Колийн Хоук
Търсенето на тигъра (17)

16. Океанския учител

Монахът ми се усмихна широко, докато стоях със зяпнала уста. За щастие, господин Кадам ми се притече на помощ и внимателно ме поведе към масата.

Кишан вече ядеше, без да го е грижа, че съм предизвикала сцена. Връзваше се. Тигрите мислят само за две неща — храна и момичета. Обикновено в този ред.

Господин Кадам остави купата ми на масата и ми издърпа стол. Седнах и разбърках киселото мляко, докато тайно хвърлях погледи към сбръчкания старец. Той щастливо си тананикаше, докато продължаваше да пълни чинията си, слагайки малки парченца едно по едно. Когато свърши, седна срещу мен и се усмихна, докато се залавяше с яйцата си.

Господин Кадам се хранеше мълчаливо, а Кишан вече пълнеше отново чинията си. Мълчах и отпивах от сока си. Бях прекалено нервна, за да ям, и нямах представа дали е уместно да задавам въпроси, затова просто следвах примера на господин Кадам.

Отдавна приключили с яденето, гледахме как Океанския учител се храни, докато той бавно отхапваше и дъвчеше методично. Най-сетне приключил, той внимателно изтри уста и каза:

— Знаете ли, любимите ми спомени за майка ми са как й усуквам нишките за тъкането и помагам да разбърква овесената каша за закуска. Винаги се сещам за майка си, когато закусвам.

Господин Кадам мъдро кимна. Кишан изсумтя. Океанския учител ме погледна и се ухили.

Надявайки се, че е уместно да проговоря, попитах:

— Значи сте израснал във ферма? Мислех, че ламите се раждат, за да бъдат лами.

Той наклони глава към мен и щастливо отговори:

— Отговорът и на двата въпроса е „да“. Родителите ми бяха бедни фермери, които отглеждаха достатъчно храна, за да се издържат и да продават малко на пазара. Майка ми беше тъкачка и можеше да прави прекрасен плат, но само когато имахме парите да купуваме конци. Родителите ми ме нарекоха Джигме Карпо. По онова време не знаеха кой съм. Трябваше да бъда открит.

— Трябваше да бъдете открит ли? Открит от кого?

— Властващият винаги търси превъплъщения на предишни лами. Обикновено му се явява видение, което му показва къде да намери новото превъплъщение на определен човек, и изпраща група за издирване. В моя случай знаели, че трябва да търсят ферма, разположена на хълм с висок, пълзящ розов храст, растящ до кладенеца ни.

След като поразпитали тук-там, открили дома ми и разбрали, че това е правилното място. Донесоха вещи на предишни лами и ми ги показаха. Избрах книга, принадлежала на предишния Океански учител. Тогава издирвателната група си тръгна, убедена, че съм превъплъщението на онзи предишен лама. По онова време бях на две години.

— Какво стана с вас после?

Господин Кадам ме прекъсна и ме потупа по ръката:

— Аз също съм любопитен, госпожице Келси, но може би той може да прекара само кратко време с нас и е добре да се съсредоточим върху други въпроси.

— Вярно, съжалявам. Оставих любопитството да ми позволи да се увлека.

Океанския учител се наведе напред и благодари на монасите, които разчистиха масата.

— Мога да отделя няколко минути да отговоря на въпроса ви, млада госпожице. За да обобщя: бях взет от семейството си и започнах обучението си при един мил стар монах. Майка ми изтъка материята за първото ми червеникавокафяво расо.

Започнах да се обучавам като послушник и ми обръснаха главата. Името ми беше сменено и получих прекрасно образование по всички въпроси, включително изкуство, медицина, култура и философия. Всички тези преживявания ме оформиха и ме превърнаха в човека, който седи пред вас. Това отговори ли на въпроса ви, или обяснението ми породи още няколко въпроса?

Засмях се:

— Породи още няколко.

— Хубаво! — Той се усмихна. — Ум с въпроси е ум, отворен за разбирането.

