Александър Балабанов
И аз на тоя свят (10)

* * *

Ясно и мирно изгря слънцето над Овче Поле. Всички бяхме излезли на работа. Една чудна тишина сковаваше и небето, и земята. Внезапно подухна откъм гърлото на Богословските хълмове много топъл, горещ вятър… и също тъй внезапно се затъмни цялото небе…

Облаци ли бяха това? Дъжд ли идеше? Шумът, ах, то не бе шум, а някакво шипение, което полека-полека се засилваше, като съскане на милиони змии в небето…

Ние с баща ми се спряхме на една тумба. Баща ми тревожно откачи от рамото си пушката мартинка, с която тъй майсторски и безпогрешно стреляше и улучваше всичко, що замереше във висините. Особено той бе прочут с това, че улучваше с мартинката си не само соколи, ами и големи орли, дори и когато те хвърчаха тъй високо над Овче Поле, щото изглеждаха като черни точки на небосвода. А аз не един път бях си навяхвал силно крака, когато исках да политам от брега на реката с големи орлови крила — и падах като пълен чувал на пясъка… И ставах за смях на другарите си, които отначало ми завиждаха, че имам такива големи крила, а после злобно ми се смееха, че падам…

Откачи баща ми пушката от рамо и гръмна към зашумелите, зашипелите зловещо облаци, които със страшна бързина се приближаваха към нас, към нашите ниви и ливади, градина и лозя…

Нищо не полетя да падне от небето след гърмежа…

Разбрахме ние що е това, което идеше така грозно и гадно към нас.

Но все пак той откачи телескопа и се загледа. Остави го изтръпнал на земята, сви устни, помълча миг-два, току извика уплашен и пребледнял:

— Ева! Свърши се! Скакалци! Идат с топлия вятър… Навярно той ги носи, може би чак от Египет към нас…

Аз подигнах телескопа, нарамих го. И закрачихме бавно и траурно и двамата по туй равно и все още буйно и зелено поле, по което бе всичката ни стока и щастие…

Нивите по него още не бяха напълно узрели, но бяха тъй близко до зазряване и се люлееха и се вълнуваха като жълтозелено море от вятъра… Някога тъй сладко ми бе да гледам тия вълни на нивите, но сега те бяха тъй тъжни. Тяхното шумолене се сливаше с шипението във въздуха и кобна литания се надигаше към бога…

А ние с баща ми крачим ли крачим из полето, към селото, към нашия двор. Бавно, мълчаливо… Така крачеха пред нас навели глави и други селяни и се връщаха в селото си с отпуснати ръце…

Едва стигнахме в двора, всичко потъмня. Да бе нощ — не бе нощ — ден като нощ. Да бяха облаци дъждовни — не бяха! Да бе слънчево затъмнение — не бе, защото скоро се показа слънцето на изтока — цяло и чисто, а над главите ни мрак и шипение… Скакалците бяха пристигнали вече и на облаци, на облаци западаха по нивите и по полето… И по дворища и по къщи, но най-много по нивите…

Гробно безмълвие зацари в двора. Всички мълчим изплашени. За да се браним, наслагахме върху главите си чували-качулки, като кога падаше проливен дъжд. Но скакалците не се задържаха по дворовете, а отлитаха към нивите, към полето. Водени сякаш от гениален стратег, с нему подчинени опитни офицери…

Скоро се избистри небето. Нищо не остана по него. Всичко слезна на земята.

Баща ми свика селяни и мо̀мци, с лопати и търнокопи, с празни газени тенекета, с някои големи и дебели пушки с широка цев или шишинета, както ги наричахме там. Те гърмяха бурно, като малки топове, боботеха дълго във въздуха…

И аз излязох, и аз имах в ръката си един прът.

Тръгнахме по лекия склон край гумната при реката. Реката бе набъбнала, сякаш бе придошла от буйни дъждове. А то скакалците, те я бяха изпълнили със своите грозни тела… И се бе образувала една гнъсна сивозелена каша… Ние я прегазихме, като стъпвахме върху тая жива каша от скакалци. Едни не мърдаха вече, други се влачеха към брега на хиляди, на милиони…

А на самото поле току зад реката!… Не казвам, че не може да се опише. Не казвам това, защото всичко може да се опише с две-три думи, вече газим до колена в скакалци… Сиви, зелени, кални скакалци, а само от време на време, като изхвръкне някой рой — и червени ивици се движат — това пък от долните части на крилата им…

И почне викане, пукане, думкане на тенекета, запалване на слама и хвърляне на запалени напоени с газ парцали, каквито също бе заръчал баща ми да вземат нашите мо̀мци…

И вървим, едва вървим бавно, едва се придвижваме; газим до колена в скакалци!… Това е рефренът на мрачната песен… Газим до колена в скакалци!…

И както си представих гадното на тоя образ, сепнах се изплашен и ужасѐн от спомена…

И почти се зарадвах, като се съзнах, че сега си вървя след натовареното от стока магаренце, че няма ни жега, ни задуха и че сега вее прохладният есенен вятър по нашите полета…

И пак се унесох в образите от нашествието на скакалците.

