Александра Бракен
Пасажер (13)

Дванадесет

— Нямам чай да ви предложа, но и без това няма нито мляко, нито захар. Проблеми с продоволствието. Много съжалявам.

Алис ги поведе към гостната стая и им направи знак да седнат на твърдото канапе във викториански стил. За миг се скри някъде и Ета надникна в коридора, за да се увери, че не е изчезнала. Алис се върна с чаши вода и няколко сухара.

— Наред ли е всичко? — попита ги тя.

Ета се насили да откъсне очи от нея и вместо това се загледа в картината над камината — импресионистично изображение на поляна с макове — и устните й неволно се разтегнаха в усмивка. Тази картина бе пропътувала ведно с богато украсената си, позлатена рамка отвъд океана до апартамента на Алис и Оскар в Горен Източен Манхатън. Но това щеше да се случи едва след десет години.

Върху капака на затвореното пиано лежеше спретната купчинка партитури, а под лъскавото му дървено тяло бяха пъхнати малка стойка и куфар за цигулка. Цигулката на Алис, същата, която след няколко десетилетия щеше да се озове в ръцете на Ета и на която тя щеше да се упражнява часове наред. Ета бе забравила тази подробност — забравила бе, че войната бе прекъснала музикалното образование на Алис. Започнала бе да свири професионално едва след като навършила двадесет, след като Лондон започнал да я отегчава.

— Извинете ме, че се държа така грубо — Алис седна в коженото кресло срещу канапето. — Но смяната ми започва след няколко минути и трябва да бързам.

— Няма нищо — отвърна Ета с дрезгав глас. Едва се сдържаше да не заплаче. Като си спомнеше какво бе наговорила на Алис в „Мет“ преди концерта…

Но явно някои неща на този свят не се променяха — изражението на Алис омекна съчувствено.

— Искам само да ви попитам няколко неща — продължи Ета. — Стига да нямате нищо против.

— За Роузи ли? — попита Алис, като се вгледа внимателно в Ета. — Опасявам се, че нямате късмет. Не съм я виждала от години.

Изненадана от твърдия й глас, Ета смутено се размърда на стола. До този момент бе убедена, че студенината на Алис се дължи на предпазливост и хладна любезност. Но сега й стана ясно — Алис бе обзета от подозрения. Така стъписващата прилика на Ета с майка й явно я бе стреснала.

Няма да ни каже нищо. А дали на този етап изобщо знае нещо?

— Бяхте ли… близки ли сте? — попита тя.

— Не особено — отвърна Алис и Ета мигом разбра, че лъже, дори само заради контраста с първата й реакция. — Ходехме в едно и също училище преди преподавателят ни — нейният дядо — да умре. Роуз често пътуваше, движеше с друга компания, но понякога ни идваше на гости. Както вече казах, не съм я виждала от години.

Ета отново се размърда неспокойно и Николас, който до този момент изучаваше водата в чашата си, сякаш не можеше да повярва, че вътре не плуват прашинки, й хвърли съчувствен поглед.

— Не ми се иска да съм груба — повтори Алис, този път още по-твърдо, — но кои сте вие и защо сте дошли?

По-добре да действат директно, отколкото да губят време.

— Казвам се Ета. Аз съм дъщерята на Роуз.

Николас рязко изплю глътката вода, която току-що бе отпил, задави се и задумка с юмрук по гърдите си. Сетне се извъртя невярващо към Ета.

— Дъщеря? — ахна Алис със съвсем различен тон. Сега буквално сияеше. — Та това е прекрасно! Божичко! Толкова си приличате, че направо се уплаших. А трябваше да се досетя. Ета — това сигурно не е цялото ви име. В кой век сте родена? Не мога да повярвам, че се срещаме по този начин.

Ета усети как я залива порой от объркващи, противоречиви емоции — гняв, вълнение, надежда, разочарование. Нужно й бе известно време, за да си поеме дъх и да осмисли ситуацията.

— Хенриета — отвърна накрая. — А това е Николас Картър.

— На вашите услуги, госпожо — обади се Николас и кимна учтиво. Сетне сложи длан върху рамото на Ета, сякаш да я удържи. Нещо, за което Ета му бе безкрайно благодарна, понеже имаше чувството, че всеки момент ще излезе от собствената си кожа.

— Но, миличка, кой е баща ви? — учуди се Алис. — Хенриета… дали не е… възможно ли е да е Хенри?

Ета усети как светът се изплъзва изпод нозете й за втори път през последната минута.

— Хенри? — прошепна тя.

— Ета не знае кой е баща й — поясни Николас. — Опасявам се, че ситуацията е твърде сложна.

След това се постара да обясни какво ги бе довело в къщата на Алис, при това доста по-ясно и свързано, отколкото бе по силите на Ета, в чиято глава се блъскаха хиляди мисли. Пред очите й изражението на Алис отново се промени — от ужас към смайване и накрая към явен страх.

— Значи сте една от нас? — попита Ета, когато Николас приключи. — Дори не знам откъде да започна с въпросите.

— Уви, не! — Алис се разсмя, макар да изглеждаше точно толкова объркана, колкото и Ета. — Професор Линдън — вашият прадядо — е братовчед на баща ми, негов голям приятел и ментор. Но нито той, нито аз сме наследили дарбата, въпреки кръвната ни връзка с Линдън.

— Значи сте пазителка? — обади се Николас.

Ета се облегна назад, напълно сащисана. Винаги бе възприемала Алис като своя баба. Любовта й към Алис бе достатъчна, за да подхранва това чувство, макар да знаеше, че нямат и капка обща кръв. А сега се оказваше, че произхождат от едно семейство — вярно, роднинската връзка бе далечна, но въпреки това и двете бяха Линдън.

Алис бе остаряла, това бе неизбежно. И когато майката на Ета избягала от лапите на Сайръс, Алис тръгнала да я търси. Очите на Ета наново се напълниха със сълзи, обзе я познатото чувство за вина, усещането за безсилие, задето за пореден път е научила истината твърде късно.

Алис ни е защитила. Беше истински пазител, в пълния смисъл на думата.

— Имаха си любима игра — продължи Алис. — Професорът се „натъкваше“ на някоя реликва и с помощта на баща ми я внасяше в музея. Естествено, всичко се случваше тихомълком. — Тя извади тънка верижка от деколтето на униформената си рокля и им показа закачената монета. — Роуз ми я донесе от една екскурзия в Гърция. Гърция отпреди Исус.

— Как се е озовала при Айрънуд? — попита Николас.

— Професорът положи всички усилия, за да я предпази от другите кланове и особено от Айрънуд — поясни Алис. — Навярно знаете, че в един момент помежду им избухна истинска война, воюваха за правото да определят законите, които да управляват пътешествениците, а след това дълго време мъстяха за измененото бъдеще и убитите любими. Професорът открай време повтаряше, че каналите през времето са на път да се самоунищожат. И понеже с майка ви бяха последните представители на клана Линдън, предпочетоха да се скрият, вместо да вземат страна в конфликта. Когато Айрънуд пое контрол върху пътуванията и професорът се спомина… Роуз се включи към една групичка пътешественици, които предпочитаха да пътуват заедно. Наричаха се „бегълци“.