— Детството и биографията ви са толкова различни от моите.

— Предполагам, че и вашите са също толкова интересни.

— Какво правите тук?

— Обучавам Далай Лами.

Втренчих се в него:

— Учите учителя?

Той се засмя:

— Да. Обучил съм няколко от тях. Аз съм много стар човек. Имах възможност да срещам хора от целия свят и намирам, че в основата си всички хора си приличат. Ние сме едно човешко семейство. Може би имаме различни дрехи, кожата ни е с различен цвят, или говорим различни езици, но това е само повърхността. Всички имаме мечти и се стремим към нещата, които ще ни донесат истинско щастие. За да опозная целия свят, просто трябва да позная себе си.

Кимнах.

Господин Кадам вметна:

— Както разбирате, дойдохме да потърсим мъдростта на Океанския учител. Имаме да изпълним задача и молим за вашите напътствия.

Монахът запретна ръкавите на расото си и стана:

— Тогава елате. Да се оттеглим в друга стая, която предлага повече уединение. — Той се изправи внимателно, подкрепян от двама монаси, които бързо се преместиха и тръгнаха до него, но Океанския учител, макар и бавен, вървеше без помощ.

— Казахте, че сте обучавал двама Далай Лами, следователно това означава, че трябва да сте на…

— Сто и петнайсет години.

— Какво? — ахнах.

— Аз съм на сто и петнайсет години и се гордея с това.

— Никога не съм срещала някой, който е живял толкова дълго. — Бързо осъзнах, че всъщност познавах трима души, които бяха живели толкова дълго, и погледнах господин Кадам, който се усмихна и ми намигна.

Океанския учител не забеляза странното ми изражение и продължи:

— Ако човек желае да направи нещо и притежава достатъчно страст, за да намери начин… ще го постигне.

Господин Кадам се взря замислено в монаха за момент и каза:

— Аз също съм по-стар, отколкото изглеждам. Смирявам се пред теб, учителю.

Океанския учител се обърна и стисна ръката на господин Кадам. Очите му проблясваха весело:

— Близостта до монаси и манастири допринася за това. Поддържа и моето смирение.

Двамата мъже се засмяха. Последвахме го през лъкатушещи сиви коридори и влязохме в голяма стая с гладък каменен под и голямо полирано писалище. Той ни направи знак да седнем, когато минахме покрай удобен кът за почивка. Отпуснахме се в меки тапицирани кресла, докато Океанския учител издърпа прост дървен стол, който беше скрит зад писалището, и седна да говори с нас.

Когато попитах дали би предпочел по-удобен стол, той отвърна:

— Колкото по-неудобен е столът ми, толкова по-вероятно е да стана и да се занимавам с неща, които трябва да се направят.

Господин Кадам кимна и започна:

— Благодаря, че се съгласихте да се срещнете с нас.

Монахът се ухили:

— Не бих пропуснал това за нищо на света. — Наведе се заговорнически напред: — Трябва да призная, бях любопитен дали търсенето на тигъра ще се случи в този живот. Знаете ли, като се замисля сега, роден съм недалече от град Тактсер, което в превод означава „ревящ тигър“. Навярно съдбата ми през цялото време е била да съм човекът, който ще се срещне с отправилите се на тази мисия.

Господин Кадам се наведе напред:

— Знаете за нашето търсене?

— Да. Отпреди времето на първия Далай Лама историята за двата тигъра се предава тайно. Странният медальон е ключът. Когато този млад мъж каза, че виждал два тигъра, един черен и един бял, разбрахме, че вероятно сте тези, които трябва. Други са виждали котките и често разпознават белия тигър, но никой не е разпознал черната котка като тигър и със сигурност никой не е споменавал, че линията по средата е свързана с божествената тъкачка. Именно така разбрахме, че сте вие.

Осмелих се да попитам:

— Значи, в такъв случай, можете да ни помогнете?

— О, съвсем определено, но първо имам една молба към вас.

