Александра Бракен
Пасажер (16)

Петнадесет

Ета установи, че лежи на тревата под гъста сянка. Ушите й пищяха, главата й пулсираше, но беше в съзнание. И не просто в съзнание, но и без неприятните гадене и замайване, които съпътстваха предишните й преминавания през проходите.

Поизправи се и измъкна червеното листо, вплело се в косата й. Прохладният есенен въздух се процеждаше през огнените листа над главата й и буквално сияеше в златисто. Когато се обърна, забеляза, че пред нея се простират Люксембургските градини като прелестно видение в топлата следобедна светлина.

— Права беше — обади се Николас, облегнал гръб на същото дърво, и разтърка лице. — C’est le Jardin du Luxembourg.

Ета не успя да сдържи усмивката си.

— Я повтори.

— Pardon?

Повтори — помисли си тя. Устата му сякаш омагьосваше френските думи — звуците проникнаха в тялото й като топъл мед.

— C’est le Jardin du Luxembourg — повтори той послушно, видимо объркан.

— Според теб кой ден е днес?

— Същият, в който се събудихме в Лондон — отвърна той. Явно се досещаше какво си мисли.

Подгъвът на роклята й бе разпран на няколко места, а светлосиният й цвят почти не се виждаше, понеже бе придобила кафявия оттенък на кална река. Ботушите й бяха покрити със засъхнала кал и пръст и нямаше нужда да докосва косата си, за да разбере, че стърчи във всички посоки.

Николас побърза да се огледа, за да се увери, че никой не ги наблюдава, сетне се захвана да укротява къдриците й, да събира косата й отзад на тила, като внимаваше да не докосва голата й кожа. Извади панделка от чантата и върза косата й на ниска опашка. А Ета, разтреперана, се бореше с желанието да се облегне на рамото му и да увие ръце около тясната му талия.

Седем дни. Все по-малко.

— Тръгваме ли? — попита тя.

— Иска ми се да действаме бавно и предпазливо — каза Николас. — По-добре да не вдигаме много шум.

А Ета искаше да е сигурна, че нищо не го заплашва.

Интересното бе, че дори когато подминаха последните дървета и излязоха на пътеката, Ета все така не можеше да се ориентира в кой момент от миналото са попаднали. Модата на дамските тоалети й напомняше за края на деветнадесети и началото на двадесети век — ярки, тесни жакети с дълги поли, надиплени отзад или украсени с няколко пласта волани, така че да подчертаят естествените извивки на тялото. Косите бяха прибрани под шапки и бонета, украсени с панделки и цветя.

Мъжете, които ги придружаваха или играеха на карти и шах по пейките, бяха в костюми и с цилиндри. Неколцина се разхождаха около езерцето с бастунчета в ръка. Между художниците с триножници тичаха дечурлига, по пейките бъбреха жени. Въобще сцената не се различаваше кой знае колко от Люксембургските градини в нейното време. В дъното на градината, отвъд езерцето, се виждаше самият дворец, точно толкова царствен, колкото го помнеше, сякаш цяло едно крило от Версайския дворец се бе отчупило и изтърколило дотук.

— Би трябвало всичко да е наред — отбеляза Николас тихо. — Важното е да не поглеждаме никого в очите…

Внезапно, като изстрелян от пружина, Николас хукна. Само преди миг стоеше до нея, неподвижен като мраморна статуя, а в следващия тичаше, прескачаше лехите с цветя, разлюлял пъстрите им главици. Разпищяха се жени, развикаха се мъже, но Николас дори не си направи труда да следва многолюдната пътека около езерцето, а мина направо през водата, зашляпа напряко и изскочи от отсрещната страна. Две момченца понечиха да последват примера му, но бяха спрени навреме от бавачките си.

За миг Ета замръзна, протегнала ръка след него. Възрастен мъж с добродушно лице притисна нещо студено в дланта й. Монети.

— Чакайте, не! — възрази тя и понечи да му ги върне. — Не съм… Няма значение.

Пъхна монетите в джоба си и хукна след Николас, като се опитваше да не се замисля върху факта, че току-що я бяха сбъркали с просякиня. Е, за всяко нещо си има първи път.

