Колийн Хоук
Търсенето на тигъра (29)

28. Най-лошият рожден ден

С жалък кикот, породен от нервен шок, аз го сгълчах:

— Не е смешно, Рен. Какво искаш да кажеш с това коя съм?

— Колкото и да ме впечатлиха обясненията ти в неувяхваща преданост, мисля, че може да си си ударила главата, докато се биеше с Локеш. Мисля, че може би си ме сбъркала с някой друг.

— Да съм те сбъркала с някой друг? Не, не мисля. Ти си Рен, нали?

— Да. Името ми е Рен.

— Правилно. Рен. Човекът, в когото съм лудо влюбена.

— Как можеш да показваш любов към мен, когато не съм те виждал никога преди?

Докоснах челото му:

— Да нямаш температура? Нещо не е наред ли? Да не са те ударили по главата?

Опипах с пръсти черепа му, търсейки цицина. Той внимателно отмести ръцете ми от главата си.

— Добре съм, ъъ… Келси, нали? На ума ми му няма нищо и нямам температура.

— Тогава защо не ме помниш?

— Вероятно защото не съм те срещал никога преди.

Не. Не. Не. Не. Не. Не! Това не може да се случва!

— Познаваме се от почти година. Ти си ми… ти си ми приятел. Локеш трябва да е направил нещо! Господин Кадам! Кишан! — изкрещях.

Кишан дотича в стаята, сякаш му бяха подпалили опашката. Избута Рен и вмъкна тялото си между нас. Взе ме на ръце и ме сложи в стола срещу Рен.

— Какво има, Келс? Той нарани ли те?

— Не, не. Нищо подобно. Той не ме познава! Не може да си ме спомни!

Кишан извърна поглед.

— Знаел си! Знаел си за това и си го скрил от мен!

Господин Кадам влезе в стаята.

— И двамата знаехме.

— Какво? Защо не ми казахте?

— Не искахме да ви тревожим. Мислехме, че е само временен проблем, който ще се разреши от само себе си, след като той оздравее — обясни господин Кадам.

Стиснах ръката на Кишан над лакътя.

— Значи с жените байга…

— Той искаше да ги вземем за съпруги — обясни Кишан.

— Разбира се. Сега всичко се връзва.

Господин Кадам седна близо до Рен:

— Все още ли не можеш да си я спомниш?

Рен сви рамене:

— Никога не съм виждал младата дама, докато тя, или може би Кишан, застана пред клетката ми и ме спаси.

— Правилно! Клетка. Точно при клетка те срещнах за първи път. Помниш ли? Ти беше в цирка. Беше тигър, който участваше в представления, и аз те рисувах и ти четях. Помогнах да те освободят.

— Помня, че бях в цирка, но ти никога не си била там. Помня как се освободих.

— Не. Не можеше. Ако си можел да се освободиш, тогава защо не го направи преди векове?

Той сбърчи красивото си чело:

— Не знам. Всичко, което помня, е как излязох от клетката, обадих се на Кадам, а после той се върна да ме отведе у дома в Индия.

Господин Кадам се намеси:

— Помниш ли как отиде при Фет в джунглата? Как спореше с мен за това да вземеш госпожица Келси с теб?

— Помня как спорех с теб, но не за нея. Спорех за срещата с Фет. Ти не искаше да си губя времето, но аз смятах, че няма друг начин.

Разстроена и изпълнена с бушуващи емоции, казах:

— Ами Кишкинда? Бях с теб и там.

— Помня, че бях сам.

— Как е възможно? — попитах. — Помниш ли господин Кадам? Кишан? Нилима?

— Да.

— Значи съм само аз?

— Така изглежда.

— Ами танците на Свети Валентин, схватката с Ли, сладките с шоколад и фъстъчено масло, как гледахме филми, как правехме пуканки, Орегон, занятията в колежа, как отидохме в Тиламук? Нима всичко това просто е… изчезнало?

— Не точно. Помня как се бих с Ли, как ядох сладки, Тиламук, филмите и Орегон, но не помня теб.

— Значи просто случайно отиде в Орегон, без причина?

— Не. Отивах в колежа.

— А какво правеше в свободното си време? С кого беше?

Той се намръщи, сякаш се концентрираше.

— Отначало с никого, а после бях с Кишан.

— Помниш ли да си се бил с Кишан?