Николас шумно постави празната си чаша върху масичката.

— Бегълци ли казахте?

Алис кимна.

— Чувал съм за тази дружина — поясни Николас и хвърли кос поглед към Ета. — Бегълци наричаме онези, които остават без дом заради промяна в хода на времето. Не като при мен — аз бях наказан да не напускам естественото си време, а при тях е точно обратното. Нямат естествено време. Годините, в които са родени и израснали, чисто и просто не съществуват.

— И София ми спомена за нещо такова — обади се Ета. — Че ако ходът на времето бъде изменен, пътешественикът губи всичко и всички, които е познавал, макар да продължава да съществува.

— Точно така. А докато кипеше войната между клановете, това се случваше непрекъснато. Линията на времето бе толкова нестабилна, толкова непредсказуема, че мнозина започнаха да се страхуват какво ще се случи, ако нещата продължат по този начин. В крайна сметка оцелелите членове на Джакаранда и Хемлок отидоха при Айрънуд и му се заклеха във вярност и служба. Но остана една групичка, която години наред успяваше да му се измъква, опитваше се да саботира финансовите му начинания и да мъсти за убитите…. Драки. Така ги нарича Айрънуд. Постоянно се опитват да създадат… процепи в линията на времето, които да им възвърнат бъдещето. Именно с тази опасна група хора се свърза майка ви.

— Сайръс твърди, че се опитала да се сближи със семейството му и да ги манипулира… — Ета не довърши и погледна към Николас. — Възможно ли е те също да са търсели астролабията и да са знаели, че Айрънуд е попаднал на следите й?

— Звучи логично. — Николас потърка брадичка. — Може би знаят къде е скрита. Само че… струва ми се, че и те ще искат да я използват.

Тази мисъл бавно проникна в съзнанието и на трима им, тежка като буреносен облак. Ета се приготви за гръмотевица, за падането на мълния.

— Радвам се, че се запознахме, но… — Алис внезапно се изправи и заприбира чашите. — Съжалявам, наистина трябва да тръгвам.

Ета се вгледа внимателно в нея, усетила, че Алис се опитва да се измъкне от неловката ситуация.

— Какво знаете за астролабията?

— Нищо — отвърна Алис все така с гръб към тях. — Съжалявам. Не зная нищичко.

Не сега, не сега, почакай още малко — молеше се отчаяно Ета. — Не може да тръгнеш точно сега.

— Опитвам се да се върна при Роузи — опита тя друг подход. — И си мисля, че това е единственият ми шанс. Ако намеря астролабията, ще намеря и нея. Моля ви… кажете ни каквото знаете, колкото и маловажно да ви се струва. Може да ни помогне.

— Може да сте й дъщеря, но ми се струва огромно… предателство да ви кажа — отвърна тихо Алис. — Не искаше никой да я намери, а още по-малко кланът Айрънуд.

— Защо? — попита Ета. Николас кръстоса и разкръстоса крака, сякаш не можеше да си намери място. — Поне това ни кажете.

— Вярваше, Господ да ми прости, убедена бе, че ще я използват за собствени цели. Ще нанесат непоправими щети на света за своя собствена полза. А и астролабията е семейна реликва. Собственост е на клана Линдън, ако това има някакво значение, и години наред обсъждахме какво да правим с нея — дали да я оставим там, където я бе скрил бащата на професора, или да я преместим. В крайна сметка решихме да не я пипаме, но Айрънуд започна да я търси, да се приближава. Редно беше Роуз и професорът да я унищожат още в началото, но им беше трудно. За тях историята е от изключителна важност.

Алис върна малкия порцеланов тигър, с който се бе заиграла, обратно на полицата и продължи.

— Айрънуд смяташе, че Роуз е достатъчно глупава, че да може да я надхитри и да я използва. Предполагам, сега се опитва да направи същото и с вас.

Ета поклати глава.

— Няма да му я дам. Искам единствено да се прибера у дома, да се върна при мама и… и при вас, Алис.

Алис бавно се обърна.

— При мен ли?

— Да — Ета се изправи и прекоси стаята. — Когато Сайръс я погнал, мама отпътувала в бъдещето и ви намерила. Живеете в Ню Йорк. Бъдещето ще ви запознае с привлекателен цигулар от полски произход…

Алис вдигна ръце, за да я спре.

— Не ми казвайте нищо повече. Наистина. Виждам, че се каните да ми кажете още нещо, но не бива — вярно, че аз самата не мога да променя хода на времето, но не е изключено вие да го направите дори само с думи. Освен това тази история започва да ми звучи твърде нагласена.

Ета се огледа безпомощно из стаята, мъчейки се да намери някакво доказателство, че действително познава Алис — бъдещата Алис. Очите й се спряха на картината.

— Знам, че сте купили тази картина по време на разходка край Сена. Купили сте я, защото на гърба й е написано прекрасно стихотворение на френски. Знам, че баща ви я ненавижда и че сте я заковали за стената, за да не може да я свали.

Алис протегна ръка и побутна долния ръб на рамката. Тя не помръдна. Обърна се към тях и поклати глава.

— Иска ми се да ви помогна, но… Роуз ме е защитавала толкова пъти — смятам, че сега е мой ред.

Подобно изказване бе напълно в стила й. Тази жена ги бе пазила в продължение на години както лъвицата пази рожбите си. Прииска й се да я прегърне, макар да усещаше, че до нея Николас се напряга още повече, а по лицето му пробяга сянка на разочарование.

— Нямам намерение да променям бъдещето — нейното бъдеще — започна Ета. — Първо, защото това напълно би променило живота ми. А и не искам Айрънуд да има достъп до моето време.

Канапето проскърца, Николас се изправи и тръгна към прозореца. Скръсти ръце и се загледа в хората на улицата.

— Добре — каза най-после Алис, макар да кършеше пръсти. — Не знам къде е, съжалявам. Но… предполагам… предполагам, че няма да е толкова фатално, ако ви кажа, че тази е последната от четирите. Преди много, много време всеки от клановете имал собствена астролабия. Три от тях са се изгубили или са били унищожени от съпернически кланове.

Значи беше точно така, както смяташе Николас, както бе смятал Джулиън.

— Тази е последната — продължи Алис, — което е добре, като се има предвид какво може да прави.

— Имате предвид способността й да проверява проходите, нали? — прекъсна я Ета.

Алис примигна.

— Не, да създава проходи.

— Да ги създава? — ахна Ета и се обърна изумено към Николас, който я гледаше втренчено. Виждаше собствената си изненада, изписана на лицето му. Не е възможно…

— Да — потвърди Алис, ококорила очи, понеже й стана ясно, че не са знаели. — Доколкото разбирам, голяма част от проходите постепенно стават нестабилни или рухват заради смъртта на пътешественик, а понякога дори от старост. Според Роуз Айрънуд и съперниците му — онези драки, както ги нарекохте, искат да получат достъп до определени години и периоди, които са затворени за тях, и да повлияят на конкретни събития. Който контролира астролабията, реално ще контролира цялото време.

О, господи — помисли си Ета. Нищо чудно, че Айрънуд е бил готов да пожертва синовете и внука си в търсенето на уреда. Та това бе най-голямото богатство. Най-силният коз. Ако в момента имаше хора, които не се поддаваха на контрола му, то получеше ли астролабията, властта му щеше да е абсолютна. И последният човек на света можеше да се окаже засегнат от действията му, независимо в коя епоха живееше.

