Робърт Тайн
Вечно млад (20)

Двадесета глава

Дъждът от предишния ден беше пречистил и освежил въздуха. Даниел седна на верандата сред мрака и вкуси от хладната сладка нощ. Той се опита да се успокои и да мисли колкото е възможно по-ясно за своите проблеми. Беше прибавен нов фактор към сложното уравнение. Той знаеше и усещаше, че претърпява някаква физическа промяна и се съмняваше, че това ще свърши добре.

Даниел се взря в превързаната си ръка. Капчици кръв бяха проникнали през превръзката — всяко петно отбелязваше върха на неговите кокалчета.

Когато стовари кокалчетата си върху яката челюст на Фред, Даниел не се замисли много за това. През годините, като дете и по-късно във Въздушния Корпус той беше получавал доста драскотини и счупвания, но те не бяха толкова сериозни, че да оставят белези. Той бързо се оправяше, костите му скоро зарастваха.

Той се усмихна печално и иронично при мисълта, че винаги се е считал за безсмъртен. Даниел знаеше, че изглежда като през 1939, но се чувстваше по различен начин, като че ли остаряваше — остаряваше отвътре навън.

Даниел беше погълнат така дълбоко от мислите си, че дори не забеляза колата на Джон, която спря пред бордюра. Хлопването на вратата прекъсна потискащите го размишления.

— Джон — каза Даниел тихо — Клер не е тук.

— Днес е нощна смяна.

Джон пристъпи неуверено.

— Аз, ъъ, мисля, не вече знам това… Дойдох да поговоря с теб, Даниел.

— С мен?

Джон стоеше срещу Даниел, намръщен, свел поглед надолу, със свити устни, така, като че ли се опитваше да сдъвче предварително това, което щеше да каже. Той пристъпи напред и назад за малко, после спря и помисли още малко. Най-накрая заговори:

— Нещо става тук. Нещо, което искам да уточня. Трябва да разбера цялото това нещо, иначе непрекъснато ще ми е в главата, докато най-сетне въобще спра да мисля.

Джон отново започна да пристъпва, като че ли движението му помагаше да мисли.

— Какво? Какво мога да направя?

Джон спря да се движи и се обърна към Даниел.

— Ти се появяваш. От никъде. Пълна загадка. Без приятели, без семейство. Няма къде да останеш. Това е доста странно, нали?

— Джон, знам, че звучи…

Джон вдигна ръка, задържа долната част на дланта си напред, като че ли беше полицай по пътищата.

— Другото нещо, което знам, е, че Клер те е оставила да спиш у тях.

— На дивана — каза бързо Даниел.

— Окей. Окей. Виж, не знам дали знаеш, но Клер и аз излизаме. Миналата вечер не беше за първи път. Беше за четвърти или пети път.

Даниел разбра какво щеше да последва.

— Джон…

— Нека да свърша… Виждаш ли, когато я срещнах преди две години, нещата между нас изглеждаха… може би малко обещаващи. А после се появи ти. Как би се чувствал, ако беше на моето място?

— Кофти — призна Даниел.

— Точно така. Виж, може да е просто съвпадение, но изведнъж тя престана да ми се усмихва както го правеше преди това. Тя изглежда като замаяна през половината от деня. Замаяна или твърде заета, за да изпие едно кафе с мен на автомата за кафе.

— На какво за кафе?

— Автомата. Дето продава кафе, нали знаеш.

— О, да, разбира се. Добре.

Джон свъси чело и се взря надолу с наистина нещастен вид. Даниел наистина можеше да разбере чувствата на всеки мъж, който си мисли, че може би е на ръба да загуби жената, която обича.

— А може би само така ми се струва. Може би това е само заради моето въображение. Знам какво си мислиш, но съм виждал това и преди. Мислиш си, че нещата вървят прекрасно и изведнъж — бух! — всичко се срива. Става само за секунди и няма нищо общо с логиката.

— Слушам те — каза Даниел тихо.

Може би Джон разказваше живота си.

— Знам какво съм. Знам какъв съм…

Той спря за миг, като че ли това, което трябваше да каже беше особено мъчително.

— Знам, че не съм изпитателен пилот. Не съм… твоя тип. Което се оказва и неин тип. Но аз не разбрах, че не съм неин тип, докато ти не се появи. Виждаш ли къде е моят проблем?

Даниел постави бинтованата си ръка в дланта на лявата.

— Джон…

— Нямам претенции към Клер — освен това, което чувствам. Затова те моля само да бъдеш откровен с мен.

Той пое дълбоко дъх.

— Ако става нещо между вас… трябва да знам. Защото, съвсем откровено, мразя да съм онеправданият…

Той отново спря.

— Човече, тежко е… И така… има ли нещо между теб и Клер?

— Клер — каза Даниел бавно — Клер… е чудесна.

Раменете на Джон хлътнаха, като че ли знаеше, че му предстои да научи лоша новина.

