Александър Балабанов
И аз на тоя свят (11)

* * *

И така, докато се връщат бързоконниците на Теодосий, нека надзърнем в нашата къща, гдето съм се родил, но само в живота.

На главната улица в самия център на центровете. Срещу нас къщата на хекимина Христаки с жена му чиста Нуша, която бе бяла като сирене… от белило. И затова ѝ бяха хлътнали бузите…

Но у нея беше чистотата чудовищна. Всичко бяло, всичко чисто, да лъщи и да няма никога никаква прашинка. Дъските и стълбите всеки ден се миеха с топла вода и със сапун „гирит“.

През една уличка на срещния ъгъл един хубав ханохотел на Кавраков.

Там идеха постоянно чужденци, немци, англичани да купуват афионите, френци и протестанти за пропаганда и за препирня… По-горе локантата, надолу от дъното на улицата почваха големите магазини…

Дядо ми Манол Кяя, с далекогледа и с пушката, бе умрял още когато бях аз на девет години. Баба ми Зоица, майката на баща ми, която вече и сега, и по-рано няколко пъти представих, и нея с дюлбията и с пушката — и тя бе умряла малко по-късно, когато аз бях в Солун. Тя ни е отгледала, ние с брата ми Христо я викахме „майко“. Еднаж, като се бях върнал за ваканция от Солун, брат ми Христо се хвърли между нозете ми и със задавено ридание завика:

— Майка умря!…

Умряла тя още преди пет-шест месеца, но не посмели да ми пишат, брат ми Христо нямало как да ми съобщи, тъгувал цялото време и за майка, и за мене… Защото си мислел, че аз съм се смеял или веселил, когато тя умирала, а сега щял съм много да плача…

Умряла бе също и прапрапрабаба ми Мария, която бе най-стара от всички, защото бе майка на прадядо ми.

Моля, не ми отнимайте удоволствието да си направя тая шега с тия звукове пра-пра-пра.

Помня, тя живееше в една стаичка до вестибюла, бе може би на сто години и повече. Не ѝ знаех името, защото никой не ѝ викаше на име. Викаха ѝ Пулик, някоя арменска дума, която ще да е значела „матица“, като матицата на пчелите. Нали от нея бе целият ни тамошен род. Ще да съм бил тогава в първо или във второ отделение, защото тя имаше една единствена функция: преди да отида на училище, да ми свари кафе в голямото джезве, дванадесет филджана, и то — кафе съвсем саде, за да го излее после в един тас с треперливите си ръце, да ми надроби гевреци в него и всичко това да ми натъпка в устата. След това ще бръкне с двата си пръста в една много красива, розова дървена паница с похлупак, ще гребне една жълта смес от нея и ще ми напълни устата, нещо много приятно, сладко, парливо, хрускаво, ароматно. То бяха изпечени и заедно скълцани индийски орехи, бадеми, мед, канела, смокини, фурми, сухи бели черници от Мала Азия, стафиди. Тая каша се наричаше от всички „кувет маджунѝ“ — демек маджун за сила. Нещо като сегашните тонѝци… Същото правеше тя и щом се връщах от училище, преди да седна на софрата — пак ми запуши тя устата с два пръста кувет маджунѝ…

От кувет маджунѝ ставах наистина силен, а от кафето бях жълт като смин.

А Яна пък всяка сутрин ме посрещаше долу на прага на дворната кухня с един тас агнешки бульон с магданоз… Това пък беше от прадядо ми Манол Кяя, който казваше, че само от такъв бульон се става силен. И така натъпкан, с корем, в който клюмкаше всичко това, Яна ще ме хване за ръката и ще ме води в училището, и когато ме пуснеше вътре в сградата, ще извика от прага:

— Е-ей, да не плаче детето, оти знаете, дедо Манол има дебел бастун с шишове!

Да, еднаж стана и това.

Върнал се бях от училището у дома малко по-рано и разплакан от нещо. Дядо Манол ме взе за ръка, помъкна ме, помъкна и Яна и Герасим с нас — и право в училището.

