Робърт Тайн
Вечно млад (7)

Седма глава

Хари не беше конструирал изобретението си с мисъл за естетичност. Беше грозно, ръчна изработка, прототип на чудо, осветено със стерилната светлина на операционна зала. Апаратурата беше набързо съоръжена колекция от тръбички и жици, медни вани, клапани и помпи. В средата на механизма беше най-отговорният елемент на екипировката, медна капсула с формата на саркофаг, съединена към охладителните камери. Даниел беше вътре.

Извън лабораторията Хари имаше репутацията на разсеян професор. Но в лабораторията си, в неговото царство, той целият беше вглъбен в работата си човек. Почти беше успял да забрави, че най-добрият му приятел беше вътре в неговото устройство, първият човек — опитно свинче, в неизпитания процес. Хари беше капитан на кораб, двамата асистенти инстинктивно схващаха командите му.

— Вдигни вътре до двайсет.

— Да, сър! — Асистентът постепенно намали температурата в камерата. — Трябва да следим за фаза три.

— Спри импулса — заповяда Хари. — Отрицателен разчет.

Имаше високо свистене от изтегляния поток, когато температурата в капсулата започна да спада рязко. Всяка активност в тялото на Даниел се забавяше, както се забавя кола по инерция до спирането си. Пулсът и сърцето му спадаха, кръвта му в застой се вцепеняваше във вените. Разумът му се отделяше от настоящето и се разтапяше във времето назад.

Видя се на единадесет години, играеше край фара в Пойнт Рейс, бягаше и скачаше като младо жребче, Хелън беше отстрани. Почти можеше да чуе плясъка на вълните и да усети солените пръски във въздуха. Двамата с Хелън винаги играеха до основите на фара, това беше любимото им място в целия свят. Беше мястото, където планираха да живеят един ден, в къщата на пазача на фара, стърчаща на скалите. Сега това съществуваше само в мечтите му.

Гласът на Хари звучеше отдалечено, много отдалечено и глухо.

— Двадесет. Постигнахме ли ги?

— Точно — отговори асистентът му. — Фаза четири на намалена мощност. Достигнахме го.

Друг спомен се появи в съзнанието на Даниел. Беше по-голям… Хелън — също; беше през 1927, в деня на връчването на дипломите. Спомни си, че беше тичал при нея, намери я сред тълпа студенти и я обгърна с ръцете си. Вдигна я във въздуха и я завъртя. Тя се смееше. Той чуваше смеха й…

— … намали налягането — каза Хари. — Сърдечен пулс?

— Добре изглежда, добре изглежда. Затвори вентилите. Показанието на нивото?

Облак пара задуха от вентилите и температурата в капсулата се понижи. Кръвта във вените беше гъста и последният спомен беше неясен, размазан като избеляла снимка в стар албум.

Той и Хелън лежаха един до друг на одеяло в полето, наоколо разхвърляни остатъци от храна. Даниел се повдигна на лакът и я целуна. Помнеше този ден като че ли беше вчера. Сякаш още чувстваше топлия вятър по лицето си, аромата на полските цветя и парфюма й.

— На четиринадесет — каза Хари — натисни клапана!

— Стрелката на шест… стрелката на шест и пронизителен вой на машинарията.

— В черната зона сме — каза асистентът на Хари.

— Запиши час и дата! — нареди Хари.

— Добре, това е… това е история!

Още един порив на струята и скрипене на машинарията, която работеше на пълна пара.

Много ясно под грохота на екипировката, Даниел чу Хелън да говори.

— Обичам те! — каза тя.

Даниел понечи да отговори, но устните му не помръднаха, устата му беше като споена. Горещи вълни го заляха, докато се опитваше да заговори. После голяма черна вълна студено време го заля и всичко беше безмълвна тъмнина и студ като в гроб.