Сабин Дюрант
Всички заподозрени (8)

Петък

През нощта вали дъжд. Усещам как бие по стъклата, чувам стичането на капки през комина върху фалшивите въглени на камината в спалнята. Прозорецът е открехнат и вътре прониква полъх на вятър, докосва завивката, пълзи по кожата ми. Когато затворя очи, виждам все лицето на Аня Дудек — замъглените й очи, изплезения език, синините по шията й и подпухналите драскотини. В моя полусън ръцете й посягат да ме докопат. Осъзнавам, че чеша кожата си, сякаш нещо под нея ми причинява сърбеж — движещи се твари, кълбо от паяци.

Оставям капаците затворени и се обличам на светлината, процеждаща се около тях. В кухнята изяждам закуската си — купа с мюсли — изправям се, оглеждам се. Филип не ми позвъни. Ако не е получил съобщението ми преди закуска, може би не е искал да ме буди след това. Ще се обади след малко. Знам, че ще го направи.

Лешниковите храсти и по-високите дървета в съседните градини затулват долните прозорци на къщите отвъд тях, но ако си на най-горния етаж, можеш да погледнеш в кухнята ми. Веднъж видях мъж на този най-горен прозорец, беше разсъблечен, не личаха подробности, само бледо неясно петно плът на фона на тъмнината. Цялата стена на кухнята ни е остъклена. Какво беше казал архитектът? „Да поканим градината в кухнята“. Градината да го духа. Ще сложа щори и толкова.

Подранила съм за Стив и сядам на най-долното стъпало в напрегнато очакване да чуя тракването на портата, шума от стъпките му. Вестниците укорно се взират в мен от изтривалката, върху която са паднали. Ще ми се да мога да ги напъхам дълбоко в контейнера за смет, както направи Мили с „Рошльото“, онзи мрачен сборник с назидателни приказки, който веднъж открих пъхнат зад ваната. Трябва да ги прочета обаче. Злободневните новини и коментарите, които ги следват, са моята работа. Ще ги прегледам в колата, където Стив ще ми е морална опора. Ще включа в забързания ритъм на деня всякаквите назидателни истории, които може да се съдържат в тях. „Ужасната жена, открила труп“.

Работа. Работата ще ми помогне. В студиото се чувствам по-добре. Но Стив закъснява и всяка допълнителна минута е мъчение. Закъснява пет минути… десет… петнайсет… Къде е той? После в съзнанието ми се промъква мисъл и се разраства като синина от удар. Тери каза да й се обадя.

Вчера ми даде номера на мобилния си телефон и аз го избирам от стационарния. Тя отговаря при първото позвъняване.

— Тери — изричам бързо, — звъннах само да ти кажа, че съм добре. Скоро ще съм при теб. Само чакам Стив да се появи.

— Габи — казва тя с тон, който не ми харесва, защото е твърде дружелюбен и изненадан, — Габи, честна дума, както казах и в есемеса, най-добре е да си вземеш почивен ден. Дори няколко дни.

— Не е необходимо. Честно ти казвам, имам нужда да се върна. Готова съм. О, и не ми пращай есемеси, изгубих си мобилния телефон.

Гласът й заглъхва леко, като че телефонът се е изплъзнал или е извърнала уста настрани.

— Мисля, че трябва да си останеш няколко дни у дома.

— Честно, съвсем добре съм. Още не съм чела вестниците, но ще ги прелистя в колата. Пълна съм с идеи, гарантирам ти.

— Ами полицията?

— Освободена съм под гаранция!

Тя не отговаря. В слушалката се чуват тракане, местене на камери, затваряне на врати. Следва дълго конфузно мълчание, през което ръката ми толкова силно стиска парапета на стълбището, че той изпуква и чувствам, как колонката под него поддава. Мисля си за Индия с нейната широка перлена усмивка. Нещо в мен се скъсва. Накрая Тери проговаря:

— Съжалявам, Габи. Шефовете смятат, че не е редно да участваш, не и в момента, докато тече разследването на това убийство.

Устата ми е пресъхнала.

— Ако искаш аз да съм темата на предаването — „Глупачката, която вярваше, че е в безопасност“ — така да бъде.

— Габи, аз наистина… — Не може да го изрече. Твърде смутена е.

Мълчанието помежду ни се разраства. Представям си я кацнала върху бюрото, загледана през прозореца в набраздената повърхност на Темза.

Мислите ми се връщат към моментите преди разговора. Как съм си въобразявала, че мога да отида на работа, сякаш всичко е нормално?

— Значи, няма значение, че съм невинна. Ще се вдигне нежелан шум. Предаването е по-важно от всичко — казвам. Това е списък от изявления, не са въпроси.

Долавям облекчението й.

— Почини си няколко дни, изясни нещата с полицията, говори с Алисън Брет, решете как ще ограничите щетите. Ще те държа в течение.

 

 

„Габи от телевизията губи имидж“, „Габи Мортимър е обект на полицейско разследване“, „Водещата на «Добро утро на всички» нощува в ареста“. И най-лошото от всички: „Габи си изпуска нервите“. На снимката зъбите ми са оголени като на опасно куче, като на онези ротвайлери, които нападат деца. Във вмъкната малка снимка в едър план е показан пищялът, който „злобният“ ми крак е ритнал: подутина с цвят на синя слива. Въпросният репортер е потърсил лекарска помощ. Жив и здрав да е.