Не беше трудно да проследи тъмната му фигура през тълпата — Николас тичаше покрай статуите на френските кралици към алеята, която щеше да ги отведе към улицата. Накрая спря, но заради широките му рамене Ета така и не разбра какво е преследвал, докато не спря зад него, заобиколена от насъбралите се зяпачи.

Тичал бе след жена — възрастна жена, ако се съдеше по леките бръчки, но елегантна и изправена. Тъмната й кожа имаше оттенъка на плодородна пръст, косата й бе прибрана под семпла шапка. В сравнение с останалите жени наоколо, облеклото й бе твърде обикновено, сякаш бе униформа.

В краката й се търкаляше преобърната кошница. Ета се втурна да събере изпопадалите консервени кутии. Когато се обърна, Николас бе сложил ръка върху рамото на жената и говореше с дрезгав глас на френски:

— Je suis vraiment désolé. Je croyais… ma mère…

При тези думи стреснатото изражение на жената омекна.

— De rien. — Усмихна му се и го потупа по ръката. — Ти es un cher garçon.

Ета изправи кошница и безмълвно й я подаде. Николас изглеждаше напълно съсипан, не можеше да си поеме дъх.

— Au revoir — каза жената и им помаха.

— А… ъ… au revoir — повтори Ета и загледа как жената се отдалечава.

Николас гледаше втренчено след нея и се олюляваше. От панталоните и обувките му се стичаше вода.

— Да не привличаме внимание, а? — подкачи го Ета.

Той не отговори — стоеше като вкаменен.

Май не беше зле да продължат нататък, за да не ги забележат пазители или полицаи. Ета го хвана под ръка и го поведе встрани от пътеката, между дърветата и одеялата на излезлите на пикник семейства, докато не забеляза познато място — фонтана „Медичи“ и дългото, продълговато езерце отпред.

Насочи едрото му тяло към най-близката пейка.

— Добре ли си?

Николас поклати глава и преглътна мъчително.

Ета затършува в торбата, за да потърси нещо за хапване. Николас като че ли беше в шок. За съжаление, не намери нищо.

— Ей сегинка се връщам.

С монетите, дадени й от възрастния човечец, и с помощта на жестове успя да купи хляб и малко шише лимонада от близката сергия. Един любезен господин от опашката се опита да й помогне с превода и дори й даде няколкото монети, които не й достигаха.

Когато се върна при Николас, той вече се беше окопитил, крачеше неспокойно и се оглеждаше за нея. На лицето му се изписа такова облекчение, когато я видя, че тя се втурна към него, като внимаваше да не разлее лимонадата.

Николас взе хляба и бутилката от ръцете й, сложи ги на пейката и уви ръце около тялото й. Ета се надигна на пръсти, прегърна го през раменете и направи онова, което копнееше да направи още когато го остави при фонтана: притисна го силно към себе си, докато тялото му не спря да трепери.

Не й пукаше как изглеждат отстрани. След известно време стъпи обратно на пети, пусна го и посочи хляба.

— Да знаеш, че здравата се охарчих! Така че искам да изядеш и последната троха.

— До троха — съгласи се той и й отчупи едно парче. Седна на пейката и се огледа смутено. — Трябва да призная, че се учудвам как не са ни сметнали за скитници и не са ни изхвърлили.

Ета реши да не споменава откъде има пари за хляб и лимонада. Вместо това загледа с любопитство гримасата, която се изписа на лицето му при първата глътка.

— Господи — закашля се той и се удари с юмрук в гърдите. — Кога ще спре да щипе?

— Обиколил си света, а не си пил лимонада? — пошегува се тя. — Какво? Само бира и вино, така ли?

— По-добре, отколкото заразена вода. — Той разчупи малкото хлебче на две и поднесе своята половина към устата си. По лицето му се разля задоволство и Ета потръпна от радост.

— Какво се случи преди малко? — попита тя нежно.

Николас въздъхна дълбоко и зарея поглед към водата.

— Стори ми се, че онази жена… видях я как бърза през парка и в първия момент реших, че е майка ми.

Светът като че рязко се сви около тях, пристегна болезнено раменете й и я остави без дъх.

