Александър Балабанов
И аз на тоя свят (5)

* * *

И Великдените се събирахме пак заедно. От службата в тамошната гръцка православна черква — право в Панорамата. Тогава в Германия не беше позволено да се колят ягнета. Главната работа беше да намерим две-три ягнета. Вземаха се мерки една-две седмици преди Великдена. С тая работа се натоварваше обикновено черногорецът Матанович, който ни разказваше за някакъв обичай — у тях ли, къде ли беше — за крадения Пасхален агнец.

Ние все мислехме, че тези ягнета идеха от Никита… Но пак ги изяждахме…

* * *

Не само сбиванията, за които споменах по-горе. Ние въобще бяхме станали много шумни. Особено българите бяхме с едно силно и винаги подигнато самочувствие. Цял свят ни галеше. Прусия на Балканите, Пиемонт, Япония. Немците никак не ни връзваха кусур. И ние правехме често лудории, също като да сме си у дома си в България. И често надминавахме немските студенти.

От многото наши лудории нека да разкажа сега само една от най-невинните.

Неделя беше. Както си седяхме в нашата Панорама, току-що се завърнали от обичайните наши разходки из горите, пристигат ни гости от Фрайберг, студентите по минно инженерство Георги Коняров и внукът на прочутия руски учен Фон Струве^[1]. Те дойдоха развеселени доста още от по пътя. Смяхме се много на разказваните от тях техни приключения по пътя, но никой не им вярваше. А после, както ще видим, не остана нищо, на което бихме се зачудили.

Коняров се сети внезапно, че не бил се обръснал. Не му останало време във Фрайберг…

Но преди да разкажа, нека направя един малък апостроф. Коняров знае, че го обичам и ценя и че го смятам като един от най-будните духове на България. Той бе дълги години отличен и многозаслужил главен директор на мини Перник и там и пострада доста в изпълнение на дълга си.

За щастие и сега е още жив и здрав и със същите бодри и свежи погледи и мисли в главата си.

Затова той няма да ми се разсърди. Не е поставил всичко на картата на външното честолюбие и почитание, искам да кажа, не е оглупял от церемониите на малкия живот на света…

И така — не се обръснал!

Току извади от джоба си един дълъг и голям бръснач, блесна като слънце хубавината и острината му. Ще се бръсне сега — и там при нас! Локалът беше препълнен с неделна публика…

Франц отиде при него куц-куц и с усмивка му каза да отиде в тоалетната, тука не щял да може да се обръсне, понеже нямало вода…

— Ами с бира не може ли?

— Не може, — каза Франц усмихнат. — Трябва вода.

Коняров се разсърди, вдигна бръснача отворен, бляскав, сочи го на всички, отива при масите, плаши ги с него, пък току се насмее гласно — и пак, ги плаши… Настана едно малко смущение между публиката. Коняров схвана това смущение като аплодисменти — и изхвръкна из нашето тясно отделение…

Втурна се между другата ужасена публика с големия бръснач и вика:

— Вода! Вода!

Знаех слабостта му към мен и отърчах при него и след него.

Той се смее и вика — на немски и на български:

— Ти искаш да ме изиграеш, ама…

И шари с големия бръснач в големия салон.

— Не мисля да те изиграя, а искам да ти покажа водата.

В средата на най-големия салон на Панорамата имаше великолепен фонтан. Хванах Коняров тихо за ръката, но не направих и опит да му взема бръснача, заведох го при фонтана, наведох го до водата и го плиснах по лицето.

— Ти ме изиграаа!

Но затвори бръснача. Извини се общо пред всички и си седна пак на масата. И се смееше като занесен…

Саксонците, каквито са си търпеливи — и това намериха за много естествена студентска шега, както и самото вадене и шарене с бръснача… Те тъй са навикнали на български и на всякакви студентски лудории, че дори взеха те да ни утешават, за да не се почувствуваме посрамени. И започнаха да разправят пък те какво са правили на своите студентски години, че това било нищо…

Цялата вечер разговорът в Панорамата бе за студентските лудории.

И се завърши с общо от целия локал подетата студентска песен: „О алте Буршенхерлихкайт. Вохин бист ду фершвунден?“

„О славно студентство. Къде изчезна ти?“

* * *

Казах, лайпциганите бяхме се прочули много, особено с изкуството да се препираме и да вземаме всичко сериозно, без да правим обаче трагедии от това. Когато се препирахме, това траеше по цели седмици, за аргументациите се мъкнеха в квартирите ни книги с колички — ама действително с колички — от прелестната Лайпцигска университетска библиотека. Въобще и по това бяхме станали прочути: процентно между студентите в Лайпциг най-горе стояха българите по ползване от научните библиотеки. И в залата на библиотеката най-много се срещаха българи. И не бе за учудване, че прочутият географ Даниел в своето огромно като сандъче съчинение — география — дословно казва и пише това. Проверете:

„Българите, един извънредно много надарен народ за наука и за изкуства.“

„Дий Булгарен, айн аусерордентлих бегабтес Фолк фюр Висеншафт унд Кунст.“

Хее, и сега още го виждам как стои това голямо съчинение на Даниел на луксозната етажерка в правото дъно на големия салон на Университетската библиотека. Защото на кого не съм го показвал, колко пъти съм го цитирал! А братският вестник ще ни пише, че не сме били съзрели за побратимство „с таким културним народом“… Разбира се, немалко сме ядосвали и тях — братята — с тоя Даниел, но пък сме си живели наистина като братя… И те са били винаги най-сърдечни с нас. И когато сме били студенти, пък и после, дори и когато се лееха кърви между двата братски народа, нашата обич и притежение не отслабнаха. Повечето от тях станаха големи хора в жизненото поприще, но и тогава сме се обичали и сме се целували, гдето и да се срещнем…

Именно тия студентски лудории ни споиха толкова — до живот и след живота… А политиката си беше политика и с нищо не се измени, за жалост.

