Марк Хименес
Цветът на закона (21)

20

Юли премина през живота им, после дойде август. В Далас настъпиха най-тежките дни. Над града увиснаха „Мексиканските качулки“ — облаци от високо атмосферно налягане, които спираха достъпа на хладните въздушни течения от север и дъждовете от юг, затискайки обитателите му с комбинация от 45-градусова жега и 80-процентна влажност, която траеше със седмици. Нямаше вятър и въздухът беше толкова неподвижен, че дори най-лекият полъх се възприемаше като арктическа виелица. Замърсяването стигна червена степен — индикатор, който означаваше, че дори дишането става опасно за живота. Тротоарите опустяха, а кучетата не напускаха сянката и не помръдваха опашки, за да прогонят досадните мухи. Телевизионните репортери пак започнаха да пържат яйца по тротоарите — обичаен трик за освежаване на вечерните новини. Времето сякаш спря. Женските прически клюмаха като посърналите, доскоро образцови градини, автомобилните радиатори кипяха като настроението на собствениците им, пътните инциденти драматично нараснаха в унисон с обажданията на телефон 911 за случаи на домашно насилие. Нивото на резервоарите с питейна вода рязко спадна, в резултат на което беше въведен режим за напояване на градините. Тревата в тях бързо потъмня, придобивайки цвета на препечен хляб, а службите за борба с вредителите бяха затрупани с повиквания, тъй като цялата популация на градските плъхове напусна дупките си, за да търси вода, която най-често намираше в частните басейни. Зачестиха смъртните случаи в бедняшките квартали, където хората не разполагаха с климатични инсталации.

През август животът в Далас продължаваше само заради дълбокото убеждение на обитателите му, че в Хюстън е още по-зле. Защото Хюстън е истинско блато и ако човек случайно оцелее в непоносимата жега и влага, непременно ще бъде убит от комари с размерите на врабчета.

— Каква жега! — изохка Скот.

През август в Далас можеше да се диша само под покрив или край басейна. По тази причина Скот Фени се намираше именно до басейна, потопил крака в хладната вода и нахлупил сламено сомбреро. Кожата му беше намазана с плътен слой крем, който предлагаше максимална защита срещу смъртоносните ултравиолетови лъчи. В ръцете си държеше голяма пластмасова чаша с леден чай, от която смучеше като мощна бензинова помпа с помощта на дълга сламка. До него беше седнал Боби, който смучеше цигара. Бу и Пашамей си подхвърляха фризби в плитката част на басейна, а Луис седеше на сянка под верандата. Голямата табела с надпис ПРОДАВА СЕ ОТ СОБСТВЕНИКА забавяше трафика по Бевърли Драйв.

Скот реши да продава къщата лично, без посредничеството на агенция — нещо нечувано за района на Хайланд Парк. Все едно сам да си косиш ливадата или да си миеш колата: дейности, които никой уважаващ себе си собственик на недвижим имот в Хайланд Парк не упражняваше, защото те биха поставили под съмнение както благосъстоянието и религиозните му убеждения, така и цялата концепция за недосегаемост, витаеща в тази част на града. Защо Господ Бог е създал мексиканците, ако желае ние да косим ливадите си и да мием колите си? Това беше въпросът, който си задаваха тези хора. И бяха прави за себе си. Защото, ако човек се стиска за комисионата на една професионална агенция, значи мястото му изобщо не е в Хайланд Парк. Но Скот постъпи по този начин, тъй като виждаше как доходите му се изпаряват като дим.

Обяви цена от 3,5 милиона долара, което всъщност беше пазарната цена на имота. Но пазарната цена не означава много, когато продавачът е в притеснено положение и всички го знаят. Най-високата оферта до момента беше 3 милиона, тоест само 200 000 долара повече от това, което дължеше. Шестте процента данък върху тази цена възлизаха на 180 000 долара, което означаваше, че му оставаха само 20 000 за останалите разноски по сделката. Тоест би извадил късмет, ако след всички процедури излезе на нулата. Направил тези изчисления, Скот се отби в най-близкия железарски магазин, купи червено-бяла табела с надпис ПРОДАВА СЕ и я заби в тревата край входа.

