Робърт Тайн
Вечно млад (14)

Четиринадесета глава

Феликс и Нат бяха решили, че Даниел ще ги последва вкъщи и те ще се грижат за него. Но, разбира се, следваше да го пазят скрит от възрастните… които имаха навика да не разбират нещата, когато единадесетгодишните момчета желаят да направят нещо необичайно, скачане, каране на кола, пиене на кафе или отглеждане на летец, наскоро освободен от състояние на криогенна летаргия.

Още, Даниел, Нат и Феликс се бяха разбрали, че не трябва да бъдат виждани заедно, от страх да не предизвикат подозрение… от друга страна двете момчета имаха назначена среща по-късно вечерта, която не можеха да пропуснат.

Нат нахълта вкъщи, напълни с провизии раницата си и я пренесе тайно в къщичката на дървото, която без съмнение беше мястото за скривалище.

Даниел, все още под въздействието на зашеметяващата информация от вестниците, едва реагира, когато Феликс и Нат започнаха да разопаковат плячкосаните продукти.

Нат извади едно фенерче от раницата.

— Като казах, ти можеш да стоиш тук повече от една нощ, ако се наложи. Направих сандвичи. Кокосово масло, желе и банан, добре ли е?

— Да — каза Даниел — точно каквото исках.

— Казах ти, че ще ги хареса — каза Феликс победоносно.

— Добре. Вечеря… — Той извади пакет от 6 опаковки плодов сок. — Сега пиене. И десерт… понички. И това. — Последното беше най-интересното… грамадна книга по история. „Хронология на Америка“.

— Мислех, че ще искаш да наваксаш още. По история и всичко друго.

— Моя е — каза Феликс. — Баща ми ми я подари за единадесетия рожден ден.

Автомобилен клаксон изсвири пред къщата.

— Ох, — каза Нат — това е за нас.

Даниел гледаше кутиите за плодов сок.

— Как се отварят?

— О, тук. Нека да ти покажа. — Нат отлепи пластмасовата сламка отстрани на кутията, и я промуши в дупката. — Мушкаш сламката, ей така!

— Ъхъ… благодаря.

 

 

Майката на Нат беше дошла до задната врата на къщата.

— Нат! Феликс!

Даниел надникна през летвите на дървената къщичка.

— Мисис Уотсън е тук.

— Трябва да тръгваме — каза Феликс.

— Е, ние тръгваме, има среща на скаутите, които отиват на лагер по ориентиране, и не можем да я пропуснем. Но ще се върнем и ще ти кажем, когато сме вкъщи. Добре ли е?

— Добре.

— Харесва ли ти моята къщичка на, дървото?

— Да — каза Даниел. — Бива си я.

Нат изпъчи гърди от гордост:

— Страшна, нали? Ще се видим после!

Щом Нат и Феликс си отидоха, Даниел изпи един от соковете и се задълбочи в историческата книга. В следващите два часа изпадна в състояние на абсолютно изумление. Толкова много се беше случило, толкова много добро и лошо можеха да се случат за половин век. Когато той беше мобилизиран, Съединените щати имаха военен потенциал равен на гръцката армия; сега американската армия беше най-могъщата военна сила в историята на света.

Даниел обръщаше страниците и гледаше илюстрациите, снимките от това, което в книгата се наричаше „Векът на Америка“. „Векът на Америка“ — мрачно си мислеше той, защото беше пропуснал 50 години от него.

Прочете за Втората световна война, нацистките лагери на смъртта и свирепата война срещу Япония в Далечния изток, атомната бомба, Обединените нации, Мерилин Монро, Елвис Пресли, политическото убийство на един президент!

Нужно му беше да спира от време на време и да разтърсва глава, сякаш да я проясни, да я предпази от риска на претоварването.

Но най-големият шок дойде късно през деня. Прелиствайки книгата, той спря на серия от илюстрации и един образ прикова вниманието му. Беше фотография, която е виждал преди, фотографията, която Хелън беше направила на стачкуващия мелничен работник и детето му през 1939. Потресен, той се облегна назад на стената на къщичката, книгата се изхлузи от скута му.