И така, тия наши препирни ставаха научни диспути. Но те се водеха с безобразна страст и неотстъпчивост.

Особено бяха се прочули в тая посока старият студент, после доктор Тодор Попов, който свърши по камералията^[2] и който бе гениалният поставяч на прякорите… Горкият…, тъкмо исках да пиша за него нещо, днес се научих, че преди два-три месеца починал… Колко щеше да се радва, да беше жив да прочете това, което ще пиша за него и за Лайпциг!

Той бе като старейшина и неговите съвети бяха винаги практични и полезни. Бе и с най-остра ирония надарен, често никой не можеше да се сети къде ще го заведе…

Но както за него, така и за някои други тамошни другари, заварени или дошли по-сетне, ще си запазя правото да разкажа нарочно в други броеве на „Дума“… Просто и сега ме бодат пръстите. Но нека запазя за после… А също и за Пенчо Славейков, за когото може да се каже, още не си бе отишел, така беше той между нас, макар и напуснал…

И така, бяхме се прочули с диспутите си, особено с техниката на препирните. И който дойдеше от друг град, веднага биваше сандърдисан^[3]. Особено имахме зъб на берлинци, които постоянно идеха да ни се пъчат със своите социални схващания…

Не че бяхме врагове, но ей така на̀, правеше ни удоволствие да ги оборваме — и да ги изпращаме в Берлин, пък те там да си послужат с нашите методи.

Прочули се бяха в тая посока тоя покойник вече сега, Тодор Попов и генерален кръстник на всички, после моят сърдечен и стааар и всякогашен приятел Александър Гиргинов, който играеше особена роля в детството си със своите театри в София. Още като четвъртокласно хлапе бе директор на един славен театър с всичките му живи картини и бенгалски огньове…

Дори един път бе принуден, като не стана живата картина — без която тогава представление не можеше, — да се яви на сцената и да се извини пред публиката, че живата картина не станала, защото аптекарят, както обясни той, вместо бенгалски огън им дал… прах за дървеници!

Но сега в Лайпциг най-упоритият беше той. И моя милост бе ловък в препирните, но, да си призная посрамен, далеч не можех да държа тъй упорито, как той. С всекиго той поемаше борбата — и не се боеше от нищо. И аргументираше безстрашно, нападателно, обидно, с ругатни, с остри изрази… Тодор Попов му каза да докаже, че Ботев бил социалист. Туй обаче още първия месец на неговото пристигане в Лайпциг, една годинка след мене, понеже страстната му театромания и драмописателство бяха му отнели една година от гимназията му в Пловдив.

И той веднага, без да познава иронията на Попов, каза, че може да докаже.

— Ами че земята има огън в сърцето си?

— И това!

— Еее, тогава ти си като свети дух, нищо не ти е скрито на теб…

И на Александър Гиргинов остана навеки прекор Свети Дух. И досега го викам „Дух“, дори на Духовден му празнувам празника… Просто ми е някак си чуждо, струва ми се, че ще бъда студен с него ако му кажа „Гиргинов“…

Само като беше три години и повече министър, така някак си преглъщах думата „Дух“, защото щеше да бъде странно за тия, които биха чули, особено някои подчинени, и пр. Пък, освен това, как ще кажеш на министър Дух? Духове стават ли министри?

Нека не ми се сърди Духът, че го излагам така, но така си е, той също знае, че не да го изложа искам, а да му кажа колко топло мисля за него — и колко се радвам, че тая своя упоритост той запази и в сериозността на живота и си остана верен на себе си и никому не свали шапка… Това е и моя гордост, защото, нека си призная, просто от мисли за него, и аз прекалено често си стоях само там, гдето ме държеха моите собствени мисли и моята съвест… И когато греша, греша, защото така мисля… Но неговата упоритост нямаше граници. Така например еднаж, като се връщахме от общата разходка, аз, понеже бях по-стар българин от него, казах да минем през „Томазиусщрасе“, защото е диагонал — и ще съкратим пътя за прочутата Панорама, — пък и беше вече късно във вечерта. Той настояваше да минем по „Франкфуртерщрасе“ — една трета повече път. И всички оттам минахме, защото той не отстъпваше. И се хванахме на бас, на облог по цели пет марки, цяло състояние за нас тогава… И това става още по-силно, като се знаеше колко той трепереше за моите разбъркани финанси… Почти повече от мен…

И пристигнахме в Панорамата, и поискахме плана на града… Франц ни донася — новия план. Явно, че по „Томазиусщрасе“ бе диагонал. Той не знаеше това, защото беше нов, а аз знаех — и по други причини, често заобикалях по „Томазиусщрасе“.

И така, Франц донесе най-новия план. Явно, съвсем явно! Мен ме беше срам да приема петтях марки, защото явна измама от моя страна: аз знаех сигурно, а той, като нов още, откъде да знае? Не трябваше да приемам облога. Но… като не иска да отстъпи? Като настоява да се хванем?

И тъкмо аз се измъчвах как да се откажа от облога, той току захвърли надалече плана и презрително викна:

— Хъ̀, кой знае кой го е правил тоя план…

Няма нужда от толкова многоточия в писанието ми, но само да бяхте видели при тоя жест и при тия думи колко много многоточия се посипаха по лицата на всички ни там…

Или вървим из гората. Валял проливен дъжд преди малко и цяла нощ. По единствената пътека пред нас върви куцият шивач Титйен, който имаше магазин в същата кооперация, гдето бе Гиргинов и общата добрата фрау Яр. Титйен не се ползуваше със симпатиите на Гиргинов.