И се развъртя с бастуна по всички стаи, като гонеше учителите, загдето ме разплакали…

Той имаше тая сила, защото бе най-дейният основател на българските училища в околността на Щип, а също бе и нещо като председател на съвета — на кой съвет, не знам, но тъй се казваше: на „мезлиша“… И безпрекословно му се подчиняваха и турци, и българи… пък си имаше и дюлбия и пушка, нали?

И така, еднаж, когато се връщахме от бало, т.е. от семейна вечеринка с орехите му, с ябълките му, с виното му и с бадемите му, късно през нощта, не знам кой влезе пръв в малката стаичка на Пулик, светна с фенерчето и завика:

— Пулик умряла! Пулик умряла! — и се задавяше от смях.

Нахлухме всички вътре: Пулик седнала на един ян и усмихната, неподвижна… и едва на погребението ѝ научих, че се казвала Мария… от поповете… Погребението ѝ стана с много веселие… Казваха, че била на 120 години, но аз не вярвам да е била на повече от сто и деветнадесет…

* * *

И днеска, 1941 година, излизам пак на рождения си ден, както и лани…

Владиката Теодосий, тоя Теодосий, който навлезе с такъв блясък в Щип, той не може да не е схванал значението на тоя град като духовен и деен и бунтарски център. Той много добре ще да е знаел, че в Щип не само че нямаше въобще никакви небългарски възможности, ами и че там не се допускаха — и под най-невинна форма и предлог — никакви чужди агенти… Нито гъркомани, нито други… „-мани“…

Помня, един господин отнякъде просто искаше да мине през Щип и да пренощува само в някои от хубавите и богати ханове на града. Не му се позволи. Не помогна дори ходатайството на каймакамина… Но за да не стават скандали, самите граждани назначиха двама-трима свои хора да приготвят на такъв един „-ман“ място за спане някъде на „сигурно“. И те наредиха човекът да преспи на половин час далеч от града в стаята на един военен наблюдателен пост! И дори му занесоха вкусни гостби и го изпратиха с чест — само и само да не се спира повече в града…

— Каква работа има тука? — се питаха те.

И решаваха:

— Никаква! Нека си оди со здравйе, отдека е дошел!…

Теодосий разбра, че тоя град ще може да бъде крепост и войска за неговите идеи и идеали.

И се настани за дълго да прекара там, и оттам да изучи и да построи другите крепости и ровове на българската сила и на българския дух. Той дори реши училището в Щип да стане пълна гимназия… То стана, но за жалост много късно след него и много късно за българите…

Той с радост установи, че всички европейски чужденци, които бяха заставени по разни служби да живеят там, пращаха децата си само в българското училище, както бе и въобще, и в Солун с всичките три гимназии там, гдето имаше отлични учители и директори и пансиони… Но за това друг път.

Владиката Теодосий си избра за квартира къщата на баба ми, на майката на майка ми, на моята чудна баба Миса и на вуйко ми Ефрем, и на вуйна ми Софка…

За тая къща вече споменах няколко пъти досега, там бе се родила майка ми Катерина, а аз бях и спях често там, и играех, глезен от братовчедките ми и от всички тетки и тетиновци в съседните къщи, от далечни и от близки роднини. Но тая къща, къщата на Печеникови, бе ми центърът, баба Миса се чудеше с какво да ме разбуди да не мисля, да не се сещам, че майка ми, нейната скъпа дъщеря, не е жива…

Тя имаше и много други женени дъщери с многобройна челяд, но аз бях сиракът.

Къщата бе голяма, с чудно чист и постлан с бели и големи плочи двор, в двора непосредно пред къщата една градина, под градината голямата многочучурна чешма със студена вода. А пред чешмата в една иззидана от камъни и плочи квадратна падина един голям хавуз, басейн, който бяха нарекли „Сандевото езеро“…

Тоест на мое име, или и „Езерото на Сане“… Едни ме викаха Санде, други по-нежно — Сане, а баща ми громкото Сандо. А образованите: „Александри“…

Чакай, и това ще ви обясня защо бе така: „Сандево езеро“.