Не беше сигурен колко дълго беше стоял така, твърде смутен и шокиран да предприеме нещо, но един звук го накара да дойде на себе си, или най-малкото, почти на себе си.

Една кола беше спряла до къщата и един мъж беше изскочил, едър мъж, леко олюляващ се, като че ли от твърде много пиене. Нат не беше споменавал за баща си и Даниел недоумяваше дали този доста неприятен на вид тип не е член на семейството.

Дори и да беше баща на Нат, той не беше добре дошъл. Ясно се виждаше от изражението на лицето на Клер, че тя не се радва да го види… дори се опита да го спре, да не влиза в къщата, но той я блъсна и мина.

Вниманието на Даниел беше приковано към сцената, развиваща се в къщата. Трудно беше да се види точно какво става там, но се чуваха ясно виковете на възбудените хора, които се караха. В къщата нещо се строши и Клер извика, после прозвуча грозния звук на плесница.

Повече не беше нужно за Даниел. Той изскочи от къщичката на дървото, спринтира през ливадата и продължи като продъни задната врата на къщата.

Човекът беше повалил Клер на пода и беше издигнал юмрук, за да я удари. Даниел се хвърли върху него като сграбчи пълна шепа черна коса и го отметна от жената. После го удари яко в лицето и го просна на пода.

— Е, защо не ставаш и не се омиташ — нареди Даниел.

— Кой си ти? — поинтересува се човекът.

— Добър въпрос — каза Клер.

Човекът отново беше станал и се хвърли върху Даниел. Беше едър, но бавен, и за Даниел не беше проблем да го мушне по корема с лакът и после да го удари по лицето веднъж, втори път, отново и отново. Изтласка мъжа към предната врата на къщата с юмруци.

Даниел отвори вратата.

— Вън! — каза той и изрита мъжа в нощта. Обърна се към Клер — Извинете ме за това…

Клер го гледаше втренчено, хипнотизирана, като кошута, заслепена от два лъча ярка светлина на прожектори.

— Кой…?

— Аз съм… ъъ, минавах наблизо. Покрай къщата ви. Чух ви да викате.

Клер зарови лице в шепи, разстроена, гневна, притеснена, всичко едновременно. Тя порида малко в ръцете си, после, почти веднага, се опита да се овладее.

— Господи… — каза тя — аз треперя.

Даниел й помогна да седне на леглото:

— Вие сте добре. Изглеждате добре.

Тя все още беше напрегната, седеше на ръба на леглото и се опитваше да разбере всичко, което се беше случило в последните 10 минути.

— Сигурна ли сте, че сте добре?

Клер кимна.

Даниел се наведе и вдигна двадесетдоларова банкнота, която беше на пода. Той не знаеше много за Нат и Клер, но си мислеше, че не са толкова богати да оставят пари да се търкалят по пода.

— Вероятно е негова — каза той. — Сигурно е искал да я вземете. — Той сложи парите в треперещата й ръка.

Тя се развълнува, когато видя, че кокалчетата на пръстите му имаха отворена рана и кървяха.

— Вие кървите.

— О, няма нищо. Ще спре да кърви. Добре съм. Не се тревожете за това.

Клер се изправи на крака, движейки се чевръсто из стаята, за да превъзмогне себе си и да вземе под контрол движенията си.

— Ще почистя ръката наистина бързо.

Даниел тръсна ръката си с движение, което сякаш изтръскваше болката:

— Наистина не е сериозно. Само драскотина и толкова.

Клер се върна в стаята като носеше превързочен комплект за бърза помощ и седна на леглото, като потупа мястото до себе си, на което канеше Даниел да седне.

— Не е драскотина, а дълбока рана. Аз съм медицинска сестра и разбирам от рани. Седнете!

