Метаданни
Данни
- Серия
- Скот Фени (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Color of Law, 2005 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Веселин Лаптев, 2006 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,3 (× 9 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Еми (2022 г.)
Издание:
Автор: Марк Хименес
Заглавие: Цветът на закона
Преводач: Веселин Лаптев
Година на превод: 2006
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Обсидиан
Град на издателя: София
Година на издаване: 2006
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: „Абагар“ АД — В. Търново
Редактор: Кристин Василева
Технически редактор: Людмил Томов
Коректор: Петя Калевска
ISBN: 954-769-119-8; 978-954-769-119-3
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/17607
История
- — Добавяне
26
Скот паркира на две преки от сградата на федералния съд. Сянка нямаше, затова смъкна страничните стъкла със сантиметър надолу. Надяваше се, че това няма да позволи на температурата в купето да достигне стойности, които биха разтопили арматурното табло. Момичетата го последваха на тротоара. Бяха облечени с най-хубавите дрехи на Бу, които Ребека й беше купувала от „Найман Маркъс“. Пашамей носеше бяла рокличка на черни точки и бяла шапка с широка периферия, а Бу светлосиня, с шапка в същия цвят. Ако не бяха сплетените им на плитчици коси, и двете щяха да бъдат съвършени копия на истински южняшки красавици.
Скот измъкна кърпичка от задния си джоб, свали тъмните очила и попи потта от челото си. После облече сакото, заключи колата и вдигна куфарчето си. Плати за целодневен престой и тръгна напред, обзет от огромен прилив на енергия. Така се чувстваше пред мач с противник, чиито играчи бяха по-едри, по-силни и по-гадни от него.
Очите му се спряха на двете момиченца. Бу беше голямата любов на живота му, а Пашамей отдавна приемаше като свое второ дете. И двете бяха възбудени, сякаш отиваха на посещение в зоологическата градина, а не на дело за убийство. Бъбреха си и се кискаха, докато…
Докато не завиха по Комърс стрийт. Всички се заковаха на място. Пред входа на федералния съд се бяха струпали стотици хора. От двете страни на улицата бяха паркирани десетки микробуси на местни, национални и кабелни телевизии. Сателитните чинии по покривите им и камерите в ръцете на репортерите бяха готови да уловят и разпространят всяка важна новина. Редът се поддържаше от десетки униформени полицаи. Обещаният от Бъфорд медиен цирк очевидно започваше.
— А. Скот, какво чакат всичките тези хора? — попита Бу.
— Мен.
Той сложи ръце върху раменете на децата и решително продължи напред. Репортерите ги забелязаха и се втурнаха насреща им, понесли камери и микрофони. Приличаха на защитници, хукнали да пресекат пътя на номер 22 след първия съдийски сигнал. А самият Скот изведнъж бе обзет от чувството, че предпочита да се сблъска с яките играчи на противника, вместо с тези пощурели репортери, тръгнали на лов за сензации. Миг по-късно се оказа обграден от десетки микрофони.
— Със самозащита ли ще се оправдава Шауанда?
— Има ли други жени, които ще свидетелстват, че Кларк ги е изнасилил?
— Ще призовете ли сенатора?
Скот отвърна с едно лаконично „без коментар“ и продължи напред. Репортерите се прехвърлиха на Пашамей и тикнаха микрофоните си в лицето й.
— Мислиш ли, че майка ти е убила Кларк?
— Къде ще живееш, ако бъде осъдена?
— Още ли обичаш майка си?
Бесен, Скот се завъртя и разблъска микрофоните.
— Оставете я на мира!
Но Пашамей вече беше спряла. Главата й се вдигна към най-близкия репортер, на лицето й се появи особено изражение.
— Разбира се, че обичам мама — тихо отговори тя и наоколо изведнъж настъпи тишина.
Едно чернокожо момиченце беше успяло да обуздае участниците в медийния цирк. Тълпата бавно се раздели, позволявайки им безпрепятствен достъп до сградата на федералния съд.
Слязоха от асансьора на петнайсетия етаж и тръгнаха по коридора към съдебната зала на Бъфорд. На една пейка седеше Делрой Лънд, разтворил вестник на спортните страници. Скот го виждаше за пръв път след инцидента в търговския център. Плешивият му хвърли безразличен поглед и отново се обърна към вестника. По закон трябваше да чака пред залата като всеки призован свидетел по делото.
