Сабин Дюрант
Всички заподозрени (2)

Събота

Когато се събуждам, Филип е до мен. Грохнал е и спи дълбоко, дишането му е спокойно и равномерно, едва доловимо. Едно пухче на възглавницата до устата му потреперва, когато вдишва — единствен признак, че още е жив. Не познавам друг, който да спи така дълбоко или да се събужда така внезапно като Филип. Предполагам, че е изработено умение или пък дарба. Беше някъде към два през нощта, когато му позвъниха. Той седна в леглото, изпънат като струна, и говори десет минути за конвертируеми облигации, а изчисленията се сипеха от устата му като монети от игрален автомат, после затвори, отново легна и потъна в дълбок сън за по-кратко, отколкото човек би изговорил „диверсифициран портфейл“. Надали ме и забеляза; държах очите си затворени.

Обещал беше да не закъснява, да се откаже от вечерята в „Зума“, но в крайна сметка аз го разочаровах. Изтощението направо ме повали. Бях смазана от онази предизвикваща главоболие и дезориентация умора, която помня от деня, в който погребах майка ми. Заспах, преди той да се прибере; всъщност на няколко пъти заспивах. Първо, докато четях на Мили „Лястовици и амазонки“, която и двете обичаме, но се оказа, че има по-дълги описания на плаване, отколкото си спомнях, а на несвързан с морето човек това му идва малко отегчително. После, след като изпълзях изпод розовия заек, топлото телце и усуканото около мен юрганче, отидох да се топна във ваната и отново заспах от онова релаксиращо масло, което Клара ми даде след смъртта на майка ми. Казала ми беше, че действа като приспивателно хапче или голяма чаша вино (а и една-две такива бях обърнала). Накрая се пъхнах в леглото с крака, увити в още влажна хавлиена кърпа.

Събуждам се със същото главоболие, със същата пулсираща мигрена, с която бях заспала, сякаш в черепа ми се люшка топка за боулинг. След малко заравям буза във възглавницата, съсредоточавам се върху усилието да крепя топката неподвижна и наблюдавам Филип. Той е с две години по-голям от мен, но сега изглежда по-млад — в това отношение животът е несправедлив. Едно от предимствата му е, че има хубава коса, макар посребрените нишки на слепоочията му да са станали вече твърде много, за да бъдат преброени. От тази близост се виждат разширените пори на носа му, късите косъмчета в ноздрите му, които пинсетите не са могли да хванат. След като ги скубе, киха силно и ако съм в банята, съпровожда гръмкия звук с размахване на невидима диригентска палка. Винаги го е бивало да се присмее над себе си и този пресилен жест на самоподигравка е едновременно и умиляващ — макар че, като се замисля сега, отдавна не съм забелязвала да го прави. Има повече загар, отколкото се полага през март — очевидно е хванал тен от вятъра по време на онази двайсет и четири часова голф екскурзия в Търнбери. Странно как тенът може да те направи дистанциран.

Почти не съм го виждала след „романтичната ни вечеря“ в сряда. Идеята я взех от едно списание в чакалнята на студиото — „Почувствайте се така, сякаш сте гаджета“, „поприказвайте си откровено“. Знам, че всеки си има натоварени периоди — дни, седмици, а понякога и месеци се изнизват и внезапно осъзнаваш, че от дълго време не сте водили истински разговор. Рожденият ми ден миналия юни е един щастлив момент, за който да се заловя. Той ми подари гривна — усукано шнурче от фини сиви нишки с нанизани сребърни топчета — същата, която сега е изгубена. Сведената му глава, топлият му дъх върху вътрешната страна на китката ми, докато ми я поставяше. Пица с Мили, смях, бутилка вино, божичко, дори секс. Ала като ровя в ума си, не мога да открия следващ случай, върху който да се съсредоточа. Август… септември… той се отдръпна, затвори се в черупката си. Работата му, финансовите пазари, болестта на майка ми, моето собствено отчуждаване… Мога да намеря извинения, ако се постарая достатъчно.