— Их, пък тоя, какъв прах задигал пред нас!

Какъв прах? Калта е такава лепкава — прах! Отгде прах?

И почна една ужасна препирня за праха и за калта. Още малко — щяхме да се скараме и да не си говорим, както е ставало често при такива случаи и препирни.

— Прах е. Прах е. Тоя прах му е останал от вчера в обущата между подметките…

Та чак и той се засмя на своята изобретателност… И си продължихме разходката из Коневицката гора… Защото в същите гърди, в които вилнееше тая упоритост, живееше и живее и сега едно топло, едно добро и голямо сърце… Тия диспути ни поставяха често пред големи смутове и конкретни деяния.

До изпобиване. И ехото им се пренасяше и в сериозните години на живота.

Така еднаж, например, празнувахме двадесет и петата година от съществуването на Българското академическо дружество. Бяхме поканили гости на празника от други германски градове. Бяха ни дошли доста много, най-много от съседния град Хале. Между тях бе и Александър Стамболийски^[4], който учеше в Хале земеделие, струва ми се. Ние всички отидохме през деня вън от града, в съседното градче Рйота, което бе прочуто с отличното си вино от ябълки…

И там добре и достойно отпразнувахме деня. А за вечерта се събрахме в един от салоните на Панорамата, ангажиран за нашия празник. Всичко бе отлично. Стамболийски не бе дошъл на Рйота, защото не пиел вино и никакви спиртове… Вече още това бе ни доста раздразнило против него.

Това празненство ставаше тъкмо в разгара на прочутия и многошумен Фирмилиянов въпрос в Скопие. Нали писах вече, още малко война щеше да избухне поради него между България и Сърбия.

Салонът бе препълнен с гости и с наши лайпцигани. Ние с Гиргинов седяхме в центъра на буквата П, а Стамболийски на отсрещната страна — далече.

Всички си заръчаха бира или вино за наздравици и тостове… Стамболийски си заръча лимонада! Това се видя на всички ни скандальозно. Тълкуваше се като хитрост. Ние да сме малко нашарени, а той с бистра вода и с мирна глава, та да ни се смее. Сигурно не бе това мотивът, а бе друг, по-сериозен, или просто бе само ябълчновинен, ама така се заговори. Тогава един се обърна високо към Стамболийски:

— Ти не можеш да пиеш лимонада, когато ние цял ден пием вино и бира… Това е наш най-голям празник. Затова сме ви поканили.

Стамболийски се опита да обясни въпроса, но фактът си е факт — лимонадата не може да стане вино, ни бира…

И продължиха други:

— Или ще си заръчаш бира — или ще си отидеш, откъдето си дошъл…

И аз поддържах упорито с Гиргинова това.

Дигна се голям шум.

— Вън! Вън!

Най-после човекът, Александър Стамболийски — отиде си и си отиде.

Хубаво ни беше гостоприемството, нали? Още ме е срам.

Знам, еднаж Александър Стамболийски в Народното Събрание като министър-председател люто нападна депутата Гиргинов и му натякна, че го е изпъдил от Панорамата в Лайпциг. И много сериозно, съвсем не е било шега…

А пък аз бях помолен по една важна обществена работа да говоря със Стамболийски. Тогава той беше министър-председател и министър на войната. По телефона той ми каза да го намеря в Министерството на войната. И аз се запътих за там. Тъкмо влизам в портала, още вън, Стамболийски слиза от автомобила си.

И както си закопчаваше копче на палтото, с яростен тон се обърна към мен:

— Ха, сега идеш при мен, а тогава с Гиргинов ме изпъдихте от събранието зарад лимонадата. Ще видите вие…

Това бе казано толкова остро и обидно, щото аз веднага излязох на улицата — и си отидох без сбогом и без въобще да говоря с него. И повече и не си продумахме до края…

Наистина, още не мога да си обясня тая закана на Стамболийски. И то за лудории от юношески години. Той не беше отмъстителен човек. Но аз наистина не можех да мисля, че само и за това дотолкова бе се озлобил и против мене, щото искаше да ме подведе по член четвърти за „забогатели от войната“! И на фаталната нощ на четвърти ноември 1920 година прати да ми правят обиск в къщи, гдето живеехме при най-стеснени обстоятелства. Прави се после по негова заповед следствие против мен. Обвинението беше: „Александър Балабанов прекарвал вагони с глауберова сол за Швейцария.“

За тая цел бе разпитан и Андрей Тошев^[5], при когото много бях работил.

Андрей Тошев даде писмени показания, в които бе ми направил комплимент, че ако може и някоя българска мисия да се смята за успешна в тия тежки времена, то една от тия ще е и Балабановата.

И така заключава г. Тошев своите показания:

„А колкото за глауберовата сол, това не е толкова смешно, колкото би трябвало да бъде, защото аз съм убеден, че Александър Балабанов и сега не знае що е глауберова сол…“ Което е и вярно.

Не ми направиха нищо, но казаха държавните обвинители, че искат други обвинения и че искат други отговори…

Какви времена! Но не искам да се ядосвам сега.

Всичко простих и забравих аз. И затова помня, когато всички млъкнаха, когато гонеха Стамболийски да го убиват и го убиха, никой нищо не гъкна. А само аз писах няколко пъти, особено когато искаха да го резилят с публикуване на държавни разноски на някои негови съвсем невинни и интимни писма. Аз казах, че това бе гавра, но не от обикновените, а от най-циничните с паметта на един убит в политическите ярости виден значителен човек. И че бе съвсем излишна, ако с тая гавра се целеше обезвредяване, или ако бе от страх — мъртвият Стамболийски да не стане по-опасен от живия…

Както може би и за малко щеше да стане, ако…

И за тая ми човещина аз станах толкова лош пък сега за неговите всевластни противници, щото — наистина, ако да не беше една случайност, именно отсъствието ми от София, „от душманите на роба щях да си найда и аз гроба“… Ама пак доста търпях!…

И никому не се сърдя, нито държа сметка за това…

* * *

По някой път се случват работи, без да е виновен никой. Ето, затова не излезе в последния брой „Александър Балабанов на тоя свят“…

Но има толкова работи, щото човек може да се радва, че не е излязъл, а той сам най-много…

Никак не ми се изпускат тия образи от Лайпциг, не мога да се отделя от тях така лесно, пък и са толкова много — и там е злото, че са много, та няма да има място за тях.

