Клаудия Серано
Никога вече тъй близка (32)

31.

Видях няколко двойки да танцуват валс на площадчето пред къщите. Бяхме в Генуа. На няколко крачки от шумните и модни барове, където групи младежи седяха по тротоарите и пиеха бира, един малък оркестър свиреше валс и няколко двойки в официални дрехи се въртяха. Бяха толкова красиви. Сякаш извън времето.

Ако ме попитат какво може да се крие зад ъгъла, ще отговоря, че един ден открих там оркестър, свирещ валс, нещо, за което въобще не бих се сетила.

— Виторио, направих ти портрет — подадох му листа.

— Я гледай, вися отвън на влак в движение!

— Прилича ли достатъчно на Индиана Джоунс?

— Много повече от достатъчно. Прекрасен е. Ти си моята вълшебна лампа, която изпълнява желания.

А дали вълшебната лампа има свои желания? И ако да, какви ли са те?

Може би другите да престанат все да очакват нещо от нея. Да престанат да я търкат и да се опитат да я помилват. И преди да изреждат желанията си, да се сетят да я попитат за нейните. И тези желания да бъдат изпълнени завинаги, а не само за момента. Да я оставят на мира, поне от време на време, да я оставят да мечтае за неща, които вълшебна лампа няма да изпълни, но въпреки това те няма да бъдат по-малко истински. Защото дори невъзможните мечти са съвсем истински.

Когато бяхме в Генуа, той се затвори в мълчание. На площад Ербе гъмжеше от младежи. С Виторио бяхме седнали в едно кафене на открито. Отпивах често: успокояваше ме да си пъхам лицето в чашата. Опитах да се пошегувам: Виторио направи по-скоро някаква гримаса, отколкото да се усмихне. Млъкнах, оставих го свободно да се потопи в свои води, забил нос във вестниците. Погалих късо подстриганата си наскоро коса, развих шала на врата си, като оставих да се вижда деколтето, а той не ме удостои дори с поглед. Небрежно протегнах ръка и я оставих върху масата — щеше да е толкова лесно да направи един елементарен жест. Тогава го попитах дали всичко е наред.

— Какво да не е наред?

Разказа ми за онези вечери, прекарани в ресторанта на площада, с хора, които познавах по име, колко били хубави и как седели до сутринта, обсъждайки неуморно разни неща. Шумно се прозя. Приключи със салатата в купата, без дори да успея да опитам и едно листенце. После вдигна телефона. Очевидно бях пренебрегвана и ми оставаше само да се взирам в червения цвят на аперитива си, да се правя, че не чувам любезния му глас, предназначен за човека, с когото говореше по телефона, и че не виждам задоволството му от факта, че някой е прекъснал нашия разговор. Дали на лицето му не беше изписано чувство на облекчение?

— Сигурен ли си, че всичко е наред?

— Какво искаш от мен?

— Като начало, да не ми отговаряш по този начин.

— Цяла вечер ме тормозиш с подобни въпроси.

— Ти пък целия ден беше непоносим. Защо си толкова нервен?

— Сега вече се изнервих. Преди си бях добре.

Хвърли на масата пари за сметката и стана. Аз още не си бях допила аперитива. Виторио беше такъв, смяташе, че той решава всичко: кога да седна, кога да стана, кога да бъда щастлива и кога е време да ме нападне с цялата си насъбрана отрова.

Тръгнахме към едно заведение, където ни чакаха негови приятели. Вървяхме на разстояние един от друг. Уличките ми се сториха мрачни и стръмни.

— Ще ми обясниш ли от какво си недоволна? — попита ме.

— Аз ли съм недоволна? Виторио, обикаляме града с часове, а ти през цялото време се занимаваш със себе си. За теб щеше да е все тая, ако ме нямаше.

— Какво искаш? Да те целувам по врата на всеки пет минути?

Стъписах се и спрях. След няколко секунди той забеляза, че не го следвам, и се обърна. Погледна ме с очакване, че ще се помръдна и ще кажа нещо. Казах му.

— Върви по дяволите!

— Какво?

— Върви по дяволите!

Обърнах се и си тръгнах.

— Какъв глупак си — процедих през зъби.

— Много зряло от твоя страна, браво! Обиждаш ме и си тръгваш. Ела тук, ако искаш да се изясним.

— Какво искаш да изяснявам с човек като теб? Който не е разбрал нищо за мен. Който ми казва „Да не искаш да те целувам по врата на всеки пет минути?“. Отивай при приятелите си, аз не искам да идвам.

— Държиш се като дете.

— Явно това мислиш за мен. Ако моята компания не подхожда на твоя гений, повече не ме кани.

— Защо винаги се сърдиш? Боже мой, няма нищо по непоносимо от хора, които вечно са сърдити на живота, на другите, непоносимо е.

Сякаш някой ме удари в стомаха. Наистина ли е така?

— Ето ви и вас! — Появи се Дамяно. — Другите вече са в „Кар“, да вървим.

— Да, и ние отиваме там — отговори Виторио и ми направи категоричен знак да ги последвам.

— Сега какво, ще се сдобрим ли? — попита ме няколко часа по-късно, щом затвори вратата на спалнята. — Хайде, ела тук и дай целувка за помирение.

Отидох при него и той ме прегърна.

— Защо, по дяволите, винаги смяташ, че имам лошо мнение за теб?

Любихме се, през цялото време усещах винения му дъх в лицето си. Загаси лампата и веднага заспа.

По изгрев се измъкнах от завивките, пъхнах се под душа и плаках с ръце, опрени в сините плочки. Когато се върнах в стаята, голото му тяло заемаше по диагонал цялото пространство на леглото. Беше се разположил с разтворени ръце и крака, така че за мен нямаше никакво място. Намразих го.