Когато умря майка ми, какво е станало с мен не знам, но знам само едно, вуйна ми Софка ме взе на ръце и ме занесе в стаята, гдето тя бе простряна… Аз писнах — и ме изнесоха веднага, свалиха ме на двора, пренесоха ме през прага на портата, аз бях нещо на три години. И друго не помня, а помня, че на прага бе седнал един близък роднина с една паница, пълна с бели пари, сребърни, и ги раздаваше с шепи за бог да прости на всички, които протегнеха ръка — българи, турци, евреи, цигани, жени, мъже и деца… Помня още, че вън на улицата ме чакаше нашият верен слуга Герасим заедно с добрата и силна домакиня на дядо ми Манол Кяя, повече господарка, отколкото прислужница само негова Яна Бойлията — Високата — както я викаха всички. Дядо ми я отстъпи сега за мен. Те чакаха вънка с три-четири ягънца, с червена боя нашарени по гърба с разни букви, които аз не можех да прочета… И ме пуснаха да вървя и ме хванаха за двете ръце, подкарали стадото ягнета… А после, когато вече растях и ставах по-голям, почнаха всички да ме глезят още повече, обличаха ме в скъпи дрехи със златни верижки, една снимка от това време има още със златната верижка. И ми подаряваха вече не само ягнета, които бяха станали пет-шест, защото бе забранено да се колят тия мои ягнета, ами ми подаряваха и едри, големи хубави гъски… Също и те бяха станали пет-шест. И всеки ден Герасим и Яна излизаха с мен, Герасим караше ягнетата или ги водеше, а Яна носеше на ръце по-дивите и караше по-питомните гъски, разбира се, за при баба Миса… Там пасяха ягнетата в градинката прясна и млада трева, а гъските ми плуваха, къпеха се и крещяха в басейна на моето езеро… По цял ден!…

А баба Миса лееше жълти свещи от чист восък на прага на дворната кухня и те висяха като ресни на прага на вратата, докато се втвърдят… Свещи за бог да прости на майка ми… И това няколко години наред… Докато беше жива баба ми Миса.

Онзи ден срещнах по-голямата си братовчедка Кона, дъщеря на вуйна ми, в траур, също и мен ми бе пълна с траури и трагедии душата… Но както си вървяхме по тротоара на Градската градина към Кметството пред театъра, тъкмо тя ми разправяше, че чете с внимание моите „И аз на тоя свят“, щом споменахме за техния басейн в двора — и двамата избухнахме в смях…

— Сане, помниш ли гъските? Като завикаха гааа-гаа, та цялата махла ечеше… А ти вир-вода, хвърляш им хляб, месо, дори и шекерчета от баба ти Миса… Гааа! Гаа!

Ето в тая къща се настани владиката Теодосий, на горния етаж с широки чардаци и големи одаи със старинно резбарство и със сяйна чистота.

Сега, сега бях голям, ходех вече на училище, второ отделение, истина, с мене ходеха винаги или Герасим, или Яна, но вече без ягнета и без гъски, а само с едно хубаво острокривоклюно сивозелено весело соколче на рамо… Или с един-два гълъба от моите многобройни гълъби, та да ги пускаме отдалече да се извишат и да се върнат у дома… и да им свири Герасим с пъхнати в устата два пръста…

* * *

Владиката още на другия ден разпрати скороконници по всички околни градове и села — Радовиш, Кочани, Виница, дори до Куманово и Кратово, и Злетово, и Криворечна Паланка… Да се съберат от всички краища на освещаването на черквата „Свети Никола“, за която казах вече, че бе една от най-големите и най-красивите и бе цяла иззидана от едри призмови камъни — червени и жълтозлати — на ритмични смени…

И докато стане това освещаване, той, владиката, вършеше много и важни работи. Първата му работа бе да направи посещения с целия си дяконски щаб на някои по-видни граждани. Аташирани към него бяха, разбира се, и двама епитропи… Ето ги, дойдоха у нас. Един дякон, двама епитропи и гавазинът му — телохранителят с много пищови и кобури в арнаутския си пояс…

Баща ми ги посрещна облечен изискано, голямата ни одая бе изпълнена с най-хубави и уханни цветя… Гостите седнаха, баща ми реши да постои малко, да бъде на разположение. На владиката дадоха стария широк стол от дядо Манол Кяя, а епитропите предпочетоха да насядат на високия ян с пъстри възглавници от смирненска вълна и коприна…