Но все пак, наслука, някои от тях ще бъдат разказани.

И то все невинни, докато стане възможно и за виновни…

А сега само едно невинно пешеходство от Лайпциг до Наумбург с Александър Гиргинов — Духа и с Милош Данов — Бодегата.

Аз и тъй и тъй исках вече да отида в тоя град, но нямаше как. И после, за тоя град ще има да се кажат още доста работи за П. Ю. Тодоров и с близките му.

И така, един ден решихме ние тримата да отидем до Наумбург на р. Сале. От Лайпциг до Наумбург по шосето са точно 69 километра, ни повече, ни по-малко, а 69. Направихме сметка за колко ще ги изминем тия шестдесет и девет километра и решихме един прекрасен майски ден да заминем и да тръгнем много, много рано, ако може, още на три часа след полунощ.

За упоритостта на Духа вече говорих, но за внезапността на Бодегата още не знаете…

Бодегата знаеше всички екзархийски работи и както казах вече, тъй се бе сраснал с екзархийското си служене, щото и в Лайпциг казваше все „негово блаженство“ щом заговореше за екзарха. После той знаеше и всички солунски работи, гдето бях и аз преди него учил две години — той там свърши гимназия класическа и пишеше отлично гръцки без ударения въобще. Знаеше отлично и нашите национални въпроси, религиозни и географски особено, защото бе обходил цяла Македония да събира материали за географията на прочутия български географ Васил Кънчев, когото уби като министър в кабинета му неврастеникът Каранджулов. Познаваше и пението и псалтикията, особено католишките разпри, и френски език, защото е бил в католишки пансион в Одрин. И въобще, тамам за мене човек…

Тоя момент, когато решихме тая екскурзия, не живеехме вече в една и съща квартира, но се хранехме всички заедно при прочутата фрау Яр, на която, както казах, после посветих и докторската си дисертация.

И така, на три часа след полунощ ще се тръгва за Наумбург. Пеши. Средства действително никой никога не може да предвиди, особено за тогавашните времена, кога и колко средства може да има един студент. Сега е другояче, сега е всичко предвидено и пресметнато и готово, но тогава…

Във всеки случай осигурихме минималното, също и сумата за връщане обратно с четвърта класа по железницата, ако не можем да се върнем пеши.

Всички бяхме точни хора иначе. И никой не позволяваше да му оспорват точността и приятелството помежду ни. Но всички бяхме кибрити безподобни…

И решихме да се чакаме на три часа на „Кйонигсплац“ под часовника. Часовник — нещо като нашите будки сега за реклами, горе, малко повече от човешки ръст, голям, нощно време осветен часовник със стрелки като лопати…

Каза се, времето няма да има никакво значение: дъжд, буря, вятър — каквото ще да е. Наприготвихме за тримата само една раница. Всеки да я носи по един час — и да се редуваме… И когато някой приема раницата да я носи, има право да изпие от общия коняк една чашка. Само толкова. И конякът беше много кът, както и парите.

Разбира се, най-напред под часовника, точно десет минути преди три часа след полунощ, бях аз. Ръмеше гъст дъжд и нямаше надежда да спре… И аз не отивам да чакам под някоя стряха, ами точно под часовника. Пък това е моята слабост, от която не мога да се отърва и досега — всичко да бъде точно така, както си е уговорено.

Дъждът си ръми и ръми. Ето го иде след малко Духа. Той пък точно на три часа — и досега той не е за по-рано или по-късно, ами точно, да не се губи нищо. Така е и с гарите му…

Дъждът ръми. Ние двамата стоим ли, стоим. И само сменяваме от време на време раницата и гледаме да не се намокри много… Чакаме, чакаме — Бодегата го няма!… Чудно! Пък и той е точен човек, дори най-точен от всички — и както го знаете от давенето ни, винаги да става това, което се уговори, и никой да не пострада въобще с нещо. И е изпълнителен до немай-къде…

Така еднаж ме заведе в операта на „Севилският бръснар“, почти против моята воля. Но понеже тогава живеехме заедно, да си има другар за връщане. И си дадохме всичките пари до стотинка. Нали в операта пристига, струва ми се, дон Базилио, излиза на сцената като цял измокрен от уж проливния дъжд вънка и нещо шуми като дъжд, та се чува и в целия театър. Мен дори ми стана хладно някак — сигурно по самовнушение…

Живеехме далече. В последната къща на „Елизенщрасе“, до нея вече ниви с висока ръж…

— Ето, защо дойдохме? Ами сега? Как ще се върнем, като нямаме пари за трамвай?

Изглежда, и той е имал същото самовнушение, но мълчал, за да не ме „деморализира“, както се изрази той — по-големият от мен и по-опитният.

— Това е моя работа! Аз те доведох, аз ще намеря гологани за трамвай.

Или друг път — пак в операта. Дават „Кармен“. Май. Топло. В антракта се разхождаме в долното фоайе. И аз, ама той съвсем не можеше без цигара. И без му мисли много къде се намира — запушва, хем запушва, сякаш се намира в кафенето… И аз вървя с него — и нищо му не казвам. И той си пуши, пуши ли пуши…

— Хайде да излезем на площада.