Господин Кадам се усмихна великодушно:

— Разбира се, какво можем да направим за вас?

— Може ли да ми разкажете за тигрите? Знам кое е мястото, което търсите, и как да ви посъветвам, но… тигрите така и не бяха обяснени, а мястото им в търсенето бе държано в най-дълбока тайна. Това нещо, което ви е известно, ли е?

Кишан, господин Кадам и аз се спогледахме за момент. Кишан повдигна вежда, когато господин Кадам кимна леко.

Господин Кадам попита:

— Тази стая сигурна ли е?

— Да, разбира се.

И двамата с господин Кадам се обърнахме към Кишан. Той сви рамене, изправи се и прие образа си на тигър. Черният тигър примигна със златистите си очи към монаха и изръмжа тихо, после седна на пода до мен. Наведох се да почеша черните му като сажди уши.

Океанския учител се облегна назад в стола си и се взря изненадано в Кишан. После потърка голата си глава и се засмя весело:

— Благодаря, че ми доверихте тази удивителна дарба!

Кишан се преобрази обратно в човек и седна пак в креслото.

— Не бих го нарекъл точно дарба.

— Ах, а как бихте го нарекли?

— Бих го нарекъл трагедия.

— В Тибет има поговорка: „Трагедията трябва да се оползотворява като извор на сила“. — Монахът се облегна назад в стола и допря пръст до слепоочието си. — Вместо да се чудиш защо това се е случило, може би е по-добре да помислиш защо се е случило на теб. Помни, че да не получиш каквото искаш, понякога е прекрасен късмет.

Той с надежда насочи вниманието си към мен:

— А белият тигър?

Проговорих:

— Белият тигър е братът на Кишан, Рен, който е пленен от враг.

Той наклони глава, размишлявайки.

— Един враг често е най-добрият учител по търпимост. А ти, скъпа моя? Как се вписваш ти в това търсене?

Вдигнах ръка, обърнах се и оставих силата да забълбука в мен. Тя потече през ръката ми и аз се прицелих към цветето, поставено в една ваза на бюрото му. Ръката ми заискри и миниатюрна като главичка на топлийка бяла светлина се устреми към цветето. Цветчето засия само за миг, преди да изчезне в меко облаче пепел, което леко се посипа по дървеното писалище.

— Аз съм централната линия в медальона с тигрите, основата в плата. Ролята ми е да помогна за освобождаването им. — Посочих мълчаливия мъж до мен. — А господин Кадам е нашият водач и ментор.

Океанския учител не изглеждаше шокиран от силата ми. Щастлив като момченце в коледната сутрин, той плесна с ръце:

— Хубаво! Прекрасно! Сега, нека ви помогна с каквото мога.

Той се изправи и отиде до писалището си. Свали медальона с тигрите от врата си, където той беше лежал скрит в обемистата му роба, и го пъхна в една преграда до лавицата си с книги. Отвори се тесен долап и той извади древен свитък, съхранен в стъкло, и стъкленица, пълна със зелена, мазна субстанция.

Направи ни знак да се приближим. Когато заобиколихме писалището му, той внимателно обърна стъклото с древния свитък, за да покаже какво има вътре.

— Този свитък съществува от столетия и изброява знаците, свързани с медальона на тигъра и онези, които идват да го потърсят. Кажете ми, какво знаете вече за вашето търсене?

Господин Кадам му показа превода на пророчеството.

— А, да. Началото на този свитък е със същото съдържание само с няколко разлики. Вашето пророчество гласи, че ще направя три неща за вас, и аз ще ги сторя. Трябва да разгърна свитъците на мъдростта, да помажа очите ви и да ви отведа до портите на духа. Този древен документ, който виждате пред себе си, е свитъкът, за който се твърди, че съдържа мъдростта на света.

Попитах:

— Какво означава това?

— Легенди, митове, истории за произхода на човечеството. Всички те се основават на вечни истини, а някои от тези истини се съдържат тук. Поне това ми казаха.