Ето го, още го виждам единия епитроп Пецов, с чохените си потури с дълго и широко дъно, виждам и по-образования Сарафов, който току-що бе станал хаджия. Бе с нов костюм от хубав зеленосин плат с големи квадрати, с грейнала колосана яка и бяла корава риза — или нагръдник само? С лачени плитки обувки — ето го, виждам му броениците и гушата и изчаданите от пушене мустаци как седи на яна, облегнат чинно на възглавницата. Разбира се — сладко, кафе, още кафе… Защото имаше дълги разговори. Хаджи Сарафов искаше да разкаже на чист книжовен език своето пътешествие до Ерусалим и обратно…

Много се мъчеше човекът, не му достигаха думи, речникът му беше слаб… И в най-затруднителните минути почваше да се шегува с мене, като ме дърпаше за косата.

И пак се обърне към владиката Теодосий, който го слушаше с любезно снизхождение, но искаше да го улесни и постоянно му климаше с брадата и с главата си…

— Ваше високопреосвещенство!… — Докато изрече тая дума, пот го изби — и се обърса с бялата си огромна като чаршаф кърпа… — Вода, вода, вода, иште пак водааа. Току кръц, тутууу, спря. Сега засега нашето положение — морска тишина — преглед. А после: стап-глава-грош… Морска тишина преглед нашето положение… Стап-глава-грош… — Глава с ударение, разбира се, на първото а…

Владиката кимаше и клатеше главата си усмихнат и внимателен. Но баща ми, който бе голям дявол, сигурно почувствува, че той не е разбрал, каквото му се разправя от Сарафов, и понеже знаеше вече това пътешествие наизуст и често им се присмивал за „джахилика“ — за простотията де! — почна да преразправя, уж от възторг, а то за да обясни… Морска тишина, параходът спира, значи. Преглед — митници и тескерета — паспорти и пр… А стап-глава-грош: продавачи от брега с големи тави, пълни с печени агнешки или овчи глави, набучкани на дълги прътове през устата, и така ги продават на пътниците на високия параход, а те — пътниците — срещу това хвърлят един грош за всяка глава… Стап-глава-грош…

Сега засега нашето положение — морска тишина — преглед. Стап-глава-грош…

* * *

Измрели бяха от къщата ни също още и много мои братя и сестри, особено ми бе мъчно за хубавото Ленче, което имаше огнени и черни очи, широки като приказка…

Останали бяха: брат ми Христо, чичо ми Анастас, брат ми Стоян — на 7 години, брат ми Коле, с когото сега единствени сме тука, а другите и още нови двама и сега са в Щип… Коле бе на две години, с дълга антерия, разцепната от двете страни. Стоян бе с къси бели гащи. А Христо бе вече голям човек, близо до мене. И Дада Сава, която ми бе като истинска нежна майка.

И баща ми. Обядвахме обикновено на чардака. Месо, месо, месо, дини, лубеници, зелници, пачи… Коле не оставяше никого на мира. Качеше се на един стол, разглеждаше всичко на масата и ни тероризираше, защото не се разговаряхме с него, а само с големите… и закриваше паницата на всекиго от нас с ръце, доколкото можеше да стигне, с виковете: „Глян, глян!“ И много ни забавляваше с това свое „Глян! Глян!“…

Еднаж бях се оттеглил в одаята и си нареждах донесените от Лайпциг книги. Ето го и Коле със своята антерия, тича и се премята по килима и пак става и тича, сакън да не скрия нещо от него. И ми взе от ръката една немска книга от научната библиотека „Замлунг Гйошен“, именно книгата „Гръцки старини“ — „Грийхише Алтертумскунде“. И както я взе, зарови всичките си пръсти в нея и откъсна два-три листа, като завика и завайка: „Глян! Глян!“

И тия листове бяха именно за театъра в древна Атина, заедно с картината на театъра! И досега стои тая книга между моите книги, но за театъра листовете са откъснати. А листа със сградата на самия театър е наполовин останал и се вижда на него само едната част на театъра!

Това го разправям подробно, защото брат ми Коле с това „глян! глян!“ си изтегли късмета като на папагалче с латерна, нямаше си друга работа и стана артист, и то от Народния театър…

И вика сега наистина „глян! глян! глян!“ и на големи, и на малки, за инат на някои стари и престарели душици е не само любимец, ами и идолът, героят, приказката, чудото на всички българчета по света… Глян! Глян!

