Сабин Дюрант
Всички заподозрени (11)

Понеделник

Криста живее в „Роухемптън“, във висока квадратна сграда с кръгли колони. Още четири-пет такива се открояват сред пейзажа по посока парка „Ричмънд“. Виждат се на хоризонта от Плантацията на Изабела — майката на Филип иска да я водим там всяка година да гледа азалиите — но никога не съм била толкова близо до тях.

Никой не ме е проследил, така мисля. Надявам се. Карах по заобиколен маршрут, направих обратен завой в „Ърлсфийлд“. Постоянно поглеждах в огледалото за обратно виждане, както като си на изпит по кормуване. Не се чувствах спокойна, нямах усещане, че владея положението. Ако бях видяла някое червено рено, струва ми се, че бих спряла колата и бих закрещяла.

Намирам място за паркиране точно отпред и чакам. Апартаментите са всъщност много хубави — в стил от петдесетте години, „Баухаус“ или „Льо Корбюзие“, или нещо от този род. Ще трябва да го проверя. Можеш да схванеш замисъла в градоустройството. Пространство, покрито с ниско окосена трева и високи борове. Създава усещане за простор, за природа — недалече цвърчат синигери, гукат гълъби.

Будна съм от четири часа сутринта. Два часа преди Филип да се обади — той знае, че ставам рано. Току-що е обядвал, пийнал е и две-три чашки саке, колкото да освободи напрежението.

— Е, как е? — пита. — Справяш ли се?

Отпускам се върху леглото.

— Да — отвръщам.

— Няма да те държа дълго — казва той. — Намислила ли си нещо забавно за днес?

— Не — отговарям след известна пауза. — Ами ти?

— Чака ме натоварен следобед — съобщава ми. — А довечера предстои банкет в китайски стил в „Мандарин“.

Вкопчвам се в скалпа си и крещя безмълвно.

— Много хубаво.

— Ще ти позвъня по-късно.

 

 

Джак ми праща съобщение да пита къде съм паркирала и няколко минути по-късно го виждам на завоя зад микробус за доставки по домовете.

Свалям стъклото си. Той надниква вътре, леко зачервен, сякаш е бързал. Избръснат е — долавям мириса на пяна или гел — и носи грижливо изгладена бяла риза. Веднага разбирам по маниера му с барабанене на пръстите по бедрата и потракването на монети, че съвсем е забравил за снощното ми обаждане. Настроението му е променено. Разсеян е. Няма шегичка, нито поздрав, нито загрижени въпроси, нито трохи по предницата.

— Съжалявам, че закъснях — казва. — Обади се един редактор. Днес имам друга задача. Да свършим това и после трябва да изчезвам.

— О… Ами добре — отговарям, като преглъщам разочарованието си.

Какво очаквах? Добро отношение? Загриженост? Най-малкото порция английски за пред чужденци. Сбъркала съм адреса и съм като единствената с маскараден костюм на празненство с вечерни тоалети.

— Нищо де — подхвърлям в старание да звуча безгрижно.

— Как си? — пита той. — Успя ли да поспиш в крайна сметка?

— Като пън.

Разбираме се да чакам в колата по време на срещата му с Криста, готова да бъда осведомена, когато той излезе. Джак прекосява наклонената тревна площ. Гълъбите край кошчетата за смет се разлитат. Виждам го да потъва в сенките и да извръща лице встрани, докато говори по домофона. Раздразнено отмята китка и си поглежда часовника.

Чакам. На четвъртия етаж на сградата на Криста мъж с бръсната глава се е навел през парапета и гледа надолу. Вратите на микробуса за доставка се затръшват и той потегля. От него долита музика: „Искаш ли ме, мила?“. Микробусът отминава. Мъжът с бръснатата глава се прибира в апартамента си.

Джак отново пресича тревната площ към пътя. Криста е с него. Той внимава да не поглежда по посока към мен.

Дори от колата мога да преценя, че е много впечатляваща жена — с остри черти, късо подстригана кестенява коса и дързък бретон. Денят е студен, но тя е с лятна рокля и сандали с кръстосани връзки. Едната се е развързала и се вее около глезена й.

Действам, без да се замисля, а когато вече съм вън от колата, е твърде късно. Пресрещам ги на алеята. Джак изглежда разтревожен. Понечва да ни запознае, но тя го прекъсва.

— Габи Мортимър — възкликва. — Вие сте Габи Мортимър от „Добро утро на всички“.

— Да.

— Вие сте открили Аня. Намерили сте приятелката ми.

Кимвам. Приятелката ми. Двете жени са били приятелки. Сгърчвам пръстите на краката си, за да не се олюлея. Представям си как са си бъбрили по телефона, как са се разхождали, хванати за ръце, как са се смеели.

— Значи се познавате?

Тя мести поглед от него към мен. Джак отваря уста и я затваря; все още не е успял да се окопити.

— Да, познаваме се — казвам и раздалечавам малко стъпалата си. — Исках да се срещна с вас. Извинете. Трябваше да ви кажем още отначало. Редно беше да съм по-открита.

— Габи ми помага за възпоменателната кни…

Тя го прекъсва.

— Но не бяха ли ви арестували? Не ви ли разпитваха за приятелката ми?

— Беше грешка — обяснявам. — Опитвах се да им помогна. Горката Аня. Просто се оказах замесена… — Но изражението в очите й е тъй безпомощно, толкова тъжно, че млъквам и я прегръщам. Усещам крехкостта на костите й, острата брадичка и дъха й върху шията си. — Съжалявам — проронвам. — Толкова съжалявам за Аня. Сигурно ви е много тежко, че сте изгубили приятелка. Представям си какво ви е.

Отдръпвам се. Улавям погледа на Джак. Стъписан е. Не е очаквал това.

Тя хапе устната си и кимва. Очите й са зелени, изпъстрени с лешникови точици. Тенът й е блед. Когато престава да хапе устната си, бузите й поруменяват. Погледът й отново се спира на мен.

— Много сте добра, благодаря ви.

Отпуска доверчиво глава на рамото ми. Усещам, че ми вярва.

Джак се намесва и обяснява, че Павел, съпругът на Криста, спял, защото работел нощем като охранител, и планът бил да седнат в някое кафе. Хвърля ми красноречив поглед да ми припомни, че бърза за следващата си задача.

— Винаги на драго сърце съм готова да седна в кафе. Радвам се на всяко посещение. Не че съм гладна. Ами ти, Джак? — Говоря му с увещаващ тон като на дете. — Току-що закусвах.

Вървим надолу по склона към главния път през кадифени сенки и осветени квадрати. Натежали на една страна автобуси са се събрали долу и издават ръмжащи шумове. Тротоарът е тесен и Джак върви на няколко крачки зад нас. Питам Криста дали е разговаряла с полицията и тя отговаря, че да, веднъж, само че нямала какво да им каже. Била в Полша на меден месец, когато Аня… умряла.

Спира кола. От задните й прозорци се веят миниатюрни флагчета на Обединеното кралство, гърми песен на Риана, но рязко секва. Младеж със силно татуирани бицепси излиза отвътре с хелиев балон във форма на тройка. Криста му кимва.

— Бях си у дома, в Краков, там подписахме — казва тя, след като той е отминал. — Вдигнахме сватба с всички роднини. И Аня дойде. Беше в седмицата, преди да… Тогава я видях за последен път.

— Хубава ли беше сватбата? — питам тихо.

— Да. Голяма. Майка ми беше в стихията си. Командваше всички наред.

