Сабин Дюрант
Всички заподозрени (5)

Събота

Студен вятър духа на морския бряг в Брайтън. Едри като котки чайки са накацали по тюркоазените балюстради с гръб към морето, сякаш драмата се разиграва пред тях, не отзад. А там водата е масленозелена и разпенена, небето е по-бледо, синкавосиво, вълните нарастват и се издигат като крило на самолет, прииждат и отново се оттичат, засмукали пясък. Приближава куче и чайките се разлитат с крясъци, преди да кацнат на същия ред, но малко по-встрани. Във въздуха се усеща мирис на озон, на нафта и на горещи пържени понички.

— Наистина мисля, че морският бряг е по-хубав през зимата — казвам. — Не си ли на това мнение? Цветовете и всичко останало… много по-романтично е.

Филип крачи с наведена глава. Изключил е блекбърито си за сутринта. Изглежда като човек в ступор, но поне прави някакво усилие.

— Помниш ли, като работех в „Нюзнайт“ и трябваше да отразявам всички конференции на политическите партии? Помниш ли как бягаше от работа и идваше в Блекпул, за да си с мен, в онзи мърляв хотел на брега? Всичко беше в стъкло, само че прозорците бяха с тъмни стъкла и прашни вертикални щори, така че отникъде нямаше изглед.

Филип издава звук, който приемам за потвърждение, че това наистина се е случило, че хотелът с вертикалните щори действително е съществувал.

— Къде ще обядваме?

— Все ми е едно. Ти избери.

Старая се да не се замислям, че има нещо нередно в такъв отговор. Мъча се да не правя изводи, че безразличието му не е към ресторанта, а към мен.

Предстои ни да разгледаме Павилиона, да позяпаме магазинчетата за сувенири и антикварни вещи. Стари книги, ръчно изработени рокли, ръчно рисувана керамика.

— Не съм много гладна — успявам да кажа весело. — Да решим по-късно.

Животът ми се е върнал към нормалния си ход. Ако е възможно да се повярва, че ужасът с Аня Дудек някога може да се махне, изглежда, вече се е махнал. Филип е едно неизменно отсъствие или отсъстващо присъствие (почти не е спал), но аз изкарах три обичайни дни — работа, у дома, Мили, вечеря, понякога крос, за да се разсея. През повечето време имаше човек в кола пред къщата ни или колкото близо можеше да се добере (паркирането е състезателен спорт в квартала ни). По остриганата глава съдя, че е полицаят, който ме откара до участъка във вторник, но не съм сигурна. Също така не знам и не се каня да питам дали съм охранявана или наблюдавана.

Не ме напуска мисълта, че в полицията искат нещо от мен, но на моменти все пак забравям. Тренирам се да отклонявам ума си към друго.

Моето „ужасяващо изпитание“ вече не е на дневен ред в „Добро утро на всички“, до голяма степен, боя се, заради масово убийство в студентски кампус в американския Среден запад в съчетание със задълбочаващата се рецесия и икономическия хаос в Европа. В сряда Тери каза:

— И тъй, директива отгоре. Ние трябва да сме светлината в края на тунела.

Танцуващи мечки, захарен памук, мини кексчета — схващате тенденцията.

При цялата суетня да докараме в предаването актриса от сапунен сериал, която се състезава в „Танци на лед“, моето натъкване на труп е забравено от всички. И слава богу.

В личен план няма повече запитвания от журналисти, не идват фотографи. Родителите на Филип заминаха в сряда на круиза и когато говорих с Маргарет, докато си стягаха багажа, я успокоих, че няма за какво да се тревожат, че се разиграва типичният медиен цирк. Уверих я, че докато се върнат, всичко вече ще е отшумяло.

— Непременно кажи, ако можем да помогнем с нещо.

— Разбира се. Пожелавам ви фантастично пътешествие.

В четвъртък позвъни Джуд Морис. Формалният повод беше вечерта за набиране на средства в училището. Забравила била да пита дали искам „да се присъединя към някоя маса“ за викторината преди търга, или предпочитам да стърча отстрани преди участието си с нея и някои други от актива. Отговорих й, че никой не ме е поканил „да се присъединя към маса“ и че стърчането „с актива“ ми звучи чудесно. Особено щом тя е сред него.

После Джуд ме попита:

— Всичко наред ли е?

— Да, нормално. По-спокойно е, благодаря.

— Питам, защото Рейчъл Къртис разхождала кучето си и те видяла да се качваш в полицейска кола във вторник. — В устата й „полицейска кола“ прозвуча като екстравагантна бонбоненорозова лимузина.

— О — промълвих. — Да, по дяволите. Това си беше преживяване.

— И какво става?

Трябваше да й кажа. Обещала бях да не лъжа. Ако исках тя да ми стане приятелка, това беше добра възможност. И все пак мисълта за изтичане на повече информация и опасността да се чуе в службата ми или нещата да се раздуят повече от реалните им размери…

— Всичко това е ужасно стресиращо — заявих неопределено.

— Не се съмнявам… Готова съм да помогна, ако трябва.

— Ще ти разправя подробно на бутилка вино, когато нещата се поуспокоят. — Дали с това щях да се откача засега?

— Разбира се. Горката ти. Скоро пак ще се чуем. — Очевидно се откачих.

Обядът е тиквена супа с джинджифил и домашна содена питка (нали той каза аз да избирам) в домашен тип ресторантче за здравословно хранене в горния край на Норт Лейн. Масата ни от лакиран чам в медножълт цвят е лепкава на пипане. Солницата и пиперницата — едната бяла, другата черна — са половинки от голо тяло и като се съединят, то става цяло.

