Александра Бракен
Пасажер (17)

Шестнадесет

Николас си помисли, че тайната на успешното преминаване през проходите и безопасното приземяване от другата страна се крие в положителната нагласа и доброто равновесие.

Прекрачиш ли уверено прага, трептящият въздух те побутваше съвсем леко, така че излизаш от другата страна с лека засилка, вместо като изстрелян от оръдие. Тъмнината и неприятното стягане нямаше как да се избегнат, но ако знаеш какво да очакваш, умът успяваше да се нагоди.

Ета изохка тихо, когато краката й удариха земята, и двамата внезапно се оказаха обвити от хладен, сух въздух. Николас неволно я стисна за ръка, докато се ориентират къде са попаднали.

Този път не бяха на ръба на скала. Не ги бяха застреляли, нито проболи с меч или щик. Не се бяха озовали в пълно с крокодили блато, нито насред пренаселен пазар или горяща сграда. Би трябвало да се чувства благодарен. За съжаление, чувстваше се напълно смазан.

Нямаше как да разбере колко е часът, ясно бе единствено, че е нощ — навярно същата, в която бяха напуснали Камбоджа. До слуха му достигнаха далечни гласове, приглушени от разстоянието или изречени на непознат, напевен език, който не разбираше. Струваше му се, че въздухът е подправен с аромата на най-благоуханни и редки подправки, при това така щедро, че почти усещаше вкуса му върху небцето си. Ветрецът носеше странни миризми, едновременно познати и непознати — на топлата пот на товарни животни и на пушек, примесени с нотки на опияняващ цветен аромат.

Скоро очите му привикнаха с тъмнината и той започна да различава формите около себе си. Помещението бе просторно. В отсрещния край имаше богато резбовано дървено легло, а също и нещо като писалище или може би маса — така бе отрупано с предмети, че му бе трудно да прецени.

Ета се завъртя из стаята и внезапно дръпна чаршафа, с който бе покрит един от столовете. След миг дръпна и втори и разкри ниска масичка, затрупана с вестници и книги.

— Нечий дом? — предположи Николас. Входът на прохода продължаваше да бучи зад гърбовете им. Звукът така и нямаше да заглъхне съвсем, но след около час щеше да започне да отслабва.

— Май да — съгласи се Ета и пристъпи към леглото. — Виж, кибрит — вдигна малка кутийка. — Виждаш ли свещи?

По негово време кибритът бе непознат, но Джулиън му бе показал как се ползва — как да удари тънката клечица в грапавата ивица. Хитра работа. Докато се радваше на този малък лукс и пърлеше пръсти в опит да запали няколкото полуизгорели свещи, Ета тръгна към прозорците, закрити с капаци.

— Недей… — той я хвана за ръката. — Изчакай.

Не биваше да рискуват да ги види минувач.

Ета отстъпи, вдигнала ръце.

— Добре, добре. Да запалим ли огън?

Николас хвърли поглед към малката камина, но поклати глава. Нямаше да е зле да си осигурят още малко светлина, но димът можеше да привлече нежелано внимание.

— Засега не. Ако ти е студено, аз ще те стопля.

Ета се засмя и го побутна игриво. Жегна го смътно разочарование, а сетне и изненада при вида на светналите й очи, блеснали като пламъчетата на свещите.

Престани, нареди си той и дръпна следващата покривка — отдолу се показа кожено кресло с доста европейски вид. Нима има значение, че и тя чувства същото, че го гледа сякаш бе най-голямото богатство на света? Защо бе толкова нетърпелив да й отдаде сърцето си, след като знаеше, че нямат бъдеще?