Даниел седна неохотно. Той никак не обичаше суетенето около здравето или удобствата:

— Моля ви, това не е нищо…

— Това е най-малкото, което мога да направя. Вие, вероятно, току-що ми спасихте живота.

— Хм…

— Добре, може би… — Тя отвори комплекта и затършува вътре. Извади топка памук и шише с дезинфекциращ разтвор.

— Това ще щипе… — каза тя, докосвайки леко кървящите кокалчета.

Дори да щипеше, Даниел не го показа. Той я гледаше и тя чувстваше въпроса в погледа му.

— Този мръсник… — тя се оплака. — Това беше Фред. Познавам няколко истински „задници“ в моя живот, но това момче… той може да им дава уроци.

Сега беше ред на Даниел да се чуди, защото не беше в състояние да повярва, че думите, които чу, бяха изречени от нея. Жена… Хубава жена!… Майка! Медицинска сестра!… Не би говорила така през 1939 година.

— Фред е пияница — продължи тя, — което, между впрочем, е най-малкият му проблем.

— Не е ли важно?

— Ни най-малко. Той е безгръбначно. Никакво приличие. Той е мръсник и го знаех в деня, когато го срещнах…

— Какво е той?

— Мръсник. — Тя му се усмихна. — О… знам какво си мислиш, но аз не съм излизала с него две години… може би дори по-дълго време. Но понякога… той се връща. Като този ураган над Япония, знаеш, свирепият тайфун, който разруши много села. Това е Фред. Как се казваше ти?

— Даниел.

— О — каза тя весело. — Познавах един Даниел. Той беше по-лош от Фред. — Замисли се за момент. — Е, може би не толкова лош.

Тя извади един бинт и превърза кокалчетата на китката му.

— И така, Даниел, с какво се занимаваш? Освен да оглеждаш за домашни проблеми като нашия случай?

— Лейтенант съм във Въздушния корпус. Летец изпитател.

— О-о, да? И когато не си на служба обикаляш и спасяваш живота на хората?

Даниел се усмихна:

— Така излиза. Макар че това не е работа за цял ден.

Клер го гледаше в очите.

— Ти май трябва да висиш наоколо край мен и Нат… Нат е синът ми, нуждаем се от спасяване три пъти седмично. — Тя се засмя. — Аз съм Клер. В случай че се интересуваш.

Ръката му и без това беше в нейната, но те се здрависаха някак си:

— Приятно ми е да се запознаем!

Отвън се чу как спря кола. Клер и Даниел се спогледаха, после погледнаха към прозореца.

— Не мислиш ли, че Фред може да ни посети още веднъж? — попита тя загрижено.

— Не, съмнявам се.

Миг по-късно влязоха Феликс и Нат. Всеки носеше различни части и парчета от снаряженията на един скаут… една манерка, компас, свирка, нож на скаут… и книгата — наръчник на момчето скаут. Двете момчета не можеха да отделят очи от наръчниците и си блъскаха главите над едно правило: „Един скаут никога не манкира и не бяга от трудностите“ — Феликс четеше високо. — Така… какво, по дяволите, са манкьорите?

— Здравейте, деца! — каза Клер.

— Хм, манкьор… — Нат си го повтаряше. — Здравей, мамо, — добави той като заключение.

— Имаме си компания.

Двете момчета втренчиха поглед и двамата изпуснаха всичките си нови снаряжения.

— Елате тук! Искам да ви запозная. Това е синът ми Нат, а това е неговият приятел Феликс. Това е Даниел.

Двете деца стояха абсолютно неподвижни и сащисани, с опулени очи.

— Момчета, — попита тя — добре ли сте?

— Здрасти — каза Даниел.

— Здрасти — каза Нат.

— Ехе… познайте какво — каза Клер. — Даниел е пилот.

— Вай — каза Нат, без много ентусиазъм. — Ти се шегуваш.

Клер бутна с лакът сина си.

— А, виждам, че си намерил якето си. Все още ли мислиш, че си видял замразен човек?