— Знам, че е така. И предполагам, че и ти си го разбрал.

— Но между нас няма нищо. Нищо.

Очите на Джон светнаха.

— Няма ли?

— Не… Джон. Аз все още съм влюбен в друга. Ето колко е просто.

Джон беше раздвоен. От една страна, той беше толкова щастлив от току-що научената новина, че му се прииска да затанцува насред тротоара, но затова пък Даниел сега изглеждаше толкова тъжен, колкото беше самият той преди миг.

— Съжалявам…

— Това наистина вече няма значение. А ти не трябва да се безпокоиш заради мен. Аз си тръгвам сутринта.

— О… е… не трябва да си тръгваш. Поне не заради мен.

— Мисля, че трябва — каза Даниел твърдо. — Мисля, че е по-добре за всички.

Джон го погледна внимателно. Петната от кръв на превръзката се бяха увеличили през няколкото минути, докато те разговаряха. Той посочи с глава към ръката на Даниел.

— Знаеш ли, ти май наистина кървиш.

— Да… няма ми нищо.

— Искаш ли да го погледна?

— Добре съм. Все пак благодаря.

Джон поклати глава.

— Е, мисля, че аз ще…

Той тръгна към колата си, а Даниел го наблюдаваше. После стана и се запъти бързо към тротоара.

— Джон… Почакай.

— Да?

— Искам да те попитам нещо… Казвал ли си на Клер какво чувстваш?

— Ами още не. Не искам да ускорявам нещата. Мисля, че все още има време.

Съвсем спокойно и сериозно Даниел поклати глава.

— Чуй ме, Джон… Човек никога не знае колко време има. Направи го сега, направи го сега, преди да съжаляваш завинаги.

Имаше нещо в гласа на Даниел, което уплаши Джон — нотка на дълбока тъга и бездънна печал. В този миг Джон осъзна, че Даниел говореше от собствения си мъчителен опит…

Когато Джон потегли, Даниел се втурна нагоре по стълбите към стаята на Нат и събуди дълбоко заспалото момче…

— Нат — изсъска Даниел. — Нат, събуди се.

Нат седна и потърка очите си.

— Какво има?

— Слушай ме внимателно. Сгреших. Сгреших за това, което ти казах преди.

Нат все още не се беше събудил съвсем.

— За какво си сгрешил?

— Сгреших за Алис.

Споменаването на името на неговата любима го събуди напълно.

— Какво? Какво за нея?

— Ти ме попита какво бих направил и аз ти дадох съвсем погрешен съвет. Нат, трябва да й кажеш.

Нат седна изправен на леглото.

— Как?

— Когато видиш Алис, следващия път, когато я видиш, когато сърцето ти започне да бие бързо, да се почувстваш нервен… знаеш какво искам да кажа?

— Разбира се, че знам. Ненавиждам това чувство.

— Е, когато това се случи… Давай!

— Какво искаш да кажеш с това давай?

— Просто давай — обърни се и й кажи какво чувстваш. Кажи й всичко. Абсолютно всичко.

— Абсолютно всичко ли?

— Абсолютно всичко. Тези неща, които ми каза… всичко това, което чувстваш… разтвори сърцето си. Остави го да излезе. Изпей й го.

Очите на Нат станаха широки и кръгли като чинии. Той беше толкова стреснат, че почти очакваше косата да се изправи на главата му.

— Искаш да й го… изпея!

— Да.

Даниел постави ръце на раменете на момчето и се загледа сериозно в очите му.

— Просто й кажи всичко… Кажи й го веднага! Не отлагай нито минута, чуваш ли. Кажи й го колкото можеш по-бързо! Не чакай! Защото може никога вече да нямаш възможност за това. Разбираш ли?

Даниел сниши глас и пое дълбоко дъх.

— Сгреших. Това е всичко. Мислех, че трябва да знаеш.

— Благодаря — каза Нат.

— Сега лягай да спиш. Лека нощ.

— Лека.

Нат си легна отново, потопен в размисли за това, което му каза Даниел. Звучеше толкова правилно! Имаше смисъл!

 

 

В банята Даниел внимателно махна превръзката от ръката си и потръпна от видяното. Кръвта, плътна и размътена, капеше на постоянна струя в умивалника. Кръвта течеше по-силно отколкото първия път, когато се нарани. Раните изглеждаха много, много по-зле, отворени и нащърбени, кожата — разкъсана и висяща, започнала да почернява и посинява. Той пусна кранчето и постави ръката под хладната вода. Раните пламнаха, Даниел проскърца със зъби и трепна от парещата болка.

Сега Даниел беше съвсем разстроен и усети тревога и гадене в стомаха. Кога ще разбере какво става с него? Как ще открие какво му се беше случило? Той се взря в образа си в огледалото над умивалника.

— Ох, братко — каза той на своето отражение. — О-о-ох, братко…