Театърът е на най-големия площад при университета и при музея, и при пощата, „Аугустусплац“.

Излизаме. И пуши ли, пуши…

Тъкмо се канех да му поискам цигара, приближихме се до каменните външни входни стълбове на театъра, но още сме на улицата…

И той пуши и пуши, и чете едно обявление с едри, много едри букви, същото, което е разлепено и вътре в театъра навсякъде. Че под страх на глоба до шестдесет и пет марки — цяло състояние! — е най-строго забранено да се пуши в сградата на театъра… А ние сме си сега на най-големия каменен площад.

Но Бодегата, като прочете това, пребледня, отби се по-навън в площада и хвърли цигарата и взе да я тъпче с краката си… Страх от миналото!

Едвам като разбра защо избухнах аз в смях — току и той взе да се смее, като му стана ясно, че на площада може да си пуши колкото иска…

Но сега, ние го чакаме. Него го няма, та няма! Става четири часът, цял час чакаме вече. Чудим се, но скоро почнахме и да негодуваме или да се опасяваме за него… Но чакаме търпеливо иначе. И все под часовника!…

Ето го най-сетне към четири и половина иде и Бодегата. Няма „добро утро“, няма „здрасти“, а с грозна закана:

— Който ме пита, който иска да ми покаже часовник — ще се бием…

И Духът и аз искаме някак си да му натъркаме носа и да му покажем поне часовника, който е над нас… Само да го види!

Духът разбра каква е работата и скоро се остави от това си желание. Но аз, аз все исках да погледне поне часовника…

Балабане! Само да си посмял да дигнеш очи нагоре!…

— Ама…

— Няма ама…

— Чет…

Едвам изрекох тия букви, той се наежи и сви пестници, както правеше във всички схватки. Пък и беше един от най-силните телесно…

— Чет…

И така изрева в нощта, щото аз си останах само с чет… в устата…

Най-сетне тръгнахме. Той доброволно взе да носи раницата, като си изпи условената чашка коняк. Вървим. И нищо не говорим. Мен все ме боде да му кажа колко е часът. Той ръмжи като някой пес, който подушва отдалече, че иде нещо или някой…

Ето вървим по тротоара на големия парк, Йоханиспарк. Накрай, там, зад Бисмарковия паметник, се издига кулата на Йоханискирхе, там си има, на тая наистина хубава черковна кула, голям и хубав часовник, също осветен, макар и да иде вече и зората… Все е тъмно, особено поради гъстия дъжд…

Ах! — си мисля аз. — Да мога, да мога само да го накарам да погледне към кулата! А сега? Знам си го, ще отрича, че е било четири и половина, и ще каже, че си е дошел навреме, на три часа, а ние сме били будали, като сме подранили толкова. Но това ще каже на полето, когато светне и когато няма да има никъде и никакъв часовник, а нашите — тях ще отрече и ще каже, че са нагласени…

Той подуши, че може да бъде поканен да дигне глава към кулата и извика:

— Балабане! Внимавай! Не гледай там нагоре! Внимавай!…

И внимавах, разбира се, какво ще правя. Като излязохме на полето, дъждът почна да спира, слънце се провидя иззад облаците, шосето бе добре постлано, нямаше до колене кал, нямаше трапища, нямаше вирове вода, нямаше тръни и остри камъни по него, за да си вадим очите. А бе шосе.

Бодегата почна:

— Бях вечерта на едно място и закъснях. Върнах се у дома, реших да не заспивам, а да дойда право натука още на три часа след полунощ. Трябваше да се преоблека и да си изрежа мазолите. Както си режех мазолите, трепна ми ръката нещо, порязах се, шурна кръв, не мога да я спра… Няма откъде да взема нещо или да повикам някого. А кръвта тече ли тече… Сложих си крака в кофата, вода и кръв се смесиха. Но не спира моята кръв… Памуци, спиртове, че какво ли не. Най-сетне с кърпи и с други майстории затиснах кръвта и се обух и облякох за път. Часът иде четири…

— Ех, — въздъхнах аз от облекчение…

— Балабане! Никакво ееехей!…

И продължи:

— Тръгнах за насам. Знам, че ме чакате, и ми е много неприятно, извинявайте. Таман бях на улицата, сетих се, че кофата е пълна с кръв и вода. Ами като я види хазайката ми? Ще помисли, че съм се заклал и съм изчезнал! И ще почнат да ме дирят с полиция. И се върнах. Тя спи още, спи. Всички спят… И седнах, че ѝ написах една бележка защо е тая кръв и къде отивам. И я забодох в ключалката на вратата ѝ и тръгнах. Извинявайте…

И потеглихме редовно. Аз бях щастлив, че не ми тежи вече мисълта за часовника…

Вървим, вървим, шестдесет и девет километра не се минават лесно без моторизирани крака и без аероплани… Сменяваме си раницата и всеки си изпива чашка коняк. По едно време имаше и такива между нас, които едва изчакваха времето си за носене на раницата, а гледаха да я вземат по-рано и да я носят. Спирахме се на ханища по пътя, на Вайсенфелс, но изпивахме само по една чашка малка бира — и си ядехме само по малко от провизиите. Весело ни беше, приказки, разпри, политика, Каравелов, Данев, Драган Цанков, Стамболов, Македония, науки, Парижкото изложение…

Най-сетне към полунощ пристигнахме в Наумбург…

Настанихме се в един малък хотелохан в една голяма стая, която щеше да има образа на триъгълник, ако не бе нещо като хамбар — от старите.