Бях отбелязала срядата в домашния календар — с червени главни букви, подчертано! Отидохме в „Ше Брюс“. Филип веднъж подхвърли, че е удобно да си имаме квартално бистро, удостоено със звезда на „Мишлен“ — о, как се смях. (Разказах му, че като дете мислех китайското фиде за най-страхотната храна.) Но какво разхищение на филе от треска и грахови тортелини. Да си бяха задържали гарнитурата от диви гъби и пушена сланина, за да сервират по-големи порции на някой друг. Филип беше прекалено ангажиран с блекбърито си, за да яде, а аз сконфузено се правех на разсеяна, съжалявах сервитьорите и се разкайвах, че не съм си донесла книга.

Не биваше да споменавам Брайтън. Не беше настроен на подходящата вълна.

— Какво толкова, просто годишнина от сватбата — каза той. — Да го отложим за по-нататък, Габс. Ще отидем друг път, когато нещата се поуталожат.

Нещата никога не се уталожват. Там е проблемът. Всичко е работа; дори голфът на брега на залива Клайд е работа. В леглото до него се впускам във вътрешен монолог: ще полудея, докато чакам нещата „да се уталожат“. Вече ще съм в старчески дом и още ще фъфля как нещата „ще се уталожат“.

Вероятно изпускам тежка въздишка, защото Филип отваря очи. За част от секундата погледът му среща моя, но когато мозъкът му регистрира факта, че е буден, се отклонява. Надига се, подпрян на лакът.

— Габи — обръща се той към темето ми. — Габс, ама че случка. Не мога да повярвам.

Прехвърля свободната си ръка около раменете ми. Опира брадичка върху скалпа ми и аз заравям лице в шията му. Изпитвам онова спотаено чувство на морално превъзходство, проникващо в душата, когато близкият ти човек не е бил до теб в мига на най-голяма нужда. Пижамата му мирише на босилек и лимон. Опитвам се да си припомня кога започна да се облича за лягане. Подарък е от родителите му, на които — о, боже! — още не съм позвънила. Фино трико на дискретни тъмни карета от Савил Роу, но ми е странно, че дивият, волен Филип, за когото се омъжих, носи удобна стандартна пижама.

Леко засмуквам меката гънка между ключицата и врата му — не съвсем целувка, просто подръпване на кожата с устни, необвързващ жест, който няма да доведе до прекалено унижение, ако не реагира. Тялото му под горнището е стегнато. Второто копче се е разкопчало и едва устоявам на изкушението да провра ръка под него върху голите му гърди. Той се отмества встрани и се навежда да ми се усмихне.

— Чай, ето какво ти трябва. И да си полежиш. Аз ще кача вестниците.

— Мили сигурно е станала вече — казвам след малко — и гледа телевизия.

— Ще й дам мюсли и се връщам. Искам да ми разкажеш всичко.

Целува ме по темето и се надига от леглото. Няма да е толкова бърз, колкото обещава, защото никога не може да се въздържи да не отправи няколко удара към боксовата круша и да потича на движещата се пътека. Мозъкът на Филип е феноменален — може да събере цял ред цифри за милисекунди, да състави сложна инвестиционна мултистратегия на базата на количествени променливи, без окото му да мигне. (Дали звучи, сякаш ми е ясен смисълът на тези термини? Не ми е ясен.) За своите индивидуални инвеститори, за американските собственици той олицетворява хедж фонда. Това вече ми е ясно. Винаги съм знаела, че умът му работи различно от моя. Той е патологично спокоен, педантично методичен. Никога не съм го виждала да взема прибързано решение, да изглежда объркан или разгневен, но пък може да бъде напълно обсебен от нещо. Питър Андерсън, един негов колега в „Номура“, веднъж ми каза: „Филип живее и диша с чуждите пари“. В онзи момент бях потресена — живот, сведен до лири и пенита, при това дори не негови! — но оттогава доста мислих по въпроса и виждам, че не съм съвсем права. Мозъкът му може да се вдъхновява от капризите на пазара, но тялото му си има свои фикс идеи, свои страсти. Някога той се катереше по планинските върхове, плуваше в морето и вдъхновението за това бях аз, но напоследък физическите му занимания са по-фокусирани и изтънчени. В момента е запленен от изработеното си по поръчка колело „Парли Зет 2“ и от марковите уреди във фитнеса, заемащ половината ни сутерен.