Отидохме в нивите. И там същото. Само че така:

Ето ти чудна хубава пшеница. Още малко да стане червена като хубаво изпечен кравай. Затова се и казва цървенка, най-хубавото жито на земята. Но сега тя е още бледна, зърната ѝ са меки…

Ето, ето: върху всеки клас по три-четири скакалци. Класът се превива от тежестта им, не само от зърната си. Тия четири-пет или три-четири скакалци гризат зърната, унищожават ги напълно. А долу под класа, при корена на самия стрък други десетина. Те пък изяждат всичко, каквото се отрони от класа, и гризат и останалите сочни части на стъблото, което все още даваше и пренасяше храна на зърната.

И така из цялото поле. И така из всички ниви. И така това тежко разляло се мазно и гадно море, което се вълнуваше, не се вълнуваше, а някак си клокочеше с шипение като разтопено олово…

Веднага баща ми прати бързоконник да съобщи на каймакамина, на окръжно-околийския управител в Щип, за да вземат мерки, иначе цялата околност ще гладува до смърт…

Още вечерта пристигнаха пратеници, които съобщиха, че утре рано пристигат цели команди със сечива и с много коли газ от складовете и с негасена вар…

А през нощта — полето остана на произвола на скакалците.

И наистина, рано-рано пристигнаха командите. Баща ми пое главното командуване. Каймакаминът бе човек умен и отзивчив и даде всичката си власт на баща ми. Събраха се всички селяни от всички села на Овче Поле, с разни сечива, а някои дори и със секири. Слава богу и на това, защото тези със секирите ни поне разсмяха малко, когато им каза баща ми:

— Вие сте тръгнали за дърва в гората!…

Но нищо.

Почна се усилена работа. Едни копаят трапове и слагат вътре негасена вар. Други пък на вериги подкарват скакалците в траповете. Трети ги опръскват пак с негасена вар, а четвърти точат от бъчвите в колите в празни тенекии вода и поливат траповете. Воня и шипение по цялото поле. Скакалците се надигат в огъня на варта, селяните ги потискат с лопати и копачи…

А други команди пък нататък с газени тенекета поливат полето с газ, върху скакалците, в нивата, върху скакалците и там, но и върху пожертвуваната вече сеитба… И бърже се отдръпват командите назад. И пламват нивите и скакалците… Цялото поле се изпълня с дим, миризми на газ и на изгоряла вълна — парцали и месо от скакалци!

А някои пък изливаха и тежък катран, палеха и него…

И викове! И викове! И гневове! И закани до небеси… Бяха надошли отнякъде птички на тая обилна храна от скакалците, но скоро си се разлитаха на разни страни, изплашени от виковете и от зловонията… и от тежкия гъст дим, който се влачеше ниско над полето…

Така целия ден — до вечерта. Така и втория ден — до вечерта. Така и третия ден. На третия ден се даде отдих, за да се видят резултатите.

Всички ниви озобени. Наведените до вчера класове от зърната си — сега щръкнали, като стрели към небето — и празни… Леки. Изядено всичко. Под черната мазна кал от газта из полето и от скакалците, които бяха изгорели, една гъста маса се надига и живее, живее, сякаш нищо не им е станало!…

Разбутаха и траповете. Каква олелия! Каква гад! Три дена се бяха изминали, сеч и огън върху тях — и те още живи!… Мърдат като червеи в геената си… И в траповете! А по-нататък из полето, ето ги други си излитат на облаци, като че нищо не е било!…

Селяните се изплашиха, отчаяни се завръщаха в дворовете си. Баща ми се замисли дълбоко. Никому нищо не продумваше.