Скот пропусна момичетата пред себе си и ги насочи към първия ред. На втория седяха сенатор Мак Маккол и съпругата му. Той срещна погледа на Скот и ръката му леко помръдна, сякаш се готвеше за обичайното за политиците ръкостискане, но бързо се овладя. Очите на Скот се плъзнаха към Джийн Маккол. Тя го гледаше с леко извити вежди, сякаш му задаваше безмълвен въпрос. После кръстоса крака, механично приглаждайки полата си. Миг преди да насочи вниманието си отново към децата, Скот забеляза познатата физиономия на Дан Форд. Бившият му старши партньор и бащински настроен ментор се беше настанил до Джийн Маккол и го гледаше мрачно. После поклати глава и се обърна.
Децата бяха настанени на местата за публиката, точно срещу ложата на съдебните заседатели. Скот искаше те да гледат дъщерята на обвиняемата и да си задават неизбежния въпрос: Нима е възможно една грижовна майка да бъде хладнокръвна убийца?
— Отличен ход! — прозвуча ехидният глас на Рей Бърнс.
Скот се обърна към противника си, но прокурорът само поклати глава и се насочи към масата на обвинението. Боби и Карин вече бяха заели местата си при защитата.
— Кларк Маккол лежи на пода в спалнята си и се гърчи от болка, след като е получил удар с коляно в слабините. Обвиняемата Шауанда Джоунс се навежда над него, сграбчва го за косата, опира в челото му личния си пистолет двайсет и втори калибър и натиска спусъка. После задига парите и колата му. Шауанда Джоунс убива федералния служител Кларк Маккол, след което извършва грабеж. Всичко това ще бъде подкрепено от съответните доказателства. По тази причина искам да я обявите за виновна. И настоявам за смъртна присъда.
Прокурор Рей Бърнс обърна гръб на съдебните заседатели и се върна на масата на обвинението. В един момент погледна към Скот и му намигна, очевидно доволен от встъпителната си реч. Заседателите ясно разбраха какво иска и как ще го докаже.
— Адвокат Фени — кимна към него Бъфорд.
Скот се изправи и хвърли поглед към препълнената зала. Неколкостотин души се бяха събрали тук, за да наблюдават един безпрецедентен за Далас процес. В дъното се бяха настанили „редовните посетители“ — възрастни хора, които идваха в съда всеки ден, както някои техни връстници посещаваха игрището за голф. Редовете пред тях бяха заети от обикновените зяпачи, които още на разсъмване се бяха наредили пред съдебната палата, за да си запазят място. Следващите места бяха за юристи — главно адвокати и съдии от щатския съд, които присъстваха на процеса, за да обогатят правния си опит. И накрая семейство Маккол. Сенаторът се взираше в него така, сякаш искаше да пробие дупка в черепа му, Джийн гледаше безизразно, а Дан Форд поклащаше глава. Точно пред тях седяха Бу и Пашамей, две образцови малки обитателки на Хайланд Парк, събрали коленца и прилежно положили ръце в скута си. Бу му се усмихна и вдигна палец. А на него изведнъж му се прииска да има нейната увереност. Той пристъпи към съдебните заседатели. Възнамеряваше да оспори не уликите и доказателствата на обвинението, а неговите заключения.
— Шауанда Джоунс е проститутка, която е пристрастена към хероина — започна той. — Не присъства в залата, защото се чувства зле. Абстиненция. Съдия Бъфорд ми разреши да ви запозная с причините за нейното отсъствие, за да не го изтълкувате в нейна вреда. Ако си спомняте, по време на избора на съдебните заседатели ви помолих само за едно: дайте шанс на Шауанда. Сега животът й е във вашите ръце. Слушайте внимателно. Мислете. Бъдете справедливи.
Полицай Еди Кастил се закле „да каже истината, цялата истина и само истината“, след което седна на стола, отреден за свидетелите. Беше 25-годишен, от латиноамерикански произход и изгаряше от желание да бъде полезен. Все още вярваше, че улиците на Далас могат да станат по-различни. Беше първият свидетел на обвинението.
— Какъв пост заемате в полицията на Далас, полицай Кастил? — зададе първият си въпрос Рей Бърнс.
— Патрулен полицай.
— Бяхте ли на служба в неделя, шести юни?
— Да, сър.
— По време на службата си открихте ли на „Хари Хайнс“ изоставен автомобил, марка „Мерцедес“?
— Да, сър.
— Моля, разкажете на съдебните заседатели какво направихте после.