— Знам, че звучи налудничаво, а и беше дяволски опасно, но приликата бе направо поразителна. Естествено, не беше тя. Отдавна е починала. Наясно съм с това, но се почувствах сякаш… — той сплете ръце в скута си и поклати глава. — Почувствах се сякаш облаците на миналото са се разчистили и са ми я върнали.

Ета се облегна на рамото му. Не й хрумваше какво да каже.

— Знаеш ли какво се е случило с нея?

Николас кимна.

— Докато скитах с Джулиън, Хол продължил да търси вместо мен и открил, че е починала в Южна Каролина през 1773 година от треска. Сама — отвърна той, като се запъна на последната дума. — Дори не знам къде е погребана. Хол реши, че ще е твърде опасно да се опитвам да намеря гроба въпреки документите ми.

— Много съжалявам — прошепна тя.

Николас зарови лице в косата й.

— Малко са нещата, за които съжалявам в тоя живот — промълви той, — и може би трябва да съм благодарен, че скърбя само за нея. Но макар да обвинявам Айрънуд, не мога да простя на себе си. Не биваше да приемам предложението му и да се впускам в пътешествия. Ако не бях тръгнал, вероятно щях да я намеря навреме и да откупя свободата й. Джулиън нямаше да загине, а аз щях да съм свободен от оковите, които проклетото му семейство непрестанно се опитва да ми надене.

Ета прекрасно знаеше какво е да таиш угризения, да ги носиш дълбоко в душата си. Бе готова на всичко, само и само да изживее отново онези последни мигове с Алис, но дори и това бе невъзможно. Не би могла да съществува два пъти на едно и също място, в една и съща година.

Но Николас не бе пътувал до 1773 година. Или поне не се бе задържал там.

— Няма ли проход към тази година? Знам, че не можеш да спасиш Джулиън, защото това би променило твърде много неща. А ако майка ти е била болна, навярно не би могъл да й помогнеш. Но може би… може би, ако отидеш да я видиш, това ще донесе утеха и на двама ви?

Николас поклати глава.

— Точно към тази година няма проход. Разсъждавал съм хиляди пъти по този въпрос — мислих дори да оставя съобщение в миналото на Хол, да му заръчам да не ми позволява да тръгна. Но колкото и да съжалявам за избора си, не мога да постъпя толкова егоистично. Не мога да рискувам да предизвикам такива промени.

— Значи, когато ми каза, че не мога да спася Алис, си говорел от личен опит.

— Не ти казах цялата истина, а трябваше — промълви той.

Явно бе предпочел да пази този спомен заровен дълбоко в съзнанието си като остра кама, която бе обвил в безброй изолиращи пластове, та да не се нарани. Ета го разбираше.

— Това може лесно да се поправи — отбеляза тя. — По-рано не си разполагал с астролабия.

Николас изправи гръб и се дръпна назад. Май за пореден път бе успяла да го шокира.

— Ета…

— Не, не ми клати глава, сякаш е невъзможно. Не е невъзможно. Можем да отделим малко време и да направим един проход, преди да…

— Преди да я върнем на Айрънуд? — довърши той, а очите му блеснаха подозрително.

Тя кимна, колкото и да й бе неприятно да лъже.

— Нещата са по-прости, отколкото си мислиш.

Николас стисна мрачно устни. Защо отказваше да повярва, че това бе съвсем реална възможност, че би могъл да има всичко, което желае? Защо проявяваше такава неохота? Вярно, казал бе, че не иска да пътешества повече, но едно последно пътуване, за да види майка си, да бъде с нея и да успокои съвестта си — не си ли струваше?

— Както и да е, трябва първо да намерим проклетия уред, а, за щастие, вече разчетох следата. — Николас сложи длан върху каменните перила, опасващи езерото. — Всъщност ти ни доведе точно където трябваше.

— Искаш да кажеш… — Ета проследи погледа му към фонтана._ — Занеси монета на вдовстващата кралица._

— Фонтанът „Медичи“, построен по заръка на Мария Медичи, вдовицата на Анри IV, нали така? Джулиън веднъж ме доведе тук, търсеше някакво момиче, което видял случайно на улицата. Ако мъжете от клана Айрънуд си приличат по нещо, то е, че обичат да поучават околните и да им изнасят ненужни лекции по история.