Връщам се обратно в леглото. Не знам какво друго да направя. Животът ми, който е изглеждал толкова солиден, толкова неуязвим, се разпада, изплъзва се между пръстите ми. Имам усещането, че падам и нямам за какво да се заловя. Това полицейско разследване повлия на всичко. Оголи ме и публично ме съсипа. Коя съм аз? Кои са приятелите ми? Мислех се за добър и мил човек, който се харесва на зрителите. Вярвах, че това ме държи в безопасност. Че одобрението на публиката ме крепи. Сега си давам сметка за това. Държа на мнението на хората. Наистина е така. Великодушна съм с всички, с които работя — с рецепционистките, служителите от рекламата, стилистите. Дори със Стан не се карам. Той няма нищо против мен. Нищо. И съм очарователна, дявол го взел. Толкова усилия съм вложила да поддържам самообладание, да се представям весела и невъзмутима, да се усмихвам към фотографите, а бяха достатъчни няколко секунди, през които ми падна пердето пред къщи, за да се срине всичко. Една разобличена личност. Вече никога няма да съм „слънчевата Габи Мортимър“ Дори и когато са забравили бедната Аня Дудек и тя избледнее, в спомена на общественото мнение аз ще бъда телевизионната водеща, която е ритнала фотографа и е насинила крака му.

Опитвам се да заспя. Не успявам.

В десет часа позвънявам на Алисън Брет, завеждащата пиар отдела. Асистентката й, която вдига, казва, че била в среща.

Обръщам се в леглото, лягам върху ръцете си, заравям лице в ризата на Филип. В Сингапур е осемнайсет часът, краят на работния ден. Филип би трябвало да е видял съобщението ми поне преди осем часа. Защо не ми се обади? Вярно, не му казах какво се е случило, но все трябва да е научил — приятел му е кликнал или го е чул по „Скай Нюз“. Не трябваше да съм така лаконична в съобщението си, но нали той това харесва у мен, че съм сдържана, овладяна, преуспяла. Жена му, телевизионната звезда. Толкова непростимо ли е да пропукам този образ? Замислям се за отношенията ни — дистанцирани, е изгубен емоционален контакт, тъмни урви и остри зъбери. Ровя в съзнанието си: деня, в който дойде да ме изненада след работа. Зърнах го в рецепцията, преди той да ме е забелязал, открояващ се в деловия си костюм, с объркано изражение, риба на сухо. Или онзи път, когато друг велосипедист го бе съборил от колелото му на „Уотърлу“. Бе докуцукал до дома, застана на прага и ме повика, лакътят му бе под странен ъгъл, а от коляното му течеше кръв. Сърцето ми се обръща. Разстоянието помежду ни не ми се струва толкова огромно.

Посягам към телефона, преди да съм успяла да се спра. Той не отговаря. Би трябвало да затворя, но не го правя и върша всичко онова, което съм си забранявала. Оставям неясно съобщение, умолявам го да ми позвъни, гласът ми е задавен от сълзи, пресипнал от безпомощност, паника и самосъжаление — всичко онова, което той мрази.

След като затварям, осъзнавам твърде късно, че интимните спомени, дали ми кураж, се отнасяха до неговата уязвимост, не до моята.

 

 

Обажда се Клара.

Дори да се нося на сал в океана след корабокрушение, цялата покрита е мехури от слънцето и изхранваща се с чайки, Клара със сигурност ще ме открие.

— Габи.

Не е нужно да казва повече. Тонът й ми дава да разбера, че е видяла вестниците, знае, че съм в тежко състояние и ето я, моята приятелка, готова да ми предложи всичко, от което се нуждая.

— Здравей. — Гласът ми е прегракнал, след като дълго не съм го използвала.

— Вчера ти пратих съобщение. Кен, учителят по физика, ми каза, че не си била в предаването, и помислих, че си болна, но когато не ми вдигна, реших, че с Филип сте заминали или… Имах часове. Нямах никаква представа, Габи, докато не видях вестниците в учителската стая преди малко.

— Изгубих си мобилния — проплаквам. — Звънях ти у вас.

— Толкова съжалявам, Габи. Заведохме децата на театър. Ако знаех, щях…

— Няма значение.

— Разбира се, че има. Не мога да си представя какво си преживяла. Добре ли си?

— Напълно. — Прозвучава кухо и изкуствено.

— Какво правиш?

— Разтребвам.

— Сериозно? Ама наистина ли?

Преглъщам с усилие.

— В момента изпразвам миялнята.

— Хубаво, това е добре. Домакинските задължения са по-поглъщащи, отколкото човек би си помислил. Онзи ден котката омота кълбо прежда около крака на стол…

Тя дърдори известно време за удоволствието от размотаването на преждата, как й отнело два часа и как това били „най-щастливите два часа“, откакто ходела на работа. Дава ми време да дойда на себе си. Познава ме толкова добре. Като бяхме момичета, понякога се появявах у тях и тя винаги инстинктивно отгатваше кога имам потребност да поговорим и кога се нуждая от разсейване с нещо.

Закривам с длан слушалката и издухвам носа си в салфетка, която откривам намачкана под възглавницата си.

— Кен каза, че момичето, което те е заместило, онази с Туитър, въобще не може да се сравнява с теб.

Прочиствам гърло.

— Наистина ли?

— На светлинни години от теб била.

— Той фен ли ми е? — Вкарвам нотка суета, за да й покажа, че съм добре.

— Всички са ти фенове — изрича нежно тя. — Знаеш го. И тъй, Габс, какво значи всичко това? Какво става?

— С колко време разполагаш?

Тя изрича буквален отговор, за да ми даде да разбера, че е сериозна.

— Петнайсет минути.

Разправям й всичко — или почти всичко. Обяснявам за ареста и разпита, за тясната килия. Не споменавам кредитната карта и италианската кал. Не й давам много подробности за маниера на Перивейл и въпросите му. Като стигам до този момент, всичко в мен се стяга. Осъзнавам как той ми внушава чувството, че нямам никаква значимост като личност, че може да ме моделира в каквото си пожелае и че тъкмо това е целта му.