Усмихва се тъжно, а аз я питам за булчинската рокля и тя ми я описва до края на пътя ни — полата с няколко пласта тюл, дантелено бюстие, украсено с мъниста. Споменавам рокля, която съм видяла в списание, с цвете отстрани под кръста, изработено от материята на полата, и Криста оживено възкликва:

— Да, да, именно. Моята рокля беше точно такава.

— Красота — въздъхвам. — Щастливка сте. Моята беше някаква евтиния.

— Наскоро ли беше сватбата ви?

— Не! — засмивам се. — Моята сватба беше много отдавна.

— А майка ви командореше ли?

— Не чак толкова — отвръщам с усмивка.

Тя потърква очи с опакото на дланта си. Кожата на шията й е настръхнала.

— Сигурно умирате от студ, а? — питам я.

Тя се засмива и разтърква ръце от лакътя нагоре.

— Палтото ми остана в стаята, където спи Павел.

Кафенето е в далечния край на редица от магазини, между китна цветарница и пекарна „Грегс“. Вътре мирише на бекон, кафе и печени сандвичи със сирене. Тъкмо се е освободила маса до прозореца и Джак се втурва да я запази. Две жени на средна възраст ми хвърлят погледи, които ми е сложно да разтълкувам, стар човек, четящ вестник, спира очи на мен и бързо ги отмества. Карат ме да изпитвам едновременно нервност и изтощение. Но с Криста сме вече начело на опашката и аз поръчвам всякакви сладкиши, защото тя има вид на недохранена, чай, капучино и — след като подвиквам на Джак — двойно еспресо.

В мига, в който сядаме, той се навежда напред и прочиства гърло. Не е говорил известно време.

— По повод възпоменателната книга… — подхваща той.

— Да. — Криста се намества на стола си. — Не ми е много ясно какво представлява това.

— Албум с изрезки — обяснява той.

— Албум? — Тя загребва с лъжичката си от пяната и я лапва.

— Да. Албум със снимки и спомени за някого.

— Не, няма такова нещо — отсичам.

И двамата вперват очи в мен.

— В смисъл, точно това представлява, но не по този повод сме тук. Джак е много добър журналист и иска да пусне статия във вестник за Аня, каква е била и как може да е станало. Беше чиста случайност, че аз я открих, Криста. Всеки можеше да е на мое място. Но тъй като бях аз, чувствам се ангажирана и отговорна по някакъв начин. Не знам дали се изразявам смислено. Искам да разбера как е умряла.

— Тя беше много, много добра. Правеше… как се казваше? И на мравката път правеше.

Джак мести поглед от мен към нея.

— Значи не възразяваш да ми разкажеш за Аня?

— Вие сте добри хора. Все едно дали е за албум или за вестник, знам, че казвате истината.

Тя взема парче крем пита с дългите си пръсти и отхапва мъничко.

— Истината винаги е най-добрата политика — казвам с поглед към Джак.

Той се усмихва смутено.

— Хората, при които е работела, споменаха, че водела децата тук, в парка „Ричмънд“ — казва Джак.

— Да. — Тя поставя ръка пред устата си, докато преглътне. — Извинете ме. Аня обичаше парка. Когато живееше при мен, ходехме там всеки ден миналото лято. Водеше децата при езерото, а после се срещахме тук на торта и чай с Аня, Моли и малкия Алфи.

— Той хапал ли ви е? — питам аз.

Джак издава звук, нещо като насилен смях.

— О, да — кимва Криста. — Аня казваше, че може да е много непослушно момче, но край нея беше примерен. Всички деца са много добри, когато са с Аня. Бяха — поправя се. Отново прехапва долната си устна.

Ами ако бяхме наели Аня и беше станала бавачка при нас? Ако живееше у дома, дали това пак би се случило? Гърдите ми се стягат. Болката от отсъствието на Мили и болката от смъртта на Аня за минута се смесват. Не мога да отделя едната от другата. Отново ме връхлита сънят с котката, силна потребност да опазя нещо, отчаян страх от провал.

Джак продължава да й задава въпроси. Колко дълго е живяла Аня при нея? (Шест месеца.) Откога са се познавали преди това? (От детинство.) Той си взема крем пита. Пъхва цялото парче в устата си. Преглъща го с разтревожен вид — оказало се е по-голямо, отколкото е предположил — и след това избърсва устата си с хартиена салфетка.

— Скъп ли беше апартаментът, който Аня си намери? — пита.

Криста свива рамене.

— Работеше на много места и се надяваше да си уреди назначение като учителка в добро училище с хубава заплата, щом завършеше обучението си. Но апартаментът е съвсем малък, така че сигурно не е много скъп. У дома остана цял шкаф с нейни вещи, които не й бяха нужни — книги, вестници, старите й дневници. Мисля си… — Гласът й пресеква, за миг изглежда дезориентирана. — Ще ги пратя на родителите й в Лодз.

Родителите й. Горките й родители. Просто е непоносимо. Трябва да се върна на работа, да си подхвана нормалния живот, да забравя всичко това. Да си бях останала в колата.

Но Джак я наблюдава напрегнато.

— А може ли да видим тези дневници?

— Ами сигурно…

В гласа й звучи съмнение. Може би той е твърде настоятелен.

— А приятелят й? — питам. — Добра партия ли беше?

— Да. Не. — Криста отново прехапва долната си устна. — Добра партия? Не знам.

— Лоша партия? — намесва се Джак.

— Толек много, много обичаше Аня. — Тя отстранява невидими трошици от роклята си. — Прекалено много.

— Какво имате предвид? — пита Джак.

Криста ме изучава, сякаш мисли усилено. Накрая припряно и рязко казва:

— Той бързаше да се ожени за Аня, но тя постоянно говореше за кариерата си, за преподаване. Толек е сръчен в ръцете, добряк. Искаше съпруга, която да го обича както той нея. Трудно беше.

— Зарадва ли се за бебето? — питам.

— О, да — отвръща тя неопределено. — Много се разтревожи, когато Аня се уплаши, че ще изгуби бебето. Беше прокървила. Голямо облекчение беше и за нея, и за бащата на бебето, когато на видеозона се видя, че всичко е наред.

Виждам Джак да трепва. Търси очите ми. И той го е забелязал. Странен начин на изразяване. Не „Толек“. Бащата на бебето.

— Имате ли телефонния номер на Толек? — пита Джак. — Много бихме искали да разговаряме с него.

— Английският му не е добър. Беше в Полша, когато тя умря. Много е гневен, а и се чувства виновен.

— И сте сигурна, че е бил в Полша? — уточнява Джак.

Тя се размърдва леко на мястото си.

— Да. Страшно е ядосан на полицията, че му задават въпроси пак и пак.

— Ядосан? — учудва се Джак. — Макар да е невинен? Как така ядосан?

— Той е водопроводчик, много работи — гласи загадъчният й отговор.

Потърква с длани голите си ръце, сякаш придърпва невидими ръкави, жест, който подсказва желанието й да си тръгне. Обезпокоена е. Гледа навсякъде другаде, но не и към нас.

Възрастният мъж на съседната маса се е изправил и аз придърпвам стола си напред, за да може да мине. Криста се взира във вестника, който е оставил на масата. В долния десен ъгъл има моя снимка, голяма колкото пощенска марка.

Криста вдига очи и погледите ни се срещат. Изправя се. Иска да излезе на чист въздух, но Джак не пуска празната си чаша. Има друг въпрос.

— Аня да се е сдобила с пари наскоро? Според работодателите й е започнала да води по-охолен живот: нови дрехи, скъпо бельо, бижута.

— Аня много работеше — отвръща тя. — Беше упорита. Винаги се стремеше към най-доброто.

— А Толек?

