Колийн Хоук
Търсенето на тигъра (12)

11. Завръщане в Индия

Разбуди ме плътното, звучно бръмчене на двигател. Главата ми пулсираше, а в устата си усещах странен вкус. Нещо беше много не наред, но умът ми още бе замъглен. Исках да се събудя, но знаех, че от другата страна на съзнанието ме очакваше нов вид ужас, затова си позволих да се отпусна отново малко по-дълбоко в мътната тъмнина и останах да витая там като страхливка. Имах нужда от нещо, за което да се хвана, патерица, на която можех да се облегна, за да ми даде достатъчно сили да се изправя пред онова, което ме очакваше.

Лежах върху легло. Опипах меките чаршафи и колебливо протегнах ръка. Космата глава се опря в пръстите ми. Рен. Той беше тук. Той бе мотивацията, която ми беше нужна, за да се издигна над тъмнината и да изляза на светло.

Поотворих очи:

— Рен? Къде съм? — Болеше ме всяка частичка от тялото.

Едно красиво лице сведе поглед към мен:

— Келси? Как се чувстваш?

— Нилима? О, на самолета сме.

Тя притисна студена мокра кърпа към челото ми и аз измънках:

— Измъкнали сме се. Толкова се радвам.

Погалих главата на тигъра, а Нилима го погледна за миг, а после кимна:

— Нека ти донеса малко вода, Келси.

Тя се отдалечи, а аз затворих отново очи, притискайки ръка към пулсиращото си чело.

Прошепнах:

— Толкова се страхувах, че няма да успееш. Предполагам, че сега вече няма значение. Извадихме голям късмет. Нека не се делим повече. Предпочитам да съм пленена заедно с теб, отколкото да сме разделени.

Пъхнах пръсти в козината му. Нилима се върна с малко вода. Помогна ми да се надигна и да седна и аз отпих дълга глътка, после разтрих с мократа кърпа очите и лицето си.

— Ето… донесох ти аспирин — каза тя.

Преглътнах с благодарност таблетките и отново се опитах да отворя очи. Погледнах в загриженото лице на Нилима и се усмихнах:

— Благодаря. Вече се чувствам по-добре. Поне всички оцеляхме. Това е важното. Нали?

Хвърлих поглед към тигъра. Не. Не! Започнах да се задъхвам. Дробовете ми се вцепениха.

— Не! Кишан? Къде е…? — изрекох умолително с хриплив глас. — Къде е той? Кажи ми, че не сме го зарязали! Рен? — изкрещях. — Рен? Тук ли си? Рен? Рен?

Черният тигър просто ме наблюдаваше с тъжни златисти очи. Погледнах Нилима и сграбчих ръката й.

— Нилима! Кажи ми! Той тук ли е?

Тя поклати глава, а очите й се наляха със сълзи. Зрението ми се замъгли и осъзнах, че аз също плача.

Отчаяно се вкопчих в ръката й:

— Не! Трябва да се върнем! Кажи им да обърнат самолета. Не можем просто да го оставим там! Не можем!

Нилима само ме гледаше. Обърнах се към тигъра.

— Кишан! Това не е правилно! Той нямаше да те изостави. Те ще го изтезават. Ще го убият! Трябва да направим нещо! Не можем да позволим това да се случи!

Кишан се преобрази в човек и седна отстрани на леглото ми. Погледна Нилима и кимна. Тя ни остави сами.

Той заговори тихо и хвана ръката ми:

— Келси, нямаше избор. Ако не беше останал, нямаше да успеем да се измъкнем.

Поклатих отрицателно глава:

— Не! Можехме да го изчакаме.

— Не, не можехме. Мен също ме простреляха с успокоителни. Уцелиха ме само веднъж, а едва се добрах до самолета въпреки способността си да се изцелявам. Той беше улучен най-малко шест пъти. Бях удивен, че още може да стои. Би се храбро и добре и откупи на всички ни време да се измъкнем.

Сграбчих ръката му и по брадичката ми се стекоха сълзи:

— Той дали е…? — изхълцах. — Убиха ли го?

— Не мисля. Никой от тях нямаше оръжия, освен упойващите стрелички и електрошоковите палки. Изглеждаше, че са получили инструкции да ни заловят живи.

— Не можем да им позволим да направят това, Кишан. Трябва да се опитаме да му помогнем.

— Ще го направим. Господин Кадам вече работи по откриването му. Обаче няма да е лесно. Той търси Локеш от векове, а този човек се укрива добре. Има едно нещо в наша полза. Амулетът не е у Рен, така че Локеш може да е готов да предложи размяна: амулета за Рен.

— Чудесно. Ще му дадем амулета, ако можем да си върнем Рен.

— Ще се тревожим за това, когато му дойде времето, Келси. Засега е добре да си починеш. Ще бъдем в Индия след няколко часа.