— Как го приема Бу? — попита Боби.

Скот извади един майски бръмбар от водата, чудейки се какво, по дяволите, търсят тук майските бръмбари през август. От заминаването на Ребека бяха изтекли петнайсет дни.

— Надявам се добре — отговори той. — Мисля, че най-много й липсва Консуела, която й беше повече майка от Ребека. На мен също ми липсва.

— Руди ще я върне ли?

Въпреки усилията на Руди Гутиерес имиграционните власти бяха депортирали Консуела де ла Роса в Мексико. В момента, възползвайки се от картата „Американ Експрес“ на Скот, тя живееше в четиризвездния хотел „Реал“ в Нуево Ларедо и чакаше Руди да й извади зелена карта, за да се върне в Далас при семейството си. Преди една седмица Скот купи билет и на Естебан Гарсия, който замина на юг да й прави компания.

— Вече премина проверките, а аз й помагам за американското гражданство, като й гарантирам постоянна работа. Но властите бавят издаването на зелена карта. — Поклати глава и добави: — Ще я върна на всяка цена. Обещал съм го и ще го изпълня. Още повече че в момента Бу се нуждае от нея, защото майка й избяга с някакъв скапан треньор по голф!

— Това, че те напусна, го разбирам — промърмори с усмивка Боби. — Но как можа да зареже Бу?

— Заради унижението, предполагам — въздъхна Скот. — Този град не търпи хора с житейски проблеми, а провалът просто е изключен. — Погледна към децата в басейна и добави: — Слава богу, че не взе Бу.

— Може би просто се е променила — предположи Боби.

— Възможно е. А може би изобщо не съм я познавал. По онова време тя беше точно като мен, затова се и оженихме. Бяхме млади и амбициозни. Две от бедните деца на квартала, решили на всяка цена да пробият във висшето общество. Когато се изправихме пред олтара и изрекохме традиционното „в болка и радост“, не мислехме за лошото. Всичко беше добре и се развиваше още по-добре. Аз самият никога не съм допускал, че нещо ще се обърка. — Поклати глава и добави: — Също като във футбола. Опознаваш съотборниците си едва когато дойдат загубите.

— Но в случая има и друг проблем, Скоти.

— Какъв?

— Връзката й с този мъж е започнала още докато си печелел.

— Така е — кимна Скот. — Което означава, че не е била щастлива въпреки този дом, колите, дрехите и бижутата. — Погледна приятеля си. — Какво, по дяволите, искат жените?

— Точно мен ли питаш? — горчиво се усмихна Боби. — Забрави ли, че мен ме напуснаха две жени?

— През последните седем месеца не искаше да спи с мен.

Боби улови погрешно насоченото фризби и промърмори:

— Моите жени отказаха да спят с мен дори през първата брачна нощ.

— По всяка вероятност вече изобщо няма да правя секс.

Боби хвърли пластмасовия диск към Бу и се усмихна.

— Ти ли?! За бога, Скоти! Половината от женените мъже в Хайланд Парк ревнуват съпругите си от теб! Аз съм този, който никога вече няма да прави секс! — Боби дръпна от цигарата си и добави: — Разбира се, то не ми пречи да убия с една ръка цял броненосец!

— Един ден това ще те убие, Боби.

— Едва ли, най-много да ослепея.

— Имам предвид пушенето.

— О, така ли? Човек може само да се надява…

— Престани с тези депресии! — ядоса се Скот. — Аз съм този, който изгуби всичко!

— Да, ама за известно време имаше всичко — изпусна дима от устата си Боби. — Поне знаеш какво е.

Скот смукна от сламката и подхвърли:

— Едно време беше влюбен в нея, нали?

— Вярно, но повече бях влюбен в живота ви.

— Аз също. Поне допреди два месеца. Ако Бъфорд беше звъннал на някой друг, и до днес щях да се радвам на перфектния си живот!

— Не беше чак толкова перфектен, Скоти. Но ти просто не си го знаел.

Чувствата отново нахлуха в душата му, очите му се насълзиха. За момент си помисли, че пак ще ревне. Правеше го всяка вечер под душа.