И въпреки това образите, които нахлуваха неканени в съзнанието му, не му даваха мира, проблясваха като слънчеви лъчи върху тиха вода — споменът как тялото й се разтапя под ръцете му, вкусът на устните й — на дъжд и пръст и неописуема сладост…

В стаята имаше безброй огледала и портрети в рамки, покрити с платно, свалени от кукичките си и облегнати на стената. Английски дами от неговото време, напудрени и нацупени, френски принцеси, потънали в коприна, страстни испански красавици. Очевидно собственикът на къщата ценеше красотата и всячески се опитваше да се заобиколи с нея, да я притежава. А най-много от всичко като че ли обичаше пейзажи със зелени пасища. Николас обърна следващата картина и направи отвратена физиономия… поредната сцена с кротки овчици на покрита с цветя поляна.

Обърна гръб на картините и се насочи към нещо продълговато, прилично на покрита с платно пейка. Дръпна платното и се озова на сантиметри от разтворената паст и дългите, заострени като нокти зъби на грамаден тигър.

Николас се препъна и падна назад върху пъстрия килим, просна се по гръб напълно зашеметен, а отгоре му се посипа дъжд от ситни прашинки.

— Ето че най-после ще видиш тигър отблизо — Ета го заобиколи и понечи да мине напред. Ръката му се стрелна и сграбчи глезена й като менгеме. Това момиче бе лудо, ако смяташе, че ще й позволи да направи и една крачка…

— Препариран е — тя го погледна с развеселена усмивка. — Колкото и отвратително да звучи, кожата му е свалена и натъпкана с пълнеж, та да изглежда като жив. Ето, виж.

Николас си пое рязко дъх, а Ета най-небрежно погали главата на тигъра. И действително, тигърът не трепна. Дори не мигна. Беше мъртъв.

— Според теб какви са шансовете и майка ти да е мъртва и препарирана?

— Доста големи, мен ако питаш — Ета му показа снимка на възрастен мъж, облечен като изследовател от началото на двадесети век, с пушка в ръка. Тигърът лежеше в ботушите му, а до него се усмихваше малко русокосо момиченце, което силно напомняше на жената от снимката на Сайръс. Роуз.

Май се досещаше от кого Ета бе наследила нехайното си отношение към опасностите.

Тя се поколеба за миг, преди да прокара ръка по извития гръбнак на животното. Козината му бе оранжева, нашарена с красиви черни ивици чак до лапите. Николас, който така и не бе зърнал тигъра в джунглата, го заоглежда с почуда. Чел бе за менажериите в Европа, виждал бе описания и гравюри на екзотичните зверове, но да види сам, с очите си…

И все пак, редно ли е да отнемеш живота на такова силно животно, само и само да си повишиш самочувствието?

— Това май обяснява връзката на мама с Камбоджа. Аз пък се надявах, че Бенджамин Линдън е бил будист. Хубавичко ще я скастря за тая работа — зарече се Ета и потупа нежно главата на звяра. — По мое време тигрите са застрашен вид.

Аха… ясно.

— Възрастният господин вероятно е прадядо ти, поне доколкото сме наясно с детството на Роуз — отбеляза Николас и й подаде снимката. Ета присви очи и прокара палец по прашната повърхност.

— Личи му — каза тихо, вгледана в лицето на Бенджамин Линдън. — Има нейните очи. Нейната уста.

Черти, които и тя бе наследила. Снимката едновременно я радваше и натъжаваше — най-после се бе натъкнала на доказателство за съществуването му, доказателство, че е имала и други роднини, освен майка си.

— Алис е права. Трябвало е да я унищожат — измърмори тя.

— Астролабията ли? — попита Николас след кратко колебание.

Тя кимна и чувството за вина, примесено с мрачни предчувствия, нахлу във вените му като тежка отрова. Предпочиташе да избягва темата, вместо да се замисля за предателството си, вместо да си представя разочарованието на Ета, когато Николас предаде инструмента на Айрънуд.

— Няма да можеш да я използваш — побърза да изтъкне той.

А и Айрънуд никога няма да ти позволи да избягаш. Нито ти, нито майка ти.

— Така е, знам, но не виждам изход, който да не предизвика огромни последици. Имам още няколко дни… не са много, но все пак… Трябва да измисля как да спася мама, без да връщам астролабията на Айрънуд — отвърна Ета, досетила се какво си мисли Николас. — А после ще трябва… да изчезнем.