— Той печели добре — натъртва тя. — Хората от Южен Лондон — прави жест в посока „Уандсуърт“ — постоянно искат нови бани.

 

 

Изпращаме Криста нагоре по хълма и се сбогуваме с нея на входа й. Отново я прегръщам.

— Като научите нещо, кажете ми — промълвява тя.

Устата й се опъва в права линия. Кимва, мъчи се да не заплаче.

— Обещавам — казвам й.

Аз също кимвам и в този момент много бих искала да открия отговора, ако не заради друг, то заради Криста, приятелката на Аня.

Джак се занимава с телефона си. Проверява нещо. Без да проговоря, тръгвам обратно през тревата към мястото, където е паркирана колата. И аз се опитвам да не заплача.

Сядам на шофьорското място и вадя вестника на стареца от чантата си, където съм го напъхала. Един от неделните таблоиди е — вчерашен брой. Снимката с размер на пощенска марка е анонс за статия вътре. Обръщам на шеста страница.

Водещата на предаването

„Добро утро на всички“ слиза от екран

Затрупаната с проблеми Габи Мортимър се е оттеглила от сутрешното телевизионно предаване, което я направи известна.

„Предпочитам въобще да не участвам в предаването — е казала четирийсет и две годишната водеща пред близки приятели. — Това ще е лоша реклама“.

Колегите й твърдят, че поведението й ставало все по-неовладяно, откакто се натъкнала на трупа на бавачката полякиня Аня Дудек в парка „Уандсуърт“ преди две седмици.

„Да, наистина се чувстваме като в небрано лозе — сподели представител на «Добро утро на всички» — но Габи знае, че сме насреща, ако има нужда от нас“.

Отстрани има снимки: аз на прага на къщата ми, онази синина, Стан Титан — леко наклонил глава, красив и загрижен. Не съм виждала тази негова снимка, трябва да е правена наскоро. Този суетен мръсник. Има и една на Индия, „моята заместничка“. Стара е, вероятно от „Спотлайт“.

Чувам вратата на колата да се отваря и седалката до мен изскърцва под тялото му. Главата ми е захлупена върху волана. Джак слага ръка на рамото ми.

Облягам се назад. Той бързо си дръпва ръката, преди да съм я смачкала.

— Ти знаеше ли? — питам. — Беше ли чел вчерашните вестници? Във всичките ли го пише?

Той кимва.

— А защо не ми каза?

— Чаках ти да го споменеш или да ми съобщиш, че си напуснала. После, когато стана ясно, че не знаеш нищо, че дори не си поглеждала вестниците, защото ги пъхаш под канапето, реших, че не е редно да го научаваш от мен. Предположих, че друг ще ти го каже. Филип… Клара.

Дали Филип знае? Това ли се криеше зад насилената му веселост? Дали се преструваше, че е в неведение, като един вид защитен механизъм, в случай че избухна в сълзи и поискам да си дойде у дома? Или може би наистина не знае. Живее си в своя изолиран свят на хедж фондове, не отваря електронните издания на вестниците и дори не си чете съобщенията. А пропуснатото обаждане на Клара? Вероятно е звъняла по този повод. Робин също знаеше. Загриженият й тон, тези приказки за понички, настояването й да замина там. И онези хора в пъба вчера, начинът, по който ме гледаха.

— Всичко това е лъжа — изричам. — Не съм напускала. Извадили са думите ми от контекста. Казах на Стан, че предпочитам да се откажа от предаването, ако това означава да експлоатираме темата за Аня. А под „лоша реклама“ имах предвид себе си. Аз бях лоша реклама за шоуто.

— Сигурен съм.

— Това ли е начинът им да ме уволнят?

— Не знам. Съжалявам. — Той слага ръка върху моята, явно има този навик.

Седим така в продължение на минута.

— Още ли искаш интервюто? — питам го след малко.

— Да! Реабилитацията на Габи Мортимър. Обичам предизвикателствата.

— Благодаря ти — промълвявам неуверено.

Той поглежда часовника си.

— Слушай — казва, — програмата ми е малко натоварена. Има ли с кого да бъдеш днес? Аз трябва да тръгвам. Събраха се много неща за обсъждане. Ето сега и Криста. Там има какво да се каже. Но по-късно, става ли? Или утре?

— Разбира се. Да те закарам ли? — Завъртам ключа в стартера. — Къде трябва да стигнеш?

— В „Тотнъм“.

— О! Не съм сигурна…

— Коя да е спирка на метрото ми върши работа.

Включвам на скорост. Пускам радиото, поглеждам в огледалото, следя за коли и светофари, но през цялото време си мисля: изритаха ме. Надрънкали са лъжи пред вестниците. Как можаха? След всичко, което съм им дала, след толкова години на звезди от сапунени сериали, правила на Европейската общност и проклети криви банани. Фукльото Стан и натегачката Индия: те са ми безразлични. Но Тери?! Мислех я за приятелка.

Джак говори, но не го слушам. Опитва се да ме разсее с други теми. Споменава нещо за днешната си поръчка, как се надява, че материалът ще бъде обявен на корицата на списанието.

Спирам на светофар.

— Та за какво каза, че е? — успявам да попитам, за да покажа, че съм му благодарна.

— Бащата на тийнейджъра от „Тотнъм“, убит при онзи взрив в хотела на Червено море преди няколко месеца. Помниш ли? Подадена е жалба: на британските семейства се дава компенсация, ако близките им са загинали при терористични атаки на родна земя, но не и ако се е случило в чужбина. Бащата иска това положение да се промени.

— Горкият човек — промълвявам отрезвена. Какво е да останеш без работа в сравнение с това? — Няма нищо по-страшно от загубата на дете. — Родителите на Аня в Лодз. — Невъобразимо.

— Тежка задача ще е — потвърждава той и долавям, че малко важничи.

— Винаги се чувствам… чувствах се виновна, когато интервюирах хора, преживели смазваща травма. Те искат да говорят… затова са и приели да участват; предполагам, че е нещо като терапия. Но като журналист трябва да извлечеш цитатите, историята…

— Трябва да се дистанцираш — отсича той. — Да бъдеш какъвто налага случаят. Да играеш един вид игра. Да изключиш нещо от себе си.

— Горкият ти. Горкият той.

Поглеждам в огледалото и завивам вляво по магистрала A3, като се нося с висока скорост по средната лента.

Виждам отпред паркирана под ъгъл полицейска кола с въртяща се лампа на покрива. До нея са застанали двама полицаи и единият протяга ръка. Намалявам. Бял ван пред мен почти се врязва напреки през платното и спира рязко.

Отминавам бавно. В огледалото за обратно виждане виждам полицаят да се доближава до вана. Затварям очи за миг, разтърсвам глава. Нужни са ми няколко минути да успокоя нервите си. Нима полицията ще всява ужас у мен, докато съм жива?

При кръговото кръстовище Джак се засмива.

— Ужасен шофьор си. Дано не се сърдиш, че ти го казвам, но е самата истина.

— Какво?

— Невероятна комбинация: едновременно дръзка и несигурна.

— Така ли мислиш? Не е вярно. Не съм ужасен шофьор! Или съм?

— И още как. Засече онзи крайслер, мина пред него и веднага намали скоростта. — Подкача ме в опит да ме разсее.

Завивам по „Уест Хил“.

— Защо ли да те откарвам до метростанция? Я по-добре да те сваля тук. И знай, че има дълго да трамбоваш пеша.

— Прощавай. Няма да обеля нито дума повече. Всъщност ще взема да си затворя очите.