Господи, прати ни дъжд! — завикаха всички, като се надяваха, че дъждът ще прогони скакалците. Истина, като по чудо, дъжд заваля. Но скакалците не си отидоха…

Свършиха се вече и тенекетата с газ, свърши се и негасената вар… Скакалците не се свършиха…

Полето си отиде. Отиде си и житото. Изгоря и градината. Защо ти е борбата сега? Кой ще отиде и да жъне празните класове от нивите? Няма да си плати труда!…

Всеки мислеше за житото, за загубите си, за изядените от скакалците надежди. Също и добитъкът беше се отчаял. Дали и той усещаше, че и за него няма да има какво да яде през зимата? Защото никой няма да ожъне нивите само за едната слама!…

На петия ден пак изгря същото слънце, което бе изгряло, когато дойдоха. Мо̀мци и деца, и жени, и други селяни се тюфкаха из двора. На високата тумба над градината бяхме се насъбрали най-много. Баща ми, просто като по навик, напразно насочваше телескопа към Богословските планински хълмове… Не че очакваше нещо, а просто като по навик…

Току изведнаж се зададоха откъм клисурата на Богословец големи облаци. И със светкавична бързина се приближаваха към нашите, поля… Свирни, цвърчения ечеха във въздуха, изпълниха цялото небе. И радостни и бодри цвърчения на птички!…

Пак облаци, облаци птички! Баща ми дигна пушката, насочи я натам, но не стреля, а я свали размислен…

— Не бива! Това е от бога някой селямет, някое спасение — не, не бива!

И наистина не на ята, а на облаци западаха върху Овче Поле сега пък — скорци!

— Аааа! Сковрани, сковрани! — завикаха всички. — Много сковрани!

И както си вървях занесен и унесен в тия образи от първото лято, ще да съм извикал и аз:

— Сковрани! Сковрани!

Сепнат от своя глас, видях се пак след магаренцето. Наближавахме вече към Амзабегово, което бе само на три часа от Велес…

И сега вече буден си припомних всичко, за да довърша всичко, за да довърша образите на спомените си.

Скорците били най-опасните врагове на скакалците, защото ги ядели с особена охота. Както ми разправяха после опитни някои хора, тия милиони скорци останали гладни някъде в Египет… Защо все в Египет — не проумявах, но бе Египет…

И тия облаци, облаци, много облаци скорци узнали от ветровете, че скакалците дошли тук при нас, като побягнали от тях — и ги подгонили на облаци.

И ги изядоха. И ги прогониха. И на третия ден от идването им най-напред се дигнаха слаби облачета скакалци. А след тях бурни и тежки облаци от скакалци и от скорци се загониха по небесата!…

Отидоха си!…

* * *

Много и безброй са образите от това мое мило Овче Поле…

… Моля, моля, да се пише Овче Поле и думата „Поле“ с главна буква, да не се слага просташкото, измисленото от изсъхнал мозък малко „п“, както е в невежите правилници и речници… Нали: Българска Народна Банка е име на банката, както е името Иван на Иван, на банката, на фирмата, на фамилията, както писаното все с главни букви и на двете думи Черно Море е името на нашето Черно Море, на което Варна е царицата, а Бургас пък, както го нарекох аз преди три години — царят. Никой не иска да каже тука, че морето е черно, то може да е черно и да е бяло, и синьо, и зелено, и каквото ще да е, но името му е Черно Море. Двете думи тука преспокойно биха могли да се слеят и да се пишат в една. Така е и с Бяло Море. Милост, вие, господа, прочели само една книга граматици, милост към българския език. Иначе, ще дойде време, всички ще увиснете на върбите с изплезени езици край Червен Бряг… Нали може брегът да не е никак червен, дори и да няма никакъв бряг, ами само името му да е Червен Бряг, както на тебе ти е името Георги Иванов, а на тебе пък Иван Георгиев — все отбор юнаци граматици!…

Ето, за софийско поле, ако искаш, пиши и двете думи с малка буква, понеже полето си е поле и е софийско, на София, значи, също така, както е тракийско полето, което наричаме „тракийско поле“ и е с малки „т“ и „п“. Но я пиши де да те видя Стара Планина — втората дума с малка буква! Веднага ще остарееш и ще одъртееш като мърша от глупост! А правилото искало да се пише първото с главна буква, а второто с малка! Нека си иска правилото! Може ли такова правило да бъде от умен човек? Стара Планина е не защото планината е стара — коя е пък млада планина? — а защото е името ѝ така. Ех, народът се шегува по някой път и пее явно тенденциозно: „Млада овчарка в Стара Планина изгубила си вакло ягне…“ Но това е явна шега…

Ами я ако ти е името Боби Бобов, с малко ли „б“ ще пишеш второто, макар и да си син и внук на боб някой? Я се виж как ще изглеждаш, ако те пиша според речниците с малко „б“ на втората дума: Боби бобов… Чудо!

