Колийн Хоук
Търсенето на тигъра (30)

Епилог
Необичана

На следващия ден се събудих твърдо решена да опитам да направя най-доброто. Вината не беше на Рен. Той не знаеше какво прави, нито защо то боли толкова много. Не помнеше за чорапите или как ухая, или че е избирал сладолед с праскови и сметана вместо такъв с фъстъчено масло и шоколад. Това е просто някакъв си глупав сладолед. На кого му пука?

Никой не помнеше онези неща. Сега вече никой не знаеше. Освен мен. Излязох да се повозя в луксозното ново кабрио с господин Кадам и се опитах да бъда доволна, докато той изброяваше качествата му. Правех каквото трябваше, но отвътре бях вцепенена. Изпитвах отчаяние. Чувствах се, сякаш общувам с непълноценен дубльор на Рен. Той изглеждаше като моя Рен и дори можеше да говори като него, но липсваше някаква искра. Нещо не беше наред.

Бях възнамерявала да тренирам с Кишан, когато се приберем, затова се преоблякох и се отправих през пералното помещение и надолу по стълбите към доджото. Спрях, когато чух спорещи гласове. Не смятах да подслушвам, но чух да споменават името ми и не можех да си тръгна.

— Нараняваш я — каза Кишан.

— Мислиш, че не го знам ли? Не искам да я наранявам, но не искам да бъда принуждаван да изпитвам нещо, което не чувствам наистина.

— Не можеш ли поне да опиташ?

— Опитвам се.

— Виждал съм те да обръщаш повече внимание на сладоледа, отколкото сега на нея.

Рен изпусна раздразнена въздишка:

— Виж, у нея има нещо… възпиращо.

— Какво имаш предвид?

— Не мога да го опиша в действителност. Просто когато съм близо до нея… нямам търпение да се махна. Облекчение е, когато тя не е наблизо.

— Как можеш да казваш това? Ти я обичаше! Ти изпитваше към нея по-голяма страст, отколкото изобщо някога към нещо в целия си живот!

Рен проговори меко:

— Не мога да си представя да изпитвам това към нея. Тя е приятна и мила, но е малко млада. Много жалко, че не съм влюбен в Нилима.

Кишан реагира яростно:

— Нилима! Тя ни е като сестра! Никога преди не си показвал чувства към нея!

— По-лесно ми е да съм около нея — отвърна Рен тихо. — Тя не ме гледа с големи кафяви очи, пълни с болка.

Двамата братя замълчаха за минута. Бях прехапала дълбоко устната си и усетих вкус на кръв, но болката не ми въздейства.

Кишан заговори напрегнато:

— Келси е всичко, което един мъж може да иска. Идеална е за теб. Обича поезия и седи безкрайно доволна, когато те слуша да пееш и да свириш на китарата си. С месеци те чакаше да тръгнеш да я търсиш и многократно рискува живота си, за да спаси жалката ти бяла козина. Тя е сладка, любяща, топла и красива и би те направила неизмеримо щастлив.

Последва пауза. После чух Рен да изрича слисано:

— Ти я обичаш.

Кишан не отговори веднага, но после каза тихо, почти толкова тихо, че едва го чух:

— Всеки мъж с ума си би я обичал, което доказва, че ти не си с ума си.

Рен каза замислено:

— Може би някога съм бил благодарен и съм я оставил да повярва, че я обичам, но сега не изпитвам такива чувства към нея.

— Повярвай ми. Емоцията, която изпитваше към нея, не беше благодарност. Ти вехнеше от любов по нея с месеци. Протри дупка в килима с нервното си крачене насам-натам. Пишеше хиляди любовни стихове, описващи красотата й и колко нещастен си бил, когато си е отишла. Ако не ми вярваш, качи се в стаята си и ги прочети сам.

— Чел съм ги.

— Тогава какъв ти е проблемът? Никога не съм те виждал по-щастлив в жалкото ти подобие на съществуване, отколкото когато беше с нея. Ти я обичаше и чувството беше истинско.

— Не знам! Може би причината е в безкрайните изтезания. Може би Локеш е сложил в мозъка ми нещо, което я е унищожило завинаги в ума ми. Когато чуя името или гласа й, се присвивам отвратено. Очаквам болка. Не искам това. Не е честно към никого от двама ни. Тя не заслужава да бъде лъгана. Дори и да можех да се науча да я обичам, мъчението още е там в дъното на ума ми. Всеки път, когато я погледна, виждам Локеш да ме разпитва, вечно да ме разпитва. Не мога да го направя, Кишан.