Означаваше ли това, че проходите не бяха естествено явление, открито и използвано от пътешествениците преди много векове? Нима бяха създадени от предците на клановете за собствените им нужди? Нищо чудно, че имаше години, към които не водеха проходи, а също и безброй проходи, които водеха неизвестно къде. Явно бяха от времето, преди клановете да започнат да описват дестинациите или чисто и просто бяха забравени.

Или някои от проходите се пазеха в тайна, тъй като бяха създадени, за да обслужват интересите на един-единствен клан.

— Къде точно попадат драките в тази схема? — обади се Николас.

При този въпрос в съзнанието на Ета сякаш отекна симфония — симфония от съдби, желания и копнеж за мъст, истински хор на поколенията. Вече се досещаше какъв е отговорът.

— Искат да създадат проходи към миналото, да се върнат към първоначалната линия на времето, да възстановят годината, която ги е отлъчила, когато Айрънуд се е захванал да променя хода на времето за собствена облага.

А това означаваше, че бъдещето, в което бе израснала — с разходките в парка, уроците с Алис, чашите следобеден чай с майка й — нямаше да съществува. В момента не можеше да прецени кое бе по-ужасно: дали Айрънуд да създаде проход към бъдещето, или драките да объркат миналото.

— И към любимите хора, които са изгубили — добави Алис. — За да ги спасят.

Както аз искам да спася теб. Ета неволно затисна уста с длан — в гърдите й се надигнаха съмнения, които заплашваха да я задушат. Не съм ли и аз като тях? Нима Алис заслужава да бъде спасена повече, отколкото любимите на драките?

Не, отказваше да се замисля. Алис заслужаваше да живее. Не заслужаваше да умре, не и по този начин.

— Няма да посмеят — прекъсна мислите й Николас. Ета усещаше, че отбягва погледа й. — Не можем да спасим мъртвите. Не можем дори да ги предупредим дори ако пътищата ни се срещнат.

— Само ако действаш според правилата — възрази Алис. — Правилата, които Айрънуд провъзгласил, когато се издигнал на власт. Унищожил всичко, включително начина ни на живот.

Ето че се натъкваха на нови тайни. И нови терзания. А също и на нови причини да открият астролабията колкото се може по-скоро. Ета разтърка челото си, което бе започнало да пулсира в такт със сърцето й. Продължаваме напред. Ако се поколебаеше, ако се замислеше, щеше да попадне в капана на съмненията, а точно в този момент не можеше да си позволи да губи концентрация. Нужно бе да се захваща с проблемите един по един. Планът й оставаше непроменен. Да намери астролабията. Да спаси майка си. Да спаси Алис. Да избяга от Айрънуд, ако се наложи.

— Колко жалко, че нещата са се променили толкова много — едно време кланове процъфтявали и всеки балансирал дарбите на останалите — рече Алис. — Професорът и баща ми често си спомняха с тъга за тези времена. Отделните кланове си имали своя роля, а на всеки няколко десетилетия редували отговорностите, за да е сигурно, че няма пренебрегнати и че линията на времето е непокътната.

— Какви роли? — полюбопитства Ета.

— Пазители на архивите, финансисти и поддръжници. Задачата на поддръжниците била да коригират евентуални промени в линията на времето и да проверяват доколко са стабилни проходите — поясни Алис. — А един от клановете имал задължението да провежда разследвания и да налага наказания за нарушаване на правилата — това били правораздавниците.

— Това е било преди много векове — отбеляза малко безцеремонно Николас. — Корупцията твърде скоро разрушила установения ред. Доколкото знам, системата работила едва няколкостотин години, когато клановете били по-скоро братства и племена.

— Братства ли? — повтори Ета. — Какво искаш да кажеш?

— Майка ви не ви ли е разказвала собствената ви история? — учуди се Алис.

Ета поклати глава, като се постара да не издаде раздразнението си.

— Нямаше… възможност.

— Както и да е — рече Алис. — Няма значение. Счита се, че всички произхождаме от общ предшественик, който притежавал дарбата. В началото клановете съществували като братства, съдружия между няколко семейства, които се сплотявали под едно и също знаме — това са дърветата, които днес използваме като родови имена, — за да са по-силни срещу съперниците и враговете си. В онези времена също имало конфликти — всички се опитвали да завладеят колкото се може повече векове и територии. Конфликтите се разрешавали предимно с помощта на съглашения и система от роли и закони. Пътешествениците били многобройни — това личи и днес по разнообразието сред сегашните членове на семействата.

Николас отново обърна взор към улицата. Ета виждаше единствено дългата извивка на гръбнака му, широките му рамене и пръстите на лявата ръка, които почукваха нетърпеливо по десния му лакът.

— Стига толкова история. Вече е изгубила значение. Попитай я за онова, което ни доведе тук — рече той и в гласа му се долови нотка на нетърпение.

Ета погледна извинително Алис, но тя като че ли не беше забелязала.

— Мама ми остави инструкции, за да мога да намеря астролабията — каза тя. — Под формата на кодирано писмо.

— Което може да бъде прочетено само ако ключът — фигура с определена форма — бъде поставен върху текста, така че да покаже кои думи да бъдат прочетени? — възкликна тя с усмивка. — По-рано непрекъснато си разменяхме такива послания.

Ета усети, че настръхва. Това бе поредната връзка, макар и съвсем крехка, със семейството, което никога не бе познавала.

— Смятаме, че следата ни насочва към проход, който се намира близо до колекцията на Елгин, но не знаем къде е преместена колекцията. Реших, че може би вие знаете, след като баща ви работи в музея.

— А може ли първо да ми отговорите на един въпрос? — прекъсна я Алис. — Как ви хрумна да дойдете точно в тази къща? Проверихте адреса? Или разпитвахте?

— Не се наложи — отвърна Ета. — Двете с мама сте ме водили тук няколко пъти. Повтаряхте ми, че къщата е много специална, че е важно да знам къде сте израснали.

Алис въздъхна, като че ли с облекчение.

— Значи и двете сме искали да я намерите. Това е добре. Те, тоест ние, явно сме знаели, че нещо ще се случи.

Сега вече като че ли действително им вярваше. Тази среща не можеше да е съвпадение. Алис, нейната Алис от бъдещето, бе срещнала Ета в своето минало. Видяла я бе като пораснала девойка още преди да срещне малкото момиченце с детската цигулка. Явно по тази причина се бяха скарали с Роуз — защото Алис е знаела, че Ета ще дойде, знаела бе, понеже помнеше срещата им.

При мисълта, че съдбите им бяха така неразривно свързани, твърдата черупка, която Ета бе изградила около сърцето си, за да й вдъхва смелост, рязко се пропука.

— Музейната управа и правителството преместиха скулптурната група под земята — рече Алис. — Скрити са в системата на метрото, в тунела между станция „Алдуич“ и станция „Холборн“. Не ми е съвсем на път за работата, но мога да ви покажа накъде да вървите.

— Ще можем ли да влезем в тунела? — попита Ета.