И той си затваря очите. Наистина го прави. Настанява се удобно и се обляга назад. Ето това вече ме разсейва. Отметнал е коса от лицето си и по лекото движение на главата му отгатвам, че слуша радиото. Песента е една, която Филип не харесва — заразителна мелодия с груб текст — Мили постоянно си я тананика. Ако Филип беше тук, веднага би сменил станцията и аз бих се почувствала безмълвно разкритикувана. Шокиращо е колко напрегната съм се чувствала с Филип напоследък, как съм приемала всеки негов жест като съпоставянето ми с някакъв далечен идеал, как винаги съм усещала, че губя при сравнението. Колко по-лесно е сега, когато поне временно съм се откъснала от това.

Стигнала съм до метрото и отбивам в лентата за автобуси, за да спра.

— Е, приятен ден — пожелавам му, като за миг си представям, че съм домакиня от Съмърсет — такава, в каквато щях да се превърна при различно стечение на обстоятелствата — и оставям мъжа си на спирката на междуселския автобус, преди да се върна в дома си, пълен с деца.

Джак отваря очи и ме поглежда. Изражението му издава съпричастност и той казва тихо:

— Не се тревожи за работата си, всичко ще се оправи. Това е просто недоразумение. Те не могат без теб. Ще се измъкнеш от тази ситуация.

 

 

Когато се връщам у дома, вадя вестниците изпод канапето — вчерашните и днешните — и ги изчитам всичките. Широкоформатните са най-язвителни: изразяват гадното си неодобрение от позицията на върховен съдник, надзъртащ под вратата на тоалетна.

„Източници, близки до въпросната водеща, заявиха…“. „Изказани са съмнения…“. Нима съм толкова интересна? Ако бях продуцент на актуално предаване, дали бих избрала себе си като тема? Сигурно бих. Убийство и известна личност: възхитителен коктейл.

В един от днешните таблоиди има моя снимка в пъба: „Разпуска с питие в компанията на загадъчен мъж“. Някой умник ни е щракнал с телефона си. Дори не съм забелязала. Новите опасности на съвременния свят. Със „Самсунг Галакси“ никога не си сам.

Не мога да го отлагам повече. А знам, че не бива. Като слизане в мазето е. Там може би те причаква луда жена с нож. Но фикс идеята не ми дава покой. Отивам в кухнята.

„Скай Плюс“. Предаванията от четвъртък, петък и днес са записани последователно. Избирам днешното.

Отначало си мисля, че няма страшно, ще го преживея. Когато обявява пред камерата първия акцент в предаването — групово интервю с актьорския състав на „Произведено в «Челси»“ — Стан изглежда някак олекнал. Несполучлив избор на риза, ръкавите са възкъси. Твърде силно окосмяване. Нужен му е балансьор. Нужна съм му аз. Именно комбинацията с мен му е придавала младежкото излъчване. А сега… ами изглежда мърляв, долнопробен, по-стар. Колкото до Индия? Тя е притеснена. Стърчи скована на канапето, ръцете й жестикулират бурно, точно както ни учат да не правим. Също така има навик да поема въздух по средата на изречението, да се задъхва едва ли не, сякаш има толкова много да ми каже — на мен, зрителя — че не успява да изговори думите.

Не съм сигурна кога точно ми просветва. Това е мисъл, която не мога да закова, пърха като молец в съзнанието ми. Въвели са нов лайтмотив. Стан казва: „Топ събития… топ разкрития“, а Индия завършва с „Да влезе убитият“.

Такова чудо не е било: той й позволява да участва в култовата фраза. Стан с кръстосани крака, е ненатрапчив, добродушният чичко, непривично мил, а Индия е леко наклонена към него. Косата й е прибрана назад. Не, подстригана е. Отгатвам вълшебната намеса на Ани в тази смайваща прическа, която много й отива и ще сложи началото на модна тенденция. Бинки от „Произведено в «Челси»“ не откъсва очи от нея.

Един млад депутат от Консервативната партия, който води рубриката „Преглед на печата“, е толкова запленен от момичешкия чар на Индия, че допуска лапсус. Нарича премиера „итънски миш-маш“. Ще го разнищят от коментари. Сигурно вече са го цитирали в „Обедните новини от света“. Идеална реклама. Това е върховната цел на Тери: да се влезе в устата на хората. Стан поклаща глава към члена на Парламента по-скоро натъжено, отколкото ядосано. „Топ събития… топ разкрития“, казва той, а Индия изрича: „Да влезе убитият“.

Знам какво е това. Химия. Същото, за което Стан вечно тръби.

Изключвам телевизора и простенвам в тишината на кухнята. Болка като от електрически удар обикаля на зигзаг цялото ми тяло, ток, който не може да излезе. Ужасяващ проблясък. Тук не става дума за реклама, добра или лоша, нито за обвинения — основателни или не. Не е недоразумение. Това е шансът, който са чакали, начинът им да ме изтикат. Вече никога няма да се върна, какъвто и да е изходът от разследването. Не и след този триумф на Индия. Аз съм прочетен вестник, изпята песен. Ако съм честна пред себе си, знаех от месеци, че се мъчат да се отърват от мен.

„Добрите и лошите страни“, така казах на Джак. Мисля си за тях. Сещам се за Стив, моя шофьор. Лицето му, бъбренето му, неговата тактичност, новините, свързани с жена му и дъщеря му. Ако това е краят, така и няма да науча какво се е случило с полипа. Полипите! И дали Сами е одобрена на интервюто. И тъкмо мислите за Стив най-сетне отприщват сълзите ми.

Горе в банята наплисквам лицето си. То е лице, което много е видяло и много е свършило. Амортизирано лице. Бръчки от мръщене и усмивки, лека пукнатина в един от предните ми зъби. Коварни косъмчета, които трябва да бъдат изскубнати, тъмни сенки, които с всеки ден се нуждаят от все повече фон дьо тен. Твърде много харча за козметика. А и косата ми: грозна гледка. От чашката с четки за зъби стърчи ножичка. Грабвам я и започвам да стрижа с нея, а в мивката падат спираловидни кичури и я задръстват. Но аз продължавам. Веднъж в един от изблиците си на неудържима екстравагантност майка ми реши да окастри градината ни. Върна се, накупила лозарски ножици, триони, сърпове и аз я гледах от къщата как вилнее с изподрани ръце срещу избуялите рози, как ги дърпа и ругае. Ряза ли, ряза, докато от красивите храсти не останаха само няколко къси голи пръчки.

След като съм приключила, се втренчвам в косата в мивката. Прилича на мъртво животно. Отново разглеждам лицето си. Вярвах на всички онези коментари, но всъщност не приличам на Аня, не и без грим. Приликата е била само в косата — също толкова дълга червена коса — и нищо повече. Хората са лишени от фантазия. Криста, която я е познавала добре и е виждала лицето й да се променя от различните изражения, въобще не забеляза сходство.

Напъхвам косата в найлонова торбичка и я отнасям долу. За миг, докато я държа над кофата за смет, се чудя не бих ли могла да я продам. Живеем над възможностите си — училищни такси, почивки, тенис клуб, скандална ипотека. Ето че сега останах без работа, а Филип планира… Не, няма да мисля за това сега. Дистанциране: Джак е прав. Образите те връхлитат, ако им позволиш; по-добре е да ги положиш плоски като фотографии, да ги оставиш да избледнеят, да ги свреш в потайни тъмни кътчета — между книги или затрупани под камъни.