— В килията имаше ли тоалетна? — пита загрижено Клара, след като съм млъкнала.

— В едната имаше.

— Ти използва ли я?

— Пиках веднъж. Не можах да изтърпя. Нямаше къде другаде.

— А тоалетна хартия?

— Не. Наложи се да се поизтръскам.

— Това е нечовешко. Да няма тоалетна хартия в килиите в участъка! Трябва да напишеш критична статия.

— Имам наум статия на друга тема.

— Онези от таблоидите още ли са пред вас? Видях маслиновите дръвчета на снимките, много добре изглеждат.

— Да.

Тя е на мнение, че сега, след като от полицията са проумели „погрешната си посока“, е редно да разговарям с някого от репортерите, да му дам ексклузивно интервю, така че останалите да се разотидат, както става при излизане от къщата на „Биг Брадър“.

— Историятанамъкитеми. — Казва го като една дума. — Давай, направи го. И не забравяй да споменеш, че не е имало тоалетна хартия. Нека въпросът да стигне чак до Парламента.

— Мога да бъда жената, извоювала „Андрекс“ за арестантските тоалетни.

— Или „Кушел“ — предлага тя. — Или от онази с алое вера. Или пък от двупластовата. А защо, дявол го взел, нарушителите да нямат право на мокри интимни кърпички?

И двете се разсмиваме. Усещам очите си стегнати и мънички. Когато гръдният ми кош се свива, ме пробожда болка като от игла.

— Кога се връщаш на работа? — пита тя най-сетне.

— Тери ми отпусна няколко почивни дни. Индия, туитърката, отдавна копнее за шанс да ми седне на мястото. Физикът Кен наистина ли каза, че не струва?

— Да.

— Чувствам се толкова жалка. — Гласът ми пресеква. — Какво ще правя, Клара?

— Не прави нищо. Преживяла си травма. За нула време ще се върнеш на работа. Имаш нужда да си починеш, да прекараш известно време с Филип.

Чувам звънеца. Тя ще преподава на деветокласниците за „инертни материали“. Казва, че пак ще ми звънне, и ми пожелава попътен вятър. Това извиква асоциация с морски пътешествия и ведри хоризонти. В самата фраза е заложен оптимизъм. Не знае, че Филип е заминал.

— Ти си борбена, Габс — добавя със загриженост, която е присъствала през цялото време зад шеговития тон. — Справи се с толкова много съвсем сама, като бяхме деца. Ще го преодолееш. И по-лоши неща са ти минали през главата.

След като затварям, ставам от леглото и си измивам лицето. То се взира насреща ми с хлътнали бузи и зачервени очи. Обличам се. Не мога да си намеря любимите джинси, затова нахлузвам клин и пуловер. Надниквам през процепите на капаците през прозореца на спалнята. Облаците са се разнесли, денят май е слънчев. Колко ли са там долу? Глави. Тела, облегнати на коли. Снимачно оборудване, разположено по топлите тротоарни плочки. До бордюра има локвички. Отегчение. Студени ръце. Поп музика от нечий айпод. Долита безцелно бъбрене, коментар на утрешния мач: „Трябва да пуснат Макекран в средата на терена, да дадат шанс на хлапето“.

Питам се дали да не избера някого, с когото да говоря, както предлага Клара. Ще попитам Алисън Брет, щом ми позвъни.

И тогава го виждам.

Перивейл. Осъзнавам, че съм изпитвала толкова силен ужас от този момент, та дори не се изненадвам особено, когато се случва в действителност.

Застанал е отвъд пътя, до уличката, която води към парка, облегнат на покрита с бръшлян стена. Отпуснал е ръце, смъкнатите джинси скъсяват краката му, главата му е наклонена назад. С физиономията си на бито куче и рошавата си гъста коса напомня герой на Дикенс. Подритва земята, преобръща нещо с върха на обувката си. После вдига поглед и се втренчва право в мен.

Мигом се дръпвам назад. Матракът издава въздишка. Лягам по гръб и се взирам в тавана, без да помръдвам. Не е свършило. От полицията не са проумели „погрешната си посока“. Агонията продължава. Стомахът ми се свива на топка.

Нелепо е. Капаците са затворени. Той не може да ме види. Стискам и отпускам зъби. Щом краката ми са в състояние да поемат тежестта ми, изпълзявам от стаята и слизам долу. Поспирам в кухнята, после излизам в градината отзад — сега помежду ни стои цяла къща, но и това не изглежда достатъчно. Още усещам погледа му върху себе си, но няма как да е там, пред онзи най-горен прозорец на улицата зад нас. Невъзможно е. Просто е успял да ме наплаши. Отивам под прикритието на ябълковото дърво, откъдето не се виждат абсолютно никакви прозорци. Растителността кипи от живот, черешата е отрупана с пъпки, бръшлянът по стената се е раззеленил и всяко от листенцата му е като граблива ръка. Червеношийка е кацнала на един нисък клон с обнадеждено вирната главица.

Студено е. Отвътре изглежда като лято, но тук навън е мразовито като посред зима. В сянката на къщата тревата е подгизнала.

В задния зид има врата, зад храстите и декоративната къщичка. Води към алея, където някога държаха контейнерите за смет. Преди няколко години общината — или по-скоро компанията, наета от общината — обяви алеята за твърде опасна (прекалено лъкатушеща и обрасла с бурени) и мнозина от съседите зазидаха задните си врати от съображения за сигурност.

Аз се борих за нашата. Представях си как Мили като тийнейджърка се измъква оттам, за да изпуши тайно цигара. Чувствах се свързана с историята на къщата, с доставките на въглища и мляко в метални бидони, с времената, когато индивидуалните опаковки не са били дори зараждаща се идея в търговското обслужване. Тогава Филип се съгласи, но миналата година, когато преустройвахме градината, влезе в тон със съседите, а аз бях твърде ангажирана с майка ми, за да се противя. Вратата още си е там, но скрита зад декоративната къщичка; трябва да извиеш тяло, за да се добереш до нея, да изкривиш врата си, да прилепиш лакти към тялото. За да си направиш такъв труд, трябва наистина да умираш за цигара.