— Това за еротично ли трябва да мине? — питам Филип.

Той сбърчва носа си. Очите му са зачервени. Започва сезонът на алергиите.

— Малко бие на хермафродитско.

Въпреки всичко още го обичам. Мисля си го някак дистанцирано, сякаш от голяма височина. Дълбоко в стомаха ми мускулите се свиват. Причината са сбърчването на носа и шегата за хермафродитското. Казват, че в сполучливата връзка партньорите се преливат един в друг и стават едно. Как се беше изразил Платон? „Любовта е стремеж към цялост“. Имало е моменти, години дори, през които преставах да забелязвам, че го обичам. Само да можеше споделената любов да предизвиква такива разтърсващи чувства като несподелената, колко блажена бих била. Сега, когато той се е отдръпнал, го виждам по-ясно — лицето му, кожата му, ума му — всичко, което поначало ме е привлякло към него. Но непоносимата болка е, че всичко това би трябвало да е мое, а не е. Снощи бях облякла бельото си от „Майла“, „будоарното бельо“, което той ми купи за рождения ден миналия юни. Оттогава си стоеше неизползвано. Иска ми се изобщо да не го бях обличала. Един изрязан сутиен с подплатени чашки и прашки в същия цвят — пепел от рози — само засилват унижението, когато нещата не се получат. И двамата бяхме изтощени, или поне аз така му казах накрая. Той се обърна на другата страна. За момент помислих, че плаче. Скоро заспа или се престори на заспал. Аз лежах, разкъсвана от копнеж. В желанието си се чувствах като трагична героиня от рода на Силвия Плат. Едно докосване и бих умряла. Голото му тяло — не бях сложила в багажа негова пижама — ме изпълваше с трепет. Под прозореца ни се чуха крясъци на подпийнала компания. Той обаче продължи да спи, дори не помръдна. В стаята беше горещо.

— Хайде да обсъдим великденската ваканция — изричам бодро, докато съединявам солницата и пиперницата в едно тяло. — Поканих Клара и Пийт да дойдат с нас в Съфък.

Той повдига въпросително вежда.

— Какво?

Дори не ме е слушал.

— Клара и семейството й. Поканих ги в Съфък за Великден.

— О, така ли? — Тонът му не е окуражаващ.

Виждам мислите да проблясват в очите му като цифри на НАСДАК. Може би си припомня каква стресираща седмица съм имала и ми съчувства. А нищо чудно да изпитва неудобство и срам заради снощи.

— Филип…

— Не. Да. Не. Разбирам защо ти се е сторило добра идея.

Изгубил е интерес. Припомням си замерянето с пликче шарени бонбони първия път, като дойдохме в Брайтън, как се опитвахме да ги метнем в устата на другия и как Филип се превиваше от смях. Притеснително е, че от топлината на този спомен той ми изглежда още по-студен сега.

— Чудесно. Ще проверя дали Робин, Иън и бебето Чарли могат да се присъединят към нас за великденския обяд, макар че Иън може да е зает покрай агненето на овцете. Мисля да устроим търсене на яйца в градината, ако децата на Клара не са твърде пораснали за такива забавления.

Филип продължава да соли супата си. Постоянно оставя белия хермафродит самичък на масата. Аз постоянно го връщам на мястото му. Дъното на пиперницата е нащърбено. Не си пасват както трябва. Никога няма да им се получи. Собствениците на заведението — жената зад щанда с руси букли — би трябвало да ги изхвърлят и да купят нов комплект.

С внезапна увереност си мисля, че той се кани да ме напусне. Свършено е. Вече е твърде късно. Нищо не мога да направя.

Той въздъхва; цялото му тяло се тресе.

— Скъпа — казва, — тази седмица отново трябва да замина. В Сингапур. Само за няколко дни, ако имам късмет. Най-много за седмица. Времето ми ще е запълнено с важни срещи една след друга. Ще се оправиш ли сама вкъщи?

Усещам лицето си като чуждо.

— Няма да съм сама. Ще бъдем с Мили. И с Марта.

— Ще трябва добре да заключваш вратите нощем. Слагай веригата, чу ли?

Знае, че винаги забравям. Хапя бузата си отвътре.

— Няма страшно, не ни мисли.

Филип мрази някой да му мрънка. Уволни сътрудничката си, извънредно оправна жена, завършила Харвард, защото вечно хленчеше по повод климатиците.

Той побутва купата със супа настрани.

— Не гледай лекомислено на това. На свобода вилнее маниак.

— Знам. Господи, Филип, не е нужно да ми го казваш.

Нещо преминава помежду ни. По лицето му се четат уязвимост и отчаяние. Стараейки се да вложи чувство, той изрича:

— Жалко, че трябва да си на работа, иначе би могла да дойдеш с мен като едно време.

Едно време. Жената с русите букли прибира чиниите ни. Пита дали ни е харесала супата и Филип, който почти не я е докоснал, казва, че е била прекрасна. Може да я караш и с преструвки.

Стомахът ми се успокоява. Лицето ми вече не е изтръпнало. Той няма да ме напусне, поне засега. Връща се надеждата за възможности, за наместване на нещата, за ново начало. За пръв път от цяла вечност, докато седя с Филип в ресторантче в Брайтън, се опитвам да си представя един обикновен живот.