Марк Хименес
Цветът на закона (2)

1

— Каква е разликата между гърмящата змия и адвоката, които лежат прегазени на магистралата? — попита ораторът, замълча за момент и отговори: — Пред змията има следи от спирачен път.

Аудиторията отговори с любезен смях и дипломатични усмивки.

— Защо Ню Джърси получи токсичните отпадъци на цялата страна, а Калифорния прибра всички адвокати? — продължи с вицовете си ораторът. — Защото в Ню Джърси са избирали първи.

Откликът на аудиторията беше по-сдържан, усмивки почти липсваха. Дипломатичната любезност бързо си отиваше.

— Какво е общото между адвоката и сперматозоида? — Този път отговорът дойде без никаква пауза. — Че шансът им да станат хора е едно на милион.

Това сложи край на всякакви опити за дипломатично поведение. Аудиторията отговори с мъртво мълчание. Море от вкаменени лица, извърнати към трибуната. Повечето от членовете на адвокатската колегия предпочитаха да гледат в чиниите си, изпитвайки неудобство от безплодните напъни на оратора да демонстрира остроумие. Очите му бавно обходиха претъпканата зала. Той вдигна ръце.

— Защо не се смеете? — попита с недоумение. — Нима тези вицове не са смешни? Обществеността е на обратното мнение. Няма коктейл или парти, на което да не ме засипват с тъпи вицове за адвокати. Ние сме в устата на цялата страна, приятели.

Той намести микрофона така, че да улови въздишката му, а очите му продължаваха да обхождат залата.

— Аз също мисля, че тези вицове са тъпи. Навремето, постъпвайки в юридическия факултет, изобщо не съм допускал, че ще се превърна в обект на груби закачки. Влязох там с мечтата да стана втори Атикъс Финч, героят от любимата ми книга „Да убиеш присмехулник“. Всяка вечер преди лягане мама ми четеше откъси от нея. А когато стигахме до края, тя невъзмутимо започваше отначало. „Скоти, искам да бъдеш като Атикъс — постоянно ми повтаряше тя. — Стани адвокат и прави добро.“

Това поражда един фундаментален въпрос, скъпи колеги. Наистина ли правим добро, или просто живеем добре? Дали сме благородни рицари на закона, борещи се за тържеството на справедливостта, или сме алчни паразити, които използват правото, за да изсмучат и последния долар на хората като пиявиците, изсмукващи кръвта на умиращия? Дали се стремим да направим света по-добър, или просто забогатяваме?

Длъжни сме да потърсим отговор на тези въпроси, приятели. Длъжни сме, защото обществото ги поставя пред нас. То ни обвинява, то ни сочи с пръст. Е, аз ще отговоря. На себе си, на вас, на цялата общественост. Да, ние правим добро! Да, ние се борим за справедливост! Да, ние правим света по-добро място за живеене!

Дами и господа, ако ме изберете за председател на Адвокатската асоциация на щата Тексас, няма да се уморя да повтарям на хората именно това! Ще им напомня, че ние написахме Декларацията за независимостта и Декларацията за правата, че ние се борихме за граждански права, закриляхме бедните и защитавахме невинните, освобождавахме потиснатите и се борихме за неотемните им права. Че ние сме единствената преграда между свободата и потисничеството, между доброто и злото, невинността и вината, живота и смъртта. А накрая ще добавя, че се гордея, дяволски се гордея от факта, че съм адвокат! Защото адвокатите ВЪРШАТ ДОБРО!

Някои вероятно биха обвинили прекомерната лятна жега в Тексас, но присъстващите адвокати, при това адвокати, които никога не бяха закриляли бедните и защитавали невинните и цял живот се бяха грижили за правата на мултинационалните корпорации, повярваха на тези думи като пораснали деца, които отдавна знаят, че Дядо Коледа е мит, но въпреки това не се отказват от него. Изпълнили докрай официалната зала на хотел „Белоу Меншън“ в центъра на Далас, всички скочиха от местата си и ентусиазирано заръкопляскаха. Високият трийсет и пет годишен оратор свали очилата си с рамки от черупка на костенурка, отметна гъстата си руса коса и ги дари с усмивката на кинозвезда. След което зае мястото си в президиума, обозначено с табелка А. Скот Фени, ЮФ „Форд-Стивънс“. Специалистът по корпоративно данъчно право, за чието място се бореше, използва оглушителните аплодисменти, приведе се към него и прошепна:

— Голям устатник си, Скоти! Сега разбирам защо половината мацки в юридическия факултет бяха готови да си свалят гащичките за теб!

Скот пристегна възела на копринената си вратовръзка и приглади реверите на струващия 2000 долара костюм, а усмивката му разкри два реда блестящо бели зъби.

— Такъв е животът, Хенри — прошепна в отговор той. — Мацки или избори не се печелят с говорене на истината!

След тези думи Скот се извърна към залата и с широка усмивка прие аплодисментите на колегите си.

Изключение правеше един от присъстващите — възрастен джентълмен с гъста бяла коса, заел обичайната си маса в дъното на залата. Бистрите му очи се справяха без проблеми с обекти на по-далечно разстояние, но за храната в чинията му трябваха очила. Беше висок, леко прегърбен и изглеждаше почти нисък. Членовете на адвокатската колегия предпочитаха да го избягват, а когато това беше невъзможно, се обръщаха към него почтително и с безкрайно внимание — като васали към своя господар, изчаквайки го да вдигне глава от пилешката пържола, картофеното пюре или ореховия пай, за да им кимне или в най-добрия случай да се ръкува с тях. Този човек беше председателят на федералния окръжен съд Самюъл Бъфорд, когото дори потоп не можеше да накара да прекъсне храненето си или пък да стане на крака. Но днес, търпеливо изслушал речта на младия си колега, той си позволи лека, едва забележима усмивка.

Защото адвокат А. Скот Фени току-що бе предложил решение на един труден казус.