Влагата се просмуква през гуменките ми. Проправям си път през треви и храсти, при което се разхвърчават дъждовни капки, и протягам ръка да дръпна резето. Разклащам леко вратата, като разкъсвам вейките бръшлян, оплетени в пантите й, докато тя се отваря.

 

 

Мили е у дома. Позвъних на мобилния на Марта и тя я преведе по алеята през тайната врата. Нито Перивейл, нито журналистите от таблоидите са я видели да влиза — жалък мъничък триумф, искрица радост. Не мога да спра да я прегръщам, вдишвам смесен мирис от острени моливи, паркетин и онзи чеснов прах, който масово използват в училищните столове. Единствено дъщеря ми има значение. Повтарям си го отново и отново. Тя се изтръгва.

— Много ме стискаш — оплаква се. — И ми мокриш врата.

Марта ни наблюдава от вратата на кухнята. На лицето й е изписано нещо като неудоволствие, но не съвсем. Може би изпитва носталгия по дома.

— Слушай — обръщам се към нея, — след като съм тук, свободна си до края на деня. Сигурно има куп неща, които би искала да свършиш.

Тя стои много сковано. Отмята рамене назад.

— Но ние с Мили смятахме да идем да плуваме.

— Направете го друг път — казвам кротко.

Тя все така не помръдва.

— Аз й обещах, че ще отидем.

— Сигурна съм, че няма да възрази да го отложите, нали, Милс?

Но Мили, която рови в шкафа за бисквити, не ни слуша. За миг чувствам безсилие.

— Миличко, Марта ти предлага да отидете да плувате, но ако предпочиташ, можеш да си останеш тук с мен.

Мили си е натъпкала устата с бисквити.

— Ти ще работиш ли?

— Не.

— Ами ще остана тогава — съобщава тя.

Когато Марта излиза, вратата се затръшва шумно след нея.

* * *

С Мили изпразваме училищната й чанта след края на срока. Възхищаваме се на рисунки върху кафява смачкана хартия, на шоколадовите яйца от учителката й, малко пострадали по пътя до вкъщи, преглеждаме албум за проекти, съдържащ залепени снимки на хляб и зеленчуци — „Хранителна диаграма“ — писмо до Дядо Коледа, изостанало от миналия срок, разкривено слонче от глина, лишено от едното си ухо. Разполагаме тези съкровища по пода и им се любуваме, сякаш сме Хауърд Картър и младия му помощник в Долината на кралете.

Тя играе в градината, люлее се за малко на въжетата, провесени от декоративната къщичка, гледа телевизия. Чете ми и аз й чета. Правим сложни същества от пластмасови лентички и метални мъниста. Говорим си за Изи Матюс и дали косата й е по-дълга от тази на Мили, но аз съм сигурна, че на Мили е по-гъста. Тревожа се, че Филип не ми се обажда. А също и Алисън Брет, но там притесненията са от друго естество.

Два пъти в рамките на следобеда пощенската кутия изтраква и в къщата прозвучава глас: „Габи! Ще коментираш ли, Габи?“. И в двата случая Мили се съсредоточава върху нещо друго — първия път върху нанизването на мънисто, втория върху предаването с Майли Сайръс. Не знам дали чува. И така да е, нищо не казва.

Пита дали може да идем да плуваме и аз отвръщам, че не.

А на детската площадка?

Поклащам глава. Мили вече е започнала да се отегчава и става раздразнителна. Това поражда у мен паника, нарастващо отчаяние, обезверяване във възможностите ми. В нормален ден сега бих се прибирала у дома, внасяща повей от външния свят. Ако бях имала обичайния работен ден, часовете преди лягане щяха да са наситени с различно настроение, със скорост и интензивност, а не с тази тегавост. Времето има различен привкус. Питам се дали Индия наистина не е била добра. Дали не е реагирала навреме или не е изпуснала контрол над смеха си? Надявам се да е станало така. Колко съм ужасна. Как мога да бъда родител, когато не успявам да функционирам като личност?

Съседка звъни по телефона да се оплаче от репортерите, „тази нелицеприятна тълпа“. Пита какво смятам да предприема по въпроса. Пушат цигари пред къщата й. Това е нахлуване в личното й пространство. Не я познавам. Взела е номера ми от училищния списък или от партньор на Филип по скуош в Харбър Клъб. Нахлуване в моето лично пространство. С възмутения тон на човек, свикнал да получава своето, тя заявява:

— Не е честно спрямо нас, останалите, а и гости очаквам. Сбирката на читателския клуб довечера е у нас.

— Съжалявам за сбирката ви — промълвявам, — но наистина не знам какво бих могла да направя.

— Защо не се обърнете към полицията?

Усмихвам се тъжно.

— Те вече са тук.

Пробвам още веднъж да се свържа с Алисън Брет и най-сетне успявам. Ала й отнема дълго време, преди да вземе слушалката и не звучи уверено и делово както й е присъщо, а е по-скоро разсеяна.

— Алисън Брет слуша — съобщава, макар да съм се представила на асистентката й и тя да знае, че съм аз.

— Предполагам, че ни е нужен план — подхващам. — За ограничаване на щетите. Дали трябва да говоря с някого конкретно?

— Да — отвръща тя. — Идеята е разумна. Най-добре е да подходиш директно.

— Има ли журналист, когото би ми препоръчала? Някой конкретен вестник или списание?

— Господи — измърморва тя. — Тук ме хващаш натясно. Слушай, остави ми номера си и ще ти позвъня по-късно.