— Мислиш ли, че ще издържи? — попита Боби.

Въпросът прозвуча така, сякаш ставаше въпрос за пациент, на когото предстои тежка операция.

— Кой?

— Нейният професионалист. Дали ще изкара цялата серия от турнири? Чувал съм, че там е доста тежко.

Скот се втренчи в сериозната му физиономия, после изведнъж скочи и го натисна във водата. Боби изкрещя и вдигна ръка, за да не намокри цигарата си. Схватката бе прекратена от Бу, която извърна глава към далечния край на басейна и извика:

— Охо, имаме си компания!

На площадката за паркиране се беше изправил едър мъж с огледални слънчеви очила и обърната назад бейзболна шапка. Мазната му коса и черната тениска бяха подгизнали от пот, а шкембето висеше над колана му като изстинала лава над ръба на скалата. Оглеждаше имението с интереса на дете, попаднало за пръв път в Дисниленд.

Съдия-изпълнителят.

Беше дошъл да прибере любимото ферари на Скот, струващо 200 000 долара. Преди два дни, осъзнал неизбежността на това събитие, той беше изтеглил парите от пенсионния си фонд и срещу 20 000 долара кеш беше купил колата, която да го замести — „Фолксваген Джета“.

Стана и тръгна към гаража. На улицата боботеха още два автомобила на пътна помощ, които щяха да изтеглят рейндж ровъра и мерцедеса на Ребека.

Съдия-изпълнителят протегна листа за подпис и промърмори:

— Хубава шапка!

Скот се подписа под документа, който установяваше датата и часът, в който се лишаваше от прекрасното червено „Ферари 360 Модена“ с луксозна кожена тапицерия и двигател, способен да вдигне почти триста километра в час. После се отдръпна и остана да гледа как спортната кола бе вдигната с лебедка и внимателно поставена върху плоската каросерия на камиона. Даваше си сметка, че губи нещо, което на практика никога не беше притежавал, но все пак адски го заболя. Демонтиран на части, перфектният му живот безвъзвратно си отиваше.

 

 

— Мистър Фени — обади се Луис.

Час по-късно, все още с болка в душата, Скот се беше проснал на шезлонга край басейна. Погледна към Луис, който кимна към алеята до къщата. Там стояха мъж и жена и несигурно се оглеждаха. Мъжът беше някъде към трийсетте, слаб и строен, облечен в безупречно изгладена и закопчана синя риза с дълъг ръкав, панталони в цвят каки и черни обувки. Тъмната му коса беше къдрава, а лицето му, украсено от очила с тънки метални рамки, беше странно бледо.

— Имахме среща в три, за оглед на къщата — обади се той. — Позвънихме, но никой не ни отвори.

Скот погледна часовника си и скочи от шезлонга.

— Извинете, но май съм изгубил ориентация.

После тръгна към новодошлите както си беше само по бански, с голи гърди и боси крака.

— Скот Фени — представи се той.

— Джефри Бърнбаум — стисна ръката му гостът. — А това е съпругата ми Пени.

Жената до него беше типична обитателка на Хайланд Парк и несъмнено членуваше в благотворителната организация. Беше безупречно гримирана, с червена лятна рокля и червени сандали. Косата й беше гарвановочерна, стройните й крака бяха приятно загорели, а червилото й беше в тон с роклята. Джефри явно се беше оженил за добър външен вид. Дори за много добър.

— Вие сте известен — промълви тя.

— По-скоро в отрицателния смисъл на думата — направи кисела физиономия Скот, а тя го дари с кокетна усмивка, която му беше до болка позната. В колежа и университета беше излизал с куп момичета като Пени, благовъзпитани и почтени обитателки на Хайланд Парк, които изгаряха от желание да полудуват, преди да се омъжат за някое благовъзпитано момче, което можеше да им предложи хубав дом в района. Ръката му описа кръг, който обхващаше задната част на двора, гаража и градината. — Гараж за четири коли с отопление и климатична инсталация, басейн с минерална вода, къщичка до него със спалня и баня, всичко това върху четири декара от най-добрата земя на Хайланд Парк. Елате, ще ви разведа.