Но това е за сега и за когато се бях върнал аз в Щип като студент от Лайпциг. А сега да се върнем във времето, когато сам аз бях едва на деветина години — и владиката дошел да освещава черквата „Свети Никола“…

* * *

Градът вече почна да се пълни. Идеха с коли, с биволи и волове, с талиги, на коне и на катъри и на магарета, идеха отвсякъде български селяни и граждани. От Струмица, Радовиш, Кочани, Виница. Дори чак от Велес и Криволак и от Кавадарци… Идеха с килими, с черги, с чекръци, с торби и чували, с хлябове, с гъски и патици и ягнета и кокошки за клане и за ядене… Изпълниха дворовете на училищата, на черквите, склоновете на Хисара, градът набъбваше от ден на ден… Идеха и попове от всички села и градове, идеха подир всички тях просяци и сакати и кьорави за изцеление… Владиката! Той е господ! Той ще им каже:

„Стани и тръгни!“ — и те ще тръгнат!

„Прогледни!“ — и те ще прогледнат!…

А беше се разчуло в Струмица чак, че вече в Щип владиката възкресил и двама умрели…

* * *

Денят на освещението дойде, изгря светла хубава лятна неделя… Нали казах, щипската черква „Св. Никола“, според много пътешественици, бе една от най-красивите, такава я провъзгласи после в бурните времена на Щип и професор П. Милюков. Цяла от камъни, сиви и червени, едри и дълги догоре… С мраморни околоцърквени тремове. Един огромен двор с каменна иззидана падина за голямата чешма — и по-нататък училището, в което се влизаше, след като се изкачиш по няколко каменни стъпала. Пред самия вход една тераса, постлана с плочи и отгоре покрив на колони.

Не знам кога ще да са дошли всички, кога ще да са изпълнили и самата черква, и самия цял двор и цялата околност по кривите улици, и зад оградния зид на сухата река Отиня, на талиги и на столове, за да гледат и оттам. Но всичко бе пълно. Сигурно още през нощта. А някои бяха седнали или наклякали вече върху самите зидове на двора — от всички страни. Големите разправяха, че те не са дошли, а просто там и така са си прекарали и цялата нощ…

Понеже бях син на първенец, и аз бях в самата черква, воден за ръка от нашия Герасим, с нас и баща ми. Започна литургията и тамянът. В сяйно бяла копринена риза-плащеница, последван от много попове, пристъпи из олтара и сам Теодосий. Четирима от свещениците придържаха полите на ризата-плащеница, която заедно с патрахилите имаше и нещо като дълъг шлеп…

В черквата не се чуваше нищо друго освен гласа на свещениците или на владиката, когато служеха или пееха, а когато те не пееха и не говореха, слушаше се само цъкането на свещите… Такова благоговение изпълняше света…

След като се свърши освещаването, владиката се изправи на една ниска масичка всред самата черква, обиколен от свещеници и прислужници. Чу се, че който си откъсне къс от бялата риза-плащеница от владиката, ще бъде пазен и гледан и покровителствуван от всички добри духове. И така, владиката стои, а от всички страни чинно и смирено се приближават към него граждани, гражданки и селяни и селянки от всички краища и си откъсват сами от ризата му. Сигурно той сам бе предвидливо наредил така и ставаше дисциплинирано, но все пак някак си така се правеше, че се противеше тъй леко, леко…

Свърши се и това. Със същата свита, с шлепове и със свещи владиката излезе в шествие вън на двора през главните врата на черквата. И всички с него от неговата свита закрачиха през двора към училището. И се изкачиха по стълбите на терасата пред входа. Залюлелият се до тоя момент народ млъкна, всичко млъкна. Само врабците от тополите цвърчеха бодро и бързо и хором, и поотделно и излитаха и се връщаха пак на тополите…

Какво ще става? Реч ли ще държи? Ще благославя ли? Всички се питаха и не отговаряше никой. Изправи се Теодосий под колоните на терасата, удари със златоглавия си жезъл по плочите, сърдито и строго… Какво ще става, мили боже! — питаха се всички. Теодосий загледа упорито народа. И викна с проточен, ясен, дързък и гръмлив глас:

— Сега е часът на съдене. Ще съдя! Внимавайте и слушайте всички. Ще съдя! Аз ще съдя! Народен съд ще бъда!