Казвам си, че животът ще бъде различен, когато всичко това свърши. Слагам началото, като звъня в Харбър Клъб да анулирам членството ни. Долавям присмехулната им изненада. Филип ще побеснее. Не ме интересува! После вземам руло черни чували за боклук и преравям дрешника. Това си е истинска чистка. Три съвършено еднакви кафяви пуловера с остро деколте, четири рокли с прихлупване, няколко чифта обувки с високи токове, които не се осмелих да нося на хлъзгавия под в студиото, копринени шалове, копринени блузи, ботуши с тънки токчета, елегантни черни панталони с хоризонтални гънки по крачолите: всички отиват в чувалите. После се залавям с дрехите, които нося, но и на повечето от тях отреждам същата съдба.

Пристига Нора и ме сварва насред това занимание. Правя й чаша чай и й казвам да вземе каквото иска.

— О, добре! — радостно възкликва тя.

Избира панталона „Агнес Би и Джоузеф“, както и всички шалове и рокли. Пробва обувките с високи токове, но са й прекалено големи. Проявява интерес към марков спортен клин, на който се е скъсал ластикът. Оправям й го чрез стария фокус с провиране на безопасна игла и издърпване.

Казва ми, че живее в Бърджис Хил с две приятелки. Много, много дълъг път оттук.

Дъщеричката й в Манила е на дванайсет години.

* * *

Събирам целия си кураж и звъня на Джуд — симпатичната интересна Джуд, която би могла да ми е приятелка. Но приятелството никога не е безплатно, трябва да се трудиш за него — да се гмурнеш, дори и да изпитваш страх. Може да е заминала някъде, а може и да е свободна за кафе в някой от близките дни. Няма как да разбера, ако не се пробвам.

— О — казва тя. — Здравей. Да. Габи. Как си?

— Боже мой, не питай — отвръщам. — Беше истински кошмар.

— Чух. Напуснала си работа.

— Не е каквото изглежда. Като четеш вестниците, ще помислиш…

— Слушай — прекъсва ме тя. — Радвам се, че позвъни, защото се канех да те потърся. Става дума за онази училищна викторина. Ти сигурно съвсем си я забравила. Само да ти кажа, че съпругът на Поли, който ръководи търгове в „Кристис“, се съгласи да я поеме. Сигурна съм, че това е последното, с което ти се занимава навръх… всичко останало.

— Не, аз…

— С две думи, отърва се!

Не искам да се отървавам. Искам да се ангажирам. Искам изцяло да се раздам по всевъзможни училищни дейности.

— Нищо не ми пречи да го направя! — настоявам. — Очаквах с нетърпение да постърча с родителския актив.

— Може би друг път. Вече имаме почти твърда уговорка с него.

В тона й личи хладна нотка. Не знам дали е заради полицейското разследване или заради начина, по който ме представя пресата, или просто поради факта че не бях откровена с нея, но имам чувството, че тази врата ми се затваря.

— Сигурна ли си?

— Да. Всичко хубаво.

Приятелството, което така и не се създаде.

 

 

Клара излиза от последния си час, когато й звъня. Много се радва да чуе гласа ми. Силно се е тревожила за мен. Добре ли съм? Ама наистина ли? Толкова ми се е струпало… Сипя лъжи, естествено.

Казвам й, че всъщност съм облекчена, че от известно време работата не ми е носела удоволствие.

— Промяната е нещо добро — заявявам.

Опитвам се да я успокоя, за да не се тревожи, но в думите ми има истина.

— Подстригах се — съобщавам й.

— О, небеса! Дръзка стъпка. В някой шик салон в „Мейфеър“ ли?

— Не. Над мивката в банята. Сама свърших това.

— И никой ли няма при теб? — Безпокойството в гласа й се е повишило с един градус.

— Мъчно ми е за Мили — промълвявам. Поддавам се на размекване сега, когато гласът на Клара звучи в ухото ми. — Изпитвам ужас, както като си представиш, че никога вече няма да зърнеш детето си.

— Поне знаеш, че е в сигурни ръце.

— Няма по-сигурни ръце от тези на Робин.

— Така е. Да.

Покрачила съм из къщата и сега гледам през прозореца на дневната, притиснала нос до стъклото, за да не се разсейвам от собственото си отражение.

Клара предлага да дойде да ме види или да се срещнем някъде в града, но си личи, че ще й е затруднително. В гласа й отекват планове за урок по пиано, домашно по физика, преглеждане на контролни.

Казвам й, че съм добре, че всъщност имам куп неща за вършене от всякакъв характер. По-удобно ще ми е към края на седмицата. Не искам да я оставя затормозена. Казвам й, че всеки момент очаквам една приятелка да се отбие.

— Джуд, разказвала съм ти за нея, знаем се от чакането пред входа на училището. Квартална дружка. Ето, работя по въпроса.

Движение иззад маслиновите дръвчета привлича вниманието ми.

Клара е облекчена.

— Чудесно. Трябва да затварям, имаме учителски съвет.

Отмества се сянка, клони се раздвижват.

Втурвам се през предната врата. Изпълнена съм с ярост. Стан, продуцентите, таблоидите, наглият тип от пъба — всички те са ми дали заряда за тази гневна спонтанност. Мъжът хуква иззад оградата и пресича пътя. Завива по алеята. Зървам лицето му — къса коса, сплескана мутра на бияч. Крещя му в бурен изблик на негодувание, но е твърде късно. Свил е в алеята и когато стигам до началото й, вече е изчезнал.

Прибирам се задъхана. Пръстите ми треперят. Трябва да съобщя на Перивейл. За пръв път съм била толкова близо до възможността да заловя натрапника. Някаква реабилитация е. Ако преди се е съмнявал, сега ще ми повярва.

Вече се каня да прекъсна, когато той ми вдига. Уведомявам го, че пред къщата ми се е спотайвал мъж. Описвам го. Перивейл вероятно шофира. Гласът му звучи глухо, сякаш говори високо от разстояние. Същият човек от вчера ли е? Онзи с червеното рено? Отвръщам му, че не знам. Не мога да съм сигурна. Да съм оставела това на него. И за пръв път се запитвам дали той не знае нещо, което не ми е известно. Може би ме охранява, а не ме наблюдава.

* * *

— Яла ли си?

Вдишвам дълбоко. Лежа в спалнята си на затворени капаци.

— Не, още не съм.

— Може ли да те изведа да хапнем нещо набързо?

— Значи си се върнал от „Тотнъм“.

— Да, и също като теб имам нужда от ободряване. Беше доста травмиращо.

— Въпреки цялото ти дистанциране?

— Въпреки него.

Изправям се. Надниквам през кедровите летвички, като прикрепям телефона с брадичка. Вечерта е необичайно светла. Над покривите има виолетово сияние. Улицата е пуста.

Джак предлага ново заведение наблизо, един от онези хибриди между бистро, бар и кафе, където може да се поръчат общи плата, наричани деми-пла или деми-плие, или деми-мурчета, знам ли. Той ми бърбори в ухото за козя извара, миди, сорбе от ревен.

— Сезонни ястия — отбелязвам в опит да звуча нормално. — Простичко приготвени.

— Равносилно на морален кодекс — допълва цитата ми той. — Идваш ли? Имаш ли моралната нагласа?

Не отговарям. Ще трябва да се обличам и обувам, пак да излизам през входната врата. Ще ми се наложи да си представям, че не съм мразена и презирана, да забравя ниския бияч, Джуд, жените с количките в парка, втренчени в мен. Да се преструвам, че имам моралната нагласа. Издавам някакъв звук. Не съм сигурна дали е „да“ или „не“.

— Чудесно — отсича той, нагърбил се с дешифрирането му. — Среща там.