Имам ужасното чувство, че гледа как да се отърве от мен.

Точно в седемнайсет часа (един през нощта в Сингапур), когато слънцето хвърля коси лъчи през клоните на далечна акация и огрява ресите на брезата в съседния двор, а аз и Мили сме опразнили пакет шоколадов чипс, на вратата се появява Каролайн Флечър. Пускам я да влезе, като се притискам до стената, за да не бъда видяна отвън.

— Животни! — възкликва тя, после се обръща и процежда през рамо: — Махайте се. — В отговор портата изтраква. — Мамичката им!

Носи обувки на висок ток в комбинация с плътен черен чорапогащник и рокля с къдрички. В абсолютен разрез е с пролетните тенденции на Гок Уан.

Отказва чай, кафе или нещо по-силно — няма да остане дълго. Донесла ми е телефона. Увит е в целофан и е привързан с ластик като миниатюрен вариант на багажа при полетите на дълго разстояние. Връчва ми го с красноречива гримаса. Клепачите й са зачервени от екзема и това й придава уморен вид.

— Бил веществено доказателство — измърморва. — Ще му се. Тъй или иначе, успях да го получа. Някакви новини относно алибито ти?

— Моето алиби? — Притискам телефона към сърцето си, сякаш е частица от Светото разпятие.

— Нещо за касовия бон за пицата и виното? Осми февруари? Ранните вечерни часове, май беше към деветнайсет?

— Съвсем забравих.

Тя стои права насред кухнята, докато ровя за календара си. Откривам датата. Удивително би било да намеря доказателство, че наистина съм била в Хонолулу. Късно съвещание с колегите от предаването, пийване с приятели, каквото и да е. Предишния ден, вторник, съм била на родителска среща в училището на Мили. Но в сряда не са отбелязани никакви срещи и ангажименти, нищо, което да пробуди спомен. Този ден Мили има тренировка по гимнастика, така че с Марта още трябва да са били навън. Филип никога не се прибира преди осем вечерта. Но нищо друго. Бяло петно.

— Нищо не съм записала — казвам.

— А не си ли спомняш да си правила нещо, което не си записала?

— Сигурно съм излязла да потичам или съм взела вана, или съм приготвяла вечерята. Много нечестно ми изглежда. — Вдигам разперени длани. — Беше преди цяла вечност. Трябва ли да бъда санкционирана за слаба памет? Това ли се случва с хората?

— Перивейл каза, че иска да те види. Ще ти се обади в близките дни.

— Още ли е на улицата?

— Не — изрича бавно тя. — Когато говорих с него в участъка преди малко, поръча да не заминаваш никъде.

— Значи е в участъка?

Нима ми се е привидял отвън?

— Да. Останах с впечатление, че идеите му са на изчерпване, но упорства, не мога да го отрека. Очевидно не проявява интерес да търси мотив или други заподозрени. Не знам с какво толкова си го ядосала, но е обсебен от теб. Прилича на куче, което е захапало кокала и не ще да го пусне.

— Все някой е убил онази нещастна жена — казвам.

— И тъй, на разположение съм, ако имаш нужда от мен. — Тя е права, поглежда си часовника и с припряност, която едва ли не противоречи на думите й, се запътва към входната врата. — При никакви обстоятелства не разговаряй насаме с него.

* * *

След като Каролайн си е отишла, включвам телефона си. Няколко съобщения — две от Клара („Значи не си на канапето, а, хитрушо такава?“ и малко по-късно „Жива ли си?“) и едно от Тери, изпратено снощи, в което ме известява да не ходя на работа. Има две пропуснати повиквания — и двете от Клара. Нито едно от Филип — само едно-единствено съобщение от сряда вечер: „Пристигнах благополучно. Ще ти звънна по-късно“. Нищо друго. Нито гласова поща, нито друг знак, че изобщо се е сетил за мен. Мога само да си мисля, че е изгубил телефона си. Или е изчезнал от света. Само че не е, разбира се. Взирам се в дисплея. Скърцам със зъби. Омръзнало ми е да му намирам извинения. Мили танцува из кухнята и аз си помислям: Филип да върви по дяволите, не заслужавам това. Мога да се справя и сама.

Сготвям вечеря — банални спагети с доматен сос. След забраната да гледа повече телевизия Мили си намира друго развлечение: притичва до щорите на предните прозорци, наднича и отскача назад, като писва лекичко всеки път когато бива забелязана. Играта е подобна на онази, която играе в колата — „Сладко и кисело“ — прави физиономии на минувачите и следи за реакцията им. Накрая и аз се присъединявам, изправям се и надниквам. Има двама репортери, облегнати на портата, бъбрят си. Краката на друг стърчат от кола. Слуша радио. По звуците съдя, че е „Радио 5“. На един от шиповете на оградата от ковано желязо е набучена метална кутийка от „Пепси Макс“ като главата на Оливър Кромуел.

После минава силует, нехармонични цветове, позната стойка. Чувам уверен звучен глас: „Извинете! Благодаря!“. Напомня ми госпожица Хайът, директорката ми в началното училище, която ръководеше подопечните си с властна енергичност, недопускаща възражения. Има само един човек на планетата, който още цитира госпожица Хайът и който би могъл да си проправи път през шайка таблоидни репортери чрез императивна интонация просто за свое забавление.

— Взех метрото от работа — извиква Клара, след като съм й отворила, — после влака, а после вървях пеша. Совиньон блан. — Връчва ми две бутилки „Блосъм Хил“, а от торбичката си за книги вади огромни пакети чипс. — И солено мезе.

— Не мога да повярвам, че дойде.

Носи ватирано палто и вълнена шапка — жена, която не се подвежда по измамното слънце. От краен север до краен юг. Лондон е гора, пустиня, степ. Прекосила е Сахара и ледената пустош на Антарктика.

