Клаудия Серано
Никога вече тъй близка (29)

28.

Виторио си беше пъхнал ръцете в джобовете и сякаш хвърляше думите във въздуха, завърташе ги там и си ги вземаше обратно, като жонгльор с топки в цирка. Думите му нямаха нужда от жестове, които да ги изхвърлят нагоре, те ставаха все по-високи и по-високи, и ако човек се оставеше на магията, можеше да докосне небето с пръсти…

Днес отново плаках за него. За сините му очи. За онова леко повдигане на главата, за погледа му, вперен в мен, и сините му очи под дългите мигли.

Пътувах в автобуса и срещу мен седеше един възрастен господин с фуражка на главата, с пазарска чанта и със зареян поглед.

И аз бих искала да доживея до неговата възраст: да угася светлините, да се науча да приемам провалите с едно повдигане на раменете, да се помиря с живота. Да знам, че битката е приключила, без резултатът да има някакво значение: да си купя едно жълто канарче и да го храня всяка сутрин в шест, да си сложа шапката и да отида до зарзаватчията, да си купя две праскови, да погаля мъхестата им повърхност, да се кача на автобуса и да гледам града пред прозореца, да усещам само тихия ритъм на живота. Да не се вълнувам от гледката на плачещо момиче.

Но когато слязох от автобуса, си бях все така млада и още обичах Виторио. Явно това с Виторио никога няма да свърши. То е като град, в който все се връщаш.

Седми ден. Оставете тестото да почива, без да го разбърквате.

— По дяволите, как си позволяват да говорят за мен?

Бяхме в бара на търговски център „Ринашенте“. Седяхме на терасата и острите върхове на катедралата бяха толкова близо, че ми беше невъзможно постоянно да си задържам погледа върху Виторио.

Там беше и Силвия, ако щете ми вярвайте, Силвия скачаше от връх на връх и разперваше ръце към мен.

— Виж, не съм някоя глупачка, която повдига въпроса при първата клюка. Тук съм и ти имам доверие. Тъкмо затова ти разказвам случката с Рикардо.

Виторио дъвчеше нервно, представяше си как сме разговаряли насаме с Рикардо, неговите ръце на раменете ми. Клатеше глава. Но за истината не промълви и една дума, не потвърди, нито отрече.

Силвия ме гледаше от върха на катедралата: „Какво правиш тук?“ ме питаше. „Тук няма нищо за теб.“

— В крайна сметка какво трябва да мисля за това? — успях да изрека.

Виторио вдигна поглед към мен: на челото му се образуваха две бръчки. На лицето му се изписа онова изражение, с което нанасяше удари: гледаше състрадателно, сякаш не зависи от него, сякаш няма друг избор. По такъв особен начин причиняваше болка… тя се гърчеше пред него, а Виторио те разкъсваше с тъжен поглед.

— Да, така му казах — изкрещя. — Казах му, че имам две връзки.

Силвия ме наблюдаваше, застанала на един крак в равновесие на ръба на покрива.

— Но не е вярно — добави.

— По-добре да си вървя.

— Не е вярно.

— Тогава можеш ли да ми обясниш защо го каза? Защо?

— За да се отърва от него.

— Да не искаш да кажеш, че си го направил, за да ме предпазиш?

— Просто не разказвам подробности за живота си ни всеки срещнат. Не исках да говоря за нас.

— И защо не можеш да говориш за нас? Защо? Аз как да ти повярвам?

— Свободна си да вярваш на първия срещнат, ако щеш.

Затворих очи, поех си дълбоко дъх. Антония, махни се оттук, махни се, Антония.

Виторио се наведе над мен.

— Обещай ми нещо.

— Да ти обещая? Аз ли?

Знаех, че никога няма да ме хване за ръце, но инстинктивно се отдръпнах. Все още имах време да се спася.

— Знаеш по-добре от мен самия какъв съм — започна и сякаш целият фон изчезна: червеното на залеза, сноването напред-назад на келнерите, смехът на приятели, каквито някой ден бих могла да имам, ако се отърва от него.

— Обещай ми, че ако някой ден видиш врагове около мен, непременно ще ми кажеш. Обещай ми да не вярваш на чужди думи, обещай ми винаги да бъдеш на моя страна.

— Виторио, не разбирам какво казваш.

— Защити ме.

Виторио Солмани произнесе „защити ме“. Не някой друг, а блестящият, богат и обичан от всички издател помоли за това мен, момичето с евтина рокля, потънало в креслото, което носеше в чантата си томче с „женска поезия“, както се изрази Виторио, щом го забеляза. А аз имах желание да избягам, да забравя, обзета от жестокото подозрение, че не ме обича, в което всъщност бях твърдо убедена.

— Защити ме.

Навремето вярвах, че любовта е дар. Обаче за него се плаща скъпо и на парчета.

Обещах, че винаги ще бъда на страната на Виторио Солмани.

Онзи ден на терасата на кафенето дадох обещание и Силвия изчезна. Когато се обърнах да я потърся, не я видях.