* * *

Ще отида пеша. Оглеждам улицата, когато отварям входната врата. На един уличен стълб се е появила жълта табела, ограничаваща паркирането. Пазарска торбичка от „Азда“ се мотае около гумите на колите.

Мобилният ми телефон звъни.

— Габс, Габс — прозвучава гласът на Филип. — Липсваш ми, кукличко моя, притисни се към мен — пропява той. Говорът му е завален. — Притисни се силно, докато почувствам… и аз не знам какво.

— До късно си буден — регистрирам. — Здравей.

В Сингапур трябва да е среднощ или много рано сутринта.

— Къде е малкото ми момиченце? Искам да я чуя. Моята Милс, бебчето ми.

— Тя е в Съфък при Робин, Филип. Само за няколко дни, докато…

— Моята прекрасна Мили. Моята Габс. Помниш ли как веднъж плувахме голи в Корнуол. Адски студ беше, а?

— Наистина беше студено.

— Бррр. Нечовешки студено. Помниш ли колко бяхме премръзнали?

— Помня. Съвсем премръзнали бяхме.

— Липсвам ли ти?

Чувам музика, викове, смях, пеене. Банкет в китайски стил. Караоке и шотове саке. Безбройни шотове саке.

— Липсваш ми. — Затварям безшумно входната врата зад себе си. Придържам телефона с брадичка. — Да. — Отварям портата и тръгвам наляво към парка. Под клепачите ми напират сълзи. — Кога се връщаш?

— В края на седмицата, обещавам, стига да успея. А може и по-рано.

Защо трябваше да позвъни с всичко това сега? Твърде късно е. Паркът се простира насреща ми — пуст, зелен. Катедрала от дървета, тъмни кътчета и празни пространства.

— Обичам те. Скоро ще се видим. Дочуване. — Гласът му прекъсва, сякаш някой го е дръпнал настрани.

Усещам телефона тежък в джоба си, блъска ме по хълбока, докато крача по настланата с чакъл алея. Искам да се озърна. По целия път през парка се насилвам да не го правя. Крача целенасочено. Изправям рамене. Не се обръщам назад.

 

 

Хибридът бистро-бар-кафе е с интериор от тъмно дърво и стомана, столове марка „Еркол“ и дизайнерски нощни лампи в ниши по стената.

Джак похапва маслини и нещо, което прилича на изрязани нокти.

Спирам за минута на входа, за да се овладея и да придам на лицето си подходящо изражение. После изправям стойка и приближавам към него, сякаш сме стари приятели и животът си е нормален.

— Не можа да ме изчакаш, а? — подхвърлям зад гърба му.

— Цял ден не съм хапнал нищичко — възмутено ме поглежда той.

— Сутринта омете доста крем пита.

— А, да, забравих, че и ти присъстваше.

— Очарователно.

Събличам палтото си и го премятам на облегалката на стола си. Заведението е пълно. Смесена публика — хора, дошли право от работа, двойки, излезли да хапнат навън, жени, тъпчещи малки деца със студени пържени картофи. Никой не ме забелязва, но сядам бързо и крия лице.

Пред Джак има модернистична гарафа, пълна с червено вино. Изпълняваме бърза пантомима — той предлага да ми налее, аз приемам — след което се облягам и отпивам голяма глътка. Усещам как тече по вените ми и отива право в главата ми. Затварям очи за кратко, за да дам на алкохола малко време да заличи телефонния разговор с Филип. Когато ги отварям, Джак ме наблюдава леко смръщен.

— Нова прическа?

— Офъках се.

— Подмладява те.

— Благодаря. Аз…

Той прекарва ръце през своята коса.

— Много се радвам, че дойде. Знам, че имаме неща за обсъждане, но още съм под впечатлението от следобеда, от онзи човек…

Толкова за прическата ми, значи. Той започва да говори за бащата на загиналото момче и как, когато бомбата избухнала, той се втурнал към рецепцията, ровил сред развалини, парчета мазилка, части от човешки тела, как настоявал за отговори от полицията, длъжностни лица, болници, как облепил целия курорт със снимката на сина си. Накрая, след цяла седмица отчаяно издирване, след петчасово шофиране през пустинята, открил тялото му в морга в съвършено друга част на Египет.

Когато стига до този момент в разказа си, Джак се залавя грижливо да навива ръкавите на бялата си риза. Не му се удава с лекота. Мъчи се да се контролира, но ръцете му се тресат.

— Междувременно той, жена му и другите им двама синове били преместени в различен хотел, много по-луксозен от онзи, който били резервирали, и когато не били заети с издирване, седели край басейна. Можеш ли да си представиш? Не знаели какво друго да правят.

— Това е баналността на трагедията, нали? — Поклащам глава. — Фактът, че животът продължава, децата искат още една кока-кола. Сигурно са прали на ръка бельото си в хотелската баня.

— Свършил им слънцезащитният лосион. Наложило се да купят още от хотелското магазинче. — Той отпива от виното си.

— По дяволите.

— Не видях съпругата му, тя не искаше да се срещне с мен, но я чух през стената, плачеше през цялото време.

— Господи. Да изгубиш дете, и то при такива ужасни обстоятелства.

Въздишам дълбоко. Ужасът, финалността на смъртта са повече, отколкото съм в състояние да понеса. Става ми много мъчно за тези родители. Всеки е нечие дете. Аня. Алфи, хапещото хлапе. Мили. Имам усещането, че умирам само при мисълта за това.

— Той държеше да ми опише всяка подробност.

— Може би си е мислил, че ако продължава да разказва историята, ще се получи различен финал, ще има контрол над завършека й.

— Да, може би. Сега се бори да промени закона за компенсациите, ала не това иска всъщност. Иска си сина обратно.

— Горкият човек.

Питам се дали е твърде рано да сменя темата. Изчерпали сме я, но не можем да прескочим директно към мен. Нито дори към мъжа, дебнещ пред къщата ми. Би било безсърдечно. Отново въздишам.

— Моите проблеми изглеждат толкова жалки в сравнение…

Джак ми се усмихва, сякаш съм човек, когото е познавал цял живот.

— Слушай — проговаря той. — Ще изчистим името ти. Ще се върнеш отново на работа.

— Не знам дали го искам дори.

Разказвам му колко добра е била Индия и каква развалина съм била напоследък, как с кариерата ми вероятно е свършено, защото не умея да правя друго.

— Всичко по реда си — казва Джак. — Нека поне довършим каквото сме започнали. Щом веднъж излезе прекрасен материал, който твърди, че си невинна, ще се почувстваш различно. Впрочем, имах време днес да поразузная едно-друго.

Пристига сервитьорът и аз оставям на Джак да поръча.

— И как го направи? — питам, когато сервитьорът си е отишъл.

— Следобед, като се върнах от „Тотнъм“, „случайно“ минах покрай полицейския участък в „Батърсий“. Мики Смит от „Мирър“ ми подхвърли, че Хана Мороу, полицайката, имала да каже нещо неофициално по повод разследването.

— И? — Наблюдавам го внимателно. Това ме е изненадало.

— Измъкна се за чаша чай и маслени бисквитки в кафето зад ъгъла. Мисля, че играе хитра игра — вижда шанс да подкопае почвата под краката на Перивейл, което не означава обаче, че не вярва в онова, което казва. Намеква, че той е бил предубеден към теб от самото начало на разследването. Преследвал те, за да докаже на шефовете си, че не го стряска нечия слава или репутация, с което демонстрирал колко е праволинеен и достоен за повишение. Лично аз съм на мнение — усмихва се той, — че те харесва и просто не знае как да се справи с това чувство.

Свеждам поглед към чашата си и изгълтвам съдържанието й, защото ми се струва, че съм се изчервила.