— Въпросният автомобил беше паркиран на една от пресечките. Насочих се към него, защото коли от такива марки рядко паркират в околностите на „Хари Хайнс“. С изключение на стриптийз клубовете. Автомобилът беше празен и аз изпратих номера му за проверка в централата. Отговориха ми, че не се издирва, а собственикът му се нарича Мак Маккол.
— Сенатор Мак Маккол?
— Да, сър. Но аз не знаех за кого става дума.
Отговорът предизвика леко раздвижване и усмивки в съдебната зала, а самият сенатор раздразнено сви рамене.
— Какво направихте после?
— Колата беше регистрирана в Хайланд Парк. Дежурният предложи да се свържем с участъка там и да ги помолим да отидат до резиденцията.
— И с това вашето участие в случая приключи, така ли?
— Да, сър. Ако не броим изчакването на пътната помощ, която вдигна колата.
— В колко часа се случи това?
— Някъде около един следобед.
— Благодаря, полицай Кастил. Нямам повече въпроси.
Съдията се обърна към Скот, който поклати глава.
— Нямам въпроси към свидетеля, Ваша Светлост.
— Добре ли си, мамо?
Екипът на защитата бе взел решение да се обядва с обвиняемата, вместо да се излиза навън. В момента се намираха в голата стаичка и с апетит поглъщаха сандвичите с шунка и сирене, които момичетата бяха приготвили сутринта. Скот свали сакото си от стола и го наметна върху голите рамене на Шауанда. Клиентката му отново трепереше.
— Да, миличка, добре съм.
— Защо не ти дават от лекарството?
— Не знам.
— Мамо, съдебните заседатели непрекъснато ме гледат!
— Защото си красива — отвърна с усмивка Шауанда, свали сакото от раменете си и попита: — Как върви делото, мистър Фени?
— Нищо особено, Шауанда. Всичко е нормално.
— Мистър Бърнс е гадняр, мамо! Изправи се пред онези хора и най-безсрамно започна да лъже! Каза им, че ти си убила онова момче Маккол и май наистина си вярваше!
— Сигурно е така, миличка.
След обедната почивка гаднярът Рей Бърнс призова втория свидетел на обвинението — сержант Роланд Джеймс от полицейския участък на Хайланд Парк. За разлика от първия свидетел, сержант Джеймс беше от онези ченгета на средна възраст, които отдавна са се примирили с факта, че нищо не може да се промени, и карат дежурство след дежурство с единствената мисъл за приближаващата се пенсия. Той заяви пред съда, че е бил дежурен следобед на 6 юни, неделя, и лично е приел съобщението на градската полиция за изоставения мерцедес на Маккол. Пристигнал пред дома на сенатора някъде около един и половина следобед.
— Забеляхте ли нещо необичайно пред къщата на Маккол, сержант? — попита Рей Бърнс.
— Не, сър.
— Какво направихте?
— Натиснах няколко пъти звънеца на входната врата, но никой не отговори. Опитах самата врата. Беше заключена. Заобиколих къщата и влязох през задната врата, която беше отключена. Влязох вътре и извиках няколко пъти, но никой не се обади.
— Какво направихте след това?
— Започнах оглед, първо долу. Не открих нищо. Всички вещи бяха по местата си. Изкачих се по вътрешната стълба на втория етаж и започнах оглед от западното крило. Открих тялото в една от спалните в източното крило.
— Чие беше тялото?
— На гол бял мъж, с огнестрелна рана в главата. Лежеше на белия килим, който беше подгизнал от кръвта.
— Това тялото на Кларк Маккол ли беше?
— Да, сър.
— Познахте го, защото сте го виждали и преди, така ли?
— Да, сър.
— Потърсихте ли признаци на живот?
— Не, сър.
— Защо?
— От състоянието му личеше, че е мъртъв, и то от доста време. Не исках да залича евентуалните следи.
— Това отговоря на специализираната ви подготовка, така ли?
— О, не, сър. Но след процеса срещу О Джей Симпсън повечето колеги предпочитат да не пипат нищо на местопрестъплението. Тогава полицията на Лос Анджелис беше обвинена в унищожаване на важни улики.
— Какво направихте по-нататък?
— Излязох от спалнята и се свързах с управлението. Говорих лично с началника, който извика федералните. Имам предвид ФБР.
— Благодаря, сержант Джеймс. Нямам повече въпроси.
Скот Фени стана и пристъпи към свидетеля.