Започнаха от професионално оборудваната кухня с италианска теракота на пода, стенно пано, изобразяващо стара френска пекарна върху стотици рисувани на ръка керамични плочки, срещу което се издигаше внушителен фризер, в който спокойно можеше да се побере половин вол. Продължиха през стаичката на иконома и килера, после се спуснаха в мазето, където беше избата за вино, домашният киносалон и фитнес залата, украсена от голяма фотография в рамка, която бе запечатала миг от прословутия мач срещу „Тексас“. Същата, която цели десет години беше висяла в кабинета му.

— Вие сте легенда — промълви Пени. — Наистина ли пробягахте цели сто седемдесет и седем метра срещу „Тексас“, както писаха вестниците?

— Наистина — кимна той. — А вие сте фенка на американския футбол, така ли?

— О, луда съм по него!

Джефри хвърли безразличен поглед към уредите за фитнес и излезе. Пени го последва, но на вратата спря и се притисна към Скот, който минаваше под рамката.

— Но още по-луда съм по играчите! — прошепна тя.

Завариха Джефри да търкаля топките по масата в билярдната. Продължиха нагоре по стълбите, отбивайки се във всяка от шестте спални, оборудвани с отделни бани. Обиколката свърши в голямата спалня с огромна каменна камина между нея и банята, която предлагаше сауна за трима, джакузи и прекрасна гледка към градината. Джефри се оказа болезнен педант, който намираше дребни кусури във всяко от помещенията, които оглеждаха. Държеше се така, сякаш изобщо не искаше да е тук, но Скот не се остави да бъде заблуден. Това беше къщата, за която Джефри цял живот беше мечтал. Знаеше го със сигурност, защото помнеше собственото си изражение отпреди две години, когато очите му случайно попаднаха на голямото огледало в същата тази баня. За трети път в продължение на десетина минути Джефри попита дали киносалонът в приземието е оборудван с долби съраунд. И за трети път Скот отговори утвърдително. В крайна сметка кандидат-купувачът реши да слезе и да се увери лично.

— Обича да гледа екшъни — поясни Пени, след като стъпките на мъжа й заглъхнаха по стъпалата. После се обърна и отново влезе в спалнята.

— Какво е това в сауната, Скот? — попита миг по-късно тя.

Той бутна вратата на банята и се приближи към малката кабинка. Вратата й беше отворена, а Пени седеше на дървената пейка.

— За какво става въпрос?

— За това! — отвърна тя, дръпна банските му с едно рязко движение и налапа члена му. Веднага му стана ясно, че тази жена знае какво прави. И че беше сбъркал в преценката си: Пени Бърнбаум още не се беше налудувала. Седем месеца без секс и депресията, която не му позволяваше да мастурбира, след като Ребека го напусна, оказаха своето влияние. Беше готов за броени секунди след докосването на опитното езиче на Пени.

— Исусе!

Мощното изпразване го накара да залепи лице за фаянсовите плочки. Зави му се свят, изведнъж му се прииска да легне.

— Пени!

Джефри се беше върнал. Скот едва успя да вдигне банските, а Пени да избърше устни с кърпичката си, когато главата на съпруга й надникна в процепа на вратата.

— Браво! — възкликна той. — Долу наистина имаш долби!

Скот излезе от кабината, следван по петите от Пени, която закачливо го щипна по задника. Петнайсет минути по-късно тримата стояха на входната врата.

— Ти май не ме помниш, Скот — подхвърли Джефри.

— Не — изненадано го погледна домакинът. — А трябва ли?

— Преди няколко години работихме по една сделка за недвижим имот. Ти представляваше Дибрел. Ставаше въпрос за проект за офис сграда в един от парковете на Северен Далас.

— О, да, спомням си. Ти работеше за „Дюуи, Чийтъм и Хоув“.

— „Дюуи, Чатам и Хоув“ — натъртено го поправи онзи.

— Добре де, все тая.

— Тогава здравата ни притисна. Признавам, че от теб научих доста неща за поведението по време на преговори.

— Ще ти пратя сметката си! — усмихна се Скот. — Нищо лично, разбира се. Бизнесът си е бизнес.