 

 

— Ето, мила моя, чаша чай и „Таймс“.

Трябва да съм задрямала. Филип стои на прага, увит в хавлиена кърпа от кръста надолу. Окосмяването на гърдите му е във форма на перо. Подава ми бяла керамична чаша, която на пипане не е толкова топла, колкото би следвало. Сигурно е сипал гореща вода върху торбичката чай на път към фитнеса и на връщане е извадил торбичката. „Мила моя“. Като за хора на средна възраст. Откъде се взе? Как може гальовно обръщение да жегва? Как става тъй, че нежни думи звучат дистанцирано?

— Благодаря ти — казвам и шумно сръбвам голяма глътка. — Видя ли Марта?

Той сбърчва нос.

— Притичах покрай стаята й за всеки случай. Не бих поел риска да я видя гола. Гледката би ме съсипала до края на деня.

— Не бъди злобен!

— Осветлението във фитнеса пак мига — съобщава той. — Би ли повикала електротехник?

— Да, разбира се. — Аз върша всички такива неща вкъщи. Завеждащата дребни аварии.

Той присяда на леглото.

— Изглеждаш уморена. Изцедена. Не мога да повярвам, че си отишла на работа след това. А и ръцете ти, горката…

Обръща ги и прокарва пръсти по драскотините.

— От храстите. Нискорасла калина и други такива.

— Много ли беше ужасно?

— Беше си голям шок.

Разказвам му какво се случи. Отново се връщам към станалото. Говоренето помага. Думите си имат своя природа, собствена инерция. Осъзнавам, че всъщност не помня реакцията си при откриването й. Съсредоточавам се върху усилието да подредя събитията, върху казаното от мен преди и отклоненията от първоначалния разказ. Не говоря много за тялото, но му разправям как едва не изпуснах мобилния си телефон, докато избирах номера — защото предполагам, че ще му се стори забавно. Раздувам комичния елемент: полицай Мороу и сандвича й с бекон. Това е типично за нас — да виждаме хумор в ужасни ситуации, да долавяме нелепото. Разказвам му как позвъних на 999 и как се сконфузих, че им дадох за ориентир „скъпарския комплекс“. Той се засмива, поне издава подобен звук — някакво насечено гъргорене в гърлото му. Прави го пак, когато си признавам заблудата, че Мороу ми е поискала автограф. Очаквах да се смее повече все пак.

— Господи! — възкликва и поклаща глава. — Да му се не види. Истински кошмар.

Задава няколко въпроса. Къде е била тя? Какво предполага полицията? Добавя:

— Горките й родители. Вероятно не е от квартала, а?

В описанието си казвам „момиче“, не „жена“ и той сигурно си представя тийнейджърка. Сигурно я мисли за избягала от дома си хлапачка. Бих могла да изясня този момент, но вече съм го отегчила. Мисълта му се е отклонила към „квартала ни“, проблемите с безопасността, нарасналата напоследък престъпност. Извършени са четири нападения с цел грабеж от Коледа насам. Родителско учителската асоциация в училището на Мили ни уведомява с имейли за всеки неприятен инцидент и всякакви поводи за страх: как смъкват бижута от китките и пръстите на жени посред бял ден; разбиват с лостове задните врати; заплашват детегледачки; мъже с качулки се мотаят по алеите към гаражите. Всеки път щом прочета подобна случка, тайничко се надявам Филип да й е обърнал внимание и да я е класифицирал в ума си. Искам да се преместим в Съфък, във вилата в Пезънхол — да запишем Мили в селското училище, да отглеждаме кокошки и пчели, да яздим коне, да варим сладко. Обещал ми е „петгодишен план“. Така че на практика не може да говори за квартала или да изрази страхове относно престъпността в Лондон, без да съзнава какво си мисля аз. И наистина, не е ли това катализаторът, който ни е нужен?