— Наистина не мога да повярвам, че си изминала целия този път.

— Харесва ли ти дегизировката ми? — Тя нахлупва шапката ниско над лицето си. — Пуснаха ме да мина. Въобще не загряха, че съм прочутата Клара Макдоналд, дето коли и беси в гимназията „Хайбъри“.

Прегръщам я, носът ме засърбява от неочаквани сълзи и тя издава притеснено възклицание, все още под въздействие на адреналина на собствената си изненада, все още с царственото излъчване на госпожица Хайът.

Влизаме в кухнята и аз, застанала гърбом, избърсвам очите си с кърпата за съдове и се залавям да отварям бутилка вино. Мили сяда на коленете на Клара — тя я нарича „лелче Клара“, което неизменно дразни Филип: в това семейство не се допускат „лелчета“, били те роднини или не, прекалено просташко е. Мили похапва чипс, за да компенсира безвкусните спагети, а Клара разказва истории от детството ни, от лятото, когато майка ми бе зле и трябваше да отиде на специално място, за да се оправи, а аз живях със семейството й цял един месец.

Най-сетне увещаваме Мили да си легне. Завивам я и я целувам внимателно. Тя ме прегръща през врата. Мирисът на талк, носещ се от пижамата й, изпълва ноздрите ми. Вдишвам го дълбоко, докато сякаш се наслоява около сърцето ми. Нищо никога няма да застане между мен и детето ми, мисля си. За миг ми се приисква Клара да не бе идвала, за да мога да се гушна до Мили и да затворя очи. Имам чувството, че това би прогонило всичките ми тревоги, цялата ми травма.

— Обичам те — казвам.

— Аз те обичам повече.

— А аз пък още повече.

Застоявам се малко по-дълго, отколкото трябва. Когато Мили беше съвсем малка, с Филип лягахме от двете й страни, докато заспи. Понякога той също заспиваше и аз ги гледах двамата, наблюдавах как се движат гърдите им, как пърхат клепачите им. Толкова по-лесно би било, ако не си припомнях непрекъснато такива неща. Разтърквам очи. Трябва да сляза долу и да се стегна. Ще разправя на Клара всичко, което се е случило след четвъртък, но първо искам да го подредя в ума си. Докато е ясно в съзнанието ми, няма страшно. Започна ли да изливам всичко наред пред най-старата си и най-скъпа приятелка, може да не съумея да се спра. Всички тези страхове за брака ми, за работата ми. Убийството ги отприщи. Поднасянето на отбрана информация може и да е отстъпление от вярата в приятелството ни, но онзи учен, изследващ модните тенденции в медиите, когото наскоро поканихме в предаването, беше говорил за атоми, електрони и ядра и как атомът би реагирал, за да запълни електронната си обвивка… Е, това правя и аз. Просто се опитвам да мина на друго енергийно ниво, старая се да поддържам ядрото си щастливо и с пълна електронна обвивка.

Когато слизам долу, виждам, че Клара е сменила мястото си и седи с гръб към мен, загледана навън към градината. Онзи висок прозорец през две градини свети. Струва ми се, че това е баня. Така трябва да е с това плоско и бяло осветително тяло. Или офис. Оглеждам за движещи се фигури, но правоъгълникът е празен.

Без да се обръща, тя пита:

— Къде е Филип? Да не би да отсъства?

— Замина.

Нещо проблясва в очите й, когато се обръща, или може би съм си въобразила.

— И не се върна, когато научи, че си арестувана?

— Не и до този момент. — Тонът ми е безгрижен като волна птичка. — Честно казано, дори не ми е звънил.

— Но това е абсурдно!

— Възможно е и да не знае още. Нямах възможност да се свържа с него.

Отново ме обзема онова чувство. Връхлита ме изневиделица. Сякаш съм застанала на ръба на пропаст. Мога да й кажа всичко и тя ще бъде на моя страна.

Сядам и допълвам чашите ни. Моята е изпотена и аз прокарвам пръст по стъклото, като рисувам фигури, докато говоря. Обяснявам онова, което съм пропуснала в предишния ни разговор. Казвам й как според мен Перивейл ме мрази и изреждам неговите доводи: физическото сходство, дрехите, изрезките, италианската почва, касовия бон от пазаруването с кредитната ми карта.

Клара оставя чашата си, докато говоря, и когато приключвам, ме гледа напрегнато.

— Защо от полицията смятат, че ти си го извършила?

— Очевидно въобще не ги интересува мотивът. Имат някаква смътна идея, че… — Какво да кажа? — Че тя е била тази, която ме е дебнела, и аз съм я убила, за да… да я накарам да спре.

— Вижда ми се изсмукано от пръстите.

— Така е.

Не съм говорила много на Клара за усещането, че някой ме дебне. Това би ме карало да се чувствам неудобно, сякаш изтъквам, че съм някаква знаменитост. Когато Филип го спомена миналата седмица в китайския ресторант, видях в очите й същото изражение, което придобива по време на дискусии относно една особена форма на затруднение в заучаването, която тя нарича „дислексия на средната класа“.

— А наистина ли тя те е „дебнела“?

Казано в кавички.

— Не знам. Човек винаги си представя, че е мъж… Според едно американско проучване отпреди две-три години шейсет и седем процента от следените жени са били дебнати от мъже. Но… — Млъквам и се намръщвам.

— Какво е твоето обяснение?

— Съвпаденията свързват Аня Дудек не толкова с мен, колкото с къщата. Не живея тук сама. Марта е една вероятност… поне за някои от нещата.

— А тя какво казва?

— Отрича всичко. Отрича, че я е познавала, че й е давала дрехи, че ми е задигнала картата, за да купи пица…

— Мислиш ли, че казва истината?