— Не сте ли го чели?

— Не, съвсем не. По моята философия е ненужно да се знаят всички истини. Част от процеса на просветление е да откриеш сам истината чрез вглеждане в себе си. И никой от предишните Далай Лами не са чели тези свитъци. Те не са били предназначени за нас. Били са съхранявани, за да ви бъдат дадени, когато дойде подходящият момент.

Господин Кадам попита:

— Ако свитъкът се е предавал и пазел тайно от Далай Ламите, тогава как е бил предаден на вас?

— Свитъците и тайната трябва да бъдат пазени от двама мъже. Далай Лама не знае кой ще е следващият Далай Лама, затова се доверява на учителя си. Когато неговият учител умре, той се доверява на превъплъщението на този учител. Когато Далай Ламата умре, учителят споделя тайната със следващия Далай Лама, така че свитъкът никога не се губи. Понеже настоящият Далай Лама е в изгнание, задължението се пада на мен.

Попитах:

— Нима искате да кажете, че тези свитъци са били съхранявани в продължение на столетия за… нас?

— Да. Предавахме тайната, както и указанията, посочващи подробно как ще открием онези, на които да предадем това.

Господин Кадам се наведе да разгледа свитъка в стъклото:

— Удивително! Копнея да го разгледам.

— Не трябва. Казаха ми, че свитъкът не бива да се чете, докато не бъде извършено петото приношение. Дори беше намекнато, че преждевременното му отваряне ще предизвика най-ужасна катастрофа.

Промърморих:

— Петото жертвоприношение? Но, господин Кадам, ние все още дори не знаем какво ще е то. — Обърнах се към Океанския учител: — Всичко, за което знаем досега, са четирите жертвоприношения и четирите дара. Ще разберем петото чак много по-късно. Сигурен ли сте, че можем да успеем в търсенето си, без да прочетем свитъка?

Монахът сви рамене:

— Не ми е дадено да знам. Моят дълг е да поверя това на вашите грижи и да изпълня другите си две задължения. Елате. Седнете тук, млада госпожице, и ми позволете да помажа очите ви.

Той ми придърпа стол, приближи се до мен със зелената стъкленица и се обърна към нас:

— Кажете ми, господин Кадам, в проучванията си натъквали ли сте се на народ, наречен Чевонг?

Господин Кадам седна:

— Признавам, че… не, не съм.

Изкисках се тихичко. Това само по себе си е удивителен факт. Господин Кадам да не знае нещо? Възможно ли е изобщо?

— Чевонг са от Малайзия… очарователен народ. Сега са подложени на огромен натиск да приемат исляма и да възприемат основните порядки на малайзийското общество; има обаче някои, които се борят за правото да запазят езика и културата си. Те са мирен народ, не вярват в насилието. Всъщност, нямат в езика си думи за война, корупция, конфликт или наказание. Имат много интересни вярвания. Един от забележителните им идеали се отнася за общата собственост. Те смятат, че е опасно и погрешно да се храниш сам, затова винаги споделят храната си. Но вярването, което касае вас, е свързано с очите.

Нервно облизах устни:

— Ъмм, какво точно правят с очите? Сервират ги за вечеря?

Той се засмя:

— Не, нищо подобно. Казват, че техните шамани или религиозни водачи имат хладни очи, докато за обикновения човек се смята, че има горещи очи. Човек с хладни очи може да вижда различни светове и може да разпознава неща, които може да са скрити от обикновения поглед.

Господин Кадам се заинтригува и започна да задава много въпроси, докато моите очи се стрелнаха към зелената, мазна течност, която монахът капеше върху сухите си, прозрачни като хартия пръсти.

— Ъъ, трябва да ви предупредя, че имам фобия, свързана с очите. Родителите ми трябваше да ме притискат с всичка сила, за да ми сложат капки, когато бях дете и очите ми се възпаляваха.