Безгрижно и леко, толкова леко, сякаш изпускам от устните си вълшебни лунни лъчи, аз подхвърлям:

— В Пезънхол имат извънредно малко убийства на глава от населението.

Филип се усмихва добродушно, но не казва нищо. Започнал е да се облича — ленен панталони и риза с копченца на яката — и след миг аз изригвам завивката и отварям вратите на дрешника. Монтира го фирма, която е специализирана в дизайн на подобни пространства. Цялата ни къща е обзаведена от специализирани фирми. Вероятно съществува и такава фирма, която би се заела с дизайна на сексуалния ни живот, стига да можем да я открием. Боя се да помисля как биха го подредили.

— Толкова дрехи — подвиквам през рамо. — Въобще не са ми нужни.

Това е завоалирано продължение на разговора за Пезънхол, който не водим.

— А обувките ти колко чифта са? — казва Филип, докато облича тъмносив кашмирен пуловер с остро деколте. — И колко от тях още си стоят с етикетите?

— Не съм виновна. Те са все за студиото.

Нахлузвам същите джинси, с които ходя постоянно. Когато Филип не отговаря, добавям:

— Ако не ми се налагаше да ги нося, бих ги изхвърлила всичките.

Когато се запознахме на сватба на приятели от колежа, сега разведени, бях с рокля, взета назаем от Клара. В първия ни апартамент нямахме гардероб. Ползвахме обща релса за дрехи, купена от ИКЕА. Тогава бях само организатор на продукция, а Филип — стажант-счетоводител, но бях щастлива. През повечето уикенди лежахме в леглото и ядяхме препечени филийки. Никога не пазарувахме. Четяхме книги. Разговаряхме. Тогава Филип получи нова работа и започна да печели пари. Парите се превърнаха в Добри пари, а после в Големи пари. А после се случи нещо, което все още не проумявам — не парите, а печеленето им се превърна за Филип в примамка, порок, наркотик.

Сега той отваря поред капаците от кедрово дърво с дистанционното, което някога наричаше „новата ми играчка“. В стаята не нахлува кой знае колко светлина. Поредното мръсносиво утро. Гледам го как присяда на края на леглото и връзва семплите тъмносини мокасини от велур и кожа, които си купи от „Прада“.

Опитвам се да извикам в представата си образ на двама ни като стари, но не ми се удава.

 

 

Прекарваме останалата част от съботата в опити за нормален семеен живот. Или аз поне. Изчитам всички вестници, но пращам информацията или идеите си в кътче от съзнанието си с етикет „За после“. Старая се да не мисля за работата — дори когато забелязвам в съботната обзорна рубрика на „Таймс“, че Стан е гост на предаването „Върхова скорост“. Категоризирам. Мозъкът ми е като стомаха на крава. Ако положа достатъчно усилие, мога да изключа някои от отделенията му. Това ми е номер от детството. В крайна сметка успявах да свърша всичко, какъвто и хаос да се вихреше около мен. Дори и сега в напрегнати моменти се хващам, че визуализирам страници от училищен учебник — бил той по биология или по история — сякаш са запечатани върху ретината ми от силната ми съсредоточеност в детството.

Облачно е, но не вали и когато Мили се връща от урока си по балет, убеждаваме Филип да се откъсне от екраните си в сутерена — разни интерактивни програми за анализ, сайта на „Блумбърг“ с новини за пазарите — и да се екипира за дъждовно време. Отначало той протестира:

— Милс, кукличката ми, акциите на „Самсунг“ падат стремително, нима ти е все едно?

Но тя провира ръчичка в неговата и го дърпа, а днес по някаква причина съпротивата му е вяла.