— Да.

— За какво се биехте?

— Не мога да си спомня. О, чакай! Сладки. Биехме се за сладки.

Сълзи изпълниха очите ми:

— Това е жестока шега. Как можа да се случи това?

Господин Кадам стана и ме потупа по гърба:

— Не съм сигурен. Може би е просто временна загуба на паметта.

— Не мисля — изсумтях гневно. — Твърде конкретно е. Той не помни само мен. Това е дело на Локеш.

— Подозирам, че сте права, но нека не губим надежда. Да му дадем достатъчно време да се възстанови от нараняванията си, преди да се тревожим твърде много. Той има нужда да си почине и ще се опитваме да го излагаме на неща, които ще раздвижат паметта му. Междувременно ще се свържа с Фет и ще видя дали той няма някакъв билков лек, за да помогне с това.

Рен вдигна ръка:

— Преди всички да ме подложите на проверки и лечение с билки и пътувания по пътеката на паметта, просто бих искал малко време насаме.

С тези думи излезе от стаята. Още сълзи изпълниха очите ми. Изпелтечих: „Мисля, че и аз бих искала малко време насаме“, и си тръгнах, клатушкайки се. Когато стигнах до стълбите, след мъчително бавен напредък, спрях. Хванах се здраво за парапета със зрение, замъглено от сълзи. Почувствах нечия ръка на рамото си и се обърнах и зарових мокрото си лице в гърдите на Кишан, хълцайки. Той пъхна ръка под коленете ми и ме вдигна. Гушвайки ме плътно до себе си, ме понесе нагоре по стълбите. След като ме положи на леглото, отиде в банята, върна се с кутия хартиени кърпички и я сложи на нощното шкафче. Промърмори няколко думи на хинди, отметна косата от лицето ми и я приглади, целуна ме по челото и ме остави сама.

По-късно същия следобед Нилима дойде да ме види.

Седях в бялото кресло в стаята си, стиснала в прегръдките си плюшения си тигър. Бях прекарала сутринта в плач и сън. Тя ме прегърна и седна на дивана.

— Той не ме познава — прошепнах.

— Трябва да му дадете време. Ето, донесох ви нещо за хапване.

— Не съм гладна.

— Не си изядохте и закуската.

Погледнах я с насълзени очи:

— Просто не мисля, че мога да ям.

— Добре.

Тя стана, влезе в банята и се върна с четката ми за коса.

— Всичко ще се оправи, госпожице Келси. Той се върна и ще си спомни за вас.

Тя разплете косата ми и започна да я разресва с дълги, плавни движения. Това ме утеши и ми напомни за майка ми.

— Наистина ли мислиш, че ще си спомни?

— Да. Дори и да не си върне паметта, той непременно ще хлътне пак по вас. Майка ми има една поговорка: дълбокият кладенец никога не пресъхва. Чувствата му към вас са твърде дълбоки, за да изчезнат някога напълно, дори в сух сезон, като този.

Засмях се през сълзи:

— Бих искала някой път да срещна майка ти.

— Може би ще я срещнете.

След това тя ме остави сама и, почувствала се по-добре, бавно се отправих към долния етаж.

Кишан крачеше из кухнята. Спря, когато влязох, и ме загледа, докато куцуках и увивах съдовете с неизядена храна, която Нилима ми беше донесла, и ги слагах в хладилника.

— Глезенът ти изглежда по-добре.

— Господин Кадам ме накара да му сложа лед и да го държа нависоко цяла сутрин.

— Добре ли си? — попита той.

— Да. Ще се оправя. Не е топлата повторна среща, на която се бях надявала, но е по-добре, отколкото да го намерим мъртъв.

— Ще ти помагам. Можем да работим с него заедно.

За него сигурно беше убийствено мъчително да каже това. Знаех обаче, че ще го направи. Той искаше да бъда щастлива и ако помощта му да се събера отново с Рен щеше да ме направи щастлива, Кишан щеше да го направи.

— Благодаря ти. Оценявам го.

Докуцуках една стъпка по-близо и едва не паднах. Той ме улови и колебливо ме придърпа в прегръдките си. Очакваше да го отблъсна, както ми беше навикът напоследък, но вместо това аз обвих ръце около него и го прегърнах.