— Не, вече не.

— Добре. Ще видя какво мога да изгоря за вечеря — каза Клер, оттегляйки се в кухнята.

Феликс и Нат се спуснаха към Даниел.

— Какво се случи? — попитаха те нетърпеливо.

— Какво се случи ли? Един тип се натрапи и помогнах на майка ти да се отърве от него. Ето какво се случи. Сега е време да тръгвам. Време е да си ходя.

Нат го хвана за ръката.

— Чакай… леглото е комфортно. Или може да вземеш моята стая… аз си имам топъл кът в тъмната вселена на нашия таван.

Даниел сложи внимателно ръка на рамото на детето.

— Нат, аз съм непознат. Майка ти няма да разреши един непознат да спи в къщата й.

— Залагам… ще разреши.

Веднага след вечерята… която беше толкова лошо загоряла, колкото обикновено, но която Даниел консумираше, без да вдигне и вежда… Клер го попита къде живее. Това предизвика доста хъката-мъката от страна на Даниел и той накрая се измъкна като измисли, че току-що е пристигнал в града и не си е уредил постоянно местожителство. Това беше всичко…

Клер оправи леглото във всекидневната, Даниел помогна да се оправят чаршафите и възглавниците. Тя се беше разприказвала, запознаваше го с особеностите на къщата…

— Пастата за зъби е в шкафчето с огледалото, там има и нова четка за зъби. Хавлиените кърпи са под умивалника. Ако искаш топла вода, завърти ключа на четири, после, когато се затопли, завърти на единадесет, после обратно до девет.

— Клер… това е ужасно мило от твоя страна. Ти не знаеш нищо за мен.

— Е, мисля си, че ако ти щеше да ме убиваш, би оставил Фред да го направи… Във всеки случай имаш честна усмивка.

Всекидневната стая, разбира се, беше с телевизор и Даниел не пропусна и една минута от програмата между вечерята и времето за лягане. Той не откъсна очи от екрана, дори по време на рекламите… беше заслепен, изумен, че тази малка кафява кутия може да го пренесе от крайбрежната ивица в Бостън, населена от много смешни самовлюбени хора, до глада в Африка, все в един момент, и всичко това го наблюдаваш както си седиш в удобната всекидневна стая.

Клер и Нат изглеждаха изцяло преситени от това чудно, пленително изобретение. Даниел се чудеше как могат да отделят реалността от илюзията.

— Е — каза Нат, когато Клер излезе от стаята, — това се нарича телевизор.

— Да… видях го на световното изложение. Наричаха го модерното чудо на комуникациите. Това беше през лятото на 1939 година в Ню Йорк.

Нат сви рамене:

— Е, днес това не е голяма работа. И основно хората го гледат, когато просто нямат какво по-добро да правят. Казват, че децата гледат твърде много телевизия, както си е и всъщност. И, знаеш ли, увлечението от него скоро минава.

Даниел все още беше хипнотизиран.

— Мисля, че е поразяващо… То е да имаш кино и театър в своя собствен дом.

— Не. За това е нужно видеокасетофон.

— Какво?

— Видеокасетофон. Той представя филми в твоя дом. Става посредством телевизора ти — каза Нат.

— Шегуваш ли се?

— Не, наистина. Много хора… повечето хора… си имат видеокасетофон. Ние нямаме. Аз молих мама за него и тя каза, че може би ще си купим към Коледа.

Даниел се обърна към телевизора, втренчи се в него с удивление в очите.

Нат го погледна за момент.

— Феликс и аз имаме нужда да си купим униформи за скаути. Мама е твърде заета да ни заведе. Искаш ли ти да ни заведеш? Тя няма да има нищо против.

Но Даниел не можеше да отдели очи от екрана, поглъщайки прогнозата за времето от вечерните новини:

— Не.

— О! — Нат изглеждаше малко разочарован, но Даниел дори не забеляза.

— Лека нощ! — каза той.

Даниел едва ли го чу.