Къщата ни е на ъгъл и тясната диагонална улица насреща води към парка. Мили, свързващото звено между двама ни, обута в раирани гумени ботушки, подскача като хумористично олицетворение на осемгодишно момиченце. Дъщеря ми е всичко, за което бих могла да мечтая. Истинско кълбо от енергия и жизнерадост, тя обожава училището и заниманията си по гимнастика, балет, хокей и плуване. Участва в камерния хор и драмсъстава. Обича приятелите си, семейството си. Тя е дете — мечта, най-доброто от двама ни. Според майката на Филип Мили е доказателството, че „сме свършили нещо както трябва“, но заслугата е и на Робин, предишната ни детегледачка, която съчетаваше неизчерпаемо търпение, любвеобилност и енергичност. Докато вървим, Мили се спъва и в ситуация, където някои деца биха се намусили и биха изгледали мрачно бордюра, Мили се изкисква. „Опа“, възкликва тя и лешниковите й очи се разширяват в комична почуда, породена от едва разминалото се падане по лице. Сърцето ми се свива. Стисвам по-здраво ръката й. Всички клишета са истина: готова съм да убия човек заради дъщеря си, самата истина.

Странно е усещането при навлизането в парка, някак си е неестествено. Не бях помислила, че чувството ще се върне, но се случва. Отначало няма признаци за нещо необичайно — просто тичащи малчугани, спъващи се в собствените си крачета при игра на минифутбол, клас по пилатес върху постелки до лоста за набиране, възрастни с палта, разхождащи се на групички, деца с голи ръце на велосипеди.

Поемаме към детската площадка, не направо през тревата, а заобикаляме по алеята. Очите ми са сведени към земята, оглеждам за гривната си, в случай че се е изхлузила от китката ми, докато бягах. Предавам на Филип съобщенията, записани на телефонния секретар. Най-добрите му приятели от университета — и по-конкретно Родж — го канеха на ски уикенд по мъжки. Рецитирам му датите и той измърморва нещо под носа си, което ще трябва да декодирам по-късно, иначе Родж ще си помисли, че не съм предала за обаждането му. Театрално поставям длани върху ушите на Мили и му напомням за повторното празнуване на рождения й ден утре. Направила съм нова торта. Родителите му, които ще дойдат да я изядат, искат да ни заведат на обяд. Следващата седмица заминават на круиз със „Суон Хеленик“ из Древния свят. От няколко дни се каня да го питам дали е съгласен — понякога държи на личното си пространство в неделя — но сега казва „добре“ и свива рамене, сякаш му е все едно.

През цялото време съм се опитвала да се откъсна от мисълта, но вече сме достигнали до онази част на парка, където алеята завива край входа към кафето и тенис кортовете, а по-нататък е пространството с горичката. Онова място. Полицията не поема рискове: оградили са цялата площ с жълта лента; закрепена е на дърво, на стълб, на парапет, пърха и се усуква като някакъв гротесков гирлянд. Изправени пред уикенд на загуба, собствениците на кафето са изкарали каравана за продажба отвъд лентата, върху тревата. Глупаво е, но съм започнала да треперя и да дишам някак особено. Мъчи ме клаустрофобия, но потискам импулса си да прескоча полицейската лента и да изтичам дотам, където лежеше тялото. Мили е видяла приятелка на детската площадка и отваря портичката. С неуверена крачка тръгвам към Филип, но той говори по телефона. Главата му е наведена, гледа земята и подритва туфичка трева с мокасината си „Прада“.

Детската площадка е пълна с хора, които познавам — родители от училището, съседи, срещани наоколо. Повечето от тях ме забелязват и отместват поглед. Не ме бива много да се сприятелявам. Заета съм, не съм там в подходящите часове, а дори когато съм — в онези мигове на чакане на децата пред училището, се чувствам неловко. По-същественото в случая е, че Филип никак не държи да се среща с нови хора. Казва, че нямал време да влага нужното усилие — разговорите за опознаване, събиранията на вечеря… Твърди, че вече имаме достатъчно приятели. Може и да е прав, но заинатената му позиция си има своите минуси в моменти като този. Ще ми се Мили още да имаше нужда да бутам люлката й или да я водя по стъпалата на пързалката, за да има къде да дяна ръцете си, да намеря къде да се облегна, само че тя търчи сред храстите с банда деца. Катерушките губят притегателната си сила, когато си вече на осем. Това мога да го разбера. На кого са нужни сглобяеми съоръжения, когато има истинско дърво, на чиито клони да се провесиш? Сядам на пейка и облягам лакти на коленете си, като се опитвам да си придам бодрост.