— Спала съм толкова дълго?

— Уцелиха те два пъти и беше в безсъзнание в продължение на около петнайсет часа.

— Проследиха ли ви до самолета?

— Опитаха се. За щастие, бяхме подготвили самолета за излитане. Джейсън вероятно ни спаси живота.

Помислих си за Рен, обграден от неприятели, докато ние бягахме, и сподавих едно ридание. Кишан се наведе, прегърна ме и ме потупа по гърба.

— Съжалявам, Келси. Иска ми се да бяха отвлекли мен, а не него. Иска ми се да бях имал сили да изнеса и двама ви оттам.

Сълзите ми покапаха по ризата му:

— Не си виновен ти. Ако не беше там, щяха да заловят и двама ни.

Седнах, подсмръкнах и избърсах очи с ръкава си.

Той наведе глава да се вгледа в насълзените ми очи:

— Келси, обещавам ти, че ще направя всичко по силите си да го спася. Още е жив. Мога да го почувствам. Ще намерим начин и ще победим Локеш.

Искаше ми се да се чувствах толкова сигурна като Кишан, че можем да го спасим. Кимвайки, стиснах ръката му и казах, че ще се оправя. Той попита дали бих искала да хапна нещо и, макар да чувствах как в стомаха ми се усукват възли, казах „да“. Той изглеждаше облекчен и отиде да говори с Нилима.

Зачудих се дали беше прав. Можеше ли Рен все още да е жив? От деня, когато за пръв път го видях в цирка, между нас съществуваше странна връзка. Предпазлива и крехка отначало, тя се разрасна и стана по-силна. Когато се върнах в Орегон, връзката се разтягаше и опъваше като ластик.

Тя ме теглеше и се опитваше да ме привлече обратно към него. А през последните няколко месеца, докато се сближавахме, връзката укрепна и заякна, ставайки здрава като стомана. Бяхме част един от друг. Чувствах отсъствието му, но връзката още си беше там. Все още беше силна. Той беше жив. Знаех го. Сърцето ми още беше обвързано с неговото. Това ми даваше надежда. Реших, че ще го намеря на всяка цена.

Нилима ме подкани да хапна нещо. Поднесе ми вечеря с чаша вода с лимон и аз отпивах бавно от нея, и си мислех какво можех да направя, за да помогна на Рен. Кишан отново се беше преобразил в тигър и почиваше в краката ми. Златистите му очи ме наблюдаваха и аз се наведох да го погаля по главата, уверявайки го, че ще се оправя.

Докато кацнем, все още нямах понятие как щях да намеря Рен, но знаех, че никога няма да си позволя отново да бъда толкова неподготвена. Следващия път, когато се случеше нещо подобно, щях да се бия. Сега, когато знаех, че имам в себе си тази… тази мълниеносна сила, щях да я упражнявам. Освен това щях да помоля Кишан да продължи да ме тренира в бойните изкуства и може би дори в използването на оръжия. Може би господин Кадам също щеше да ме обучава всеки път, когато Кишан беше в образа на тигър. Каквото и да ставаше, нямаше никога повече да позволя някой, когото обичам, да бъде пленен. Не и докато бях още жива.

Господин Кадам ни посрещна на частното летище, което им принадлежеше. Прегърна ме силно:

— Госпожице Келси, липсвахте ми.

— И вие ми липсвахте. — Очите ми пареха от неизплакани сълзи, но отказвах да им позволя да се излеят.

— Хайде. Да ви заведем у дома. Има толкова много за обсъждане.

Когато се прибрахме вкъщи, Кишан занесе чантата ми горе и ме остави насаме с господин Кадам в стаята с пауните.

На красивото му махагоново писалище бяха натрупани книги, а обикновено подреденият му и чист плот бе покрит с листове и бележки. Вдигнах няколко листа и разгледах бележките, изписани с елегантния му почерк.

— Разтълкувахте ли второто пророчество?

— Близо съм. Всъщност точно благодарение на вас съм толкова близо. Географският обект, който ме озадачаваше, в крайна сметка се оказаха Хималаите. През цялото това време търсех определена планина, а не си давах сметка, че това, което трябва да открия, е планинска верига. Благодарение на доклада ви за Хималаите и техните типове климат успях да отворя ума си за тази възможност и тя доведе до нови открития.

— Радвам се да съм от помощ. — Оставих листовете на бюрото и попитах тихо: — Какво ще правим? Как ще го намерим?

— Ще го намерим, госпожице Келси. Не се тревожете. Дори има шанс той да успее да избяга сам и да ни се обади.

Хрумна ми една мисъл:

— Ще може ли да се преобразява в човек, ако е пленен?

— Не знам. Преди не можеше, но сега вие развалихте част от проклятието. Това може да има значение.

Изпънах рамене.