— Няма да се тревожите — каза Океанския учител. — Ще намажа затворените ви клепачи и ще споделя с вас няколко мъдри думи.

Отпуснах се значително и послушно затворих очи. Почувствах как топлите му пръсти погалват затворените ми клепачи. Очаквах лепкавото вещество да покапе по бузите ми, но то беше по-гъсто, повече като лосион, и имаше остър дъх на лекарство. Мирисът погъделичка носа ми и ми напомни за ментоловия спирт за разтривки, с който мама мажеше гърдите ми, за да ми помогне да дишам по-леко, когато бях болна. Клепачите ми изтръпнаха и станаха леденостудени. Задържах ги затворени, докато той говореше тихо.

— Това, което ще ти кажа като съвет, млада госпожице, е, че целта на живота е човек да бъде щастлив. В собствения си ограничен опит съм открил, че колкото повече ни е грижа за другите, толкова по-голямо е собственото ни чувство за благополучие. Това успокоява ума. Помага за прогонването на всички страхове или неувереност, които може да изпитваме, и ни дава силата да се справим с всички пречки, на които се натъкваме. Освен това, когато имате нужда от напътствия, медитирайте. Често съм намирал отговори чрез медитация. Последно, помнете старата поговорка, че любовта побеждава всичко, е вярна. Когато давате любов, ще откриете, че тя ви се връща умножена.

Предпазливо открехнах очи. Не чувствах болка или неудобство, но бяха леко чувствителни. Сега беше ред на Кишан. Разменихме си местата и монахът отново потопи върховете на пръстите си. Кишан затвори очи, а аз загледах как монахът леко размазва субстанцията по затворените му клепачи.

— Сега за теб, черни тигре. Ти си млад тялом, но стар по душа. Помни, независимо какви трудности трябва да понесеш, независимо колко болезнено е преживяването ти, не трябва да губиш надежда. Изгубването на вяра е единственото нещо, което може наистина да те погуби. Ламите казват: „Да победиш себе си и слабостите си е по-голям триумф, отколкото да победиш хиляди в битка“.

Ти носиш отговорност да помогнеш за повеждането на семейството ти в правилната посока. Това включва както непосредствените ти близки, така и световното ти семейство. Добрите намерения не са достатъчни да постигнеш положителен резултат, трябва да действаш. Когато вземаш участие и действаш активно, ще се появят отговорите на твоите въпроси. Последно, както една голяма скала остава незасегната от бурните пориви на вятъра, така и умът на разсъдливия е овладян и спокоен. Той съществува като стожер, като здрава опора. Другите могат да се уповават на него, защото той няма да трепне.

Океанския учител сложи отново запушалката на стъкленицата, а Кишан примигна и отвори очи. Зеленото вещество беше изчезнало от клепачите му. Той се изправи, седна до мен и посегна с длан да докосне ръката ми. Човекът, който беше Океанския учител, велик тибетски лама, протегна ръка да стисне тази на господин Кадам.

Каза:

— Приятелю, усещам, че твоите очи вече са били отворени и си виждал повече неща, отколкото мога да си представя. Оставям този свитък в ръцете ти и те моля да идваш да ме посещаваш от време на време. Бих искал да узная как ще свърши това пътуване.

Господин Кадам се поклони галантно:

— Бих сметнал това за голяма чест, мъдрецо.

— Добре. Сега в дневния ми ред остава само едно нещо и то е да ви упътя до портите на духа. — Той се обърна към мен и Кишан. — Портите на духа бележат границата между физическия и духовния свят. Когато минавате през тях, се пречиствате от обременяващите земни въпроси и се съсредоточавате върху духовното. Не докосвайте портата, докато не сте готови да влезете, защото това е забранено. Известните порти са в Китай и Япония, но има една в Тибет, чиято същност е пазена в тайна. Ще ви покажа на картата.

Той позвъни да повика друг монах, който внесе карта на Тибет.