— И двете станции се използват като бомбоубежища — поясни Алис. — Ще трябва да се промъкнете покрай полицаите, но мисля, че ще успеете да се спуснете по релсите и да минете през тунела. Вероятно са наредени в сандъци, но ще ги познаете по големината.

Ета кимна, като се опитваше да запомни всичко.

— Къщата ви има ли задна врата? — попита ненадейно Николас и дръпна завесите.

— Ами да — Алис се надигна бавно. — Защо?

— Вън двама господа наблюдават къщата. И освен ако не смятат да я рисуват, можем спокойно да предположим, че са ни намерили. През задната врата и задния двор, а след това през портата, която се отваряше към улицата. Ета тъкмо реши, че са се измъкнали, и в същия миг мъжът, когото бе видяла по-рано — с шапката и вестника — се появи в дъното на улицата.

— Този го познавам — възкликна Алис и я сграбчи за китката.

— От хората на Айрънуд ли е?

Алис поклати глава.

— Не… като че ли не. Роузи ми остави снимки, за да мога да ги разпознавам. Този определено е идвал да слухти и друг път.

Значи не беше от пазителите на Айрънуд. Тогава кой беше, по дяволите?

Момичетата с мъка поддържаха темпото на Николас, който бързаше напред с големи крачки. Едната му ръка бе пъхната в торбата и навярно стискаше револвера. Ета не знаеше дали е купил муниции, но май се досещаше.

В този миг се блъсна в нещо и усети как дланта на Алис се изплъзва от ръката й. Краката й се преплетоха и тя се приземи тежко по дупе. Ожулените й длани засмъдяха. Когато черните петна спряха да танцуват пред очите й, видя някаква жена — онази с кафявия костюм — да се държи за носа, видимо зашеметена. Иззад гърба й Николас рязко се извърна, с пребледняло от ужас лице.

Чифт ръце хванаха Ета за лактите и я дръпнаха назад, преди да успее да се изправи. Миризмата на одеколон и пот я удари в носа и тя отметна рязко глава назад в опит да удари нападателя си на някое по-чувствително място.

— Роуз — изохка мъжът. — Роуз, дявол да те вземе…

Роуз ли?

Един блед юмрук прелетя покрай лицето на Ета и се приземи върху челюстта на мъжа. Лицето на Алис бе поаленяло от ярост. Тя тръсна натъртения си юмрук, а в този момент Николас скочи и събори мъжа на земята. Ета най-после успя да го разгледа — очила с рогови рамки, омачкан костюм от туид. Това бе друг човек, не онзи с вестника. Този бе по-млад.

— Аз не съм… — ахна той, когато Николас изръмжа страховито, вдигна го и го халоса с пестник в лицето. — Не съм…

Не е какво? Ета погледна въпросително към Алис, но тя само сви рамене и избута жената в кафяво, която още стенеше от болка.

— Хайде, Картър! — подвикна Алис. — Давай!

Но Николас не помръдна, само вдигна наново юмрук.

— Николас! — викна Ета. — Хайде!

Николас преглътна яростта си, пусна мъж на тротоара и се затича да ги догони.

— Добре ли си? — опита се да я докосне, но Ета хукна още по-бързо през тълпите и бибиткащите автомобили.

Нямаме време. Тичай. Не спирай.

Дъхът изгаряше гърдите й, докато тичаха през оживения град, подминаваха улица след улица с къщи и магазини, докато накрая, след близо двадесет минути, стигнаха целта си. Над главите им, извити като цветна дъга, блещукаха рекламни табели и светлини — LEMON HART, BP, SCHWEPPES — а насред островчето на кръговото кръстовище статуята на Ерос наблюдаваше пълзящите двуетажни автобуси и полицейски коли. Макар и лишено от модерните билбордове, Ета разпозна кръстовището. Тичали бяха чак до „Пикадили Съркъс“, което обясняваше мехурите и болките в стъпалата.

Алис извърна порозовялото си лице, запотено въпреки хладния въздух.

— Не мога да ви отведа чак до долу, съжалявам, не бива да закъснявам за работа. Доста хора разчитат на мен. Ще ми се да можех…

Ета преглътна егоистичното пробождане, отчаяното желание да я задържи при себе си.

— Няма нищо. Благодарим ви, че ни доведохте до тук. Има ли още много до станцията на метрото?

— Оттук има още двадесетина минути пеш. Мога да ви дам пари за такси…

— Пеша ще е по-лесно да им се изплъзнем — възрази Николас. — Благодарим ви. Накъде да вървим?

Алис надраска няколко указания на гърба на писмото от Роуз. На пресечката на „Пикадили Съркъс“ и " Суис Корт" тръгвате на изток, вървите до „Кранбърн Стрийт“ и „Карик“, нагоре по „Кинг Стрийт“ покрай катедралата „Сейнт Пол“, надолу до „Ръсел“, надясно по „Катрин Стрийт“, когато подминете Кралската опера… В този момент Ета искрено съжали, че няма телефон и сателитна връзка и едва сега оцени какъв лукс е никога да не ти се случва да се изгубиш.

— Пазете се — каза Алис и я прегърна. Смътната тревога, която не напускаше Ета, сега изригна в парализиращ ужас. Нямаме време. Нямаме време, но…

— Трябва да вървим — чу кроткото предупреждение на Николас. Дръпна се неохотно, макар в стомаха й да се настани болезнена празнота. Тук не става дума за морал. Чисто и просто е невъзможно.

Какво щеше да се промени, какво би могло да се промени, ако предупредеше Алис? Тази мисъл я загриза. Разместването в хода на времето щеше да е минимално, нали така? Незначителна промяна в огромния океан на събитията. Щом не можеше да се върне назад в своето време и да дръпне Алис от пътя на куршума, без да се сблъска със самата себе си, тогава можеше да направи поне това. Да пренапише онзи момент, да заличи ужаса, изписал се на лицето на любимата учителка, да изтрие кръвта…

— Алис…

— Не, никакви такива — прекъсна я Алис. — Не искам нито сълзи, нито тайни. Искам живота, който ми е писан, Ета. Нищо повече. Баща ми винаги е казвал, че човек трябва да живее без очаквания или страхове, които да влияят върху решенията му — а това е дяволски трудно, при положение че около мен постоянно пристигат и заминават пътешественици. Искам, когато ви срещна, да съм такава, каквато ме познавате. Искам да свиря на цигулка, да допускам грешки, да се влюбвам, да обикалям света… нима действително искате да ми отнемете всичко това?

Ета не можеше да си поеме дъх — ръцете й ту се свиваха в юмруци, ту се отпускаха, а цялото й тяло трепереше от усилието да не се разплаче. Погледна към Николас, който се бе извърнал, оглеждаше тълпата и учтиво се преструваше, че не чува. Накрая тя тръсна глава.

— Наричат ни „пазители“, защото работата ни е да се грижим за вас така, както вие се грижите за нашия свят. И Ета, не забравяйте, най-забележителното нещо в живота ви е, че не сте длъжна да го живеете в нормалната му последователност, както останалите хора. Можете по всяко време да ме посетите. Както се пее в онази песен: „Ще те виждам отново из старите, познати места…“

Ета неволно се дръпна назад, смаяна, че отново чува тези думи. Алис й помаха и се скри в тълпата и само след миг дори ярката й коса изчезна.