— Господин Кадам, искам да ме обучавате. Искам да ме тренирате в използването на оръжия и бойни изкуства. Обучавали сте и двете момчета и искам да тренирате и мен.

Той ме погледна замислено за минута:

— Добре, госпожице Келси. Ще е нужна дисциплина и много, много часове практика, за да придобиете умения. Не очаквайте да сте в състояние да правите това, което Рен и Кишан могат да правят. Те са били обучавани цял живот, а тигърът във всеки от тях ги прави по-силни.

— Няма проблем. Подготвена съм за това. Планирам да помоля Кишан да продължи да работи с мен. Мога да се науча по-бързо, ако се упражнявам и с двама ви.

Той кимна:

— Може би така е най-добре. Не само ще усвоите нови умения, но и понякога помага да държиш ръцете си заети, когато са вързани. Все още трябва да съсредоточавам голяма част от вниманието си върху проучването, но ще намирам време да тренирам с вас всеки ден. Освен това мога да ви дам рутинни упражнения, които да правите сама, както и някои неща, които можете да научите с Кишан.

— Благодаря. Иска ми се и да ви помогна с проучването. Мога да водя записки, а още един чифт очи едва ли ще навреди.

— Можем да започнем днес.

Кимнах, а той посочи с жест към кожените мебели и седнахме да поговорим.

— Е, разкажете ми за тази нова сила, която явно имате. Кишан ми я обясни, но искам да чуя какво се е случило от ваша гледна точка.

— Ами, трябваше да предпазя Рен и изпаднах в силен гняв. Бяха го уцелили със стрелички и той залиташе, губеше сили. Знаех, че няма да издържи още много дълго. Застанах пред него и бях отчаяна, защото те бяха толкова много. В мен се разгоря някакъв огън.

— Какво беше усещането?

— Почувствах го като… внезапно шеметно нахлуване на сила, като контролна лампа в бойлер, който внезапно избухва в пламъци. Стомахът ми се стегна и за огъня нямаше място. Той се придвижи нагоре в гърдите ми и сърцето ми пламна. Причерня ми от гняв и усмирих с поглед нападателите. Кръвта ми кипна във вените, но не болеше. Почувствах бълбукащо усещане, докато огънят премина надолу по ръката ми, а символите върху дланта ми се появиха отново и засияха в червено. Тя издаде звук като от щракване, пращене и пукот и тази… тази сила се надигна и се изля от мен. От ръката ми се изстреля мълния. Вдигна единия тип във въздуха и го запрати в едно дърво.

— И тази сила проработи няколко пъти?

— Да. Успях да поваля няколко души, докато ме простреляха с упойващите вещества. После силата някак изведнъж изпращя и замря.

— Мълнията уби ли ги, или само ги зашемети?

— Надявам се, че само ги е зашеметила. Честно казано, не се задържахме наблизо достатъчно дълго, за да разберем. Предполагам обаче, че мъжът, който се блъсна в дървото, беше доста пострадал. Прицелих се първо в него, а бях наистина отчаяна.

— Би ми било любопитно да видя дали можете да възпроизведете ефекта, ако не сте в опасност. Може би можем да се упражняваме. Ще е интересно също да видим дали можете да разширите обхвата, така че да поразявате повече от един човек едновременно, а също и да ви подложим на проверка, за да видим колко дълго можете да поддържате мълнията.

— Иска ми се да упражнявам и силата й. Бих предпочела да не убивам хора.

— Разбира се.

— Откъде мислите, че е дошла?

— Имам… теория.

— Наистина ли? Кажете ми.

— Една от древните истории за Индия гласи, че когато боговете Брама, Вишну и Шива се изправили срещу краля на демоните Махишасур, не могли да го победят. Съчетали енергиите си, които приели формата на светлина, а от тази светлина се появила богинята Дурга. Тя била родена да се пребори с него.

— Значи Дурга е направена от светлина и мислите, че затова имам тази сила в себе си?

— Да. Има също и няколко източника, в които се споменава, че тя носи медальон, който проблясва като светкавица. Може би този поток от сила живее във вас.

— Това е… дори не знам как да приемам това.

— Предполагам, че вероятно чувството е смущаващо.

— Със сигурност.

Поколебах се за миг и сключих ръце:

— Господин Кадам, аз… тревожа се за Рен. Не мисля, че мога да направя това без него.

Той предположи внимателно:

— В такъв случай двамата сте се сближили?

— Да. Той е… аз… Ние. Е, предполагам, бих могла просто да обобщя, като кажа, че го обичам.

Той се усмихна:

— Знаете, че и той ви обича, нали? Не мислеше за нищо друго, освен за вас, през месеците, в които бяхте разделени.

Не се сдържах и се ухилих:

— Значи беше нещастен, а?

Господин Кадам се усмихна:

— Отчаяно. Кишан и аз не намерихме и миг покой, докато той не замина.