Заспаха всички. Аз само не мога. Нещо ме смущава, някой от нас дига малък шум… Мислех, че е Духът, събудих го и го помолих да не дига шум…

И пак мълчание. Минава се нещо час или повече. Аз тъкмо усещах, че ще заспя вече. Пък и никой вече не дига никакъв шум. Тишина селска. Само локомотивите и свирките на параходите по река Сале от време на време изпискват, но тъкмо те подчертават тишината…

И току изгърмява с грозен заканителен глас Бодегата:

— Балабане! Само ако още един път кажеш някому нещо да не дига шум, ще има да се разправяш с мене жестоко…

Човекът през цялото време не заспал, а чакал пак да извикам… и това чакане наистина го разярило така…

* * *

Съмна се много рано, защото: аз не можах да спя — понеже Бодегата ме ядоса със своето заплашване; той също не можа да спи — понеже чакаше да види дали ще изпълня волята му — и тогава да се скараме; Духът не можа да спи, защото ние с Бодегата се разправяхме…

И най-тежкото за мен бе това, че и двамата на мене се сърдят; Духът не се сърди на Бодегата, който го събуди, а на мен… Видях ги аз тях, изпълни се писанието за мен: щом сме трима — веднага двамата, дори и да са скарани, свържат естествен съюз помежду си против мен…

И ще видите после какво излезе от това…

И затова аз бях най-точният винаги, както съм си и сега. Тоест по-рано идвах винаги от уреченото време, за да ми е мирна главата. А Духът — винаги и навсякъде точно, ама точно на необходимия час, можеш да се пукнеш от яд, ако трябва да го чакаш на някоя гара. Все мислиш, влакът ей сега ще тръгне — а него го още няма. А той човекът си иде точно навреме спокойно, спокойно, нито го е грижа, че си се ядосвал… напразно…

(Та затова писах аз в последния брой за него, че е „така и с гарите му“, а не „така е и с парите му“!… Где да беше така и с парите му! Тогава, тогава много щях да се радвам!… Но, за жалост, не е и не е било никога така… Печатницата направила от Г — П!)

Съмна се и веднага се стегнахме. Имаме още много път да ходим, ще се изкачваме по стръмнините до прочутия в песните и станал сам вече песен замък Руделсбург… Повече от два часа и половина път пеши е. И то все нагоре по планинските възвишения край реката Сале…

И пак раницата минава от един гръб на други, и се излива по една чашка коняк в гърлото на тогова, който я поема…

Колко хубав е брегът! Какви светли полета долу и широката лъкатушна река! Кораби по нея, песни в корабите, влакове един след друг край нея!… И ние вървим ли вървим — мълчим, малко сърдити са на мен и двамата… А всъщност са си махмурлии.

— Гледай го, гледай го! — Провикна се единият, после и другия като из едно гърло, против мене със зелени от яд лица. — Ние сме се угрижили поради него, поради него не сме спали, а той грее като майска зора, сякаш целият свят е негов — и не иска да знае…

И се обърна единият към мен:

— Хее, сега? Ще зяпаш тука, ха? А ние кипим. Трябва и ти да се ядосваш.

— Дошел съм за зяпане. После, я погледнете, я вижте, колко е светло, колко е чисто всичко тука!…

И като взехме да се катерим по скалистите склонове, по една тясна съвсем романтична пътека, пък и слънцето взе „да пече ли пече“… Чудо! Аз бях тогава не като сега, а съвсем слаб и лек, някои кокали ми се дори очертаваха по дрехите. Вървях леко, а те малко по-тежко… И пак аз крив! Съюзът им крепне ли крепне. Но нищо. Най-сетне се изкачихме при замъка… Високо, най-високото място. Дворът съвсем като гумно пуст и без зеленинка. Каменни ниски огради откъм пропастта към реката… И те гледаха високо нагоре и надолу с пламнал възторг. Съюзът им се разби за малко.

Аз тръпна от поезия и от диханието на приказките. И не защото съм толкова сантиментален, а за друго. Аз бях редовен член на германското дружество за класици. Там имаше наука, но имаше и дуели — искам да кажа, имаше тъй нареченото германско коммерс. Песни и приказки — цели пет години по братски си живеем с немските студенти в това дружество. И още се намираме по света по някой път. По тоя терк аз направих и тукашното студентско дружество „Бяло море“, на което преди няколко деня тука му отпразнувахме двайсет и пет години от основаването му някога в Кюстендил…

И така, за мен тоя замък бе приказка. Всички песни за него сме пели — и досега много от тях знам наизуст. Ето една:

На брега на светла Сала

замъци стърчат,

покрив няма — всичко зее,

в стаите им вятър вее,

облаци над тях хвърчат…

И т.н.… И слушам аз прислужницата с метла от пръчки в ръка да ми разправя за някоя си хубава княгиня някога тука в тоя замък, която била притеснявана от всички рицари зарад хубостта ѝ и зарад честността ѝ, докато я затворили в тоя замък най-силните. Но тя пък проклела замъка: вода да няма и нищо да не може да живее в него… Тогава господарите се смилили от страх и за себе си и ѝ казали, че ще я пуснат да си върви, където иска, ако направи водата пак да бликне в кладенеца на замъка…

Така и станало… Но сега рицарите ги нямало вече…

И с тия приказки на прислужницата се изкачихме горе… Ах, защо не си пестих коняка, че тука да го пия! — извиках пред тях.

Слезнахме. Седнахме на двора до каменната ограда. Имаше и ресторан — с вино и с бира и с хубави шницели. Обедът вече е излязъл из кухнята и дъхът му изпълни целия замък. И приказките стават живот…

И седнах, опрян на лакътя си… И си мисля, и си пея, и си мечтая — и за принцесата, и за водата, и за бирата, и за шницела…

Така бяхме наредили: имахме само за по един път на ден да ядем в ресторан. Точно толкова — ни стотинка повече. Имаше само резерви за железницата, ако бъдем заставени от обстоятелствата да се върнем не пеши…

А другото ядене се състоеше от стар изветрял хляб, дори не съвсем изпечен, лош. Малко немско „ароматично“, за да не кажа вонещо, сирене — уж нойшателско, швейцарско — и… бистра водица… Решиха те довечера да ядат в ресторана долу, а сега хляб и сирене — и вода. Добре…

И ето почна голямата борба в душата ми.