Той ме обгърна с ръце, въздъхна и ме целуна по челото. Точно в този миг в кухнята влезе Рен. Когато ни погледна, се вцепених, очаквайки да реагира на това, че Кишан ме докосва, но той не ни обърна никакво внимание, грабна бутилка вода и излезе, без да каже нито дума.

Кишан повдигна брадичката ми с пръст:

— Той ще се опомни, Келс.

— Наистина?

— Искаш ли да гледаме филм?

— Звучи добре.

— Хубаво. Но нещо с екшън. Не разните ти там мюзикъли.

Засмях се:

— Екшън, а? Нещо ми подсказва, че Индиана Джоунс ще ти хареса.

Той обви ръка около талията ми и ми помогна да стигна до стаята с домашното кино.

 

 

Видях отново Рен чак късно същата вечер. Седеше на верандата, гледайки луната. Поколебах се, чудейки се дали иска да е сам, после реших, че ако иска, винаги може да ме помоли да си тръгна.

Отворих плъзгащата се врата и излязох навън. Той наклони глава, но не помръдна.

— Смущавам ли те? — попитах.

— Не. Би ли искала да седнеш?

— Добре.

Той се надигна и ми помогна да седна срещу него. Изучавах лицето му. Синините му бяха почти изчезнали. Косата му беше подстригана и чиста. Беше облечен в небрежни дизайнерски дрехи. Ахнах, когато видях стъпалата му. Още бяха пурпурни и подути, което означаваше, че са били ужасно наранени.

— Какво ти е направил на краката?

Очите му проследиха погледа ми и той сви рамене:

— Чупеше ги отново и отново, докато вече ги усещах като издути торбички с бобени зърна.

— О — продумах неловко. — Може ли да видя ръцете ти?

Той протегна ръце и аз ги взех внимателно в моите и ги огледах задълбочено. Златистата му кожа беше неопетнена, а пръстите му бяха дълги и прави. Ноктите, които по-рано бяха изтръгнати и окървавени, сега бяха здрави и цели. Обърнах ръцете му и погледнах дланите. С изключение на една дълбока рана от вътрешната страна на ръката му, завършваща при китката, изглеждаха невредими. Обикновен човек, чиито ръце са били счупени на толкова много места, вероятно щеше да изгуби способността да си служи с тях. Най-малкото, заздравелите кокалчета щяха да са подути и лишени от гъвкавост.

Леко проследявайки с пръст дълбоката рана, попитах:

— А това?

— Това е от един експеримент, когато той се опита да източи всичката кръв от тялото ми, за да види дали ще оцелея. Добрата новина е, че оцелях. Той обаче беше доста разстроен, след като си изцапа с кръв всичките дрехи.

Рязко издърпа длани от моите и простря двете си ръце по дължината на облегалката на двуместното канапе.

— Рен, аз…

Той вдигна ръка:

— Не е нужно да ми се извиняваш, Келси. Вината не е твоя. Господин Кадам ми обясни цялата история.

— Наистина ли? Какво каза?

— Каза ми, че Локеш всъщност е преследвал теб, че е искал амулета на Кишан, който ти носиш сега, и че ако не бях останал да се бия, той е щял да залови и трима ни.

— Разбирам.

Той се наведе напред:

— Радвам се, че хвана мен вместо теб. Щеше да бъдеш убита по ужасен начин. Никой не заслужава да умре така. По-добре да бъдем заловени аз или Кишан, отколкото ти.

— Да, ти прояви голямо благородство.

Той сви рамене и погледна към светлините на басейна.

— Рен, той какво… ти направи?

Той се обърна отново към мен и сведе поглед към отеклия ми глезен:

— Може ли?

Кимнах.

Той повдигна внимателно крака ми и го постави на скута си. Леко докосна пурпурните синини и пъхна отдолу една възглавница.

— Съжалявам, че си пострадала. Жалко е, че не оздравяваш така бързо като нас.

— Избягваш въпроса ми.

— Някои неща на този свят не бива да бъдат изричани. Достатъчно лошо е, че един човек трябва да знае за тях.

— Говоренето обаче помага.

— Когато наистина се почувствам готов да говоря за това, ще разкажа на Кишан или Кадам. Те са калени в битки. Виждали са много ужасни неща.

— И аз съм калена в битки.

Той се засмя:

— Ти? Не, ти си прекалено крехка, за да чуеш за нещата, които съм преживял.