— Господин Кадам, може ли да ви задам един въпрос?

— Разбира се.

— Имаше едно момиче, индийско момиче, което се интересуваше от Рен и искаше родителите да ги сгодят. Рен ми каза, че излизането на срещи с момичета извън неговата култура се смята за неуместно.

— А! Това, което ви е казал, е точно. Дори сега, в съвременността, това е обичай, който още се спазва. Това притеснява ли ви?

— Донякъде. Не искам хората на Рен да го отлъчат.

— Той изрази ли тревога за това?

— Не. Изглежда, не го беше грижа. Каза, че е направил избора си.

Господин Кадам поглади късата си брада:

— Госпожице Келси, Рен едва ли се нуждае от нечие одобрение. Ако избере да бъде с вас, никой няма да възрази.

— Може би не и пряко пред него, но може да има… последици в културно отношение, за които още не си е дал сметка.

— Рен е съвсем наясно с всички възможни културни последствия. Не забравяйте, той беше принц, солидно обучен по отношение на политическия протокол.

— Но ако това, че е с мен, му усложни живота?

Той ме сгълча меко:

— Госпожице Келси, мога да гарантирам, че да бъде с вас е единственото нещо в дългия му живот, което му дава поне малко покой. Животът му преди вас беше изпълнен с трудности и бих се осмелил да твърдя, че получаването на одобрение от други хора е слязло много ниско в списъка на приоритетите му.

— Той ми каза, че родителите му принадлежали към различни култури. Защо им е било позволено да се оженят и да бъдат заедно?

— Хмм, това е интересна история. За да я разкажа както трябва, ще трябва да ви разкажа за дядото на Рен и Кишан.

— Много бих се радвала да науча повече за семейството му.

Той се облегна в коженото кресло и преплете пръсти под брадичката си.

— Дядото на Рен се казваше Тарак. Беше голям военачалник, който искаше да изживее в мир последните си години. Беше се уморил от междуособните борби между кралствата. Макар че неговата територия бе най-голямата, а войската му — най-прочута, той прати вест на няколко други военни предводители, които управляваха по-малки територии, и ги покани на държавническа среща.

Предложи на всеки по една част от земята си, ако се съгласят да подпишат договор за ненападение и намалят числеността на армиите си. Те се съгласиха, тъй като договорът щеше да донесе на всеки от тях голямо богатство и имоти. Страната ликуваше, а владетелят отведе войската си у дома и подготви голямо пиршество, за да отпразнува случая. Онзи ден се смяташе за всенароден празник.

— Какво се случи?

— Около месец по-късно един от владетелите, които подписали договора, разбуни другите, като им каза, че сега е времето да нанесат удар и че заедно могат да владеят цяла Индия. Планът им бе първо да превземат земите на предците на Рен. После оттам лесно можеха да завземат всички по-малки кралства.

Нарушиха клетвата си и въвлякоха Тарак в ожесточена битка, обсаждайки града му. Много от войниците на краля се бяха оттеглили и бяха получили парцели земя като отплата за дългогодишната си служба. Тъй като разполагаха само с половината от мощта си, армиите не можаха да победят обединените войски на другите водачи. За щастие, Тарак успя да разпрати хора да осигурят помощ.

— Към кого се обърнаха за помощ?

— Китай.

— Китай?

— Да. По-точно, отидоха в Тибет. По онова време индийско-китайските граници не бяха така ясно определени, както са днес, и обменът между двете страни беше нещо съвсем обичайно. Тарак специално беше в добри отношения с Далай Лама по онова време.

— Чакайте малко. Осигурил си е помощта на Далай Лама? Мислех, че той е религиозен водач.

— Да, Далай Лама беше и е религиозен водач, но религията и военното дело в Тибет бяха тясно свързани, особено след като Тибет привлече вниманието на семейството на хана. Чингис Хан нахлул в Тибет, но бил удовлетворен от данъка, който Тибет му плащал, и през повечето време не закачал страната. Но след смъртта му неговият внук, Огодей Хан, пожелал тези богатства и се върнал, превземайки страната.

Нилима влезе в библиотеката и донесе на двама ни вода с лимон. Той благодари и продължи:

— Триста години по-късно Алтън Хан поканил будистки монаси да учат народа и да построят манастир. Будистката идеология станала широко разпространена и към началото на XVII в., почти всички монголци били станали будисти. Един мъж на име Бату Хан, потомък на Чингис Хан, който предвождаше монголските армии, беше изпратен от Далай Лама да помогне на дядото на Рен, когато той помоли за помощ.

Отпих от водата:

— Какво станало после? Те победили, нали?