Дали да ям и аз с тях лошия хляб и ароматичното немско сирене и да си напълня тялото с тая приказна вода кладенчова от принцесата и довечера да вечеряме заедно в ресторана всички и тъй нататък — или тука. Въпроса ето где е… Защо ми е довечера в миризливия гарски ресторан? При тия газови лампи? А тука — ееее — надалеко и нашироко, щастие и приказки, и светлина, и слънце, и жажда, и такъв сладък глад от умора!… Как ще промива със своята шипнала прохлада бирата засъхналото ми гърло!…

Тука! Тука ще бъде. Тука или никъде!…

Касата бе у Духа.

— Знам аз, — извика той. — Где можеш ти да се въздържаш от нещо! Добре. Ето ти две марки. Повече не давам…

Изкрещя и скръцна със зъби и Бодегата:

— Добрееее! Но само да посмееш довечера в ресторана да ми поискаш едно картофче от порцията ми!… Да знаеш, всеки за себе си и със своите пари — своя дял…

— Приемам. А вие можете да седнете на моята маса и да си гризете лошия хляб. Само сиренето, не го развивайте цяло… Да не ми разваля…

И така и стана.

Не им дадох нищо. Ако искаха, и те можеха да си ядат тука… Нали?

Но пък и те грозни инати. Окото не им мигна: нито при огромния зачервен шницел с варени картофи. Нито при кипналата пилзенска бира. Брее — не съм виждал такива упорити и твърдохарактерни хора. Браво!…

След бирата — разбира се, пеене. И аз почвам да пея на немски хубавата и тъжна песенчица в кратки стихове, която предавам тука в най-груб превод:

Замъци по върховете. Кораби в реката Сале. В градеца — момите. — Някога всичко, както и днес… Мили другари, где сте ми днеска? Ах, всички разпилени, разбити. Едните — те плачат, другите — те скитат, трети пък — още се борят във времето, а пък мнозина — вече на края… Загинали, умрели — едните в радост, други в беди. Само аз един гледам надолу — тъжен и ням… Вятърът люлее старата липа — и шуми страхотно и тъй жално… Но аз зная защо…

* * *

От Руделсбург слезнахме на самия бряг на реката, при една воденица и до самата вода. Взех да гоня рибките, двамата мои другари се спогледаха и мълком решиха да ми зловидят и това.

— Ето, сега пък с рибките се захвана. Тия рибки не са на реката, макар че са от реката тука дошли в яза, те са на воденичаря. Зарад теб ще ни изгонят и нас… Както зарад грозното ти пение трябваше по-рано да слезнем от замъка да не ни изгонят.

Каквото и да кажех — неприемливи доказателства. И само когато заговорим за обществени работи, за наука, за големи личности — всичко дребно и от тоя род закачливо изчезва. Нещо съвсем голямо и дълбоко заживява у нас и ни свързва. И говорехме не само като зрели хора, а като престарели сенатори…

И това ни подигаше духа и ни събираше душите, и ни държи до днес един с друг във всеки случай…

Но закачките са си закачки, рибките лъсват над водата, аз ги подгоня да ги ловя с вестник, спомням си детството, как съм ги ловил с билье — и ставам просто страстен рибар…

— Сега ще дойде воденичарят и ще ни изгони оттука. А тук е тъй прохладно при водата и под сенките на тия върби! Но зарад тебе…

И ме гледат лошо. Ама пак приятелски…

Видях джанъм: съюз докраен против мен! За мен няма да има вече сладки часове…

Походихме още малко край реката Сале, уговорихме плана за утре и за довечера… Казахме, ще се вечеря на 7 часа в ресторана на гарата, а оттам — ще да се замине с електрическата, съвсем новооткрита железница за Ваймар при Гете…

Щом казахме „вечеря“, Бодегата ме погледна ядовито и каза:

— Нито картофче! Сега пък ти ще ядеш зеления хляб и вонещото сирене! То ще да е станало от горещината още по-живо… — И направи с пръстите си като кога пълзи червей…

— Добре де! Хайде на гарата!

И наистина седнахме на гарата, на терасата пред салона.

Почнаха заръчванията на ястия. И на бира…

— Нито картофче! Разбрано, нали?

— Ех, хайде, може едно картофче да му се даде, най-сетне, — каза шеговито и садистично самодоволно Духът…

Донесоха им манджите. И те не бяха хубави. Телешко с картофи, но телешкото от завчера готвено, а картофите стоплени и изкарани от нощвите готови… Освен това нещо се е разлигавило в тях.

И взех да злорадствувам пък аз сега:

— Уууу! Как можете да ядете от тия манджи!…

А всъщност така бях изгладнял, толкова не ми се поглеждаше обаче „сиренето“ и зеления хляб и чашата с вода, щото ми идеше да си избода езика, гдето си изядох пая отзарана… Пък и яхнията просто ми бодеше езика и небцето…

— Нито картофче! — ръмжи Бодегата.

— Е добре де, — избухнах аз най-сетне. — Нито картофче, нито картофче — зер, умрял съм за такива картофчета. А ето и мухи в манджата ви… Ууууу!…

— Балабане! Не ми разваляй апетита, че… — единият.

— Балабане, не ми разваляй апетита, че… — другият.