— В такъв случай се надявам, че няма да приемеш лично и офертата, която ще ти направя.

— Каква е тя?

— Три милиона и сто хиляди.

— Прав си, няма да я приема лично — кимна Скот. — Защото изобщо няма да я приема.

— Стига, Скот — насмешливо го изгледа Джефри. — Историята ти е във всички вестници. Всички знаят, че си принуден да продаваш. Не можеш да искаш висока цена.

Скот се пресегна към масичката до вратата и взе голям кафяв плик, в който му бяха изпратили последната сметка от голф клуба. Още 4000 долара, профукани от Ребека.

— Това тук е оферта за три милиона и триста — подаде му плика той.

— Шегуваш ли се? — помръкна лицето на Джефри.

— Можеш сам да провериш — изгледа го с един от най-невинните си погледи Скот.

Джефри се обърна към Пени, а тя му отвърна с онова сладко нацупване, което момичетата от Хайланд Парк овладяват още в гимназията. Нацупване на границата между капризния инат и невероятната сексуалност; нацупване, от което мъжът се изпълва с желание да я наплеска или да й разкъса дрехите и да я обладае веднага, на място! А тази Пени беше добра, наистина добра. Скот Фени нямаше никакви съмнения, че нейният Джефри ще извади мангизите, които ще я направят щастлива и доволна като всички съпруги в Хайланд Парк.

— Три милиона и сто и десет хиляди!

— Джефри, няма нищо срамно да се откажеш — презрително се усмихна Скот. — Не всеки може да си позволи такава резиденция.

Преди години, още в ролята на бедното момче на квартала, той беше разбрал, че хлапаците от Хайланд Парк могат да понесат всякакви обиди по отношение на майките, сестрите или гаджетата си, спортните си качества и дори размера на пишките си, но не и съмнения във финансовите им възможности. Закачиш ли ги на тази тема, боят е готов. Лицето на Джефри бавно почервеня. Не само от забележката на Скот, но и от пръстите на Пени, които се бяха увили около китката му и сякаш проверяха пулса му.

— Не мога да си я позволя ли?! — кресна той. — Три милиона и четиристотин хиляди!

Явно момчето не го беше гледало внимателно по време на онези преговори, въздъхна в себе си Скот. И не си беше извлякло съответните поуки. Първото правило в преговорния процес беше кратко и ясно: никога не слагай егото си на масата. Второто беше не по-малко категорично: никога не води съпругата си. Нарушавайки тези правила, Джефри вече си беше платил цената. Скот протегна ръка и обяви:

— Току-що се сдоби с нов дом, Джефри.

— Плюс уредите, щорите и черния.

— Какво?!

— Искам уредите…

— Можеш да ги имаш — кимна Скот. — Но какво беше това за черния?

— Той не върви ли с къщата? Нали ти е домашен помощник?

— Не, той ми е приятел и не върви с къщата. Ако четеш вестници, би трябвало да знаеш, че робството е отменено от няколко години.

Джефри се намръщи, но положението беше спасено от Пени, която се усмихна и каза:

— Ще се наложи да направя някои измервания за новите мебели. Може ли да дойда в понеделник сутринта, Скот? Наистина ще ми бъде приятно, разбира се, ако си свободен.

 

 

— Не мога да повярвам, че никоя от жертвите на Кларк не се обади! — мрачно каза Скот.

След вечеря момичетата се качиха в стаята си, а Скот и Боби пиеха бира, седнали на пода в кухнята. До процеса оставаха само две седмици.

— Страхуват се — рече Боби. — Всички знаят какво направи с теб тоя мръсник Маккол.

— Цялата ни защита се крепи върху показанията на Хана.

— И върху моите доклади. Прочете ли ги най-после?

— Да. Бива те в писането, Боби.

— Това е единственото нещо в правото, което наистина ми харесва.

— А защо изобщо остана в бранша?

— Късно е да се уча на нещо друго — сви рамене Боби. — А и дълговете не ми позволяват да напусна. Но има и още нещо, което вероятно ще ти прозвучи адски тъпо: аз наистина държа на клиентите си. Може би защото никой друг не го прави.

— Още ли си падаш по бездомните кучета?