Трепет обзе всички ни. Герасим искаше да си вървим, но баща ми каза да стоим… И после: как ще си вървим? Откъде да излезем? Не бяхме ни врабчета, ни гълъби, които свободно си долитаха и отлитаха…

И Теодосий извика още по-гръмливо и отсечено:

— От който и да е град, от което и да е село, все едно, жена, мъж, старец, слуга или господар, който и да е, ако има да се оплаче от някого измежду служителите на църквата или от други видни лица, да викне и да каже тука пред мене и пред народа!…

И едно ръмжене, едно шумолене развълнува народа… Никой не смее да дигне глас. Току от самия зид един от Радовишко, облечен с потури и с пояс, което по нашенско не бе обичай, млад мъж, се изправи и извика:

— Нашият свещеник Гроздан е лош и не ни обича. Дай ни друг! Искаме друг!

И други неколцина с него завикаха:

— Дай ни друг! Гроздан е лош!…

А владиката, след като помълча, извика:

— Гроздан да се яви пред мене. Тука!

И всички се занаобръщаха, кой ли ще излезе и откъде!… Ето го Гроздан, сломен, навел глава, може би съвсем невинен и наклеветен само от враговете си човек, пристъпва и всички му правят път — със съжаление и със злорадост. И никой не иска да е в неговата кожа… Тоя, който се изкачваше по стълбите на своята Голгота към Теодосий с такава усмивка на огорчението, наистина не можеше да бъде виновен… Но трябваше да се направи нещо: и се направи.

— Ела по-близо, — му изръмжа Теодосий. — Ти си лош и не си достоен да носиш тези одеяния. И тая покривка на главата си. Свали ги! — Но преди да дочака сам да си ги сваля човекът, той го грабна за одеянията, задърпа ги сърдито, дори и разкъса някои части. И го разпопи… И го предаде на свитата си за по-нататъшно разпореждане…

И с това се свърши церемонията…

Теодосий бе сериозен човек, ние често се виждахме после тука в София, когато той сам бе низвергнат, но тоя негов акт си обяснявахме после всички с желанието му не той лично да се наложи или затвърди или за лична угода, а просто да внуши властност и сила и самочувствие на българския селянин и гражданин от всички краища на виляета си, като си е мислил, че нищо не е пред идеята за народа тая голяма — и на пострадалия, и на самия него — лична жертва…

* * *

Не ми се напуска току-тъй Щип и люлката на толкова просвета, бунтове, страдания И ликувания. Зарад обилието на лозята от Богословско през града до Плачковица планина, накъдето пътувахме в гроздобер, качени на коне между празните кръбли с песни:

Лятна нощ се превалява,

и след лъскава зора.

Млад юнак си кон извежда

из железните врата…

И с пукане на изготвените от нас самите пищови от гилзи.

Зарад славата на Хисара, по който до върховете му на стария 9 март, „Св. Св. Четиридесет мъченици“, възлизаше целият град, за да прекара там деня в песни, в скачане, в надскачане, в ядене и хрускане на пуканички. И да гледа как Брегалница, широка и пълна, иде отгоре откъм Кочани, откъм Виница през високи ливади и през буйни лесове и заминава надолу край Ново село, към Вардар, за да поздрави заедно с него безбройните ята лебеди при Солун.

Зарад чудното море от планини с безкрайни кръстати гори само от люляк, нашия силен аргован, гдето имаше ята плахи яребици с хиляди и яребиченца да се крият и да млъкват ненадейно, когато се завъртят големите черни кръстове на орлите. Там при веселата наша Новакова Чешма с високите като в приказка тополи…

Зарад дълбоките и широки вирове на Брегалница, в които цяло лято се къпехме и давехме — и ние на ята…

Също и зарад тая местност недалеко от града на противоположната страна, която се наричаше Кавакли — Тополница, накъдето се отиваше през най-пресните пътища на пролетта из лозя и дългопръти шипки и киселец, покрай прочути текета с буйни градини, цъфнали без край череши и вишни и праскови. Ако господ ме запита някога:

— Ти видял ли си рая?