Скръстих ръце:

— Не съм толкова крехка.

— Извинявай. Обидих те. „Крехка“ е погрешната дума. Ти си твърде… чиста, твърде невинна, за да чуваш за тези неща. Няма да омърсявам ума ти с мисли за стореното от Локеш.

— Но това може да помогне.

— Вече пожертва достатъчно за мен.

— Но всичко, което си преживял, е било, за да ме защитиш.

— Не помня това, но съм сигурен, че и да можех да си спомня, пак щях да откажа да ти разказвам за това.

— Вероятно. Можеш да си доста упорит.

— Да. Някои неща никога не се променят.

— Чувстваш ли се достатъчно добре, за да се върнеш към някои спомени?

— Можем да опитаме. Откъде искаш да започнем?

— Защо не започнем от началото?

Той кимна и аз му разказах как го видях първия път в цирка и как работех с него. Как избяга от клетката си и спа на сеното, а аз обвиних себе си, задето не съм заключила вратата. Разказах му за стихотворението за котката и за портрета му, който нарисувах в дневника си. Странното беше, че той си спомни стихотворението за котката. Даже ми го цитира.

Когато свърших, бе изминал един час. Той слушаше внимателно и кимаше. Най-заинтересуван изглеждаше от дневника ми.

— Може ли да го прочета? — помоли.

Присвих се смутено:

— Предполагам, че може да помогне. Вътре има някои от твоите стихотворения и това е добър архив на почти всичко, което сме правили. Може да отключи нещо. Просто се приготви за множество момичешки емоции.

Той повдигна вежда. Бързо обясних:

— Не започнахме веднага гладки романтични отношения. Отначало те отблъснах, после размислих, после те отблъснах отново. Не беше най-доброто решение, но тогава мислех, че знам какво правя.

Той се усмихна:

— „Не помня аз любовният поток да е протичал гладко и спокойно.“^[1]

— Кога си прочел „Сън в лятна нощ“?

— Не съм. Изучавах една книга с прочути цитати от Шекспир в училище.

— Никога не си ми казвал това.

— Ах, най-после да знам нещо, което ти не знаеш. — Той въздъхна. — Тази ситуация е много объркваща за мен. Моля за извинение, ако съм те оскърбил. Нямам такова намерение. Господин Кадам ми каза, че родителите ти са починали, така ли е?

Кимнах.

— Представи си да не можеш да си спомниш истинските си родители. Имала си снимки и истории за този мъж и жена, но те са били непознати за теб. Те са си спомняли, че си правила неща, които ти не можеш да си спомниш, и са имали очаквания за теб. Имали са мечти за бъдещето ти, различни от тези, които може би ти си си представяла.

— Щеше да е много трудно. Можеше дори да се усъмня в това, което ми казват.

— Именно. Особено ако си била психически и физически изтезавана в продължение на няколко месеца.

— Разбирам.

Изправих се; сърцето ми отново се разби. Рен докосна ръката ми, докато минавах.

— Не искам да те нараня. Мога да си представя много по-лоши неща от това да ми кажат, че имам сладка, мила приятелка, която не мога да си спомня. Просто имам нужда от време да проумея това.

— Рен? Мислиш ли? Искам да кажа, има ли някаква възможност? Би ли могъл да се научиш да… да ме обичаш отново?

Той ме погледна замислено за момент и каза:

— Ще опитам.

Кимнах нямо. Той пусна ръката ми и аз се затворих в стаята си.

Той ще опита.

 

 

Измина седмица с малко или никакво подобрение. Той не можеше да си спомни нищо за мен въпреки усилията на Кишан, господин Кадам и Нилима. Започна да губи търпение с всички, освен с Нилима, с която обичаше да се среща. Предположих, че тя му е говорила много по-малко по въпроса. Тя не ме познаваше така добре, както другите, и говореше за неща, които и двамата помнеха.

Бях му приготвила всички ястия, които обичаше, докато беше в Орегон, включително сладките ми с шоколад и фъстъчено масло. Първия път, когато ги яде, изглежда му харесаха, но после обясних какво означават и втория път той не беше толкова въодушевен. Не искаше да ме разочарова, когато ги ядеше, и това не пробуди паметта му. Кишан се възползва от неохотата му и лично изяде до троха всяка партида сладки, която приготвих. След четвъртия ден спрях да готвя. Рен започна да се дразни от очакванията ни към него.