Сърцето му остро се сви при тази дума.

— А цигулката? Концертите?

— Няма друг вариант, освен непознато бъдеще, каквото дори не мога да си представя.

Николас сви колене и ги обгърна с ръце. Дълбоко в себе си долавяше, че Чейс е прав, че двамата с Ета си приличат. Но от време на време, както сега например, когато Ета небрежно подхвърляше идеи, които той не разбираше, а му бе неудобно да пита, осъзнаваше с пълна сила колко различен бе произходът им, до каква огромна степен светът на всеки от тях бе оформен от мястото и епохата, в която бяха родени. Та тя знаеше неща, които той дори не можеше да си представи. Какво би могъл да й даде, освен няколко урока по история?

Излъгал бе, когато й каза, че не иска да знае какво предстои. Напротив, искаше. Дори ако това означаваше да живее със знанието за всичко, което липсва в живота му. Някаква непозната потребност се надигаше у него, потребност, която от дете бе свикнал да пренебрегва, но сега започваше да настоява за вниманието, от което винаги я бе лишавал.

Искам да знам. Искам да търся. Искам да откривам.

За пръв път, откакто Хол го бе отвел от студената, ужасна къща на Айрънуд, Николас усещаше полъха на нови ветрове, ветрове, които носеха промяна, които го тласкаха в нова посока. Можеше да има всичко, за което копнееше, дори и без собствен кораб — проходите можеха да го отведат навсякъде, където пожелае. А тя — жената, за която копнееше — щеше да е до него.

Погълнат от тези мисли едва сега забеляза кожения бележник с емблемата на рода Линдън, паднал на земята до масичката. Страниците бяха празни, още чакаха да бъдат запълнени с дати и спомени. Чакаха описанията на пътешествия във времето.

— Тази къща явно е принадлежал на семейството ти. Айрънуд е конфискувал имущество на другите кланове, но е възможно да не е знаел за нея.

Ета бавно се завъртя, бавно огледа стаята, вдиша въздуха, сякаш се опитваше да се слее с нея.

Николас сведе поглед към бележника в ръцете си.

Можеше да се върне в „Гургулицата“, макар да се съмняваше, че ще намери торбата и вещите си недокоснати. Ако старецът смяташе, че би могъл да ги използва, за да го манипулира, то със сигурност ги беше прибрал. Не, щеше да намери Чейс и Хол, да ги уведоми за намеренията си, а после…

Ще замина.

Обичаше първичната красота на морето както нищо друго на тоя свят. Дори когато морето му се гневеше, дори когато му напомняше за собствената му незначителност в лицето на бурната си ярост. Морето чакаше търпеливо, чакаше онези мъже, които бяха достатъчно смели, за да покорят блестящата му шир, мъже, които бяха готови да го използват, за да открият богатство, земи, себе си. Нима неговото време не криеше непознати места, острови и ледени кралства, които тепърва трябваше да бъда открити, пътища, които да бъдат очертани, за да скъсят разстоянията между цивилизациите? Нима подобно призвание нямаше да заглуши болката, която се разгаряше в душата му при мисълта, че тази следа бе последната, че това търсене, това кратко пътешествие през страха и чудесата наближаваше своя край?

Не — помисли си той и прокара опакото на ръката си през челото. Кой ще се чувства удовлетворен да броди из четирите краища на един малък свят, когато може да разполага с всичкото време? — Разбира се, че не.

— Я виж ти… — наруши мислите му Ета и приклекна до него.

— Какво има?

Тя се пресегна към нещо облегнато до задните лапи на тигъра.

Някакво създание, което приличаше на голям плъх или мишка, само че изправено на задните крака, обуто в червен брич с жълти копчета… с обувки… И ръкавици?

Ета го отупа от праха и най-неочаквано го притисна към гърдите си.