— Защо вашият началник се е обадил във ФБР, полицай Джеймс? — попита той.
— Вероятно защото е решил, че престъплението е под тяхната юрисдикция.
— Едно убийство?
— Жертвата е бил федерален служител.
— Знаехте ли това, когато се изправихте на вратата на спалнята му?
— Не, сър, не знаех. Но началникът вероятно е бил в течение.
— Но знаехте коя е жертвата, нали?
— Да, сър.
— Откъде познавате Кларк Маккол?
— Ами… хм… Ние сме имали чести контакти с мистър Маккол.
— Регистриран ли беше при вас?
— Да, сър.
— От колко време работите в полицията на Хайланд Парк?
— През декември ще станат двайсет и три години.
— Случвало ли се е лично да арестувате Кларк Маккол?
— Да, сър.
— Колко пъти?
— Три, доколкото си спомням.
— За какво?
— За нарушаване на обществения ред.
— По-точно?
— Пиянство на публични места, още като ученик в гимназията.
— Това ли е всичко?
— Притежание на наркотици.
— Друго?
— Веднъж беше застанал гол в шадравана на университета.
— Бил ли е арестуван за сексуални престъпления?
— Не съм в течение, сър.
— А имало ли е официални оплаквания срещу него във връзка с подобни престъпления?
— Не съм в течение, сър.
— Да обобщим. Вашият началник се е обадил на ФБР, защото е знаел, че жертвата е син на сенатора Маккол, така ли?
— Да, сър. И защото това беше първото убийство в Хайланд Парк.
* * *
Следващият свидетел на обвинението беше петдесетгодишният агент на ФБР Пол Оуен, бивш военен с изправена стойка и късо подстригана коса.
— В колко часа се появихте в дома на Маккол, агент Оуен? — зададе първия си въпрос Бърнс.
— Приблизително в два и половина следобед.
— Какви действия предприехте?
— Влязох в къщата, която вече беше под охраната на местната полиция, и се качих на втория етаж, където беше извършено престъплението. Огледах тялото на жертвата, което лежеше на пода. Обадих се на нашите криминалисти и започнах да документирам местопрестъплението. Екипът пристигна в три часа следобед.
— Вие ли водехте разследването?
— Да, сър.
— И обработихте местопрестъплението, така ли?
— Да, сър. Събрахме всички налични веществени доказателства.
— Какви бяха те?
— Изрязахме килима около трупа, за да вземем кръвни проби. Събрахме няколко косъма в близост до тялото, снехме пръстови отпечатъци, не пропуснахме и различните части от дрехи, лични вещи, чаршафите на леглото, чашите и куршума двайсет и втори калибър, забил се в пода. Оръжие от същия калибър лежеше в близост до трупа.
— Какво направихте с тези веществени доказателства?
— Трупът беше изпратен за аутопсия, а веществените доказателства заминаха за лабораторията на ФБР в Куонтико, Вирджиния.
— Направихте ли тест с луминол, за да потърсите други кървави петна в стаята?
— Да, сър.
— Открихте ли кръв на други места?
— Не, сър.
— Значи жертвата е починала там, където я намерихте?
— Да, сър. Тялото не беше местено.
— Направихте ли бърза проверка на снетите отпечатъци?
— Да, сър. Тук, в Далас.
— Открихте ли съвпадение?
— Да, сър. Отпечатъците по чашата и пистолета принадлежат на обвиняемата.
— Шауанда Джоунс?
— Да, сър.
— Какво направихте после?
— Извадихме заповед за арестуването й.
— Вие ли извършихте ареста?
— Не, сър. Изпратих агент Едуардс.
— Какво направихте по-нататък?
— Позвъних на близките на жертвата.
— На сенатор Маккол?
— Да, сър. Съобщих на сенатора, че синът му е бил убит в дома им.
— Как реагира сенатор Маккол?
— Попита как е бил убит синът му.
— Казахте ли му?
— Да, сър.
— Добре. Да се върнем на местопрестъплението, агент Оуен. Направихте ли снимки?
— Да, сър.
Рей Бърнс пристъпи към Скот и му подаде четирите фотографии, които щеше да предложи на съдебните заседатели. По време на предварителните заседания проблемът със снимките се превърна в обект на разгорещени спорове. Бърнс настояваше да представи над двайсет, но съдията одобри само четири. Едната беше изключително изразителна. Скот подаде снимките на седналата до него Карин. Сътрудничката му рязко си пое дъх, а той със закъснение се сети, че тя ги вижда за пръв път. Това му напомни да се обърне към двете момиченца и да им направи знак да гледат встрани. Сутринта, по време на закуската, бяха обсъдили въпроса и Скот ги бе накарал да обещаят да не поглеждат към фотографиите, които ще бъдат представени на процеса.