Една вечер слязох на вечеря и открих всички да се взират любопитно в мен от трапезарията, която беше украсена с гирлянди в цвят на праскови и слонова кост. В центъра на красиво декорирана маса се мъдреше голяма торта.

— Честит рожден ден, госпожице Келси! — възкликна господин Кадам.

— Рожденият ми ден? Съвсем забравих!

— На колко години си сега, Келс? — попита Кишан.

— Ъмм… деветнайсет.

— Е, тя е още бебе. А, Рен?

Рен кимна и се усмихна вежливо.

Кишан ме сграбчи в прегръдка:

— Хайде. Седни, докато ти донеса подаръците.

Кишан ми издърпа стола и ми помогна да седна, а после излезе да вземе подаръците. Господин Кадам беше използвал Златния плод, за да призове любимата ми вечеря: чийзбургер, пържени картофки и малцово мляко с шоколад. Всички други също успяха да изберат любимото си ядене и всички се смеехме и коментирахме избора на съседите си. Смеех се за първи път от доста време.

След като свършихме с вечерята, Кишан обяви, че е време за подаръци. Първо отворих този от Нилима. Тя ми подари шишенце скъп френски парфюм, който предадох наоколо, за да го видят всички.

Кишан го помириса и изсумтя:

— Естественото ухание е много по-хубаво.

Когато парфюмът стигна до Рен, той се усмихна на Нилима и каза:

— Харесва ми.

Непринудената усмивка се свлече от лицето ми.

Следваше подаръкът на господин Кадам. Той побутна през масата един пощенски плик. Намигна ми, когато плъзнах пръст под ръба, за да го отворя. Вътре имаше снимка на кола.

Вдигнах я:

— Какво е това?

— Нова кола.

— Не ми трябва нова кола. Имам си бокстъра у дома.

Той поклати печално глава:

— Няма го вече. Продадох него и къщата чрез друга организация. Локеш знаеше за него и можеше да го проследи до нас, затова прикрих следите ни.

Размахах снимката и се ухилих:

— И каква кола решихте, че ми трябва този път?

— Нищо особено всъщност. Просто нещо, с което да се придвижвате.

— Как се казва?

— „Макларън SLR 722 Роудстър“.

— Колко е голяма?

— Кабриолет е.

— Ще се смести ли тигър?

— Не. Могат да седнат само двама души, но сега момчетата са в човешки образ през половината денонощие.

— По-скъпа ли е от трийсет хиляди долара?

Той се сгърчи от неудобство и взе да шикалкави:

— Да, но…

— Колко повече?

— Много повече.

— Колко много повече?

— Около деветстотин хиляди повече.

Устата ми увисна отворена:

— Господин Кадам!

— Госпожице Келси, знам, че е екстравагантно, но когато я карате, ще видите, че си струва всеки цент.

Скръстих ръце на гърдите си:

— Няма да я карам.

Той придоби оскърбено изражение:

— Тази кола беше предвидена за каране.

— Тогава вие я карайте. Аз ще карам джипа.

Той изглеждаше изкушен:

— Ако това ще ви успокои, може би можем да си я делим.

Кишан плесна с ръце:

— Нямам търпение.

Господин Кадам размаха пръст към него:

— О, не! Ти — не. На теб ще ти вземем един хубав седан. На старо.

— Аз съм добър шофьор! — възрази Кишан.

— Трябва ти повече тренинг.

Спрях ги през смях:

— Добре. Когато колата пристигне, ще поговорим още за това.

— Колата е вече тук, госпожице Келси. В гаража е, сега, докато си говорим. Може би може да излезем да покараме по-късно. — Очите му проблясваха от вълнение.

— Добре, само вие и аз. Благодаря ви за прекрасно екстравагантния, твърде скъп подарък.

Той кимна щастливо.

— Добре. — Усмихнах се. — Готова съм за следващия си подарък.

— Този е от мен — каза Кишан. Подаде ми голяма бяла кутия, увита със синя кадифена панделка. Отворих я, леко бутнах настрани деликатната опаковъчна хартия и докоснах коприненомека синя материя. Изправих се и извадих мекия подарък от кутията.

— О, Кишан! Прекрасна е!