— Хана не разбира защо той не се е заловил както трябва с Марта — продължава Джак.

— Вече сте на Хана?

— Хана… Просто е невероятно колко много сближава яденето на маслени бисквитки. Та Хана смята, че си струва да се проучи дали Аня не се е срещала и с друг мъж или мъже.

— Има ли някой конкретен предвид?

— Не. Но според мен Криста знае. Тази сутрин беше уклончива, не мислиш ли? И каза „бащата на детето“, не Толек. Забеляза ли как няколко пъти спомена, че Толек бил ядосан? Странно звучи за човек, току-що изгубил приятелката си.

— Не значи непременно…

— Ще се видя отново с Криста. Ще вкарам в действие неустоимия си чар. Ще се опитам да се срещна с него.

— Бъди предпазлив — предупреждавам го. — Това не е игра.

Храната пристига. Превъзходна е — обикновени продукти като червено цвекло и твърдо сварени яйца с екзотично оформление и подправки от места като Сантяго де Компостела. Докато ядем, си давам сметка, че не искам да мисля повече за смъртта на Аня. За пръв път имам чувството, че трябва да се откажем от проучването си. Нагазили сме в дълбоки води. Ако Криста има какво да крие, по-добре да оставим това на полицай Мороу. Започнала съм да усещам, че е по-опасно, отколкото съм предвиждала.

— Днес пред къщата ми имаше някакъв мъж — съобщавам на Джак. — Беше се спотаил и наблюдаваше. Май не бива да натискаме Толек и Криста. На свобода броди убиец. Разумно ли е да стигаме твърде близо до него?

Не съм сигурна, че успява да го осмисли. Смее се, сякаш съм пуснала шега. Вниманието му е отклонено сега, след като е пристигнала храната. Той се взира в хапките, преди да ги лапне, бодва парче цвекло и го изследва внимателно като ботаник.

— Да оставим това и да говорим за други неща — предлагам, като пълня отново чашите ни. — Нова тема, нещо различно. Да се престорим, че сме две нормални човешки същества и просто вечеряме. Развесели ме. Разкажи ми за твоето семейство.

Усмихва се, сякаш това е добро хрумване и той няма никакви възражения. Разправя ми за сестрите си: най-голямата работи в сферата на маркетинга в Лийдс; втората е общопрактикуващ лекар; третата живее със семейството си в провинцията, близо до баща му. Джак бил „безобразно разглезен“ като дете, дългоочакваният син. Майка му починала преди три години — от рак — а баща му, не щеш ли, едва след шест месеца си намерил нова възлюбена.

— Мъжете обикновено така правят. Имахме в „Добро утро на всички“ психолог, който работи с опечалени. На вдовиците са им нужни средно десет години, за да се омъжат повторно. Мъжете обаче масово се женят още до края на първата година.

— Твоят баща ожени ли се повторно?

Мисля усилено. Искам ли наистина това да се появи в завършената статия?

— Неофициално ли?

— Неофициално.

— Мъртъв е.

— Как се случи?

Не съм говорила за това от години. Неловко ми е да свържа заедно думите „моят“ и „баща“; не е имало никакви отношения помежду ни. Никога преди не съм го признавала пред пресата и дали тъкмо сега е моментът? Уместно ли е да го разкрия пред Джак? Дали е типът информация, която бих искала да използва или дори само да прехвърля разсеяно в съзнанието си? Няма ли да взема да ревна? Отпивам още глътка вино.

— Няма кой знае какво за разказване. Умрял е, когато съм била съвсем малка. Страдал от маниакална депресия и сложил край на живота си, като се забил с колата си в дърво. Била дъждовна вечер. През ноември.

— Злополука или…

— Майка ми никога не изрече думата „самоубийство“. Но тя витаеше във въздуха всеки път когато някой роднина споменеше името му.

Някога като тийнейджърка имах навик да говоря за баща си късно вечер с момчета. Тогава също се чувствах виновна. Беше като номер, който прилагах, за да постигна сближаване. Сега имам смущаващото чувство, че се разиграва нещо подобно. Не съм планирала тази изповед като покана за интимност, но все пак трябваше да бъда по-внимателна.

— Никак не й било леко на майка ти да остане сама с малко дете.

Дишането ми е станало затруднено, сякаш тежест е притиснала диафрагмата ми. Не това имах предвид, като предложих „нещо различно“. Гласът ми звучи стегнат и неестествен.

— Така е, няма спор. Беше от жените, които не могат да виреят без мъж. Животът й беше пълен с трагични провали в това отношение, безкрайна поредица. Само една връзка се оказа трайна. Тази с алкохола.

— О, господи, съжалявам.

— Недей. Беше нейна трагедия, не моя. Винаги съм си била самодостатъчна. Много зряла за възрастта си, така ме определяха учителите ми. Някои от тях полагаха грижи за мен. Родителите на приятелки също.

— Взели са те под крилото си?

— Погрижиха се да постъпя в университета и прочее. За чест на майка ми тя успяваше да се стяга през детството ми. Едва по-късно усетих, че нещата малко… излизат от контрол. Но, слушай, мразя да… Обикновено не съм… Тази тема с детството е толкова изтъркана.

— А братя и сестри?

— Нямам. Копнеех за голямо семейство, но не. Сама съм. Типичното единствено дете.

— Едновременно дръзко и несигурно — нежно изрича той.

— Аха — промърморвам. — Пряка връзка между майката алкохоличка и неразумното шофиране. Ясно.

— Мисля си… — казва той и бръчиците се появяват около очите му. — Мисля си, че не съм те разтълкувал правилно.

Взира се в мен и усмивката му още е на лицето. Чувствам раздвижване във въздуха, мигновен шанс. Може би е от виното, но, слава богу, не се получи каквото очаквах — не беше гузно признание, а освобождение.

Една от жените с малките деца два пъти е погледнала към нас. Веждите й са събрани, като че се опитва да изучи картината зад главата на Джак. Той забелязва и прави гримаса. Плаща сметката — дръпва я надалече от мен и я размахва, както гид развява флагче над главата си — и преди жената да е успяла да сръчка другите на масата си, вече сме навън в нощта.

Небето е ясно, осеяно със звезди. Долитат викове от парти в апартамент на горен етаж. Минава кола, от която гърми музика. Джак казва, че ще ме изпрати до вкъщи. Благодарна съм му за това. Тръгваме бавно по пътя покрай велосипеди, контейнери за смет и затрупани с боклук пространства зад железни оградки, покрай къщи, където спят счетоводители, адвокати и учители, деца в двуетажни креватчета, бебета в люлки, над които се люлеят морски звезди, семейства, новобрачни двойки и студенти. Преход покрай нормалния живот.

Не говорим много. Виното ми е замаяло главата, светът е пълен с флуидно движение. Сребристата луна се е плъзнала ниско над трепкащия контур на дърветата. Той слага за миг ръка на кръста ми, докато притичваме през пътя, и аз продължавам да усещам формата й.

Крачим с ръце в джобовете и след няколко минути казвам:

— Е, хайде, разправи за бившата си жена. Какво направи, че те ядоса толкова?

Той накланя глава назад и поглежда към небето. Вятърът роши къдриците му. Изважда ръка от джоба си, за да ги приглади. Все така загледан нагоре, проговаря:

— Ожених се на трийсет и пет, на трийсет и девет вече бях разведен. Аз исках деца, много. Тя не искаше. Смятах, че верността е важен компонент на съюза ни. Тя не беше на същото мнение.

— Разбирам как това може да породи неразбирателство — подхвърлям безгрижно, а си мисля: мъж, който иска много деца — колко освежаващо и мило.