— Не виждам защо би лъгала. А иначе… не я харесвам. Имам чувството, че крие нещо, но нямам никакво доказателство. И… Не знам, може би вината е изцяло моя.

Клара ме поглежда.

— Имам предвид, задето не я харесвам.

Но тя продължава да ме гледа и чака.

— Филип — казвам след миг. — Мислиш си за Филип.

— Той също живее в тази къща. Всички улики са свързани с него точно колкото и с теб.

Отпивам голяма глътка вино. Знам, че Клара изпитва неприязън към Филип, но не мога докрай да повярвам, че би го заподозряна в убийство.

— Истина е — потвърждавам.

— Габи!

— Филип не е убиец — отсичам. — Той е гадняр, обсебен е от амбиции за пари и положение и вероятно е изстинал към мен, но не е убиец.

Тя се разсмива и аз също, макар че не съм вложила никакъв хумор в казаното.

— Освен това той е безкрайно организиран и хладнокръвен. Ако искаше да убие някого, би го извършил умно. Дори не би изглеждало като убийство. Нямаше да е така грозно и брутално. Той не би допуснал грешки. Просто не е присъщо за него.

— Имаш право — съгласява се тя.

— Плюс, че той винаги е на работа и има алиби.

Клара вдига ръце в знак, че се предава.

— Добре! Установихме, че не си омъжена за луд, който търчи да коли с брадва.

— Това е облекчение. Още вино?

Отново напълвам чашата й и тя ми се усмихва над нея. Но когато я оставя, казва:

— И все пак той трябва да се върне. Нужно е да бъде тук. Съпруг ти е. Не разбирам защо не си позвънила в хотела, в службата, на колегите му. Няма ли да е полезен по отношение на правните аспекти, да не говорим за моралната подкрепа? За бога, Габи, не е нередно да помолиш за помощ. От време на време не е зле да оставиш някой друг да се погрижи за теб.

Облизвам пръста си и залепям на него парче чипс от масата. Поставям го на езика си и то ляга там като късче от карта.

— Забравила съм как да се държа нормално. Не мога да бъда каквато съм си. Притеснявам се от всяко свое действие, когато съм в негово присъствие.

— Защо, Габи?

Потърквам пръстите си, грапави от солта, и отново се опитвам да преглътна коравото парченце.

— Много просто, според мен той вече няма никакви чувства към мен. Ще ме напусне, така предполагам. В тази посока върви. Не съм сигурна, но вероятно.

— Габи.

— Всичко е наред.

Чипсът е заседнал в гърлото ми. Поглеждам я и се усмихвам.

— Вероятно има любовница. Не знам. — По бузите й избива червенина. Мислила си го е от месеци. — Сигурно от службата — добавям. — Тя определено му е станала като дом.

Вероятно. Сигурно. Определено.

— О, Габи.

— Честно, Клара, добре съм. Имам си Мили.

Нещо разкривява чертите й, спазъм.

— И мен.

— И теб. — Прегърбвам се и заговарям с пресеклив старчески глас: — Още си имам зрението и здравето.

— Сега трябва да издържиш през следващите няколко дни — казва Клара. — Не мисли за Филип. Той наистина е гадняр. За него ще се тревожим после.

— Мога да се преместя с Мили в Съфък, да започна на чисто.

— Именно. Но междувременно ти е нужен план. Два плана. Няколко плана. — Клара рови в чантата си за бележник и химикалка. Химикалката е с лъщящо покритие и перо на върха. — Задигнах я от един седмокласник. И така. Стратегическата стая на Чърчил.

Чувствата, бликнали помежду ни, са разсеяни от активност. Така се справя Клара с трудностите още открай време. Мисля си за нейните списъци и карти, съставяни наум, за каталожните й картончета, за листчетата с обобщени уроци за преговор. Сред познатите ми тя първа си купи електронен органайзер.

Споразумяваме се, че за близкото бъдеще ще си остана затворена у дома. Перивейл е поръчал да не заминавам надалече и не искам да го ядосвам още повече. Трябва да го спечеля, да докажа, че съм надеждна, да прогоня образа, който си е създал за мен. Не можем да обвиним Марта в нищо. Нямаме доказателства. Ала през следващите няколко дни, докато всичко се изясни, ще е добре Мили да е другаде, на сигурно място — там, където няма хищни репортери или полицаи. Сърцето ме боли. Мъчителна раздяла. Гърлото ми се стяга.

Клара предлага у родителите на Филип, но аз й съобщавам, че са заминали. Казва, че нейните родители биха помогнали (бяха прекрасни към мен като дете), само че баща й бил в болница заради коляното си. Пита дали някой от кварталните ми приятели не би се притекъл на помощ. Зейва малка пропаст. Мисля си за Джуд, която така и не опознах, и измърморвам:

— Квартални приятели ли? За какво говориш? — И тя се взира в мен. — Ти имаш ли квартални приятели? — питам я.

— Ами да. Всеки има квартални приятели. Дружеските отношения със съседите, Габи, са ключът към щастието.

— Бях твърде заета. А и е неловко, като се появяваш по телевизията. Пък и Филип…

Тя вдига предупредително пръст.

— Без извинения. Когато всичко това приключи, трябва да влезеш в крак.

Като начало, казва тя, може да вземе Мили у дома си в Айслингтън, още сега, на минутата. Пийт ще я гледа, докато Клара е на училище (тя излиза във ваканция чак в сряда). Нещо у мен се бунтува поради непосредствената близост на стъпката. Изниква ми сънят от времето, когато бях бременна, с котката, изтръгваща се от ръцете ми в центъра на Бомбай… Да отида сега и да я целуна за сбогом, да зърна объркването по съненото личице.