Колко пъти писах, говорих против тази мания и това глупаво размишление на някого си, на г-н Празноглавов с голямо „П“, не сполучих. Дори Българска Народна Банка само първата „Б“ главно, а другите малки! И само там, гдето имаше по-интелигентни и по-самостойни началници в клоновете, направи се един хубав компромис, за да не ѝ правят бележка граматиците от речниците: сложи на бланките всички букви главни: БЪЛГАРСКА НАРОДНА БАНКА! Ха сега де да видим! И вашата простащина, господа речникари, остава сита — и банката спасена!…

Аз трябваше да се отвлека с тия правописи, защото наистина като символ на просташкия дух в уредбата на нашия правопис и особено на престъпното окастрюване чрез изговора на някои звукове на чудния и пребогат и пресилен български език, едно от най-глупавите и гадните правила е и това разумуване за главните букви в собствените имена с две думи…

И много ме е яд, че тъкмо днес, когато трябва много да бързам и да изоставям толкова скъпи и хубави, и живи образи от Овчето Поле, трябваше да се отклоня от пътя си зарад тая мизерия на нашия правопис, за който на времето толкова много писах и дадох толкова полезни упътвания, от които някои доста важни се възприеха най-сетне, като „манастир“, „герой“, и не вече измислицата на невежите нещастници „херой“ или „монастир“. Ах, да мога също така да улуча и онова падежуване с думите „животът търпи“, за което също писах толкова много! Купих „стола“, а-то било от падежа, а не поради члена! Ами тогава защо е „купих стол“? Нали същият падеж!

Но сега на Овче Поле и на дюкяна…

Наистина, направиха ми една дъсчена бакалница, а до нея една истинска фурна с плочи от Богословец, нагласена да се нагорещява със слама… За фурната намерихме един беден роднина под мое ръководство да пече хляб, чунким аз много знаех… А за бакалницата останах сам аз господар… Насреща пък бе селската джамия с малко минаренце. Пред джамията един бунар. На стената на джамията при хубаво време имаше много човеци наклякали в бистри разговори за световните събития. Около бунара много жени и момичета с яшмаци и фереджета и със стомни и с бъклици и котли.

Високият прът на бунара постоянно скърцаше ли скърцаше…

И насреща моята бакалница и нашата фурна… Център на живота в селото или средище, както биха казали тия, които не разбират що е център… А моят дюкян…

По-голям дъсчен сандък. Два входа. Един откъм фурната, друг с пешкюни и кепенци откъм джамията. Ах, що ми е мило и драго!…

Наляво откъм главния вход едно отворено тенеке газ с мереници, накачени по края — разни калибри. Над тенекето един рафт с калъпи сапун — „Гирит“. На пешкюна две-три малки сандъчета с фурми и със смокини в тях и с малко тахан-халва. На другата стена пък разни макари, кутии с игли, с тире, галантерия джанъм! Под тия рафтове един дълъг сандък със захар, но с капак. До него — сандъче със сол — без капак. А рафтовете на задната стена разни други бакалии, най-много съм запомнил тенекиената цилиндрическа кутия с червения пипер. Еднаж, като продавах пипер на една була, понеже бях малък и невисок, сложих си едно гнило сандъче да се кача върху него, за да стигна пипера. Сандъчето се строши на късове, паднах с кутията червен пипер в ръката, а самият червен пипер по лицето ми… Писнах, веднага наскачаха турците от стената на джамията, донесоха в едно тенеке вода, поливаха ме, бърсаха ме, не ослепях. Затова я помня тая стена, най-много пипера…

И продавах аз всичко. Не мога да не си спомня, че голяма част от стоките най-много трябваше да бъдат пазени от мене самия: особено смокините, фурмите, халвата…

Понеже стоях цял ден в дюкяна, дори и там обядвах, когато имаше време, четях по нещо. За четене имаше там една книжка от някогашната хубава библиотека „Свети Климент“. По много пъти изчел бях всичко в нея, особено помня статията за кукумявките и бухалите, че били полезни защото в стомасите им намирали комари и вредни мушици…

Продавах аз, продавах, цял ден продавах и хранех с печалбите си две семейства с много деца. Селяните ми бяха признателни, че им нося стока сред зима… И ми помагаха, никой не ме крадеше, никой! С пари продавах, на вересия продавах — никой не ме завлече! Жито, яйца, кой каквото имаше, това употребяваше вместо пари. И кокошки и пилета ми носеха, таксувахме ги справедливо… Контингенти и компенсации биха нарекли това сегашните финансисти…

Една сутрина в джамията на самия трем настана голяма олелия.

Децата пищят, скачат, бият се — а някои и плачат. Но не беше само от биенето и от сбиванията, а от друго: ходжата бе починал!… Нямаше кой да ги занимава! Ето към пладне, след като го бяха погребали, дойдоха стареите при мене, между тях и Юската мой.

