ета се бе надявала. Сторило й се бе, че долавя нещо в колебанието му. Стомахът й се сви на възел.

— Споменахте, че някой е загинал. За кого става дума?

Първите думи, които понечиха да излязат от устата й, бяха лъжа и Ета се възневидя заради готовността да се възползва от удобството и леснината на фалшивата история, вместо да смъкне превръзката от раната и да й позволи да прокърви наново, да излее всички горчиви чувства и объркани мисли по повод цигулката. Но от друга страна, тази странна откровеност, която се бе установила помежду им, й допадаше — нещо истинско и солидно, достатъчно стабилно, та да може да се опре на него, при положение че отвсякъде я заобикаляха лъжи и тайни и всяка я теглеше в различна посока.

— Не ви е било лесно — отбеляза тихо Николас, когато Ета приключи. — Съжалявам. Канех се да ви попитам дали искате да потърся цигулката, за която спомена господин Гуд. Може би ще се почувствате по-добре.

На Ета й прилоша само при мисълта да хване лъка.

— Напротив. Не мога… в момента не бих могла да свиря. Не и преди да съм успяла да я върна.

Николас отвори уста като да каже нещо, но замълча и поклати глава.

— Какво има?

— Искате да спасите учителката си? Алис? Да промените миналото?

— Знам как звучи, но тя бе невинна, не заслужаваше да умре, още по-малко заради мен.

Николас въздъхна тежко с такова състрадание, че стомахът й се преобърна. Ета вдигна ръка от перилата, ала точно в този миг силен порив на вятъра блъсна кораба и палубата рязко се наклони надясно. Подметките на обувките й бяха твърде меки, твърде хлъзгави, усети как единият й крак поднася…

Една ръка обви кръста й, дръпна я назад към непоклатимата, топла котва, наречена Николас. Лицето й се оказа заровено в рамото му, ноктите й се вкопчиха в гърба му. В крещящата тишина чуваше само собственото си дишане, усещаше думтенето на сърцето си, скрито под пластовете плат и топлина.

Дръпна се назад, смутена, решена да не обръща внимание на ръката му, обгърнала плътно талията й. Николас побърза да се пошегува.

— Внимавайте — прошепна и сведе поглед към лъснатите си обувки. — Това ми е последният чифт.

— Още ли сте там?

Чейс. И двамата с Николас подскочиха стреснато.

— Следващата вахта ще започне всеки момент. Най-добре да изпратим дамата до каютата й. — Стоеше на известно разстояние от тях, край люка, скръстил ръце. Нямаше как да различат изражението му в тъмнината, но така и не помръдна, докато Николас не се отдръпна от Ета, сплел ръце зад гърба си.

— Време е да се оттеглите, госпожице Спенсър — заяви Николас. — Ще ви придружа до каютата ви.

Не я хвана под ръка, нито й предложи ръката си. Напротив, държеше се на разстояние и продължаваше да стиска ръце зад гърба.

Струваше й се, че разбира как са се чувствали моряците на „Ардънт“, докато са ги водили надолу към търбуха на кораба, без да знаят кога и дали ще им позволят отново да видят слънцето, звездите, небето. Така и не бе оценила тази кратка глътка свобода. А сега, под зорките погледи на София и екипажа, щеше ли да успее отново да говори с Николас, преди да пристигнат в Ню Йорк?

Като че ли и той мислеше за същото.

— Ще стигнем Лонг Айлънд след десетина дни. Може и по-малко, ако вятърът е благосклонен. Радвам се, че имахме възможност да поговорим — опасявам се, че госпожица Айрънуд няма да ви изпусне от поглед, щом се пооправи.

Пред вратата на каютата Ета спря за миг. Николас, чиято каюта бе от другата страна на коридора, също спря.

— Мога ли да ви попитам нещо? — прошепна Ета.

Той кимна, а очите му блеснаха под светлината на лампата. Ета си пое дълбоко дъх, вдиша миризмата на сол и восък и се замисли как точно да формулира въпроса си.

— Щом можете да пътувате където поискате… или поне в което време си поискате — започна тя предпазливо, — защо държите да живеете точно в тази епоха? Където се отнасят с вас така отвратително?

— Погрешно смятате, че имам избор — отвърна той. — Лека нощ, госпожице Спенсър. Спете добре.

С тези думи той влезе в каютата и затвори плътно вратата зад себе си.