Изказаха си стереотипните чувства и двамата един след друг. И си ядоха и си пиха бира… А аз хвърлих сиренето долу под масата, да им мирише и на тях, дадох си хляба на едно куче, което сновеше там като мърша само с ребра — и казах:

— Няма да умра я от едно неядене…

— Но да не кажеш пък в Лайпциг, че сме те изиграли?

— Не, не, не, не, не!… — извика Бодегата. — Я подпиши тука, че доброволно си изял пая си горе — на поезията…

Подписах наистина…

Хайде сега пък още по-силно стана сцеплението помежду им, щом е въпрос да са против мене… А иначе всичко си бе нормално и еднакво се уважавахме помежду си и еднакво се подигравахме с другите, особено с тия от Валдщрасе, от Орманмахлеси. И много се обичахме.

— Щом е така, слушайте. Вие няма да ме оставите на мира, знам аз. Наежили сте се против мен — а пък не можете без мен! Ха де!

— Не можем зер!

— Добре! Нали имам право на пари четвърта класа от Наумбург до Лайпциг?

— Имаш.

— Дайте ми парите за билета!

— Не може, — каза Бодегата, — ти да се прибереш по-рано в Лайпциг и кой знае какво ще разправяш за нас. Ще дойдеш заедно с нас. Иначе…

— Няма да дойда! Искам да ви оставя сами двамата, че да ми текат лигите от наслаждение, като ще си мисля в Лайпциг как ще се карате пък вие помежду си… без мене.

Духът извади парите и ми даде една марка и десет пфенига — толкова, ама точно толкова струваше четвърта класа от Наумбург до Лайпциг… Към 9 часа трябваше да тръгна с влака…

— Хайде да си кажем сбогом, че аз ще се поразходя из града малко, има още един час време…

— Кааак? Не може! — отсече Бодегата. — Той ще отиде да изяде парите в някой ресторан, че после да се чудим какво да го правим. И ще каже, че ще тръгне пеш за Лайпциг, както е правил така в Берлин… Не! Ще чакаш ние да свършим… Я върни парите на Духа!

Върнах ги.

— Ще ти купим ние билета и ще те изпратим.

И наистина Бодегата право бе познал: аз исках не на гарата да похарча парите за билет, ама да отида да си хапна нещо топло и да пийна студена бира — след толкова скитане злочесто… Че после — ще си тръгна самичък пеши през прохладата на нощта. Узнаха ми плана и го разбиха…

И наистина, придружиха ме до гарата, купиха те билета — и ми дадоха за по пътя един остатък от зеления хляб и останалото у тях нойшателско швейцарско сирене…

И не за да ям, а за да се ядосвам. Влакът потегли, аз ги цапнах с пакета с хляба и сиренето и им направих с двете си разтворени длани една поза.

Бодегата взе да вика. Да можеше, щеше влака да спре от яд… Но щом се отдалечи малко влакът, видях, стана им мъчно и на двамата — усмихваха ми се най-сърдечно и ми махаха с шапки радостно и тъй топло, тъй приятелски, щото пък сега на мен ми се искаше да скоча от влака…

Още същата вечер се прибрах принудително в Лайпциг и, разбира се, право в Панорамата, при куция наш добродушен и добродеятелен келнер Франц…

И всичко се нареди. И бифтеци, и кюфтета. Но най-сладка ми бе една особена порция, която си сервирах сетне сам с пура в устата: как ли се карат и мъчат сега онези по тия малки градове, как са се намусили — и как ми заблазяват, че съм си тука…

Но на мен ми стана тъй скучно без тях. И при това другият ден бе неделя… Къде ще отида на разходка из горите без тях? Дори и на трапезата у нашата хранителка фрау Яр не ми се отиваше без тях. Аз чаках да пристигне най-сетне в Лайпциг непознатият още мен дотогава Петко Ю. Тодоров^[6], от когото бях прочел една първа негова работа „Овчари“ в тогавашното списание „Мисъл“ на доктор Кръстев, но повече нищо не знаех за него. Освен това, което разправяше дошлата в Лайпциг негова съвсем детски млада годеница Райна Ганчева, с която вече беше ни сприятелил сам Петко чрез писма от Берлин… Но кога? Кога?

И още повече това, защото аз исках да си почина, току-що бях си свършил след шест месеца усилена и денонощна работа голямата моя семинарна работа — цял трактат на латински написан, за което видях много, ама много голям зор, понеже бях още в началните семестри… Колко пъти съм сядал в тясната си стаичка на Елизенщрасе 95, гдето живеехме в две стаи с Бодегата — неговата двойно по-голяма от моята. При слънце запаля газова лампа — нямаше още електрическо осветление навсякъде, то бе лукс — и пак слънцето ме е заварвало на същата тая маса да калъпя латински съчинения за един труден въпрос из областта на тексткритиката… Възстановяване на текста на едно стихотворение и на прозата в Апулейевата голяма романоподобна романтична работа за Амур и Психея.

Колко пъти като съм скандирал високо в забравата си стиховете:

Монтис ин екселзис скопуло, регс, систе пуеллам…

А Бодегата ми е дигал гюрултия, че го смущавам… Много право. Той не можеше да работи в съседната стая, гдето аз и тъй и тъй го смущавам, като ми се искаше да хапна нещо нощно — като суджук или шунка, които се намираха върху неговия гардероб…

И така, свърших мъчната работа — нямах много охота да почна нова, следях само катадневните работи… И ето настъпи в тоя неделен ден нещо, което аз никога не съм усещал и не усещам, щом ми е главата с мен. Една досада!… Една палавост в тая досада! Едно самочувствие до безкрай! Зер, на латински написал човекът трактат, пък има и парична награда, ако е добра… А че ще бъде добра — в това не ми е идвало и на ум да се съмнявам… Едно самочувствие и с него едно жеманшифиране и една тиха надменност и разюзданост…