— Наистина. Обединените монголски армии в допълнение към войниците на крал Тарак успяха да победят новаците. Тарак и Бату Хан бяха връстници и станаха приятели. В знак на признателност Тарак му поднесъл скъпоценни камъни и злато, които да отнесе в Тибет, а Бату Хан предложил малката му дъщеря да се омъжи за сина на Тарак, когато му дойде времето. Бащата на Рен, Раджарам, трябва да е бил на десетина години по онова време, а майка му току-що е била родена.

— Значи майката на Рен е роднина на Чингис Хан?

— Не съм проучвал родословието, но бих предположил, че има някаква роднинска връзка.

Облегнах се назад в креслото си, шокирана:

— Как се казваше майка му?

— Дешен.

— Как изглеждаше?

— Приличаше много на Рен. Имаше същите сини очи, а косата й бе дълга и тъмна. Беше много красива. Когато дойде време да се състои сватбата, Бату Хан лично доведе дъщеря си, за да се срещне с Тарак и Раджарам, и остана да види как ще мине сватбата. На Раджарам дори не му беше позволено да види невестата си, докато не се ожениха.

— Индуистка сватба ли имаха, или будистка?

— Мисля, че е била съчетание от двете. В индуистката сватба обикновено има годежна церемония, празненство, на което се подаряват накити или дрехи, а после сватба, по време на която женихът подарява на булката мангалсутра, или брачна огърлица, която тя носи до края на живота си. Целият процес отнема около седмица. За сравнение — една будистка сватба е церемония от личен характер, не религиозна. Поканени са само няколко души. Горят се свещи и тамян, а в специално светилище се поднасят в дар цветя. Няма монаси, свещеници или определени брачни обети. Предполагам, че Раджарам и Дешен вероятно са се оженили по индуистките обичаи, а навярно са поднесли дарове и на Буда.

— Колко време им е трябвало да осъзнаят, че се обичат?

— Това е въпрос, на който не мога да отговоря, макар че мога да ви кажа, че любовта и уважението им един към друг бяха наистина неповторими. Когато ги познавах, бяха много влюбени и крал Раджарам често се допитваше до съпругата си по важни държавни въпроси, което беше крайно необичайно по онова време. Възпитаха синовете си да бъдат свободомислещи и възприемчиви към други култури и идеи. Бяха добри хора и много мъдри водачи. Липсват ми. Рен говорил ли е за тях?

— Разказа ми, че вие сте се грижили за братята вместо краля до смъртта на родителите им.

— Вярно е. — Очите на господин Кадам се навлажниха и той сякаш прикова поглед върху нещо, което не можех да видя. — Прегръщах Дешен, когато крал Раджарам си отиде от този свят, а по-късно й държах ръката, когато затвори очи завинаги. — Той прочисти гърло. — Именно тогава ми повери грижата за двете си най-ценни притежания. Нейните синове.

— А вие сте сторили за тях повече, отколкото някоя майка би могла да иска. Вие сте наистина прекрасен човек. Като баща за тях. Рен ми каза, че никога не би могъл да ви се отплати за всичко, което сте направили за него.

Господин Кадам се размърда смутено:

— Това няма никакво значение в случая. Не е нужно да ми се отплаща заради това, което съм готов да му дам без отплата.

— И именно това ви прави толкова специален.

Господин Кадам се усмихна и се изправи да напълни отново чашата ми, вероятно за да отклони вниманието от себе си. Смених темата.

— Родителите на Рен и Кишан разбраха ли някога, че те са били превърнати в тигри?

— Както знаете, аз бях военният съветник на краля. В качеството си на такъв, отговарях за армиите. Когато Рен и Кишан бяха прокълнати, те се вмъкнаха обратно в двореца нощем в образа на тигри, внимавайки да останат незабелязани. Нямаше начин да успеят да видят родителите си, защото те бяха твърде добре охранявани и Рен и Кишан щяха да бъдат убити на мига. Дори на рядък вид тигри като тях нямаше да е позволено да влязат на територията на двореца. Вместо това дойдоха при мен. Имах малка къща близо до двореца, където можеха да ме повикат по всяко време.

— Какво направихте, когато ги видяхте?

— Те започнаха да драскат по вратата ми. Можете да си представите изненадата ми, когато отворих вратата и открих един черен и един бял тигър да седят там, втренчени в мен. Отначало грабнах меча си. Военният инстинкт е силен, но те не реагираха на заплахата ми. Вдигнах меча над главата си, готов да нанеса удар, но и двамата седяха там спокойно, наблюдаваха, чакаха. За момент си помислих, че сънувам. Минаха няколко минути. Отворих вратата си по-широко и отстъпих назад, като държах меча си в готовност. Те влязоха в къщата ми и седнаха на килима.