— После, разбира се, тя забременя само шест месеца след като беше срещнала друг.

— Типично.

Той изсумтява или пък е сподавен смях, или си прочиства гърлото.

— И така, имам въпрос към теб. Не си длъжна да отговаряш.

— Това е добре.

— Каза, че си копняла за братя и сестри, за голямо семейство. Защо тогава самата ти нямаш повече деца? Защо остана с едно? Защо само Милс?

Отначало наистина не отговарям. Регистрирам факта, че е нарекъл Мили „Милс“, сякаш я познава. Сигурно има чувството, че я познава. Продължавам по пътя. Когато ме настига, заговарям:

— Исках повече. Мислех, че ще имаме много деца. Поне три-четири. И животни. Котки и кучета. Кокошки. — Размахвам ръце. — Само че в живота невинаги се получава както го искаш.

— Вярно е, но…

— Работата ми… Филип прецени, че няма да е справедливо, след като и двамата работим, че ще се разкъсваме. — Всичкото това го изрецитирам. — Точно така се изрази — добавям. — А и аз обичам… обичах работата си. На преден план излизаха други приоритети. Все пак съм щастливка, имам си Мили. Милс.

— Но нито котка, нито куче?

— Филип е алергичен.

Той се засмива, аз също.

— Алергичен е към какво ли не — добавям. — Домашни животни, морски дарове, цветен прашец… — И към съжителството с мен, помислям си, макар да не съм сигурна дали не го изричам и на глас. Не че има значение вече. Бездруго толкова много съм му казала. Разполага със своето експозе и може би е за добро.

Последната част от пътя изминаваме в мълчание. Двама тийнейджъри, стърчат край пейка недалече пред нас. Изнизват се, когато приближаваме, сякаш се разтапят сред храстите. Само две светлинки — от огънчетата на цигарите им, движещи се като светулки — показват, че още са там.

Отминаваме ги и стигаме до алеята. Джак докосва металната бариера, забраняваща движението на велосипедисти по нея, заобикаля я странично и казва:

— Никога не минавай сама толкова късно през парка, чу ли?

Разтърсвам глава в знак на съгласие.

— Не забравяш да се заключваш, надявам се.

Кимвам, докато минавам покрай бариерата на път за нашата улица.

— Тъй вярно.

— Който и да го е извършил… още е на свобода, както сама каза.

— Никой няма да ме убие — отсичам. Той върви редом с мен. — „Ходж няма да бъде застрелян“. — Доктор Джонсън го е казал за котката си. Това е един от онези енигматични цитати, които си подхвърляме с Филип понякога.

— Доктор Джонсън? — казва Джак. — Хубав котарак е имал. Прекрасен.

Спирам и се обръщам към него. Сякаш се е промъкнал в ума ми и го е разровил. Толкова много неща знае. Засмивам се.

— Виждам, че си на ти с „Животът на Джонсън“ на Бозуел. Джак Хейуърд, пълен си с изненади.

Стигнали сме края на алеята. Осъзнавам, че е спрял, виждам го като тъмен силует на фона на обраслия с бръшлян зид.

— Габи? — промълвява той.

Небето се завърта лекичко.

Не казва нищо. Имам същото усещане, както когато виждаш в локва отражението на движещите се облаци и изгубваш представа кое е реално и кое не.

— Габи?

Доближава ме с една идея. В косата му са се заплели зелени ластарчета. Шум от двигател: полицейска кола патрулира с включена лампа на покрива, забавя, когато минава покрай къщата ми. И преди той да е изрекъл още нещо, аз се втурвам през пътя към безопасността на дома си.

 

 

Отварям очи. Нещо ме е събудило.

Силует до вратата на спалнята. Животно? Приклекнал човек? Не. Отпускам глава на възглавницата и въздъхвам от облекчение. Това е просто черен чувал с дрехи.

И после пак онзи звук. Рязко дрънчене, изтракване. Разпознавам го. Входната врата се е блъснала в предпазната верига. Възможно ли е да е Филип, или пак съм си забравила ключовете в ключалката?

Краката ми треперят, главата ми тежи, устата ми е пресъхнала. Препъвам се надолу по стълбите. Входната врата е открехната. Една ръка се провира през отвора и се опитва да стигне до кукичката на веригата.

— Кой е? — извиквам.

Вратата се затваря бавно. Изкрещявам отново:

— Кой е? Кой е там вън?

Мълчание, после се чува изтънял глас:

— Аз съм. Марта.

— О, господи!

Сещам се за предупреждението на Джак да бъда предпазлива. За секунда ми хрумва да не я пускам, но само за секунда, защото знам, че не мога да я оставя навън в тъмното. Отварям вратата.

— Адски ме изплаши — промърморвам, докато пристягам халата си. — Връщаш се по никое време! Хайде, влизай.

— Съжалявам. Бях в един бар. Наложи се да се прибера.

Косата й е вързана на конска опашка високо на темето, а гримът й е смайващо тежък: черна очна линия и плътен слой фон дьо тен. Изглежда по-висока от обикновено, защото е с тесни джинси и обувки с дебели високи токове.

Поглеждам часовника си. Един и петнайсет е.

— Значи си купонясвала?

— Какво?

— Беше на бар, така ли?

— Да, в онзи, „Обречените“, за който ми споменахте.

— Аха. Готино място ли е? — О, боже, пак правя тази глупост.

Отивам в кухнята и с изненада чувам, че тя ме следва. Слагам чайника. Вече съм безобразно разсънена. Дали, когато Мили порасне, ще се срещаме в кухнята на чай посред нощ? Дали ще има желание да споделя с майка си?

Марта присяда до масата с леко залитане.

— Добре ли си? — питам я предпазливо. — Искаш ли да хапнеш нещо? Няма кой знае какво, нали съм сама. — Отварям хладилника. — Малко яйца. Много моркови.

Тя поклаща глава.

— Не, не съм гладна.

Правя чай, като се мъча да бъда спокойна. Не съм очаквала завръщането й. Сядам до масата, където вече съм сложила две чаши и мляко. Дали да я попитам за пощенските квитанции? Добър момент ли е или крайно неподходящ? Може би трябва да задам въпроса си, когото не сме сами.

— Е, позабавлява ли се?

— Да. Не. — Тя свива рамене. — Приятелката ми е голяма глупачка.

— О, боже.

— Да. Взе да флиртува с едни отвратителни типове. Казах й да си тръгваме, но тя не пожела. Оставих я там.

— О, боже — повтарям. — Нима я заряза сама в бара?

— Да.

— Мислиш ли, че няма да пострада?

— Не ме интересува. Ако пострада, сама ще си е виновна.

— Ами… добре.

— Така че се върнах пеша.

— Марта, трябва да внимаваш, предупредих те. Някой можеше да тръгне след теб.

— Вървях само по главния път. А тя нека си ходи сама до „Колиърс Уд“. Не ща да я видя повече.

— Е, добре, че се прибра благополучно — казвам. — Исках да говоря за нещо с теб.

Тя се обръща да ме погледне. На светлината на аплика лицето й е нашарено от сенки.

— Да?

Изпускам уморена въздишка, но не съм сигурна дали защото трябва да проведа този разговор, или в предчувствие на дългата безсънна нощ, която ме чака.

— Малко ми е неудобно…

— Да? — повтаря тя. Погледът й е помръкнал, сякаш е уплашена. Може би се опасява, че ще я уволня. Усещам някакво колебание, което вероятно се дължи на жалост.

— Всъщност… нищо — смотолевям аз. — Време е за сън.