Улавям погледи и се усмихвам. Връзвам обувките на малко момиченце. Прохождащо детенце пада в локва край мен и аз го изправям на крака.

— Габи!

Най-после! Това е като да си последният избран участник в училищна игра. Вика ме Джуд Морис, майка на дете от класа на Мили. Когато се срещнахме за пръв път преди няколко месеца, тя ми каза, че преди била корпоративен адвокат.

— А сега влагам цялата си енергия и образование в рисунки с пастели, детски партита и мероприятия на родителско учителската асоциация. Този тип жена съм. Дотам съм изпаднала.

Тя е първата срещната от цяла вечност насам, която не бърза да ми каже колко развълнувана е била от някое мое интервю — вероятно защото е достатъчно разумна никога да не ги гледа — или да ми внушава чрез дръпнато поведение, че имам нужда да бъда поставена на място.

Тръшва се до мен.

— Ама че история — подхваща почти шепнешком. — И то тук! Сигурно си чула. Видя ли кадрите? Абсолютен ужас. Направо съм разтърсена.

Не ми е хрумвало, че и някой друг може да е разтърсен.

— Разбирам те — казвам с усмивка. — Невероятно е.

Присъединяват се две други жени. Помня имената им — Марго, която има момче спортистче от класа на Мили, и Сузан, чиято дъщеря е родена актриса — виждала съм я в драмсъстава. Вероятно и те знаят коя съм, но някак все се обръщат към Джуд. Предполагам, защото я познават по-добре, но установявам, че полагам големи усилия да ги накарам да заговорят и на мен. Харесва ми как изглеждат. Осъзнавам, че искам да са ми приятелки.

Марго, спретната германка с прелестни скули, разказва на Джуд как чула, че мъж, разхождащ кучето си, открил тялото в петък следобед. Прави гримаса.

— Май кучето се е отъркаляло върху него.

— Не! — възкликвам.

— Истина е — казва Сузан на Джуд. Носи около врата си комбинация от колоритни тибетски шалове, които намества, и руква цял водопад от коса. — Моето куче се валя в какво ли не — умрели плъхове и лисичи изпражнения. Във всяка гадост, която открие.

— Пфу! — изричам.

Известно време говорят за кучетата и навиците им. После Джуд споменава думата „автоасфиксия“, а Сузан добавя, че убитата сигурно е проститутка. Марго бърчи устни и съобщава как чула, че трупът бил гол.

— О! — изпъшквам.

Думата „труп“ не ми е идвала в ума. Тя носи нещо толкова абсолютно и далечно от живота и човечеството. Мъртва плът. Вкочаненост. Финалност. Гол труп вече няма нищо общо с преживяното от мен, с миговете, прекарани край нея.

— Да, да — казват едновременно и това е първата им реакция към мен.

— Не мога да повярвам, че е била гола — промърморвам аз. — Какво се е случило според вас? Господи, умът ми не го побира. И толкова близо до нас.

Марго ме поглежда.

— Невероятно, нали? Винаги си мисля, че тези неща стават някъде другаде.

Сузан се намесва:

— А може би е полезно да бъдем разтърсвани от време на време, защото всички изпадаме в някакво самодоволство. Не живеем в реалния свят.

— Вярно е — казвам. — Нещо като аларма за събуждане.

— Именно — обажда се Джуд.

— Точно така, за събуждане — отсича Марго.

И всички се засмиваме.

