Робърт Тайн
Вечно млад (12)

Дванадесета глава

Докато Даниел вървеше с възможно най-бързо крачка, Нат и Феликс се бяха излегнали на пода, във всекидневната у Нат и не откъсваха очи от видеоиграта, която играеха.

— Мисля, че лъжеш — каза Нат, като умело работеше с бутоните за управление. На екрана на телевизионния монитор една дълга линия блокчета Тетрис се подреждаха гладко, точно на нужното им място.

— Кълна се. Зъболекарят каза, че не е виждал толкова много кариеси в една уста едновременно и иска да прати проба от слюнката ми в Университета във Вашингтон.

Звънецът на вратата иззвъня и Нат изостави компютъра, за да отиде до вратата:

— Не го вярвам.

— Защо ще го измислям?

Нат отвори предната врата на къщата. Даниел стоеше там и гледаше отчаяно като лунатик във филм на ужасите, косата му беше разчорлена, очите — диви, безразсъдни. Той държеше якето на Нат и го мушна под носа на момчето като му показваше надписа.

— Ти ли си Нат Купър? — попита Даниел.

За секунда или две Нат беше в състояние само да гледа. Той се почувства отмалял и сякаш гуменките му бяха пуснали корени дълбоко в земята, и го заковаваха на място. Очите му се разшириха и изведнъж той скочи право нагоре във въздуха като махаше диво с ръце.

— Това е умрелият човек! — Той мина с викове покрай Феликс и профуча през къщата като снаряд.

За части от секундата Феликс разбра какво става. Скочи на крака и последва приятеля си като крещеше, доколкото позволяваха белите му дробове.

Даниел беше точно по петите им.

— Не съм умрял човек — протестираше той и преследваше двете момчета през къщата.

Нат и Феликс изскочиха от задната врата на къщата и се затичаха, викайки през ливадата. Тичаха обезумели към къщичката на дървото. Закатериха се нагоре по подвижната стълба, като че ли от това зависеше живота им, а паянтовата малка конструкция беше неразрушима крепост, в която Даниел никога нямаше да може да влезе.

Нат измуча от ъгъла:

— Той ще ни убие!

Даниел се качи по стълбата и мушна главата си в колибата. Той беше притеснен колкото децата… а може би и повече. Те най-накрая се опомниха къде са и кое време беше.

— НЕ НИ УБИВАЙ! — извика Феликс.

— Моля! — крещеше Нат. Той се гърчеше на грубите дъски на къщичката, сякаш се опитваше да се промуши през старите дървени летви.

— НЯМА ДА ВИ УБИВАМ! — извика Даниел.

Феликс и Нат изглеждаха решително неубедени от уверенията, които им изказа лунатика с прегракнал глас.

— Няма да ви убивам! — каза Даниел, опитвайки се да модулира гласа си. — Ясно ли е?

Двете момчета бяха толкова ужасени, че не можеха да мръднат. Те просто наблюдаваха Даниел как се опитва да се самоуспокои. Той пое дълбоко дъх:

— Ясно ли е?

Двете момчета кимнаха. Ако се канеше да ги убие изглежда нямаше да го направи точно в този момент. Те имаха най-малко пет ценни минути още от живота си.

— Защо якето ти е у мен? — попита Даниел.

Нат и Феликс едновременно се оживиха, потоци от думи потекоха от тях.

— Отидохме до склада с брата на Феликс. Стивън…

— Моят брат е в резервите и ни остави в колата, а ние се отегчихме…

— … играехме вътре и видяхме това нещо, което взехме за подводница…

— … и ние влязохме вътре да го търсим, а видяхме това нещо и започнахме да се катерим по него…

— … и ние ударихме нещо или още нещо и тогава капакът се отвори…

— … което наистина беше глупост, да се качваме отгоре, а аз предполагам някак си…

— … а Феликс падна отгоре и когато погледнахме вътре, там беше ти…

— … кълна се, че всичко това беше грешка… това е всичко, просто една грешка…

— Вай, вай, вай! — каза Даниел, дигайки ръцете си нагоре, сякаш да се предпази от тази лавина от думи. — Добре. Почакайте за миг.

Прекъснати, и двете момчета спряха да говорят.

— Добре, — каза Даниел — само ти… — той посочи Нат. — Ти ми кажи какво се случи.

Нат си пое дълбоко дъх:

— Играехме си наоколо там, макар че не трябваше да сме там и видяхме онова голямо метално нещо и си представихме, че е миниподводница и я отворихме, а там беше ти. — Той се обърна към Феликс, за да потвърди. — Това е всичко, нали?

Феликс закима силно.

— Точно е.

Даниел изглеждаше дори повече объркан:

— И нямаше охрана? Нито доктори?

— Не, сър! Просто нахвърляни боклуци.

Даниел се опря в стената на къщичката на дървото, осмисляйки току-що получената информация.

— Боклуци? Само боклуци… Трябва да намеря Хари!

— Хари ли? — попита Феликс.

— Един мой приятел.

— Къде живее?

— Не знам… вече.

Нат имаше сигурното усещане, че умрелият човек беше загубил интерес да ги убива:

— Защо не го потърсите в телефонния указател?

Имаше пет фамилии Финли в указателя, но Хари не беше нито един от тях.

— Предполагам, че трябва да говоря с всичките — каза Даниел, като набра първия номер. — Ало, мадам, търся един джентълмен на име Хари Финли. Някога живееше в областта и се надявах, че може да сте роднини… Добре. Ние… благодаря все пак.

Даниел пусна телефона, разстроен, че търсенето на неуловимия Хари не дава резултат. И двамата, Феликс и Нат, седяха на кухненската маса и наблюдаваха всяко негово движение.

— Вие, деца, много объркахте?

— Какво сме направили? — попита Феликс.

— Каша със засекретен военен експеримент.

Нат поклати глава, на лицето му имаше тържествено изражение.

— Не, сър. Това ни е за първи път. И моето име е Нат. Това е Феликс.

— Здрасти — каза Феликс.

— Здрасти — каза Даниел. Той се зачете в указателя и продължи да набира отново.

— Как се казваш? — попита Нат.

— Даниел — каза Даниел. — Ало, сър…?

Феликс разгледа необичайното облекло на Даниел, скъсаните спортни гащета и дамската блуза:

— Знаете ли, ако искате ще открадна дрехи от баща ми… родителите ми са във ваканция в Лас Вегас.

Даниел внезапно се отдръпна от телефона и гледаше объркано:

— Този човек току-що ми каза да оставя съобщение… и после той… изписука в ухото ми.

Нат грабна слушалката от ръката на Даниел.

— Здрасти, тук е Нат. Търся човек на име Хари Финли. Ако знаете как да го намеря, моля, обадете се на 992–4342. Благодаря! — той затвори. — Това е автоматичен телефонен секретар. Едно устройство.

Даниел го гледаше недоверчиво.

— Устройство? Устройство, което отговаря на повикване? Какво, по дяволите, се е случило в последните 50 години?

— Добре — каза Нат — ако искаш мога да ти покажа, но… ти наистина трябва да облечеш други дрехи.

— Да — съгласи се Феликс — знаеш ли, в това зелено и бяло ти изглеждаш като момиче скаут.