Ала Клара продължава да обмисля. Хрумнала й е друга идея: Съфък, Робин. Можех да помоля Робин за всичко, когато живееше с нас — да работи през уикенда, да размести почивните си дни и тя неизменно отговаряше „Дадено“ още преди да съм се доизказала. Изцяло за мен оставаше да преценя дали би имала нещо против, да отсъдя доколко е разочарована заради променените планове. Ами сега? Не е ли бебето твърде малко? Не е ли прекалено натрапничество?

Клара оборва колебанията ми. Обаждаме й се.

— Дадено — отвръща Робин. — Ама разбира се. Какво е още едно дете? А и каква по-добра помощница за Чарли от Мили? Много ще се радвам да взема моето момиче.

Колкото до отвеждането й, Клара се наема да я придружи с влака утре. От плещите ми е паднал товар.

— Ти си върхът и дори повече — отронвам.

— Не ставай глупава — смъмря ме Клара и се опитва да ме перне по кокалчетата с перото на химикалката. Обаче не улучва и перва чипса. И двете сме малко подпийнали.

Ами Марта? Ще й дам няколко дни отпуск, ще й предложа да отиде… къде? В „Колиърс Уд“ при приятелката й с откраднатата самоличност.

Клара трябва да тръгва. Пийт е готвил пиле с къри по индийски за децата. Отишъл е до Саутхол специално за подправките.

— Да му се не види, ще има куп съдове за миене.

Тя решава да излезе през задната врата ей тъй, заради спорта.

— Толкова хора влизат, а никой не излиза. Също като във филма с „Бийтълс“.

Заставаме в градината насред моравата. Перести облаци пробягват по небето като дим. Кикотим се. Отново съм на тринайсет. Игри с чукане по хорските врати и бягане. Целувки с Джони Ригинс. Билкови цигари, купени от магазин за здравословни продукти. Задигане на пиячка от мама. Кръстосвахме Йоувил и се правехме на французойки.

Клара поспира на алеята.

— Паяци! — писва и хуква напред с танцова стъпка, като имитира дуета Моркъм и Уайз в изпълнението им на „Донеси ми светлина“. Помахва ми, завива зад ъгъла и изчезва.

 

 

Когато бях малка, на майка ми понякога й щукваше под влияние на моментно настроение да ме заведе на морския бряг. Нямаше значение дали е учебен ден, мама беше над тези неща. Пускаше силно радиото и му припяваше с цяло гърло. По пътя спирахме за чипс и газиран сок. Аз седях на ръба на задната седалка, вперила очи в хоризонта да зърна първата бледосиня ивица. Ала много често всичко се проваляше. Дали накапвах блузата си с доматен сос, или песента се оказваше неподходяща, или тя зърваше през прозореца някой, който не й е симпатичен, но мигом си променяше намеренията и обръщаше обратно. Озонът бушуваше отвън, ала в купето въздухът ставаше черен и кисел.

Вечерта, когато Филип се обажда, тъкмо си мисля как понякога нещата, плод на силен копнеж, ти носят разочарование в мига, в който ги достигнеш.

Той изрича всичко, което съм чакала да чуя. Току-що получил съобщение от Родж. Узнал какво се е случило. Съжалява, че съм минала през такъв ад. Майната му, добре че всичко е свършило. Къде им е бил умът на онези от полицията да ме арестуват? Защо не са се замислили за момент…? Толкова много съжалява, че не е позвънил по-рано. Телефонът му се зареждал. Срещи една след друга, после го подкарали към караоке клуб, въобще — безкрайната корпоративна рутина. Дори не е успял да вземе душ. Видял, че съм звъняла, но само изслушал съобщението ми. Естествено, щял да ми позвъни, ако знаел. Добре ли съм? Звуча толкова разсеяно. Дали от полицията са ме прибрали, защото тъкмо аз съм открила трупа? В това ли била цялата работа?

Не знам. Няма значение. Да. Съжалявам. Да.

Връща се право вкъщи, казва той. Ще вземе първия възможен полет.

Аз съм толкова спокойна. Сякаш се наблюдавам отвисоко, от пилотската кабина на Боинг 747 или какъвто е там самолетът, с който ще лети до дома. Не ми звучи като Филип. Звучи като изпълнител на ролята му — истинският Филип е потънал някъде сред изкуствените кухи фрази; истинският Филип изпитва и мисли съвсем различни неща. Пак се връщам в спомените си към трудния ни разговор в Брайтън. Казах му: „Държиш се странно“. А той отвърна: „Не, не се държа странно, но като го казваш, ме караш да изглеждам странен“. Всичко ми се струва фалшиво. Образите ни от миналото. Всички онези спомени, които постоянно предъвквам. Прекарани са през филтър. И налице има само думи и позьорство.

— Стой си в Сингапур — казвам му. — Беше буря в чаша вода. Съжалявам, че се разплаках в съобщението си. Бях свръхемоционална, уморена. Но всичко вече приключи. Дори не ми е нужен адвокат. Беше недоразумение. Стига ми и това, че предложи. Мили отиде да погостува на Робин и… Не се връщай у дома, освен ако… — Искам той да запълни празнините, да усети, че има нещо, което не изричам, да прояви достатъчно загриженост.

Когато отсреща следва мълчание, добавям:

— Остани там.

— Е, щом си сигурна. Все пак, след като изминах целия този път… — Той се прозява, прозвучава като безмълвна болка, като ридание. — И ако гарантираш, че от полицията са те оставили на мира…

— Остани — изричам отново.

— Добре, старото ми момиче.

Старо момиче.

В кухнята съм и поглеждам през тъмната градина към онзи квадрат с приглушена светлина над ябълковото дърво. Забивам нокти в дланта си и болката е толкова обикновена, тъй лесна за изтърпяване, че почти се разсмивам.