— Слушай, синко. Ходжата ни почина. Децата останаха без учител. Сега е тежка зима, къде ще намерим друг? Хайде, чоджум, докато си намерим ходжа, занимавай ги ти. Нали знаеш азбуката? Елиф, бе, пе, те, се, джим…

— Разбира се, знам много добре, дори имам аз тука турски буквар, чета, пък и баща ми ще ми помага.

Юската ликуваше, аз му бях гордостта.

Съгласихме се, разбира се, без каквато и да е заплата, за това нито дума можеше да става, пък и баща ми не би се съгласил, нито аз…

И тримата стареи на селото веднага след съглашението отидоха в джамията и след малко пак се върнаха с един дълъг три-четири метра прът.

— Ето, вземи това, синко, това е знак на властта ти… С него ще оправяш немирните деца и тия, които не учат. И е дълъг, че стига до срещния зид на одаята на джамията… Когато се учи и не е много студено, можеш да държиш и на одаята вратите отворени, за да гледаш какво става в бакалницата. Там ще ти помагаме и ние, не ми се бой ти…

И по тоя начин станах аз и ходжа!

И цялата околност ечеше от тънките гласове на децата, които карах цели часове да викат високо и сърцераздирателно:

— Елиф, беее, пеее, теее, сеее, джим…

И стана едно мълчеливо споразумение. Уроците бяха само сутринта по сегашно време от 8 часа до 10. През това време не идеше никой да купува! И така се разреши двувластието ми…

Но аз знаех много повече от това, което трябваше да преподавам, искам да кажа, не бях учител само с един урок по-напред от учениците си, каквито ги имаше едно време много. Не се задоволявах само с азбуката, ами ги учех и на философия и ги карах всички високо да повтарят след мене:

Дил бир — кулак ики — бир сойле, ики динле!

Един език, две уши — едно кажи — две чуй!

А по география това:

Йерин шехри портукал гиби юварлактър…

Образът на земята е валчест като портокал…

И още какви ли не! Нали бях две години в Солун! Моят Юска тържествуваше и само току разправяше:

— Дете човек, нищо човек, а знае толкова! Еее, на баща си се е метнал, крушата не пада далече от клона — армут далдан ирак дюшмез…

Още малко — и щяха да ми сложат чалма!

Но, слава богу, най-сетне се върна от България преселникът турчин Мааджирик — от Разградско, интелигентният и наистина издигнат ходжа, наш комшия Исмаил Ефенди, който пое работата на цялата джамия и на училището…

А аз останах само с бакалницата, гдето покрай другото с помощта на Исмаил Ефенди почнах да чета усърдно и корана…

В петъците, във вторниците и в неделите затварях и дюкяна.

Тогава пък натоварвах магаренцето с газените сандъци, пълни със стока — и тръгвах по селата — по цялата околност…

* * *

Преди да продължа житието си, нека забележа с радост, че както изглежда по всичко, сега се уреждат някои въпроси на българския правопис със здрав смисъл под ръководството на Министерството на Народното Просвещение.

Доколкото можах случайно да узная и аз нещо, новата комисия, съставена от ръководни личности в Министерството, е възприела вече по принцип да се пишат с главна начална буква всички двойни собствени имена.

Искам да кажа, че скоро и официално Черно Море и Червено и Бяло Море ще се пишат не вече с малки М-енца, като да е поради това черно или червено или бяло, защото водата му е черна, червена или бяла, а защото му е името така, както е името на приснопаметния Боби Бобов с главна буква и втората дума, а не с малко бобов, че да изглежда като зелен или сух боб…

Надявам се, че и друга идиотщина ще се премахне: безобразието с множественото число поради икономия с думите. Тоест няма да се пише вече срамотното Бяло и Черно морета, българският и френският езици, руският и българският печати, а както казва самият ни език, Бяло и Черно Море, българският и френският език, и пр. и пр.

Дано българският хубав и богат език има и тоя безграничен късмет да се намерят човеци, които не само ще спрат, ами и ще обезвредят престъпленията с онова гадно и самобитно отдалечаване на западния български език от не съвсем естествено натрапения книжовен сега език!

Дано се махне и онова просташко разделяне на членуваните окончания от мъжки род поради някакъв косвен и прав падеж — една измислица на неграмотен граматикар!

И да се знае, че във винителен падеж „купих стола“ А-то не е от падежа, ами си е от члена. Защото, ако да беше от падежа, трябваше да не можем нито да кажем, нито да пишем „купил стол“, просто един стол, а не известния стол!…

Това за удовлетворение на всички здрави и свои умове, които ме поздравиха за тая разпра за големите букви с малките душици!