— Нещо, на което май не му е тук мястото — предположи Николас.

Тя кимна, върна препарирания гризач на пода и се захвана да смъква и останалите чаршафи, като ги хвърляше на земята. Така, както бе седнал на земята, пред Николас се разкриваше чудесна гледка към долната половина на босите й нозе. Жените от неговото време неизменно бяха покрити от главата до глезените, та му се бе наложило да впрегне цялата си воля и чувство за чест, за да не се зазяпва в изумително гладката кожа, която се разкриваше пред очите му от два дни насам.

Импровизираната превръзка бе започнала да се смъква и отдолу се показваше зачервената драскотина. Трябваше да… какво му бяха обяснявали за микробите и болестите? Да я… стерилизира с някакъв алкохол. Да я превърже с чисто парче плат и да се моли на Бог да не й остане белег.

Когато Ета се обърна към него и се облегна на писалището, Николас забеляза умората и изненадата, отпечатани дълбоко върху нежните й черти.

— Какво има?

Ета сви рамене.

— Не мога да чета мислите ти — отбеляза той. Тази къща принадлежеше на непознат и докато не се уверяха, че е собственост на семейство Линдън и че друг не можеше да я намери, Николас не би могъл да се отпусне.

Ета се усмихна леко.

— Понякога ми се струва, че можеш.

Вярно бе, че мислите им често се движеха в една и съща посока, но имаше моменти, в които Ета му се струваше точно толкова загадъчна, колкото звездите в небето. Изправи се и се приближи към нея.

— Не знам защо се разстройвам — подхвана тя, а пръстите й се заиграха неспокойно с краищата на панделката, с която Николас бе прибрал косата й. Той дръпна ръката й и я стисна между дланите си. Струваше му се толкова превъзбудена и настръхнала, че се опасяваше да не излети през прозореца. Освен това усещаше главозамайващото цветисто ухание, което го побъркваше, навяваше му мисли за копринен нощен въздух, за натежала като опал луна, а също и… — Всички пътешественици ли са такива? — тя посочи стаята около тях със свободната си ръка. — Колекционери? Туристи в далечни епохи? Пътуват, за да се позабавляват и да съберат сувенири, с които да се хвалят пред приятелите си? Да трупат чужди спомени — тя вдигна парче пергамент. — Погледни, някой си е купил билет за „Титаник“, а отсреща има сандък с надпис „Помпей“, който отказвам дори да отворя. Има ли смисъл в цялата работа, освен да се развличат? София твърди, че защитават линията на времето, но на мен ми се струва, че защитават единствено собствените си интереси.

Действително изглеждаше сякаш стаята е колекция от трофеи от един разпилян живот. Предметите нямаха нищо общо помежду си, освен, разбира се, очевидната прилика — че принадлежаха към различни епохи. Причудливи часовници със съвършено изчистени линии, закачени по стените мечове, порцеланови фигурки, копринени халати и одежди, които надминаваха и най-необузданите му фантазии, стари вестници и бюлетини, съвсем пожълтели — всичко това лежеше едно до друго, сякаш присъствието му бе най-естественото нещо на света. Семейното богатство или семеен музей.

— Че какво лошо има в това? — попита Николас. — Забавленията са привилегия, която малцина могат да си позволят. Но със сигурност не е престъпление. Струва ми се, че и ти самата усети вълшебството на пътешествията. Нима това не е жажда за знания?

— Възможно е — отвърна тя. — Но ми се струва, че не с тази цел са създадени проходите. Градили са ги цели поколения пътешественици, нали така? Как са разбрали как да го правят и защо са спрели?