— … Ета? Добре ли си? — Не беше разбрала, че Николас й говори, докато той не се пресегна да погали с палец здравата й буза.

— Това ми го е казвала и друг път. Последният път, когато я видях, точно преди да…. — Точно преди да умре. Трябваше най-после да го каже гласно. Трябваше да го приеме, защото вече й бе ясно, мъчително ясно, че нейната Алис е помнела някогашната им среща. Знаела е, че Ета ще се опита да й каже какво ще се случи, и по своя си начин се бе опитала да я увери, че продължава да държи на своето. Че не иска да знае. Не иска да промени съдбата, която щеше да я срещне с Ета.

И все пак Алис я обичаше достатъчно, че да се опита да й попречи да пътува, или поне да пътува, без да е наясно със ситуацията. Може би затова майка й така упорито бе отказвала да разкрие истината на Ета — защото, за разлика от Алис, и Ета не бе подвластна на емоциите си.

— Не иска да я спася — Ета избърса очи и с изненада установи, че по бузите й се стичат вадички. — Съжалявам… просто… ми дойде в повече. Уморена съм.

Единственото, което исках, бе да те спася. А сега какво я очакваше? Какъв смисъл имаше да прави дебют, да гради кариера, след като Алис нямаше да е в публиката?

Знаеше, че Алис бе в „заника на живота си“, както казваше Роуз — живяла бе дълго, а още от малка Ета бе наясно, че Алис няма винаги да е до нея. Но просто не можеше да се примири. Струваше й се крайно несправедливо.

Ще я видя пак — помисли си. — Вярно, не в моето време и може би няма да е скоро, но някой ден…

— Няма за какво да съжаляваш. Веднага щом намерим безопасно място, ще спрем да починем, но сега трябва да продължаваме — каза Николас.

Ета кимна и тръгна след него.

Виждаше скованата му поза, изопнатото му тяло, готово да скочи. Проницателните му тъмни очи оглеждаха внимателно всеки, с когото се разминаваха. От време на време разтриваше насинените си кокалчета и Ета се досещаше, че докато тя мисли за Алис, неговите мисли се връщат към случилото се зад къщата. Протегна ръка и докосна с пръсти опакото на ръката му, та да го изтръгне от омагьосания кръг на неприятните мисли. Вече бяха изгубили един ден в опити да разрешат загадката — не можеха да си позволят да изгубят и секунда повече в съжаления.

Ускори ход, вече почти тичаше, но Николас с лекота поддържаше темпото й с дългите си крака. Нещо продължаваше да я човърка, да вледенява гръбнака й. Огледа внимателно улицата, току-виж разпознала източника на безпокойството.

— Какво ли се канеше да каже онзи мъж — че не е какво? Враг? От семейство Айрънуд?

— Ако госпожица… ако Алис е права и действително не е бил Айрънуд, значи най-вероятно е драка — каза бавно Николас. — Точно толкова опасен, защото и те търсят астролабията.

Роуз. Мъжът я бе нарекъл Роуз.

— Нарече ме с името на майка ми — каза тя. — Явно я познава, щом ме обърка с нея.

Николас кимна.

— Алис намекна, че в някакъв момент майка ти се е забъркала с драките.

Ета се смръщи. Нещо я глождеше, жулеше като шкурка подсъзнанието й, което се опитваше да разреши загадката. Майка й бе искала тя да пътува, знаела бе, че е неизбежно. Ета започваше да мисли, че „последиците“, за които Роуз бе споменала в онзи разговор с Алис, се отнасяха до промените, които щяха да настъпят в хода на времето, ако Роуз не й позволеше да пътува. Тогава защо Роуз е била част от групировка, която желае да използва астролабията за собствените си цели и която бе готова на всичко, за да попречи на Ета да се добере до нея? Нима и на драките бе изиграла някакъв номер както на Айрънуд?

Роуз можеше да е студена и резервирана, но до този момент Ета не бе осъзнала, че майка й би могла да е безмилостна. Но това й вдъхваше надежда — след като майка й вярваше в способността й да се справи със ситуацията, значи бе наясно, че Ета е упорит човек.

Когато я намереше, щеше дълго да я разпитва. Най-вече защо не бе унищожила астролабията, та да спести страданията на всички.

Слънцето залязваше и настроението в града се променяше, започваше да се долавя напрежение, от което стомахът й се загърчи мъчително. Зад прозорците падаха тежки завеси, витрините на магазините се затулваха с парчета картон. Уличните лампи така и не светнаха. Тълпите започнаха да оредяват, хората се разпръснаха на по-малки групички и се насочиха към страничните улици, към такситата и автобусите. Сякаш градът бе вдишал дълбоко и сега стаяваше дъх. Ета имаше чувството, че върви по пукнатина в земята, която всеки момент ще поддаде и ще хлътне навътре.

— Мислех, че имат еле…електричество? — прошепна Николас. Кожената торба подскачаше между тях, но от време на време опакото на ръката му докосваше нейната и пулсът й се накъсваше.

— Имат — прошепна в отговор Ета, като вдигна очи към млечнорозовия залез. Дали затъмнението бе свързано с проблемите с продоволствието, или електричеството бе спряно умишлено? Подминаха „Лестър Скуеър“ — пред театрите се разхождаха двойки, облечени в кожени палта и с шапки, пушеха цигари, сякаш бе най-обикновен ден.

Почти стигнахме, почти стигнахме…

— Може ли да те попитам нещо? — обади се Николас в гъстеещия мрак. Въздухът бе добил среднощно син оттенък, онази последна въздишка на светлината, преди да падне тъмата. В отсъствието на осветление всички сетива на Ета сякаш се изостриха. Надушваше миризмата на бензин и пушек. Чуваше ехтенето на стъпките им. Долавяше сухотата в устата си, когато се опита да преглътне.

— Можеш да ме попиташ всичко.

— Какво смяташ да правиш, когато намериш астролабията — попита той предпазливо, — при положение че вече знаеш за какво служи?

Ета не искаше да го лъже.

— Ще направя каквото е нужно, за да спася майка си. И бъдещето си.

— Има ли вариант да я предадеш на стареца?

Що за странен въпрос? Дали не я изпитваше?

Тя вдигна вежда.

— А за теб?

Устните му се разтвориха, но той побърза да отклони поглед към небето, което все повече притъмняваше.

— Мога само да си представя какво ще направи, ако има достъп до бъдещето — продължи Ета. — Плаши ме мисълта колко много я иска и какви усилия е положила майка ми, за да я защити. Това определено ме кара да се колебая. Има нещо в този човек, което никак не ме мотивира да играя почтено.

— Но така няма ли да е по-лесно — да му я дадеш и да си получиш обратно предишния живот? С майка ти всичко да е наред? Да можеш да свириш на концерта? — в гласа му се долавяше странно напрежение.

— Искаш да кажеш, каквото е останало от живота ми. Което Айрънуд не е успял да торпилира. — Нямаше желание да се впуска в такива разсъждения особено когато собствените й мисли бяха така оплетени. За момента майка й бе в безопасност, стига да успееше да намери астролабията преди посочената от Айрънуд дата.

Николас я изгледа неразбиращо.