— Тогава… не я заслужаваш.

Настъпи дълга пауза.

— Не, предполагам, че не.

Захапах ръката си, за да сподавя едно ридание, и ахнах. Чуха ме.

— Келс? — обади се Кишан.

Затичах нагоре по стъпалата.

— Келс! Чакай!

Чух Кишан да ме следва и побягнах нагоре по стълбите колкото можех по-бързо. Знаех, че ако не побързам, един от тях щеше да ме хване. Затръшвайки вратата на пералното помещение зад гърба си, затичах нагоре по другото стълбище, изтичах в банята си и заключих вратата. Пропълзях в сухата вана и вдигнах коленете си до гърдите. По вратата се разнесоха всевъзможни почуквания — някои леки, други — настойчиви и резки, трети — едва доловими. Изглежда, че всички се редуваха. Дори Рен. Най-накрая ме оставиха на мира.

Хванах се за сърцето. Връзката между нас беше изчезнала. Прекрасният букет тигрови лилии, които бях подхранвала и за които се бях грижила през отсъствието на Рен, изсъхна. Сърцето ми беше опустошено от безмилостна суша. Едно по едно меките, благоуханни венчелистчета покафеняха и опадаха от стъблото.

Никакво придумване, оформяне, поливане или подрязване нямаше да ги спаси. Беше зима. Стъблата се спаружиха. Цветовете бяха изтощени. Старите, пречупени венчелистчета бяха смачкани в прахта и ответи от студен вятър. Бяха останали само няколко кафяви мъртви израстъка — тъжно възпоменание за някога скъпоценен и красив букет.

Късно тази нощ излязох от стаята си, обух си маратонки и взех ключовете за новата си кола. Незабелязана, тихо излязох от къщата и се плъзнах на меката кожена седалка. Отправяйки се бързо надолу по пътя със спуснат гюрук, карах, докато се озовах при една наблюдателна точка върху хълм, откъдето се откриваше изглед към широката залесена долина отдолу. Накланяйки седалката назад, легнах, загледах се нагоре към звездите и се замислих за съзвездията.

Веднъж татко ми беше разказал за Полярната звезда. Каза, че моряците винаги можели да разчитат на нея. Тя никога не се отклонявала, била винаги надеждна. Как беше другото име? А, Поларис. Потърсих Голямата мечка, но не можах да я видя. Спомних си как татко казваше, че се виждала само в Северното полукълбо. Казваше, че в Южното полукълбо нямало звезда, подобна на нея. Била неповторим небесен феномен.

Рен беше казал веднъж, че е постоянен като Полярната звезда. Той беше моят Поларис. Сега нямах център, нямах водач. Отново почувствах как в тялото ми се промъква отчаяние. После един глас в мен със саркастично остроумие, подобно на това на майка ми, ми напомни: Просто защото не можеш да видиш звездата, не означава, че тя не е там. Може за малко да е скрита от поглед, но можеш да си сигурна, че още свети ярко някъде.

Може би някой ден тази искра щеше да бъде открита отново. Може би щях да пропилея живота си в търсенето й. Носех се по течението на океан от самота. Моряк без звезда, която да следва. Можех ли да бъда щастлива без него? Дори не исках да го обмислям.

Бях преживявала загуба. Родителите ми ги нямаше вече. Рен си беше… отишъл. Но аз все още бях тук. Все още имах да постигам неща. Имах работа за вършене. Бях правила това преди и можех да го направя отново. Да си пробия път през болката и да продължа с живота. Ако успеех по пътя да намеря любовта с някого, тогава така да бъде. Ако не успеех, тогава щях да положа всички усилия да бъда щастлива сама. Бях страдала, когато Рен си отиде преди, и щях да страдам сега, но щях да оцелея.

Разсъждавах: Не може да се отрече, че го обичах и още го обичам, но има много неща, заради които да съм щастлива. Океанския учител каза, че целта на живота е да бъдем щастливи. Божествената тъкачка ми каза да не се обезсърчавам, когато шарките не съвпадат. Каза, че трябва да чакам и да гледам, и да бъда търпелива и отдадена.

Нишките на живота ми са напълно оплетени и объркани. Не знам дали някога ще ги оправя. Тъканта на съществуването ми точно сега е доста грозна. Всичко, което мога да направя, е да се придържам към вярата си, че някой ден ще видя отново светлината на онази ярка звезда.

Веднъж казах на Рен, че нашата история не е приключила.

И тя не е.

Не още.