Гледахме се с часове. Когато ме повикаха да присъствам на военното обучение, аз се извиних, като казах на слугата, че се чувствам зле. Цял ден седях в стола си и наблюдавах тигрите. Те сякаш чакаха нещо. Когато настъпи вечерта, приготвих ядене и предложих месо на животните. Двамата се нахраниха, а после легнаха да спят. Останах буден цяла нощ, наблюдавайки ги. Бях тренирал тялото си да минава по няколко дни без сън и останах буден и нащрек, макар че те спяха безобидно като котенца.

Отпих от водата си с лимон:

— Какво стана после?

— Рано сутринта, точно преди да се покаже слънцето, нещо се промени. Белият тигър се раздвижи и се преобрази в принц Дхирен; черният последва примера му и се превърна в Кишан. Рен бързо обясни какво им се беше случило и аз веднага поисках аудиенция с родителите им. Обясних, че е наложително Раджарам и Дешен да ме придружат до дома ми без охрана. Хвърлихме доста усилия да убедим личната им стража, а само пълното доверие на краля в мен го накара да се съобрази с желанието ми.

Поведох ги обратно към дома си. Когато отворих вратата, Дешен нададе лек писък, щом видя тигрите. Раджарам застана пред съпругата си да я предпази. Беше ми много ядосан. Помолих ги да влязат и им казах, че тигрите не им мислят злото.

След като най-накрая ги убедих да затворят вратата, двамата братя се изправиха, за да застанат пред родителите си в човешки образ. Оставаше им много малко време и те бързо се преобразиха отново и ме оставиха да разкажа историята. Петимата останахме да се съвещаваме цял ден в малкия ми дом. Пристигнаха вестоносци да кажат, че се приближава огромна армия, предвождана от Локеш, и че той вече е разрушил няколко села и е на път към двореца.

— Какво решихте да правите всички?

— Раджарам искаше да погуби Локеш, но Дешен го възпря, напомняйки му, че Локеш може би е единственият, който може да спаси момчетата. Повериха ми специална задача: да взема момчетата и да замина. Дешен не можеше да понесе да се раздели със синовете си, затова уредихме да ме придружи под предлог, че ще посети родината си.

Всъщност тайно се измъкнахме до малка лятна вила недалече от водопада, където сте намерили Кишан. Въпреки всички усилия на Раджарам, той не успя да залови Локеш. Войските бяха отблъснати за известно време, но Локеш, изглежда, събираше сили, докато Раджарам губеше такива. Минаха няколко години. Без съпругата и синовете си Раджарам вече нямаше воля да бъде владетел. Дешен също бе изпаднала в униние. Изглежда, че нямаше надежда за синовете й, а любимият съпруг беше далече, грижейки се за кралството.

Изпратих официално писмо на Раджарам, в което обясних, че Дешен страда. Той неохотно слезе от престола и предаде делата на кралството на сбор от военни съветници. Беше разказал на своя народ, измислената история за смъртта на Рен и Кишан и бе обяснил, че съпругата му избягала в Китай да намери утеха. Каза, че трябвало да замине за известно време и да я доведе обратно. Така и не се върна. Присъедини се към нас в пустошта, донасяйки със себе си част от богатството им и най-ценните им притежания, за да могат момчетата да запазят наследството си.

Попитах:

— Затова ли умря Дешен?

— Не. Всъщност Дешен и Раджарам живяха още няколко години. Събрали се отново, те бяха щастливи и ценяха безкрайно много всяка минута, която имаха с момчетата. Скоро стана очевидно, че Рен и Кишан не стареят. Аз поех грижата за семейството. Бях посредникът между тях и външния свят. Момчетата ловуваха и ни носеха храна, а Дешен се занимаваше с градинарство и отглеждаше зеленчуци. Често отивах в града, за да купя разни неща и да се ослушам за новини.

След няколко години бащата на Рен се разболя от нещо, което сега подозирам, че е било нефрит или бъбречно заболяване. Чувахме, че Локеш още се бие с военните, но че хората от империята Муджулааин продължават да отвръщат на нападенията. Разправяха се големи легенди за кралското семейство. Те се бяха превърнали в мит. Историята, която ви разказах, когато се запознах с вас в цирка, е историята такава, каквато се разказва днес.

В крайна сметка Рен ме помоли да нося амулета му. По онова време не знаехме как ще ми подейства. Знаехме само, че е мощен и важен. Той се боеше, че ако го хване някой ловец, амулетът ще бъде изгубен завинаги. Може би е било предчувствие, защото го заловиха скоро след това.

Кишан го проследи и научих, че бил продаден на някакъв колекционер в друга част на страната. Върнах се обезсърчен. Залавянето на Рен беше последният удар за баща му и той умря, преди да изтече седмицата. Дешен изпадна в дълбоко отчаяние и спря да се храни. Въпреки Кишан и всичките ми усилия, тя също умря, по-малко от месец след съпруга си.