— Торпилира?

— Торпедото е подводна ракета, която… Знаеш ли какво? — тя се засмя. — Ще ти обясня друг път. Започвам да се чудя дали няма да е най-добре да торпилираме тъпата астролабия и да приключим с тая работа.

— Това не би било разумно. Ако е възможно да се създаде проход до твоето време, ще се прибереш далеч по-бързо, отколкото ако се наложи да пътуваш по море до Насау — възрази Николас. — Надявам се да не ме разбереш погрешно, но ми се струва, че Айрънуд ще предпочете да се раздели с теб и майка ти колкото се може по-скоро. Възможно е дори да ви направи специален проход.

— За Сайръс Айрънуд ли говорим? — пошегува се Ета, вдигнала невярващо вежди. — Онзи, който ми каза, че ако зависи от него, ще ме остави да проституирам?

Николас простена.

— Тогава ние ще го направим.

— Стига да разберем как да я ползваме — отбеляза Ета. При тази мисъл се почувства смъртно уморена. Честно казано, в момента копнееше само за две неща — за майка си и за горещ душ. И паста за зъби. Значи три неща. Паста уж не би трябвало да е трудно да си набави, но уви магазините до един бяха затворени.

— Може ли и аз да ти задам един въпрос? — каза тя и погледът й се плъзна по профила му.

Той наклони глава в знак на съгласие, но ръцете му се свиха на юмруци.

— Май така е редно.

— Какво ще правиш с парите от Айрънуд? Наградата, задето ни откара в Ню Йорк?

Николас въздъхна и раменете му увиснаха.

— Много ми е любопитно да чуя предположенията ти.

— Ще си купиш кораб — отвърна тя веднага.

— Да… Чейс ли ти каза? — Николас се загледа в „Сейнт Пол“ — богато украсеният купол се извисяваше над потъналите в тъмнина сгради.

— Не. Просто ми се струва, че така е редно. Точно така си те представям.

На палубата под яркото слънце, с развени от вятъра риза и жакет, с лениво надиплени вълни под краката им… краката му, поправи се тя, под краката му — досущ като блестящ килим.

Николас спря и се завъртя с лице към нея. Ръката му бегло докосна нейната. Гледаше я с искрена изненада.

— Толкова ли е лесно да ме разгадаеш?

Тя се усмихна и го тупна закачливо по гърдите, защото само така можеше да се удържи да не направи нещо друго, което да я изложи, а него — да стресне.

— Добър моряк си, а и очевидно обичаш морето. Личеше ти по изражението… Какво има?

Погледът му внезапно натежа, сякаш бе сложил длани на раменете й и се бе вкопчил с всички сили.

— Ета… — започна той с дрезгав глас. — Ти…

Зад него нещо се раздвижи, нещо в кафяво и черно, бяло и сиво — трима мъже тичаха по улицата. Предишните трима. Драките. Онзи в туидения костюм вадеше нещо от джоба си — нещо малко, сребристо…

Пистолет.

Ета бутна Николас с всички сили към съседната тухлена стена.

Той я зяпна зашеметен и в този миг куршумът просвистя и разцепи въздуха между тях.

— Бягай! — викна тя и го сграбчи за китката. — Бягай!

Той се опита да се извърти, да погледне назад, но тя го дръпна напред. Под пръстите й пулсът му препусна.

— Завий насам! — нареди й той. — Ето тук…

Изневиделица избухна странен звук като от забравен спомен. Ета не помнеше някога да го е чувала, но мигом го разпозна — проникваше дълбоко в тялото й, достигаше чак до мозъка на костите й. Воят се надигна от тишината, все по-гръмовен и по-гръмовен, а околните сгради го уловиха и заблъскаха в пространството помежду им.

— Какво, по дяволите, е това? — подскочи Николас и се завъртя, за да разбере откъде идва звукът.

— Сирени за въздушна опасност — отвърна Ета и надникна през рамо. Мъжете бяха забавили крачка, стреснати от предупреждението за предстоящо нападение, сякаш се колебаеха дали да продължат. Не, не затова — ахна Ета, — а за да се прицелят по-добре.

Предният мъж стреля, но куршумът уцели стената. Облак прах и ситни отломки покри косата й и одраска шията й.

— Спрете, дявол да ви вземе! — викна единият. — Не ни принуждавайте да ви застреляме!

— Проклятие — просъска Николас. Ета бе твърде бясна на себе, за да каже каквото и да било. Защо не се бе сетила по-рано? Трябваше да се разделят с Алис по-рано. Трябваше да хванат такси, въобще да направят всичко възможно, за да стигнат до станция „Алдуич“ и прохода колкото се може по-бързо. Та това беше война, за бога. Алис й бе разказвала, че бомбите се сипели почти всяка нощ.

— Какво ще правим? — викна той.

Но преди Ета да успее да отговори, в далечината се чу ниско боботене, което я накара да вдигне глава и да се огледа за самолети.

— Ще трябва да се скрием под земята! — Алис бе споменала, че станциите на метрото се ползвали като бомбоубежища — ако успееха да се доберат до „Алдуич“, ако изпревареха въздушното нападение, можеха да намерят прохода още тази вечер…

Но ако бомбардировката започнеше, преди да успеят да се скрият, и ги свареше в тази част на града, щяха да умрат, преди да разберат какво ги е сполетяло.

Драките като че ли спореха по същия въпрос. Ета чуваше откъслечни фрази: „… се върнем!…“, „Следвайте…“, „… намерение да…!“.

Подминали бяха убежището в „Лайстър Скуеър“, а преди малко бяха зърнали табела за спирка на метрото, но Ета не искаше да се връщат назад, не и ако имаше шанс да напуснат Лондон още тази нощ. Драките като че ли се надяваха двамата с Николас да хукнат да търсят убежище и Ета се опасяваше, че ги чака смъртоносна надпревара. А попаднеха ли в едно и също скривалище, двамата с Николас щяха да се озоват обратно в мрежата на Айрънуд. Трябваше да направи така, че мъжете да хукнат към най-близкото убежище, а те с Николас да се измъкнат от Лондон колкото се можеше по-скоро.

Та това бе война, истинска война и ако се забавеха, щяха да загинат.

— Да се върнем назад — предложи Николас. — На онзи площад имаше убежище…

— Не — възрази Ета, — ще успеем да стигнем до „Алдуич“!

— Площадът е по-близо — опита се да надвика сирените Николас. — Ако трябва, ще намерим начин да ги заобиколим!

Ще ни измъкна оттук.

Ще ни измъкна оттук.

Ще се добера до вкъщи.

Тя го сграбчи за ръката и го затегли напред. Николас се опита да я дръпне, но Ета не отстъпи.

— Ще се справим! Не можем да ги отведем до прохода — Айрънуд не бива да разбере кой проход ще използваме! Трябва да им се изплъзнем!

Заедно. Трябваше да го направят заедно или изобщо да не се захващат.

— Дявол да те вземе… — изруга Николас, но когато Ета хукна, все пак я последва.