Николас пусна ръката й. Трябваше някак да насочи разговора към по-безопасна тема. Уви, Ета бе твърде умна, със сигурност щеше да прозре подлостта му, когато изтръгнеше астролабията от ръцете й. Вече му бе пределно ясно, че няма намерение да я върне на Айрънуд, напротив, очевидно възнамеряваше да я задържи за себе си, колкото и опасен и дързък да беше този ход, че ще се опита да я използва, за да се върне в своето време и сама да спаси майка си. И макар да се възхищаваше на смелостта й и да се ядосваше на безразсъдството й, Николас бе длъжен да я накара да разбере колко е наивно да вярва, че би могла да избяга от Айрънуд. Бягството на Николас можеше да бъде оправдано — последвал бе Ета, както му бе заръчано — и навярно щеше да остане без последствия, стига да се завърнеше с астролабията. Но нима Ета можеше да е сигурна в прошката му, след като възнамеряваше да му се опълчи?

Вероятно щеше да го намрази, задето я бе измамил. Но макар да бе готов да се примири с омразата й, не можеше да се примири с мисълта, че винаги ще е в опасност. Че Айрънуд ще стъпче свежия цвят на живота й и ще го погребе. Това бе единственият начин да я спаси, да спаси майка й и собственото си бъдеще, така че никой да не загине.

И Ета щеше да го разбере. Макар и след време.

Или поне така се надяваше.

— Защо, мислиш, са решили да пътешестват? — погледът на сините й очи бе мек и отнесен.

Ако друг бе задал въпроса, Николас навярно щеше да свие рамене и да замълчи, но Ета искрено се интересуваше от мнението му. А Николас напълно разбираше това желание да чуеш другия, да разбереш мислите му.

Желание. Умората бе смъкнала всички прегради, оставила му бе само най-първичните инстинкти. Копнееше за устните й, за докосването й, за доверието й, за ума й.

Да проникне в мислите й. Да бъде до нея. С нея. Невъзможно — напомни си той.

Май бе истински късмет, че не можеше да срещне себе си в миналото, защото се изкушаваше да се върне и да си тегли куршума, преди да сключи проклетото споразумение с Айрънуд.

— Кой мъж би устоял на изкушението за богатства, които само чакат да бъдат намерени? — той прокара палец по резбования ръб на дървеното писалище. — И коя жена? — добави, сетил се за София.

— Може би е така — отвърна бавно Ета и се обърна да разгледа документите на писалището.

— Не си ли съгласна?

— Не казвам, че не съм съгласна. Сигурна съм, че за мнозина от тях мотивът е бил именно такъв, особено за по-късните пътешественици. Но първите не са знаели какво ще намерят, нали така? Нужна е много смелост, за да се хвърлиш с главата надолу в неизвестното.

— Или страх и принуда — отвърна той многозначително.

Тя се разсмя.

— Съмнявам се това да ги е подтикнало… Или поне се надявам да не е било така. Та това са хора, които са преодолели невъзможното — намерили са начин да заобиколят всички закони на физиката. Открили са нови светове. Вероятно са се възприемали като откриватели или учени. А може би са считали, че са призвани да разберат какво ни очаква и да направят нужните промени. — Ета започваше да се пали, думите й звучаха все по-въодушевено. — Може би Алис е права — предизвикали са твърде много промени и нещата са излезли извън контрол.

— Призвание? — Николас не успя да прикрие ироничната нотка.

— Защо не? Не ти ли се вярва?

— Вярвам, че човек сам избира целите и посоката си, а не че съществува предначертан път, който само чака да стъпя на него.

— Значи, не смяташ, че си призван да плаваш с кораб?

— Не. Това бе единствената възможност, която ми бе предоставена. И в един момент видях, че ако положа нужните усилия, бих могъл да постигна нещо.

Странно как бе успял да сведе неясните си мисли до тази простичка истина.

— Харесва ми — продължи той, като се размърда неловко под изпитателния й поглед. — Харесвам предизвикателствата, пред които те изправя морето на всяка крачка. Морето ми позволи да видя много повече, отколкото съм мечтал, а и постоянно подхранва жаждата ми да видя още и още. И по някаква случайност се оказа, че ме бива в занаята. Но това не променя факта, че занаятът ми бе избран от друг. И този друг не е Божията ръка.