А сега да си продължим приказките. Докога и доколко ще мога и тях да продължа тъй, както трябва и както бих искал — ще решат възможностите на моето здраве и на моето дълбоко угрижено душевно състояние…

* * *

Бакалувах по селата.

Във вторниците вече отивах във Велес да давам сметка на Богдановци. В петъците по турските села — петък — турска неделя. А в неделите по българските села, които бяха все по високите ридове, освен смесените, като Ерджелия и други, които си бяха все още по полето.

О, как ми мръзнеха ръцете по пътя от овчеполските прочути снежни виелици! Колко пъти съм плакал и ревал! И намирах спасение само в муцуната на магаренцето, там си ги стоплях една по една или поне само пръстите. Стигнех ли в някое село, селяните, като ме видеха премръзнал, с нежност сами разтоварваха магаренцето ми, донасяха му слама или сено, накладваха ми в някое разбито тенеке огън пред трема на джамията или на старейшината, ако селото беше българско, а по някой път ми и опържваха по две-три яйца на очи, кайгана, както ги наричаха те… И докато се стопля, те продаваха, те мереха, те прибираха парите, яйцата, житото — разменните неща.

Аз бях малък, едва четиринадесетгодишен, но мога да твърдя, че никаква измама или кражба не бе се случила. Такова нещо не би било възможно, селяните биха удушили сами измамника или крадеца, както казваха те.

— Ти идеш чак тука, по тия студове, да носиш за сиромаси хора солчица, шекерчец, видело (газ), а ние да те ограбваме! Небето ще ни се разсърди и ще ни направи още по̀ сиромаси…

В българските села при тия скитания видях една не само радостна, но и чудна бодрост на духа. Видях също и жажда за учение, такава жажда, че заедно с яйца или жито или кокошки за купуване на бакалски стоки от мене, идеха и с децата си някои жени и мъже, с някое букварче или читанка да им покажа това що е, онова що е… и да им разкажа за големия свят… Аз за големия свят, който бях едва четиринадесет години навършил и бях ходил и живял само в Солун в гимназията две години! И малко в София!

Но все се намираше по нещо да кажа. Особено за образцовия ред и дисциплина в София, за точността и сигурността на българските чиновници… Знаете, там по тия села, пък и в града по някой път, но в селата поредно, всеки български чиновник се казваше „министър“.

— Знаеш ли, Сане, чичо му на наш Темелко от Богословец бил у София министър! И получавал по двесте гроша на месец.

А тоя Темелко го познавах аз в София, той бе писар в общината и получаваше тогавашни четиридесет лева месечно…

В турските села — същата тая любознателност.

И така познах и видях много и разни души, много души от всички плиткости и дълбочини, видях наистина и зверове вързани, но видях и природни умове, закопани в мрака, живееха донякъде само с мечтите си за свободата…

А през пролетта и лятото, особено когато изнасях и „сезонния“ зеленчук да продавам, когато натоварвах със стока вече не едно, а две магарета, научих се и на градинарство и на готварство.

Учех селяните как да приготвят гостби от домати, от бамя, за да се навикнат да „консумират“… И при това сам аз и досега мразя доматите като човешко зло, а бамя не мога да вкуся поради нейните лиги… Но занаятът изискваше да се дирят „потребители“ и пр.

Видяхте ли вие, разни стопански и търговски и вносно-износни непресекни комисии, видяхте ли, и аз разбирам нещо от вашия занаят, с който се пъчите толкова и ставате опасно важни? А вие от моя нищо не знаете!

И така кръстосвах полета и долове, и блата и реки, и язове и мразове с блага мечта за пролетта, за лятото и за новата есен, които със своите обилни жита и опиуми — макове-афиони — ще ме пратят пак в София да следвам…

Тия мечти ме стопляха във виелиците на Овче Поле, често не забелязвах как пристигах в това или онова село.

Когато се връщах от походите си, аз яздех магаренцето. Но на отиване ходех или подприпквах подир него пеш.