Отекна гръм като при лятна буря — от онези бури, които разтърсваха прозорците на апартамента, страховит грохот, който изтрещя над града и отекна в прозорците на сградите. Свистенето бе така пронизително, че тъпанчетата й бяха на път да се спукат, а пискливият вой зловещо замлъкваше преди всеки гръмовен, оглушителен трясък. Кожата я смъдеше, сякаш всеки момент щеше да се обели и смъкне.

Никога повече нямаше да се оплаква от воя на проходите. Не и след като бе чула това.

Николас изви шия към тъмните форми, които раздираха нощното небе. Като че ли всеки от самолетите бе изхвърлил по хиляда черни бръмбара и всички се носеха към града.

Живото любопитство, което бе прочела на лицето му по-рано, бе изчезнало.

Ета се обърна — улицата зад тях бе безлюдна.

— Няма ги!

Затича се още по-бързо и макар в един момент да се спъна и глезенът й да се огъна, не спря. Николас преметна ръката й през шията си и я повлече напред към „Катрин Стрийт“.

— В дъното… на улицата е… — изохка тя.

— Не сме единствените… — отвърна Николас и думите избоботиха в гърдите му като ехо на самолетния грохот. — Почти стигнахме.

Семейства, двойки, полицаи — всички се тълпяха пред сграда с тухлена фасада. Над сводестите прозорци бе опънат бял плакат: отгоре ГАРА ПИКАДИЛИ, а отдолу, с по-малки букви: СТАНЦИЯ АЛДУИЧ.

— Да! — извика Ета в същия момент, в който Николас потрепера и измърмори: „Слава богу“.

На входа стоеше мъж в тъмна полицейска униформа и насочваше хората. Двамата запрескачаха купчините дрехи, завивки, колички и куфари, изоставени при бягството надолу, и се присъединиха към буйната река от тела. Миг преди тълпата да ги погълне, Николас уви ръката на Ета около кръста си. С другата си ръка обгърна раменете й и я притегли към себе си, та заедно да се проврат през десетките хора, които мълчаливо си проправяха път по безкрайните стълби надолу.

— Колко дълбоко под земята сме? — попита Николас, като гледаше подозрително бледите лампи на тавана.

— Много дълбоко — отвърна Ета, като се постара да прозвучи успокоително. Трясъците отгоре далеч не бяха замрели, само се чуваха по-глухо. Лампите примигваха и жужаха. По гърба й се стичаше пот и тя не можеше да овладее треперенето дори когато се отклониха от основния поток и тръгнаха по източното разклонение, както ги бе упътила Алис.

Тайно се бе надявала, че ще успеят да стигнат до самия край на перона, сетне ще скочат върху релсите и незабелязано ще се шмугнат в тунела. Без пречки, без препятствия и без въпроси.

Но когато преодоляха и последните стъпала и свиха зад ъгъла, й стана ясно, че няма да е толкова лесно.

Изпреварили ги бяха стотици хора. Лондончани бяха завзели целия перон, а някои се бяха сгушили и между самите релси. Огромното множество изпълваше въздуха с влажна, лепкава топлина. Много от мъжете и жените бяха свалили палтата и саката си и ги бяха закачили по стените. На входа на тунела дори бе опънат простор.

Не можеха да прекарат нощта тук — не можех да си позволят да изгубят толкова време, при положение че крайният срок неумолимо наближаваше.

Хората зад тях започнаха да напират и да ги бутат и ръката на Николас я обгърна още по-плътно.

— По дяволите — изруга той тихо. — Накъде да тръгнем?

Ета посочи отсрещния край на линията, където се бе разположила безкрайна редица хора — едни излегнати върху одеяла, други насядали в кръг със семейства или приятели. Мнозина разговаряха тихо или се опитваха да развличат малкото дечица, седнали с играчки и книжки, но повечето мълчаха със стоически изражения.

Не можеше да не им го признае — наистина се владееха. Изглеждаха почти примирени, сякаш цялата ситуация бе просто безкрайно досадна, а не въпрос на живот и смърт.

— Добре, тогава ще чакаме. Щом се налага. — Ако Николас бе забелязал очите, които следяха напредъка им по перона, то с нищо не го показа. Запровираха се между тълпата, докато не намериха празно пространство почти в дъното, под голяма табела, която рекламираше прожекцията на „Аз бях авантюристка“ в кино „Парамаунт“ с участието на някоя си Зорина.

Николас свали торбата и сакото, а Ета се отпусна върху цимента и се облегна на извитата стена. Сви крака и така плътно обгърна колене, че ги чу как изпукват.

Успокой се — нареди си. — Спокойно.

Но бомбардировките не спираха и скоро й стана ясно, че дори една бомба да уцелеше неподходящо място над главите им, цялата работа щеше да приключи за секунди. Не само за нея и Николас, но и за стотиците хора, натъпкани в тунела като вафли в кутия.

Николас затършува из торбата и извади ябълката. Ета не беше гладна, макар да не бе слагала и залък в уста, откакто напуснаха Ню Йорк. Стомахът й се бе превърнал на камък и мъчително пулсираше в такт с мускулите на краката, които още трепереха от доскорошното усилие.

Николас я погледна и ъгълчетата на устните му увиснаха обезсърчено.

— Трябваше да намеря вода. Съжалявам, Ета.

— Ще се оправим — прошепна тя. Вода лесно щяха да намерят, само да се измъкнат през прохода.

— Трябва да кажа — измърмори той, като се облегна назад, — че в момента не храня особено добри чувства към майка ти.

Точно в този момент Ета също не бе изпълнена с особено топли чувства, макар да умираше от ужас да не й се случи нещо. Мислите й постоянно се връщаха към снимката на овързаната Роуз и мъжете, които я държаха като заложница.

— Е — опита се да я оправдае тя, — винаги ми е казвала, че предизвикателствата изграждат характера.

— Значи да не се тревожим за характерите си — отвърна той сухо.

На перона имаше толкова много хора, че се налагаше да седят рамо до рамо, хълбок до хълбок, крак до крак. Ета бе благодарна за солидното му присъствие, благодарна бе, че може да се облегне на него, понеже нервите й бяха така изопнати, че всеки момент можеше да изпадне в истерия. Скръсти крака, та хладният цимент да охлади поне малко кожата й. Никой от триковете на Оскар с бавното дишане не вършеше работа, не и когато над главите им валеше огън и жупел. Жената отдясно се молеше мълчаливо.

Колко ли часа щяха да стоят тук и да се надяват? Вече беше двадесет и втори септември. Оставаха им само още осем дни, за да намерят астролабията и да се върнат, а все още нямаха ни най-малка представа как да разшифроват останалите указания.

Дишането й неволно се ускори под напора на паниката. Как успяваше Николас да запази такова самообладание, да седи така спокойно, сякаш и друг път бе преживявал такъв катаклизъм?

А може би действително не му беше за пръв път, в известен смисъл. Кънтенето на експлодиращите бомби не звучеше кой знае колко по-различно от корабните оръдия, от пукота на пистолетите. Искаше й се да го попита, но се страхуваше да отвори уста, опасяваше се, че ако изкаже на глас страховете си, паниката ще я завладее напълно. Всички около нея успяваха да запазят невъзмутимо спокойствие. Тя също щеше да се справи.

Де да можех да посвиря.