Ужасно ли е, че не споменавам ролята си в откриването на тялото? Колкото повече бъбрят и правят дисекция на потреса си, толкова по-забавни и интересни забележки подхвърлят и става все по-трудно. Трябваше да спомена нещо от самото начало, сега е твърде късно. А не го направих, защото… защо? В моята работа като публична личност дори един намек за скандал може да ти струва кариерата. Както стана с Джон Лезли. Стан Титан си има пиар агент, своя собствена медийна машина. Винаги съм се стремяла да избягвам това. Изглежда толкова префърцунено и нескромно. Филип е поел правната страна на договорите ми, а продуцентската компания има съвсем приличен пиар отдел. Ала сега… сега виждам колко полезен би бил един такъв човек. В пристъп на паника ми хрумва, че трябваше да се свържа с Алисън Брет, която завежда пиара в „Добро утро на всички“. Трябваше да помоля инспектор Перивейл намесата ми да не се разгласява и да изтръгна обещание за конфиденциалност. Този въпрос придобива спешност сега, след като седях тук, слушах и не споменах нищо. Осъзнавам, че по-малко ме е грижа за кариерата ми, отколкото за мнението на тези симпатични жени.

Поглеждам към Филип, който е застанал до портичката скован и унил. Пита се: защо трябва да стърча тук? Какъв смисъл има присъствието ми? Защо не можех да си остана пред екраните и да наблюдавам сриването на „Самсунг“? Отделям миг да го наблюдавам. Виждам го, че забелязва Мили високо сред клоните и лицето му грейва. У мен лумва надежда. Изправям се и й помагам да слезе, като прегръщам краката й в гумените ботушки, докато се смъква. Джуд ми припомня за благотворителния търг, който съм обещала да ръководя на училищната викторина през април. Сбогувам се е всички, сякаш са ми истински приятелки, като силно се старая да не се разстройвам, че не са, и тримата поемаме към продължението на семейния ни ден, сякаш всичко си е както обичайно.

 

 

На здрачаване зървам човек през прозореца. Отвъд пътя е, зад кола, така че не мога да го видя целия — само част от главата, ръка, промяната в светлината, когато се раздвижва и хвърля сянка върху металика, подобна на хлътнатина в корпуса. Не си въобразявам. Ставам и го наблюдавам от хола, чакам го да помръдне. Тези дни съм хиперчувствителна, нервните ми окончания реагират на всяко навлизане в пространството ми.

Не са заловили моя дебнещ — звучи, сякаш се перча, като го наричам така, но не знам каква друга дума да използвам. Всъщност по-скоро е призрак, плод на активно въображение, усещане за човек. Веднъж казах на полицай Еванс, на когото бе възложен случаят, че според мен някой е влизал в къщата. Бях подушила сладникав афтършейв. В други случаи, опитвах се да обясня, се чувствам наблюдавана или следена. Но истината е, че никога не съм виждала самия човек, само веществени доказателства за съществуването му. Запитвания за Мили в Туитър: „Малката оправя ли се от настинката?“. Подаръци — чифт пантофи от „Тоуст“, диск с песни на различни изпълнители (Бен Фолдс: „Ти не ме познаваш“; Джо Джаксън: „Друг свят“), книга („G-точката: Откровен разговор за секса и любовта“) от Амазон.

— Може някой да проявява любезност — предположи полицаят, — просто да се грижи за вас.

Попитах го изпитвал ли е някога ужас от изтракването на капака на пощенската кутия. Откакто си спрях акаунта в Туитър, подаръците станаха спорадични.

— Понякога просто им омръзва — заяви полицай Еванс.

Застанала съм вдясно от еркера, скрита от капаците. По височината си личи, че е мъж. Може да е пушач, прогонен навън от някоя близка къща. Брокер на недвижими имоти, чакащ клиент. Или съсед без ключ. От какво се боя?

Мили крещи от кухнята. Умирала от глад. Кога ще е вечерята? Не може ли да хапне веднага?

Отивам да се оправя с нея — приготвям й сандвич и какао. Оглеждам се за Филип, макар да го няма. Не съм се бавила много, но когато се връщам до прозореца, силуетът е изчезнал.