Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Mai più cosi vicina, 2015 (Пълни авторски права)
- Превод от италиански
- Наталия Христова, 2016 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,4 (× 5 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване, корекция и форматиране
- Regi (2022)
Издание:
Автор: Клаудия Серано
Заглавие: Никога вече тъй близка
Преводач: Наталия Василева Христова
Година на превод: 2016
Език, от който е преведено: италиански
Издание: първо
Издател: ИК „Хермес“
Град на издателя: Пловдив
Година на издаване: 2016
Тип: роман
Националност: италианска
Печатница: „Алианс Принт“ ЕООД
Излязла от печат: 01.09.2016 г.
Отговорен редактор: Ивелина Балтова
Коректор: Атанаска Парпулева
ISBN: 954-26-1611-2
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/16445
История
- — Добавяне
23.
Поемам си дъх. Не е лесно да се разкаже тази история. От време на време трябва да се спирам, да наблюдавам суматохата, която предизвиква в мен някоя припомнена подробност.
Излизам на балкона, зяпам живота на другите, търся простите жестове: жената, която прибира прането преди дъжда, ръката, която бърза да спусне щората. Съществува ли нещо бавно, най-обикновено?
Бих могла да захвърля химикалката, да си облека пуловера, да си приготвя чай и да изчакам всичко да отмине. Така или иначе някой ден ще ми мине.
— Но ти искаш да си запазиш болката — каза ми един приятел преди няколко дни.
Той е много по-възрастен от мен, уважаваме се, разбираме се един друг. Но не съм сигурна дали е прав.
Дали помним нещо, което ни се е случило, за да го задържим, или по-скоро за да го запазим от забрава? Не е едно и също.
Взех си сакото и излязох. Вървях по улицата объркана: изглежда, краят на една любов няма край.
Влязох в магазинчето на един аржентинец, който е майстор на пясъчни часовници. Рафтовете в цялата му работилничка бяха пълни с най-различни видове и размери пясъчни часовници. Аржентинецът слушаше диск с някаква тъжна мелодия от неговите географски ширини.
Разходих се между полиците, взех в ръка един от часовниците, обърнах го. Пясъкът се стичаше от едната стана на другата, после обратно, и отново, и отново, а аз се чувствах така, сякаш някой ми забива нож в корема.
Аржентинецът ми хвърли поглед от дъното на магазинчето.
Бих искала да го запитам: „Обичали ли сте някого така, имам предвид, като молитва? Аз обичах Виторио като молитва. Със същата тишина, със същата концентрация, със същата вяра.“
Той сведе поглед и продължи да дялка парче дърво.
Купих си пясъчния часовник. Аржентинецът ми го опакова в кафява хартия, пак ме погледна и докато ровех за портмонето в чантата си, изрече:
— Колко може да боли, когато имаш сърце?
Днес не е никой пореден ден от приготвянето на сладкиша. Сякаш времето не съществува. Заради липсата на Виторио — тази празнота от липсващото ребро в гърдите ми.
Идеалното бадемово дръвче
Докосната светлина
Антонио разказваше за най-хубавите си полети, онези по изгрев, когато всичко е меко и спокойно: за преливащите цветове в небето, за начина, по който се смесваха в хиляди оттенъци; за облаците под самолета, ту сиви, ту сини и изведнъж окъпани в оранжево, за онези облачета, които се рееха сами и бавно изтъняваха, и за другите, които образуваха крехки мрежи, разплитащи се пред първите слънчеви лъчи; тишината обгръщаше всичко, дори двигателят сякаш казваше на пилота: „Тихо, Антонио, не дишай, нека денят се роди бавно-бавно“.
Сега Антонио й се усмихваше по-често, но понякога отместваше поглед. Антонио с белите си зъби, Антонио, който като истински кавалер помагаше на Мария да извади от къщата столове за съседите. Антонио, който с часове въртеше в ръцете си празната чаша, за да не излезе, че е неучтив, и да не прекъсва Руджеро, като стане да я остави на масата.
Антонио, който с часове гледаше небето и пресичащите го самолети, като внезапно се хващаше за китката да си брои ударите на сърцето, а Силвия в тези моменти искаше да го хване за ръката и да му каже: „Спокойно, всичко ти е наред“.
Антонио, който се разхождаше със Силвия и я загубваше от поглед — тя изчезваше по посока към селото и звукът от чехлите й замираше по пясъчните пътеки, като намираше претекст да свърне към дрогерията на Дзено. Всеки ден тя научаваше името на някое ново растение и си го повтаряше по пътя към дома, за да го занесе като подарък на баща си: „стрелиция, стрелиция, стрелиция, стрелиция, стрелиция“, „центаурея, центаурея, центаурея, центаурея, центаурея“. А Антонио се учеше от време на време да я държи за ръката.
После Ева ги настигаше с плажна кърпа, преметната през рамо, и викаше: „Стига! Хайде да отидем да се изкъпем!“. Така и правеха, подчиняваха й се на мига, защото Ева изглеждаше като богиня в жълтия си бански и с пъстрите чехли на краката.
Понякога вечерта Ева и Антонио излизаха, отиваха да пийнат бира в местното барче или ходеха на концерт в някое близко градче. Силвия си оставаше вкъщи. С тревога очакваше да настъпи следващият ден, искаше Ева да дойде и да й разкаже всичко, но Ева я избягваше и понякога й беше трудно да я открие. В такива дни Силвия не можеше да прави нищо — не рисуваше, не танцуваше, не играеше с останалите в асоциацията. Единственото, което искаше, беше да седи и да слуша любовната история от миналото на госпожица Фортуна: караше я да й я повтаря отново и отново, после седеше с глава, опряна в масата, и дори приятелят й Дарио не успяваше да я помръдне оттам.
В такива дни Мария и Руджеро се въртяха вкъщи като животни в клетка. Предлагаха й да се разходят тримата, да отидат на някое ново и непознато място, да се запознаят с нови хора, но Силвия клатеше глава, тропаше с крак и отиваше при стария Амилкаре.
„Ние сме родени и сме израсли тук, затова слънцето грее в нас — казваше й той. — Само че понякога слънцето ни изгаря отвътре.“