— Портата, която търсите, е проста, скромна. Трябва да стигнете дотам пеша и да вземете само провизии от първа необходимост, защото за да откриете портата, трябва да докажете, че можете да вървите, движени само от силата на вярата. Портата е белязана с простите молитвени флагчета на помадите. Пътуването няма да е лесно и само вие двамата можете да стигнете до портата. Вашият ментор ще трябва да остане назад.

Той ни показа една пътека, откъдето можехме да започнем изкачването. Преглътнах мъчително, когато разпознах мястото въпреки неспособността си да разчета езика. Връх Еверест. За щастие, изглеждаше, че портата на духа не бе разположена на билото му, но беше всъщност на съвсем късо разстояние отвъд снежната линия. Господин Кадам и Океанския учител говореха оживено кой маршрут е най-добре да хванем, докато Кишан слушаше напрегнато.

Как можех да направя това? Щеше да ми се наложи. Рен имаше нужда от мен. Да намеря това ново място и предмет, беше онова, което щеше да ми помогне да открия Рен, и нищо нямаше да ме възпре да го сторя, дори не и височинната болест или смразяващо студената планина.

Свитъкът беше връчен на господин Кадам, както и картите и подробно обяснение, включващо указания за пътя до портата на духа. Топлата ръка на Кишан улови моята.

— Келси, добре ли си?

— Да. Само малко съм изплашена заради пътуването.

— И аз. Но помни, той каза, че това изисква вяра.

— Ти вярваш ли?

Кишан обмисли въпроса:

— Да. Мисля, че да. Повече, отколкото преди, във всеки случай. А ти?

— Имам надежда. Това достатъчно добре ли е?

— Мисля, че е.

Господин Кадам се приближи, а старият монах се ръкува топло с нас, намигна и се извини. Тръгна си с придружителите си от двете страни. Един монах ни заведе до стаята ни, за да си съберем нещата.

Господин Кадам прекара остатъка от деня в подготовка за пътуването ни. Двамата с Кишан си приготвихме лек багаж, спомняйки си предупреждението да вземем със себе си малко вещи. Господин Кадам реши да не носим храна или вода, знаейки, че Златният плод ще ни осигурява храна. Каза ми, че бил изпробвал докъде стигат възможностите на Плода, и съобщи, че той явно можел да действа от цели сто фута разстояние. Макар че не можеше да доставя вода, можеше да прави най-различни други напитки. Той ни препоръча горещи билкови чайове и питиета без захар, за да не се обезводним. Благодарих му и внимателно увих Плода в юргана си, преди да сложа вързопа в раницата.

Дълго обсъждахме ползите от една палатка и вместо това се спряхме на голям спален чувал. Те не смятаха, че мога да нося палатка в планината, а имах нужда от място в раницата си за дрехите на Кишан, Фаниндра и всички оръжия. На Кишан щеше да му се налага да се преобразява в тигър и отново в човек, така че топлите дрехи щяха да му трябват.

На следващия ден отидохме с джипа до подножието на върха. След като пристигнахме, господин Кадам повървя известно време с нас, а после прегърна за миг и двама ни. Каза ни, че ще си устрои лагер в подножието и ще ни чака.

— Много внимавайте, госпожице Келси. Сложих всичките си записки в чантата ви. Надявам се, че съм си спомнил за всичко.

— Не се съмнявам, че сте. Ще се оправим. Не се тревожете. Надявам се, че ще се върнем, преди да сте се усетили. Може би времето ще спре като в Кишкинда. Грижете се за себе си. А ако по някаква причина не се върнем, ще кажете ли на Рен…

— Ще се върнете, госпожице Келси. В това съм сигурен. Сега вървете и ще се видим скоро.

Кишан се преобрази в тигър и започнахме да се изкачваме по планината. Половин час по-късно се обърнах да видя колко път сме изминали. Тибетската низина се простираше пред нас, докъдето стигаше погледът. Помахах към малката фигурка на господин Кадам далече долу, после се обърнах, изкачих се между две скали и стъпих на пътеката пред мен.