— Агент Оуен, погледнете на екрана пред себе си и обяснете какво се вижда на снимката, която показваме на съдебните заседатели.
— Това е местопрестъплението в общ план. Така, както го заварих. Снимката е направена от вратата на спалнята. Леглото е точно насреща, банята е вдясно, трупът вляво. Тук се виждат само краката му.
— Местопрестъплението е представено точно, така ли?
— Да, сър.
На екрана се появи следващата снимка.
— Вашето описание, агент Оуен.
— Леглото. От този близък план се вижда, че… хм… то е било използвано.
— Отговаря ли снимката на това, което видяхте?
— Да, сър. Съвсем точно.
— А тази?
— Това е банята, сър. И тя отговоря на онова, което видях.
— И последната…
Присъстващите в залата тихо ахнаха. В ложата на заседателите настъпи объркване. Двете домакини извърнаха очи, барманът направи гримаса, а продавачът на автомобили се облещи. Най-важната снимка на Рей Бърнс показваше в близък план трупа на Кларк Маккол. Отворените му очи бяха празни, на челото му зееше грозна дупка, а под главата му имаше локва кръв.
— Това е снимка на жертвата. Убитият беше гол, без видими травми по тялото, с изключение на огнестрелната рана на главата. Под дясното му око имаше лек оток, лицето му бе издраскано. Входящата рана от изстрела бе отляво.
Скот се обърна към момичетата. Те гледаха в краката си, но широката периферия на шапката на Пашамей леко помръдна. Той щракна с пръсти и детето се обърна да го погледне. От изражението му личеше, че вече бе късно за каквито и да било предупреждения.
Рей изчака грозната сцена да попие дълбоко в съзнанието на съдебните заседатели и едва тогава проговори:
— Нямам повече въпроси.
През следващите трийсет минути Боби подложи агент Оуен на кръстосан разпит относно токсикологичните проби, доказващи наличието на алкохол и кокаин в кръвта на Кларк Маккол. Направи го с единствената цел да накара заседателите да мислят и за нещо друго освен за ужасната снимка. След което съдията закри заседанието. Скот, Боби, Карин и децата се прибраха у дома, а Маккол даде пресконференция на входа на съдебната палата. Сенаторът говореше с увереността на човек, чиито думи няма да бъдат оспорени от Хана Стийл.
— Всеки човек би мечтал да има син като Кларк! — обяви накрая той.
— Само не изпадай в депресия, Скоти — изломоти Боби. Устата му беше пълна с китайска храна, която си бяха купили на връщане. — Първият ден на едно наказателно дело винаги е гаден. Трябва да сме доволни, че онзи тип не ни изненада с нищо.
— Не съм депресиран от свидетелите на обвинението, Боби — въздъхна Скот. — Загрижен съм за нашата защита. Не разполагаме с нищо!
Бяха се отделили в своя ъгъл на кухнята, а момичетата седяха на пода в противоположния край.
— Карл продължава да работи.
— Къде е той, по дяволите?
— В Дел Рио.
— Какво прави чак на границата?
— Карл си е такъв — сви рамене Боби. — Даваш му пълна свобода на действие и не питаш. Винаги успява да изрови нещо.
— Надявам се този път да го изрови час по-скоро — изръмжа Скот. — Защото делото не върви на добре.
Боби захапа поредното ребърце, оглозга го и го измъкна от устата си чисто като свирка.
— Не се притеснявай за днешния ден, Скоти — въздъхна той. — Утре ще бъде още по-зле.
* * *
Когато Скот влезе в стаята на момичетата, те вече бяха в леглото. След молитвата Пашамей вдигна глава.
— Една вечер застреляха някакъв човек пред апартамента ни. Когато полицията дойде, ние с мама излязохме навън. Бяха покрили убития с бял чаршаф. До днес се питах как ли е изглеждал, но вече знам.
— Ти обеща да не гледаш, Пашамей!
— Извинявай, мистър Фени, ама трябваше да го видя. Защото всички казват, че мама го е убила. Ама тя не го е направила. Нали й вярваш, мистър Фени?
Скот се взря в огромните кафяви очи.
— Разбира се, че й вярвам — излъга той.