Аз ще отговоря много твърдо:

— Да!

Даже ми се струва, че самият рай би завидял на Щипската Тополница. Как да ви уверя, че не правя духовитости, а че това е така — наистина? Ако обичате, идете и вижте!

Още след като измине полунощта пред Гергьовден, тръгнат от града всички семейства към Кавакли. На коне, на магаренца, на тесни двуколки, с черги, с въжета — но не за бесилки, а за люлки. С ягнета, с хлябове, с джезвета и филджани. И се разпилеят и образуват навсякъде нещо като семейни станове из малките полянки на големите гъстаци от дъбове, тополи, върби, сливи, череши, орехи, миндали, смокини… И при всеки стан виждаш клокочи буен извор бистра и ледена вода. И на големите дървета при всеки стан висят по една или по две люлки. И постоянно овчарите мъкнат в сребърно лъскави котлета прясно мляко от току-що издоените там в дола овци и крави.

И люлките се махат и песните бликат от всички станове:

Сане се люля,

Яна го гледа…

А някъде отдалече, като от много далече, гдето пък изглежда да са се разположили становете на турските семейства, пак за Гергьовден — Хъдърлез — се чуваха други люлкови песни, едва доловимо:

Бахчелерде,

Гюллер чатмиш,

Гелин къзлар, саалъналъм.

(В градините цъфнали розите,

елате, момичета, да се люлеем.)

И току се чуе залпов пукот отдалечето, на който се отговаря със също такъв пукот от българските станове:

Сане се люля,

Яна го гледа…

И тия славеи, едни с тънки, други с плътни гласове, кукувици закукали, папуняци, щиглици, гугутки, заклепали и зазвечили яребици… И един славей си взе завеки сбогом от своята славейка и песента млъкна… Млъкна песента на Моира завеки!…

* * *

Но засега, помнете, засега, и кажете довиждане, аз трябва да напусна Щип и да тръгна в тъмни зори, като ученик едва завършил втори клас в един предсептемврийски ден, да се уча в гимназията в Солун.

Но ето, тъкмо се чудех как да ви водя с мене до Солун от Криволак на Вардара, дойде при мен един мой приятел от детство, от Велес, с когото сме учили заедно в трети клас в Солун някога — някога: да е, да е преди половин век! Той си остана с третия клас, но стана голям и сръчен търговец с целия свят и се виждаше по някой път из улиците на наша София. Аз свърших гимназии, гимназии, университети и университети… Дори и себе си свърших аз!

Дойде при мене и ми рече:

— Нали помниш как пътувахме от Криволак до Солун като деца? Ти беше на дванайсет години, аз бях на дванайсет. Ти идеше на магаре от Щип и не беше виждал никаква железница дотогава, аз идех от Велес — що е сега и що беше тогава още железнична станция. На теб ти бяха дали от дома за Солун, да си ги ядеш там, пълна торба миндали; на мене бяха ми дали от дома, за да си ям в Солун в пансиона, пълна торба орехи…

— Как се викаш? — питах те аз.

— Александър! — отговори ти гордо.

— Как се викаш? — запита ме ти.

— Трайче! — отговорих аз смирено, смирено, защото дотогава нямаше никой Трайко прочут. Ама що съм се смял, пък се смея и сега! И ти не беше виждал море дотогава, и аз не!…

И се качихме на влака. Влакът — вагоните му някакви сандъци от дъски. Кондукторът ходеше отвън по стъпалото, за да проверява билетите. Влакът вървеше, да е вървял, да е вървял — най-скоро до 25 километра в час! Ах, и това му е много биле! По-малко, по-малко… Защото не един от пътниците слизаше от него, когато си вървеше, и като си свършеше работата, пак си се качваше без гайле…

И седнахме що седнахме. Ти се разтрепери. Ама колко!

И аз те питам: „Защо се боиш толкова бе, Александре Велики?“ А ти отговаряш без хитрина — вярно и направо. Сега да бях те питал, щеше да ме излъжеш нещо, но дете не знае така да лъже, както що лъжем ние, старите…

И отговаряш:

— Страх ме е от Църна Арапѝна… с ударението на И.