Ета кимна. Каменните скулптури на фонтана бяха изящно издялани — някои върху колоните, други, по-малки — между тях. Композицията в центъра изобразяваше как Полифем изненадва Ацис и Галатея — грамадният бронзов циклоп Полифем надничаше иззад една скала, а обречените влюбени бяха изваяни от бял мрамор.

Майка й бе специализирала реставрация и консервация на произведенията на италианския Ренесанс, в който бе влюбена. А изкуствената пещера на фонтана видно черпеше вдъхновение от същия период. Връзката беше повече от очевидна.

Николас въздъхна тежко и зарови лице в длани. Ета го погали по косата. Не можеше да прецени кое го бе разстроило повече — фактът, че бе привлякъл толкова внимание или че си бе позволил да таи такива смели надежди. А когато той не вдигна глава и мускулите му си останаха изопнати и напрегнати, тя дръпна едната му ръка и сплете пръсти в неговите. Усети как лекичко стисва ръката й в отговор.

— Отнеси монета… — измърмори тя. Естествено, нали хората пускаха монети във фонтаните, за да им се сбъдне желание. — Май си прав.

Извади хармониката със свободната си ръка и я поднесе към устните си. Раменете й се изопнаха в очакване на оглушителния вой.

— Чакай — спря я той, преди да е духнала в хармониката, и я хвана за китката. — Ета, трябва да ти кажа нещо…

Рязкото изпукване на прохода ги накара да скочат на крака. Хармониката изхвърча до самия ръб на водата и Ета понечи да се хвърли след нея. Но преди да успее да скочи, ръката на Николас се стрелна и я натисна обратно на пейката. Той се заоглежда трескаво.

— Не… — започна тя. Не успях да изсвиря. Но щом проходът вече виеше, тогава…

Иззад фонтана се показаха две фигури, пуснаха чантите си на земята и смъкнаха саката на черните си смокинги. Единият, висок мъж с кестенява коса, дръпна папийонката от врата си и звучно се засмя на нещо, казано от другия — по-нисък, русокос млад мъж. И двамата бяха привлекателни, а в чертите им имаше нещо познато, макар Ета да не се сещаше откъде ги познава. Тъмнокосият вдигна глава и студеният му син поглед се втренчи в нея.

Трудно бе да се каже кой бе по-изненадан: Николас, който изохка стреснато, Ета, когато установи, че мъжът има очите на Сайръс, или мъжът, който пребледня като тебешир и викна:

— Роуз?

Николас я дръпна и изсъска една-единствена дума:

— Бягай.

Дългите му крака с лекота поглъщаха метрите, принуждавайки я да ускори крачка, за да не изостане. Посетителите в градината, които тъкмо се възхищаваха на залеза, се разбягаха от пътя им.

— Роуз! — викна мъжът след тях. — Роуз!

— По дяволите — изруга Николас.

При звука от изстрела парижани се пръснаха във всички посоки като изтръскани от торба цветни пера. Звънна втори изстрел, ожули кората на дървото до Николас и посипа дъжд от листа и парченца кора. Без да се замисли, Ета се пресегна и бръкна в торбата. Стисна дръжката на пистолета и го изтегли навън. В горната му част стърчеше нещо като кука — палецът й я улови, дръпна я назад и с леко натискане на спусъка Ета стреля.

Костите й се разтресоха от вибрацията, ушите й писнаха от оглушителния трясък. Но ефектът бе мигновен. Пътешествениците се отказаха да ги преследват.

— Дявол го взел! — изруга Николас и се обърна да я погледне. — Хареса ти, нали?

Ета сви рамене. Може би съвсем малко. Достатъчно, че да иска да опита отново и този път да се прицели. Здравият разум обаче надделя и без да спира да тича тя предаде пистолета на по-добрия стрелец от двама им.