Ако Хол имаше някакъв бизнес нюх, щеше да цани Николас като чирак при някой търговец и да прибира припечеленото от него дотогава, докато Николас успееше да спести достатъчно, че да откупи свободата си. Вместо това още от самото начало свободата на Николас бе факт, а не непреодолимо препятствие, така че изобщо не му се бе налагало да се замисля по този въпрос. Семейство Хол ненавиждаха робството като институция — не само заради унижението на робите, но и заради вредното му въздействие върху робовладелците.

Като капитан Николас щеше да има възможност да се издържа, а също и да се докаже пред света. Като собственик на своя компания и на богатство, което надминаваше мечтите му, би могъл да остави свой отпечатък върху света.

Кажи й — заповяда си и ръцете му неволно се свиха в юмруци. — Кажи й истината, проклето копеле.

— Винаги съм смятала, че имаш ли талант за нещо, значи, именно с това трябва да се занимаваш — отбеляза Ета. — Аз самата точно така се забърках с цигулката.

— И смяташ, че цигулката е твоето призвание? Значи, все пак ще доведеш нещата до край?

Ръката на Ета, посегнала към лъскава дървена кутийка, която бе изровила изпод купчина дневници, замръзна.

— Мисля, че да…. Макар да не съм сигурна, че е възможно на този етап. Животът ми се промени из основи. Не знам дали изобщо бих могла да се върна към предишното си ежедневие. Но… може би и мен ме очаква нещо ново — нещо, което дори не съм си представяла досега.

Нещо, което не съм пожелавала досега.

— Бъди спокойна — отвърна Николас след кратка пауза, — на моя кораб винаги ще има място за теб.

Лицето й се озари от прекрасната й, мъдра усмивка.

— Ще ми позволяваш ли да се катеря по въжетата? Да свивам платната?

Той се изсмя гръмко.

— Категорично не!

Тя също се засмя.

— Изобщо не можеш да ме спреш.

Въпреки строгите гласове, които ехтяха в главата му и настояваха да прояви здрав разум, да се вслуша в собствения си съвет и да не задълбочава собствената си болка, Николас се пресегна и отметна кичурче коса от лицето й.

Мили боже, когато го погледнеше с този поглед, имаше чувството, че е пристъпил в синьо-бялата сърцевина на пламък. Тъмните й зеници се разшириха, зъбите й прехапаха ъгълчето на устните и в главата му неочаквано отекна мисълта, че ако някой трябва да хапе тези устни, то това бе само той и никой друг.

Той се смръщи и се дръпна назад с усещането, че едва е изплувал от дъното на океана.

— Какво… какво точно се очаква да правим тук?

— Не знам — отвърна Ета с дяволита усмивка. — Толкова си привлекателен, че на моменти напълно си губя ума.

Николас се обърна, уж да огледа стаята, но най-вече за да скрие усмивката си.

— Отсреща има някакво писалище. Не е изключено вътре да има нещо полезно, което да ни подскаже къде се намираме — предложи той. — Аз ще надникна в сандъка.

Ета кимна и запрехвърля купчините документи с подновен ентусиазъм. Тежкият дървен сандък с железен обков беше отключен, но освен няколкото торбички с лавандула, които все още излъчваха нежен аромат, вътре имаше само одеяла. Чу се остро издрънчаване и Николас стреснато се обърна — Ета се бореше с долното чекмедже на писалището.

Тя духна кичур коса от очите си.

— Заключено е.

Николас опита да го отвори, но макар да приложи цялата си сила и тежест, успя единствено да счупи металната дръжка.

— Ти какво, мислиш, че не знам как се отваря чекмедже, ли? — тя дръпна счупената дръжка от ръката му и поклати глава. — Защо ще оставят всички тези неща навън, та всеки да може да ги види, а ще заключат единственото чекмедже в стаята? Какъв е смисълът?

— Защото — чу се копринен глас откъм сенките — не всеки разполага с ключ.