Кишан беше неутешим след смъртта на майка си и често оставаше в гората. Няколко месеца по-късно му казах, че е време да започна да търся Рен. Той ми каза да взема парите и скъпоценностите. Да взема каквото е нужно, за да го намеря. Взех някои, като оставих най-ценните семейни реликви там, за да ги наглежда Кишан, и започнах търсенето си.

Както знаете, не успях да спася Рен. Изучих всеки мит и история за тигри и за амулети, които успях да открия. През годините инвестирах парите им и те се увеличиха. Започнах с търговията на подправки, а после продължих, като купувах и продавах компании, докато момчетата забогатяха.

През онези години се ожених и създадох семейство. След като ги оставих, следвах Рен от място на място и прекарвах много часове в проучвания. Прекарах десетилетия в търсене на Локеш и на начин да разваля проклятието. След като не успя да завладее империята Муджулааин, Локеш изчезна мистериозно и така и не се появи отново, макар да подозирах, че е още жив, като мен. Това ни води до вас и знаете остатъка от историята.

— Следователно, ако Рен и Кишан са живели в джунглата с родителите си, как така никога не са се сдобрили?

— Търпяха се взаимно заради родителите си, но се опитваха да не се преобразяват в хора по едно и също време. Всъщност никога повече не съм ги виждал заедно в човешки образ, докато не се появихте вие. Огромен пробив беше да накарам Кишан да се върне и отново да бъде част от семейството.

— Е, Рен всъщност не се държи особено мило с него. Странно е. Имам усещането, че се уважават и дори се обичат, но просто не могат да оставят старите рани да зараснат.

— Вие направихте много голяма стъпка към изцеляването на всички ни, госпожице Келси. Раджарам щеше да е възхитен от вас, а Дешен щеше да се разплаче в краката ви, задето сте върнала живота на синовете й. Не си позволявайте да се съмнявате и за миг, че сте подходяща за това семейство или подходяща за Рен.

Осакатеното ми сърце започна да блъска глухо в гърдите. Дори мисълта за него беше болезнена, но ръцете ми решително се свиха в юмруци.

— И така, с какво е най-добре да започнем? Проучване или дуел с мечове?

— В състояние ли сте да започнем с малко физически тренировки?

— Да.

— Добре, приберете си нещата и елате при мен долу в гимнастическия салон след половин час.

— Ще го направя. И, господин Кадам? Хубаво е да съм у дома.

Той ми се усмихна, намигна, а после тръгна към стаята си.

Отправих се към горния етаж и открих, че всички скъпоценни вещи, които бях изпратила, бяха здрави и непокътнати. Кутията ми с панделки беше в банята, а книгите и дневниците ми бяха преместени на нов библиотечен рафт, висок до кръста ми. Снимките на семейството ми бяха сложени в нови рамки и поставени върху рафта, заедно с ваза свежи розови тигрови лилии. Юрганът от баба ми беше оставен в долния край на леглото, а плюшеният ми бял тигър седеше сред купчината от пурпурни възглавници.

Отворих ципа на чантата си и извадих Фаниндра, извинявайки се, че не съм позволила да се включи в битката в гората. Двете щяхме да бъдем по-добре подготвени следващия път. Оставих я на новия библиотечен рафт върху кръгла, покрита с коприна възглавница.

Бързо се преоблякох в екипа си за ушу и се отправих към долния етаж да се срещна с господин Кадам. Кишан ме чу да се суетя наоколо и затича надолу по стълбите зад мен. Сви се на кълбо върху гимнастическия дюшек в един ъгъл на стаята, отпусна глава върху лапите си и загледа сънливо.

Господин Кадам вече беше там. Стената беше завъртяна и отворена, така че се виждаше изложената му колекция от мечове. Той се приближи и взе две дървени пръчки.

— Тези се наричат шинаи и се използват в практикуването на кендо, което е японската форма на фехтовката. Искам да използвам първо тези, за да упражнявам с вас движенията, преди да продължим със стоманени оръжия. Хванете го с две ръце. Посегнете, все едно се ръкувате с някого, после обвийте трите пръста отдолу около оръжието и оставете палеца и показалеца свободни.

Опитах се да последвам инструкциите му и преди да се усетя, господин Кадам продължи към следващата стъпка.

— За настъпление се движете така: пета-стъпка, пета-стъпка. За отстъпление се върнете половин стъпка назад. Така сте винаги готова и няма да разпределите погрешно тежестта си.

— Така ли?

— Да. Много добре, госпожице Келси. Сега връхлитането напред. Когато някой ви атакува, изнесете този крак назад, изместете тялото си от обсега му и вдигнете меча си, за да се защитите ето така. Ако нападнат от другата страна, дръпнете се назад ето така.

Това беше сложно. Ръцете вече ме боляха, а стъпките бяха трудни за запомняне.

Той продължи:

— В края на краищата ще се прехвърлим на по-тежки мечове, за да заякчим ръцете и раменете ви, но засега движенията с крака са това, което искам да упражнявате.