Николас се насочи към зелената морава, минаха между дърветата, излязоха от парка и хукнаха през улицата. Вървеше пред нея, следвайки извивката на шосето, като проправяше път между стреснатите минувачи с широките си рамене, сетне рязко сви в тясна уличка. Приклекна зад купчина дървени сандъци и тя последва примера му, макар дробовете й да се свиваха така мъчително, че я беше страх да не повърне.

— Дявол го взел — измърмори той отново. Трепереше по-силно отпреди, а пръстите му попипаха някаква драскотина на рамото. Нима куршумът го бе одраскал?

— Кой беше? — изпъшка Ета, като се опита да надникне иззад сандъците.

Николас облегна глава о влажната каменна стена.

— Баща ми. Огъстъс Айрънуд.

Ета се бе досетила — видяла бе очите на мъжа, разпознала бе изражението на Сайръс, носа и веждите на стареца върху непознатото лице. Видяла бе и болката, изписала се върху това лице, когато мъжът извика името на майка й.

— Добре ли си? — тя докосна ръката му.

— Не му е за пръв път да се опита да ме убие — отвърна Николас с привидна небрежност, — но да се надяваме да е последният. Исусе, не очаквах да го видя отново. Проклето пътуване във времето, проклет…

О, господи — досега не се бе замисляла, че дори след като някой пътешественик умре, пак има шанс да го засечеш в миналото. Проходите те връщаха в определена година и място, но не и на конкретна дата. Що за съвпадение да пристигнат тук по същото време, когато някаква отминала версия на баща му също бе решила да пътува насам?

— Каква ирония… — Николас тръсна глава и се обърна към нея, към пръстите, които галеха лицето му. Сетне улови ръката й и сплете пръсти с нейните. Втренчи поглед към отсрещната стена, очевидно разкъсван от емоции.

Защо майка й би скрила астролабията в място и време, до които кланът имаше достъп? Явно отговорът бе друг.

Затвореше ли очи, опиташе ли се да си представи стената с картините, да проследи хронологията на историите, разказвани от майка й, Ета неизменно стигаше дотук — до Сорбоната, където Роуз бе следвала история на изкуството. Това бе последният елемент от пъзела.

Не.

Ета се изправи толкова рязко, че Николас се извърна стреснато. Картината на Люксембургските градини не беше последната — майка й бе споменала, че иска да я смени, че на нейно място ще сложи сирийската пустиня.

Разказала й бе историята за обеците, за пазара в Дамаск, за жената, която й ги продала. А майка й, както започваше да става ясно, не беше от хората, които правят нещо без причина.

Слушаш ли ме, Ета?

Няма да забравиш, нали?

— Не забравяй, истината е в преданията — изрече бавно Ета. Какво означаваше това — че думите и разказите имат по-голяма тежест от написаното?

Възможно бе майка й да е преместила картината, след като бе написала писмото. А може би умишлено е вмъкнала фалшива следа, в случай че Айрънуд успее да разчете указанията и надуши следите й. И в двата случая в момента бяха в грешния град, в грешното време.

— Трябва да се върнем — прошепна тя. — Пропуснали сме нещо. Не е трябвало да идваме дотук.

— Но нали каза, че… — челото на Николас се смръщи неразбиращо. — Сигурна ли си?

— Напълно. Можем ли да се доберем до прохода към Ангкор?

— Винаги можем да опитаме.

Както се опасяваха, след стрелбата в парка беше пълно с полиция. Ета усети неприятна тръпка при мисълта, че случаят ще се появи във вестниците, че има свидетели, че ще остане следа. Толкова се стараеха, а сега…

— Не се тревожи — отвърна Николас. — Струва ми се, че може би е трябвало да се случи.

Тя го погледна изненадано. Гледаха да не навлизат в самата градина, а вървяха по периферията, провираха се между дърветата по външния периметър. Униформите на полицаите се сливаха с тъмните костюми на мъжете, които даваха показания и обясняваха какво се е случило, а на техния фон рязко се открояваха цветните петна на дамските рокли.

— В писмото си Върджил пише, че моят… Че Огъстъс зърнал Роуз в Париж. Може би е ставало дума за тази среща?

Може би. Макар да й звучеше като пълна лудост. Ако се замислеше, така излизаше, че реално няма избор и свободна воля, че пътят им е бил предначертан още от самото начало.