— Специално поръчах да я изработят в Китай, за да е същата като робата, с която беше в Горичката на сънищата. Очевидно не са могли да повторят абсолютно точно истинските цветя, втъкани в материята, но вместо това са избродирали цветя.

Изящни сини метличини с меки зелени стъбла и листа обточваха подгъва и се издигаха нагоре по робата до талията, после продължаваха от другата страна до рамото. Пурпурни и оранжеви крилати феи бяха накацали игриво по листата.

— Благодаря ти! Влюбена съм в нея!

Прегърнах го и го целунах лекичко по бузата, и златистите му очи заискриха от удоволствие.

— Благодаря на всички!

— Ъъ, все още остава моят подарък. Определено не е толкова интересен, като който и да е от тези. — Рен побутна към мен набързо опакован подарък и пропусна да види свенливата ми усмивка, когато се загледа в ръцете си.

В пакета имаше нещо меко и податливо на допир.

— Какво е? Нека позная. Нов кашмирен шал и ръкавици? Не, това не би ми трябвало в Индия. А, знам, копринен шал?

Нилима каза:

— Отворете го, за да можем всички да видим.

Разкъсах опаковката на подаръка и примигнах няколко пъти.

Господин Кадам се наведе напред:

— Какво е, госпожице Келси?

Върху бузата ми се стече сълза. Бързо я изтрих с опакото на дланта си и се усмихнах.

— Чифт прекрасни къси чорапи.

Обърнах се към Рен:

— Благодаря ти. Трябва да си знаел, че имам нужда от нов чифт.

Рен кимна и побутна малко неизядена храна по чинията си. Нилима усети, че нещо не е наред, стисна ръката ми, а после каза:

— Кой е готов за торта?

Усмихнах се бодро, опитвайки се да разведря настроението.

Нилима наряза тортата, докато господин Кадам добави гигантски порции сладолед. Благодарих им и си взех една хапка от тортата си.

— Прасковена е! Никога преди не съм яла прасковена торта. Кой я направи? Златния плод ли?

Господин Кадам беше зает да приготви следващата съвършена порция:

— Всъщност я направихме ние с Нилима.

— И сладоледът ли — ухилих се — също е с праскови и сметана?

Господин Кадам се засмя:

— Да. Всъщност е от фабриката за млечни продукти, които обичате. Мисля, че се казваше Тиламук.

Взех си нова хапка торта:

— Знаех, че вкусът ми е познат. Това е любимата ми марка сладолед. Благодаря ви, че сте помислили за мен.

Господин Кадам седна да се наслади на своето парче торта и каза:

— О, ами, изобщо не бях аз. Това е нещо, което беше планирано преди много… — думите му заглъхнаха, когато осъзна грешката си. Прокашля се смутено и каза със запъване: — Е, достатъчно е да кажа, че не беше моя идея.

— О!

Той продължи неловко, опитвайки се да ме разсее, за да не разбера, че моят някогашен Рен беше планирал парти с праскови и сметана за рождения ми ден месеци предварително. Започна да ми разказва как в Китай прасковата била символ на дълъг живот и че носела късмет.

Изключих го от съзнанието си. Тортата изведнъж заседна в гърлото ми. Отпих малко вода, за да я преглътна.

Рен побутваше сладоледа си из чинията.

— Остана ли ни от онзи сладолед с шоколад и фъстъчено масло? Не си падам много по прасковите и сметаната.

Вдигнах глава и го погледнах шокирано и разочаровано. Чух господин Кадам да му казва, че сладоледът е във фризера. Рен избута настрана прасковения си десерт и тръгна да излиза от стаята. Седях неподвижно. Вилицата ми беше вдигната на половината път до устата, когато спрях.

Зачаках. Скоро почувствах как смазващата вълна от болка нахлува в тялото ми. Насред рая, заобиколена от хората, които обичах, празнувайки деня на раждането си, аз изживявах свой собствен личен ад. Очите ми се наляха със сълзи. Извиних се, станах и бързо се извърнах. Кишан също стана, объркан.

Опитвайки се напразно да заредя гласа си с ентусиазъм, попитах господин Кадам дали можем да излезем с колата утре.

— Разбира се — каза той тихо.

Докато се качвах горе, чух Кишан да заплашва Рен. Попита подозрително:

— Какво направи?

Чух тихия отговор на Рен:

— Не знам.