— Ууу! Море и мен ме е страх от нея. — Ние тогава я мислехме, че е жена, понеже в песните се пееше за нея с падежи такива никакви, но тя била мъж, хем какъв! С боздуган и със зъби като секири…

— Ами сега? — питаме се и двамата.

— Аз ще ѝ дам цялата торба с миндалите — само да не ме яде мене!

— Аз ще ѝ дам цялата торба с орехи — само да не ме яде мене!

Така решихме и двамата. Ама си мислехме:

— По-добре е да не я видим или тя да не ни види никак!

И пак те запитах:

— Ами дали си слушал за бойовете между Църна Арапѝна — с ударението на И — с боздуганите и Болен Дойчин със сабите? И за сестра му Ангелина?

— Слушал съм ами — и оттам ми иде страхът, — каза ти.

— И на мене… — казах аз.

— Ами нали в песента сестрата на Болен Дойчин го научава: Дойчин пояса опасва и се стяга дванайсет пъти и побеждава Арапѝната — с ударение на И — … Не я ли и убива?

— Ами не знам! Това, що е в песните, не е в живота. В песните може Болен Дойчин да е убил Църна Арапѝна — с ударение на И, — ама в живота — тя може пак да си е жива…

И се замислихме дълбоко и двамата, потънали в страховете си… А влакът върви ли върви, че дори и скърца като селска кола, със снопи натоварена.

Долу край влака си вървят селяни, пътници, жени, мъже, ние ги гледаме и им се чудим. И се смеем, на тях им се смеем, че ходят пеши и не се качват във влака…

* * *

— Ти, без да искаш, отвори торбата с миндалите. Но не за да ядеш, а за да удряш с тях пешеходците долу… Да ги замеряш. И аз отворих своята торба. И аз почнах да замерям и да удрям по главите или по краката хората долу. Аз хвърлям, ти хвърляш, аз хвърлям, ти хвърляш…

Мръкна се вече. Не се виждаше нищо долу. Съпикасахме^[1] се и двамата — но с празни торби…

Ами сега? Какво ще дадем на Църна Арапѝна? Лелее! Колко се забравихме! Будали и двойцата!

Нито ти, нито аз — не смеем да гледаме вън от мрака. Опасно е! Страшно! Църна Арапѝна седяла на портите на морето — нито ти, нито аз бяхме виждали море дотогава. Седяла на портите и събирала в един голям кош деца като нас, по-големки и по-угоени… Ами сега?

— По едно време — подех пак аз сега приказката, — ти извика от ъгъла на купето:

— Ми замириса на мо̀ре! — с ударение на О.

— И на мен ми замириса на мо̀ре!… Мо̀ре с ударение на О.

— Нещо пляска и шипи!…

— Нещо пляска и шуми и плиска!…

— Да не са рибите?

— Да не е самото мо̀ре? Защото така съм чувал.

— Нещо скърца…

— Като зъби…

— Да слезем и да побегнем от влака и да си се върнем ти във Велес, аз в Щип… Пък догодина, като пораснем повечко, ще се учим в Солун…

— Ами тия наши сандъчета на кого да ги оставим?

— Да ги хвърлим от прозореца долу, ще си ги вземем после…

Но прозорците на вагона тесни, не излиза никакво сандъче.

Кондукторът ни видя изумен какво искаме да правим. Бе арменец. Казахме му цялата истина. Деца не знаят да лъжат…

— Няма такива работи, — каза той. — Това са приказки и песни. А в приказката Болен Дойчин убива Църна Арапѝна — с ударение на И — и спасява всички деца…

— Арно де, ама нали това, което е в приказките, не е в живота… Ами ако е още жива?

* * *

— Ми замириса силно на мо̀ре! — Море с ударение на О… — викна ти, мой Трайче Велешки.

— Ми замириса силно на мо̀ре!… — викнах и аз…

— Голямо ли е морето? — питаме и двамата из една уста.

— Много е голямо, ама и добро. В Солун морето е много добро…

И останахме — какво ще правим? Страх не страх, мечка страх, нас не страх — и останахме…