Студ! Студ! Вие вятърът като на умряло. А аз, аз ходя и бродя по полето…

Но еднаж, както влизах в близкото село Пеширово, цял помръзнал от жестокия студ, едвам се влачех с магаренцето си, то вървеше бавно, за да мога и аз да вървя близо до него и да се подсланям от острия и силен вятър, кой знае как, друг път не бяха правили това — глутница кучета ме нападнаха… Поради острия студ нямаше никого вън да ме спасява и отървава… Току едно огромно куче ме повали на земята, залапа ме за лявата нога, аз примрял пищя, магарето диво реве… Реве и рита ли рита, но нищо не помага… Излезе едно друго по-голямо куче, то се хвърли върху това, което ми беше залапало ногата — и ме спаси… Кърви потекоха от крака ми, селяни надойдоха, прибраха ме, превързаха ме… Стоплиха ме. Мина всичко, сандъчетата се пак разпродадоха, всичко бе наред, както обикновено, но и досега стоят белези на левия ми крак — два кучешки зъба…

И досега не мога да си обясня помощта на другото голямо куче… Юската предполагаше, че може би някога съм му хвърлил някой комат хляб…

Кой знае? Но аз на толкова човеци и човечета съм хвърлял не само комати хляб в гладния им живот, ами и мръвки по някой път — и все пак ме лаят и хапят, щом им падне безнаказан случай…

* * *

… Овче Поле! Как да те оставя, без да съм те показал в твоята майска премяна с ония алени бели макове от Богословец до Свети Нѝколе и от нашата малка Светиниколска река до Брегалница при Щип, моя роден град! Люлеят се и ухаят и опиват! Как да не представя бурната беритба на афионите! По петстотин души, по хиляда от всички краища надошли да режат и да берат силния афион!

Ето ги, излизат на дружини, на дружини по нашите големи ниви, режат с остри бръсначи едрите зелени чушки и им правят гердани от скъпия бисер на млякото на мака… А после в привечерите всички по часове гледат нагоре към високото небе, дали няма да се зададе някой облак, да пусне дъждовете си и да измие всичките им надежди за утрешния ден!… И на другия ден самата беритба на пожълтелите афионни гердани в тенекени съдове.

Жетвата на тежката пшеница цървенка, как да оставя голямата ни градина с всички зеленчуци и плодове, бостаните със сочните и вкусни лубеници и дини! А кога заскърцат колите откъм лозята с пълни корита и линове натъпкано грозде, кога се заредят веселите нощи с пламъци по двора, над пламъците големи като казани тави мед, в които се вари маджунът! Тогава екнат тия нощни песни на първата есен и не спират до зори.

Но нека, нека ви оставя засега, а после ще дойдете пак вие в страниците на моя живот заедно със свободата на мойта мисъл за вас.

И аз пътувам в нашия файтон към Щип при Брегалница. С мен пътува вече и целият ни род в коли, във файтони или на коне и на магарета…

Ето ни, навлизаме в ридовете между лозята на Пребег над самата Брегалница и срещу Хисара на Крали Марко и между страшното и прочуто в битките си Ежово Поле.

Слънцето е още на ръба на западното небе. Червена е цялата земя, пръстта е червена тука навсякъде, червени са бреговете на доловете, червеният прах се смесва с лъчите на късното есенно послепладне…

И внезапно ни присреща буйната хладина на реката, ние сме до славния старинен дълъг и голям мост на Брегалница, построен с такова художество от едри камъни с високи и широки и с много ракли, през които текат вълните на реката надолу към Кочани, към Плачковица планина, за да им занесат поздрава на Крали Марко от Хисара с тия безбройни високи орлови гнезда по непристъпните върхове на скалите.

Ето го и града, наричан от турците „Кайганли Ищип“, тоест града, на който къщите са покрити с големи бели плочи. Завиваме по високото шосе под Хисара, под прочутата старинна от XIII столетие и съвсем цяла запазена черква „Фития“, за която професор Милюков писа, че била най-хубавата в цяла Македония и която аз знаех като дете само като обител на мечкарите с техните мечки и с тия дебели синджири, които висяха от средното ѝ кубе и от които ме беше много страх…

Минаваме край грънчарите, край къщата на някогашната Панда Грънчарова с широките шалвари, на която писах първите си стихове на глинени плочки, които изпичах в огъня на пещта им, а тя, Панда, тя ги приемаше с насмешка. И понеже не знаеше да чете, удряше ги със злоба по каменните стени, а те се пръскаха на ситни црепки и изкънтяваха нежно, също като моето сърце…

Щип бе град с около 35 хиляди души, от които една трета турци, които живееха отвъд сухата река Отиня по склоновете на ридовете, а две трети българи в средата на града, гдето бяха чаршиите и ханищата, и магазините, и локантата^[1]. А другата част българи живееше в отвъдното Ново Село накуп, гдето нямаше никак турци и представяше нещо като свободна българска република, с хубавата черква „Света Богородица“ съвсем до реката Брегалница и с многобройните винарски, платнарски и сукнарски работилници.