Изпитваше отчаяна потребност да разсее мислите си с музика, да се вглъби цялата. Но щом не можеше да усети тежестта на инструмента в ръцете си, можеше поне да си го представи. Затвори очи и призова музиката. Илюзорният натиск на струните под пръстите й неочаквано, за пръв път от смъртта на Алис, я изпълни с познатата радост — не с отвращението и унижението, които я обземаха, когато се замислеше за изпълнението си, нито със смазващите гняв и мъка при мисълта, че не знае какво се е случило с тялото на Алис, нито дали с майка й щяха да успеят да се приберат навреме за погребението.

Поради липса на нещо, което би могло да послужи като цигулка, хвана лявата си ръка с дясната и затвори очи. Можеше да се престори поне за няколко секунди, че китката й е шийката на цигулката, вените й — струните. Представи си как лъкът се плъзга по кожата й и съсредоточи цялото си внимание върху движението.

Бах. Бах определено изискваше концентрация. Бах щеше да й помогне да се извиси над страха.

— Какво правиш? — обади се Николас.

— Свиря — отвърна тя, без да й пука колко абсурдно изглежда отстрани. — Опитвам се да се разсея.

Някакъв мъж, излегнал се по корем пред тях, вдигна нос от книгата си и ги изгледа любопитно.

И по някакво странно съвпадение, точно в този миг магията на тишината бе нарушена от кристална нота. Някъде в средата на перона възрастен мъж бе извадил цигулка и свиреше бавна, нежна мелодия. Ета я разпозна — не беше класическо произведение, а нещо, което бе слушала на стария грамофон на Оскар.

Звукът се извиси и разцъфна като цвете, което разтваряше листчетата си едно по едно, разнесе се от стена до стена. Един полицай вдигна шапка и кимна на мъжа. Ета се поизправи и се опита да го зърне над главите на хората, които ги деляха.

Не й беше трудно обаче да забележи младата двойка, която танцуваше в няколкото педи свободно пространство. Ръката на мъжа бе обгърнала талията на момичето, дланта му стискаше нейната. Момичето се засмя, огледа се смутено, сетне се отпусна в прегръдката му, залюля се и облегна глава на рамото му.

Николас ги гледаше като омагьосан. Ета очакваше да каже колко е скандално да танцуват така плътно един до друг.

— Колко е красиво — пророни тя.

Той се обърна към нея.

— Искаш ли да ида да му взема цигулката? С удоволствие ще се справя с възмутените граждани, ако това ще те накара да се усмихнеш.

Сърцето й едва не се пръсна при тия думи.

Бъди смела.

— Искам да свиря само за теб.

Николас се извърна бавно, сякаш му трябваше време, за да реши какво да отговори. Но Ета не искаше да остави съмнение, не искаше да остане неразбрана, искаше думите й да са достатъчно ясни. Ако грешеше и той не искаше нищо повече, тогава Ета щеше да се отдръпне. Но сега… сега искаше да е смела. Отпусна длан върху неговата и въпреки хладнокръвието му, въпреки всички прегради, които бе вдигнал, за да се защити, пръстите му се плъзнаха между нейните.

Лампите отново премигнаха и погледът й неволно скочи към тавана. Чуваше се кънтене, сякаш множество ръце барабаняха по паважа над тях. Разплака се дете и риданието му премина като вълна през всички останали дечица. Танцуващите спряха, но господинът с цигулката не се отказваше, докато лампите не изгаснаха съвсем, оставяйки ги в пълна тъмнина.

Ета не можеше да овладее треперенето си, макар да прехапа устната си до кръв. Тъмнината сякаш тръпнеше и се люлееше около тях и страхът, който едва бе успяла да обуздае, внезапно изригна.

Не искам да умра тук.

Не искам да изчезна.

Искам да си ида у дома.

Мамо.

Мама ще умре и за всичко ще съм виновна аз.

По бузите й се затъркаляха горещи сълзи, тя изхълца и мъчително си пое дъх.

— Ета — прошепна Николас в ухото й. Размърда се и я притегли по-близо до себе си. Тя притисна лице в извивката между шията и рамото му и усети как ръката му гали косата й, отмята разпилените кичури, залепнали по мокрите й бузи.

— Шшш, Ета, всичко е наред — шепнеше той. — Спечелихме битката, пирате. Всеки момент ще сдадат знамената и всичко ще отмине.

Тя вдиша уханието на морска сол, което сякаш винаги се носеше от кожата му, независимо колко далече бе от океана. Мислите й съвсем се объркаха, мокрото й лице смъдеше. Ръката му се смъкна от лицето й и се плъзна по рамото, после по ръката й. С болезнена нежност той сплете пръсти с нейните и ги придърпа към другата си ръка, отпусната с дланта нагоре в скута му.

Сетне нави ръкава си нагоре и Ета едва не подскочи при допира на горещата кожа.

— Изсвири ми нещо.

— Какво?

— Нещо, от което да забравим, че сме тук.

Пръстите му пуснаха нейните и се плъзнаха по обратния път, нагоре по ръката, сетне отново надолу. Усещането бе невероятно приятно. Вместо да избере произведение от репертоара си, Ета се предаде на нотите, които се лееха в главата й, надигнали се дълбоко от душата й.

Мелодията в сърцето й си нямаше име — беше пъргава и лека. Надигаше се като вълна, отпускаше се заедно с гърдите на Николас, когато издишваше, издигаше се, когато той вдишваше. Плъзгаше се като дъжд по стъкло, като мъгла по морската шир. Имитираше скърцането на грамадното туловище на кораба. Повтаряше тайните, нашепвани от вятъра, и мълвенето на невидимите създания, които бродеха в дълбините.

Играеше като пламъка на последна, догаряща свещ.

Ръката на Николас бе като карта, съставена от твърди мускули и гъвкави жили, така съвършена. Дали чуваше как тананика мелодията с долепени до кожата му устни въпреки грохота над главите им? Може би. Свободната му ръка галеше кожата й и оставяше диря от искри след себе си.

В потъналия в мрак свят сетивата й сякаш се разшириха, имаше чувството, че ще запомни завинаги този миг в топлата тъмнина. Николас отметна косите от челото й и дъхът му се накъса, когато Ета вдигна лице към него. Меки устни намериха бузата й, ъгълчето на устата й, брадичката й и тя вече бе сигурна, че и той чувства същото, че и двамата за пръв път усещаха така остро присъствието на друг човек.

Пусна ръката му и той я обви около тялото й, смъкна я надолу, така че и двамата лежаха странишком, с глави върху торбата, с преметнато върху телата им сако. Тук, в тъмнината, откриха кътче, което бе неподвластно на правилата, кътче, което попадаше между миналото и бъдещето. Кратък миг на необятни възможности.

Грохотът на бомбите над главите им постепенно заглъхна. Николас долепи чело в нейното, палецът му нежно погали насинената й буза. Ръката й проследи чертите му — правия нос, високите, горди скули, плътната извивка на устните му. Именно там я улови неговата ръка, притисна я и я целуна силно, отчаяно.

Но когато Ета вдигна лице, почти обезумяла от желание, с шумяща в ушите й кръв, Николас се дръпна, и макар да го усещаше до себе си, макар да долавяше ускорения ритъм на сърцето му, неравномерното му дишане, имаше чувството, че е изчезнал в тътнещата тъмнина.