— А може да е съвпадение — измърмори Николас.

Проходът жужеше тихо и кротко къдреше въздуха.

Николас я накара да изчака няколко минути, докато обиколи между дърветата с изваден пистолет, за да се увери, че са сами. Когато най-после прекрачиха прага, тесният обръч на прохода отново се стегна около тялото й като задушаваща прегръдка, но поне другите й сетива останаха незасегнати.

Проходът я изхвърли грубо и Ета залитна към каменните плочи, размахала ръце, за да се задържи на крака. Олюля се под собствената си тежест и успя да се спре едва в последния момент — пръстите на краката й се заковаха на самия ръб на терасата. Отпусна се тежко на земята, за да не падне по лице.

— Ета? Къде си?

Явно тъмнината пред очите й не бе остатъчен ефект от преминаването през прохода — небето бе черно като въглен.

Същия ден — помисли тя уморено, — но друг час.

Тежки облаци затулваха луната и звездите. В тъмнината сетивата й рязко оживяха, долови сладникавата, нездрава миризма на джунглата, която едновременно гниеше и цъфтеше. Чуваше как ситни капчици дъжд трополят по камъните и листата. Усети ръцете на Николас, който се придвижваше опипом и случайно докосна косата й.

— Моля се на Бог да си ти, а не някой тигър.

Ета се разсмя. Сякаш в отговор на смеха й един от облаците се отдръпна услужливо и пропусна тъничък лъч лунна светлина, който се прокрадна надолу и посребри локвите.

— Бързо, къде е хармониката? — обади се Николас.

Той духна силно и целият подскочи, когато проходът нададе пронизителния си рев.

Слухът й, и без това чувствителен, сега бе изострен допълнително, понеже не можеше да използва зрението си. Спомни си онези случаи, в които Оскар й демонстрираше нова техника и я караше да затвори очи, за да може да напрегне слух и да долови разликата в тона или звука. Този път ясно различи отделните пластове на звука, сякаш бяха различни секции в оркестър.

Значи беше права.

— Чуваш ли? — обърна се тя към Николас.

— Чувам само чуковете на Сатаната и бойните барабани на пъкъла.

Ета му изшътка.

Той се размърда нетърпеливо.

— Не искам да прозвуча грубо, но може би…

— Чуй — нареди му тя и започна да тананика в тон с ниското ръмжене. Звукът внезапно се промени и тя го последва, извиси глас едновременно с пронизителните трели, които ушите му не бяха успели да различат.

Всяка от портите издаваше какофония от звуци, така различни една от друга, в такава различна гама, че Ета се ядоса на себе си, задето не се бе заслушала по-рано. Сега ясно чуваше двата зова, вплетени в един. Два прохода.

— Значи има още един — измърмори Николас. — Едва го чувам…

Ета се завъртя в опит да разбере откъде се носи звукът, но той се блъскаше в каменните стени, отскачаше и отказваше да разкрие източника си.

Николас се заоглежда трескаво, търсейки ивицата трептящ, просветващ въздух на входа на втория проход.

Сетне се обърна към нея с усмивка на уста.

— Знам къде е.

— Не ти вярвам! — възрази Ета, вдигна се на пръсти и на свой ред се огледа.

— Струва ми се, че този път ми се полага една точка — настоя Николас, очевидно развеселен от гнева й.

— Ти какво, точки ли броиш? — тросна му се тя.

— А нима ти не броиш?

Добре де.

— Лондонския го разгадах аз.

— Но парижкия го намерихме заедно, а онзи в Ню Йорк го откри Айрънуд, така че за него никой не получава точка. Така че сме едно на едно, пирате. Равен резултат.

Всъщност… това не звучеше толкова страшно.

— Откъде си толкова сигурен за сегашния?

— Може да имаш уши на куче, но аз имам очите на ястреб — отвърна Николас и посочи към върха на храма „Фимеанакас“. Стотици стръмни стъпала водеха към главния вход… към трептящата пелена от въздух, която блещукаше като изрязана от звездното небе. — А онова там, струва ми се, е проходът, който търсим.