— Не, с тях вече приключих.

— Помня един пес на бели и кафяви петна, ти му викаше Посерко. Какво стана с него?

— Прегази го камион.

— Ау!

— Много си падах по него — въздъхна Боби, помълча малко, после добави: — След като всичко свърши, май ще е най-добре да напуснеш Далас.

— Изключено! — тръсна глава Скот. — Маккол не може да ме прогони!

— Окей — въздъхна отново Боби и отпи глътка бира. — Дай да призовем Дан Форд и да го принудим да съобщи пред съда имената на шестте момичета, на които е платил от името на Маккол.

— Няма да стане — поклати глава Скот. — Той ще откаже, а съдията не може да го принуди заради поверителността на отношенията адвокат-клиент. Знам го, защото много пъти съм използвал този текст от закона.

— Значи Хана е единственият ни свидетел, ако не броим Шауанда.

— Каза ли на Карл да проучи оня Делрой Лънд?

— О, да. Ще го разнищи до дупка.

— А свидетелите на обвинението?

— Разполагам със списъка на Рей. Дава ясна представа как ще върви процесът.

— И как?

— Като повечето дела, и това се базира на косвени доказателства. Рей ще призове ченгетата, които са открили колата на Кларк. После ще призове колегите им от Хайланд Парк, които са получили сигнала и са открили трупа. После идва ред на криминалистите от ФБР, които са направили огледа и са заснели местопрестъплението. Ще ги последва съдебният лекар, който ще изясни причините за смъртта, точния час и други технически подробности. Накрая ще дадат показания и хората от лабораторията, които са свалили отпечатъците на Шауанда от колата и оръжието на престъплението и са извършили и балистичната експертиза. След тях съдът ще изслуша и експерт по криминология, който ще даде заключението си за начина, по който е било извършено престъплението. И мога да те уверя, че когато свърши, съдебните заседатели няма да се съмняват, че извършителката е именно тя.

— След което ние ще призовем Шауанда, една проституираща наркоманка.

— Тя трябва да даде показания, Скоти. На теория Петата поправка звучи прекрасно, но съдебните заседатели очакват един невинен човек да даде клетва, да ги погледне в очите и да заяви, че е невинен.

— Но тя изглежда ужасно!

— И ти щеше да изглеждаш така, ако се боцкаш три пъти на ден с мексикански хероин!

 

 

Шест километра южно от Хайланд Парк Шауанда измъкна иглата от дясната си ръка, просна се на леглото и зачака навлизането на хероина в кръвоносната й система. После щеше да стигне до мозъка и да блокира рецепторите на нервните клетки там. Именно тази блокировка я довеждаше до състояние на екстаз, от който стройното й тяло се разтърсваше като от оргазъм. С тази разлика, че беше далеч по-хубаво. После екстазът отминаваше, а тя бавно потъваше в един спокоен и приказен свят.

Мислеше за краткия си живот. На дванайсет имаше първия си клиент. Разбира се, ако не се броеше вуйчо й, който я опипваше още на шест, а след това й даваше петдесет цента за сладолед на фунийка. На четиринайсет започна да употребява кокаин, на петнайсет забременя, а на шестнайсет премина на хероин. Вече единайсет години проституираше, като седем от тях се друсаше.

Само в мигове като този се чувстваше добре. Дрогата я връщаше в детството, чувстваше се щастлива, лека като перце и чиста. Не беше бедна, не беше курвата на белите. Беше млада, не знаеше нищо за наркотици и проституиране по „Хари Хайнс“ или за белите мъже, които искат чернокожи момичета. Беше само едно щастливо дете като Пашамей.

Шауанда се разплака. Защото си представи как Пашамей забива иглата във вената си или вдига крака срещу заплащане. И никой не държи на нея, никой не я търси за нещо друго. Копнееше детето й да има по-различна съдба. Искаше то да живее по-добре, да се омъжи за свестен човек, да живее в приличен дом. Искаше някой да обича нейната Пашамей поне толкова, колкото я обичаше тя. Защото единственото нещо на света, което Шауанда Джоунс обичаше повече от хероина, беше нейната малка дъщеря.