Господин Кадам ме накара да упражнявам стъпките в продължение на час, докато ми даваше насоки за използването на меч. Започнах да се движа ритмично и прекосявах пода напред и назад, като правех движения напред, упражнявах настъпление и отстъпление и отбивах удари. Докато работех, господин Кадам гледаше, поправяйки от време на време стойката ми, и започна да изрежда инструкции за бой с меч.

— Извадете меча, преди да нападнете противник. Нужно е твърде много време да го направите, щом вече сте влезли в битка. И се старайте краката ви винаги да са здраво стъпили на земята и балансирани…

— Не се протягайте твърде много! Дръжте лактите свити и близо до тялото…

— Бийте се за победа. Търсете слаби места и се възползвайте от тях. Не се страхувайте да използвате други техники, ако ще ви помогнат, като например силата на мълнията…

— По-добре е да се отдръпнете, вместо да блокирате някого. Блокирането изцежда силите ви; отместването от пътя изисква по-малко енергия…

— Бъдете наясно с дължината на меча си и преценете дължината на оръжието на противника. После поддържайте разстояние, при което той не може лесно да стигне до вас…

— Въпреки че е добре да се упражнявате с по-големи, по-тежки мечове, леките мечове могат да причинят също толкова поражения. Големите ви изтощават по-бързо в схватка.

Докато приключа, бях потна, а ръцете ми започваха да се уморяват. Държах шинаито вдигнато през цялото време, докато упражнявах движенията с краката. И макар да беше леко, раменете ми горяха.

Господин Кадам ме насърчи да работя по движенията с крака по един час всеки ден и каза, че утре ще ме научи на още неща.

Кишан се преобрази в човек, след като си починах достатъчно. Упражнява удари с крак от ушу с мен в продължение на още два часа. Когато се качих по стълбите до стаята си, вече бях изтощена. Бяха ми оставили вечеря под затоплен капак в стаята, но реших първо да взема душ.

Чиста и готова за лягане, повдигнах капака и открих пиле на грил и зеленчуци. Имаше и бележка от господин Кадам, който ме канеше да му помогна с проучването в библиотеката на другата сутрин. Довърших вечерята си и отидох до стаята на Рен. Откривайки, че не е заключена, пристъпих вътре.

Беше толкова различно от първия път, когато влязох в стаята му. Бяха направени толкова много промени. Дебел килим покриваше пода. Върху скрина имаше книги, включително няколко от първите издания на книгите на д-р Зюс, които беше споменал, че е купил. Един екземпляр от „Ромео и Жулиета“ с меки корици беше протрит и с прегънати ъгълчета на страниците. Скъпа компактдискова уредба бе поставена в ъгъла заедно с няколко диска, а на бюрото му имаше лаптоп и материали за писане.

Намерих подаръка, който му бях направила за Свети Валентин, „Граф Монте Кристо“, и го пъхнах под мишница. Едно руло пергамент беше завързано с една от моите панделки за коса. Развързах панделката и открих няколко стихотворения, написани от Рен на език, който не можех да разчета. Докато навивах страниците на руло и ги връзвах отново, реших, че ще ги отнеса в стаята си и ще поработя по превода им.

Отворих дрешника му. Последния път, когато бях тук, закачалките висяха празни, но сега беше пълен с дизайнерски дрехи. Повечето дори не бяха обличани. Намерих син суичър, подобен на онзи, с който беше на брега. Миришеше на него — на водопади и сандалово дърво. Преметнах го през ръката си, за да го занеса в моята стая.

Когато се върнах в стаята си, оставих пергамента на бюрото и се покатерих в леглото. Точно се бях сгушила под одеялото с плюшения тигър и суичъра, когато чух почукване на вратата си.

— Може ли да вляза, Келси? Кишан е.

— Разбира се.

Кишан подаде глава в пролуката на вратата:

— Само исках да кажа лека нощ.

— Добре, лека нощ.

Той забеляза белия ми тигър и се приближи да го разгледа. Усмихна се криво и перна тигъра по носа.

— Хей! Остави го на мира.

— Чудя се какво ли си е помислил той за това.

— Ако трябва да знаеш, беше поласкан.

Той се засмя за миг, а после стана сериозен:

— Ще го намерим, Келс. Обещавам.

Кимнах.

— Е, лека нощ, bilauta.

Подпрях се на лакът:

— Какво значи това, Кишан? Така и не ми каза.

— Означава „котенце“. Сметнах, че ако ние сме котките, ти трябва да си котенцето.

— Хмм, е, повече не го казвай в близост до Рен. Вбесява го.

Той ми се ухили:

— Защо мислиш, че го правя? Ще се видим сутринта. — Той изгаси лампата и затвори вратата.

Тази нощ сънувах Рен.