Щип бе град с висока култура, здрава просвета пръскаше той из целия български свят — от Солун до Тулча. Той даваше отлични учители за всички села и градове от Дунава до Бяло море, както и аз бях назначен от Екзарх Йосифа веднага, щом свърших гимназията, учител в Дедеагач срещу остров Самотраки, както споменах още лани това в началото на тия бележки. Големият български и пръв учен географ, покойният някогашен министър на просвещението Васил Кънчов от Враца, който бе убит в кабинета си, нарича града Щип в своята география „рудница за учители на целия български народ“.

До самата река Отиня, малък приток на Брегалница с много язове и воденици, и Щип си имаше необикновена по красотата си черква „Свети Никола“, цяла от камъни — от основи до кубета — и имаше с мрамор постлани дворове около черквата. А черквата се ограждаше с високи зидове, край зидовете наредени щръкнали до небеси стройни и свежи тополи… В средата на двора огромна чешма с буйно бликнали чучури, а пред чешмата солидното с много класни стаи училище с отбор учители… Колко и какви буйни празници Св. Св. Кирил и Методий сме изпразнували там! Два деня наред са ни разпускали да берем цветя по всички ридове и край всички вади и градини, за да го окичим с пресни и благоуханни трендафили, с шибои и със здравец и с лалета и джунджуле, и с босилек и с ружи от всички цветове, с вратики и с миризлива лайка от полето, с големи клонове дива маслина с ония мъхнати жълти цветове, дъхът на които надвива на всичко и трае и отива надалече… Само при името Свети Кирил и Методий — и сега, „след толкова години и скитане злочесто аз пак се жив завръщам в родното си место“ — и то само от спомена на тоя дъх и дух на тоя Св. Св. Кирил и Методий аз се замайвам…

* * *

… Ето, разчу се, българският Скопски владика Теодосий ще посети Щип! За Теодосий се носеха легенди… От тези легенди едно схванах аз — и то чак сега: Теодосий намирал, че не са важни толкова Цариград и Одрин, а Скопие. Че в Скопие трябва да се потвърди и затвърди всичко, а другото нямало кой да ни го оспорва… И той искаше да наложи тая своя идея с всичката ѝ тържественост и затова тръгна да обикаля големите градове с нечуван блясък… Той бе обвинен после в автокефалност (самоглавство), в не знам какво, биде низвергнат в България, зае се да превежда Хораций и Вергилий, умря в големи страдания. Знам ли аз? Какво знам аз? Чувствувам силата на искрения негов и на Павлов дълбок патриотизъм!

Но сега, ето го, ето го иде той към Щип тогава, тогава, когато аз бях още ученик от второ отделение. Идел уж да освещава черквата „Свети Никола“!…

Цяла седмица, две седмици ни учиха и упражняваха в пеене, учехме новосъчинени текстове на песни, изопачени, нагласени за случая от първия черковен певец и учител по пение, по турски и по френски и директор на училището — солидния, винаги изискано облечен и благороден Димитър Павлов^[2].

И ето дойде денят, всички ученици сме пременени най-хубаво, градът се вълнува, турците ни гледат с почит и говорят:

„Булгар падишаса гелиор — Българският император иде.“

Още от вечерта конници и пешеходци на тълпи потеглиха през Овче Поле по шосето за Велес, отгдето щеше да дойде владиката. И се наредили от Велес до самия Щип — повече от тридесет километра — шпалир от двете страни на шосето… И откъдето минавал, когато минал, всички: и българи, и турци, и евреи, и цигани — падали ничком на̀земи в благоговейно мълчание… А той ги благославял…

А ние, децата, сме наредени по главната улица, която излиза на шосето към Брегалница до моста. Нашето отделение, водено от учителя Чепраганов, бе поставено на пътя, който влизаше в големия каменен мост. Чепраганов бе изискано облечен, корава, висока до ушите му сяйно лъснала яка с две уши, големи колкото неговите по главата му. Фесът му изваден ей сега от калъп. Панталоните му изгладени с ръбове като нож. Лачените му обувки и под летния тънък прах дори лъщяха като огледало. Той само току ги обърсваше и си бършеше потта от пекналия вече майски ден…

И стоеше при нас и ни изравняваше като войници и само току чукаше камертона си: „ля до ми до ля… ре си сол…“

И ето, бързоходец съобщи, иде, иде владиката, сега завивал в теснината при Ежово, близо е, близо!…

И ние запяхме под командата на Чепраганов.

Най-напред на турски за султановата слава:

„Дихим шераб олду, дихим шераб олдуууу!. Аля фехта тана гечти, Дихим шераб олдуууу!“

И после, след тържествено мълчание, с голяма сила и гръмкост:

Я гледайте, братя мили,

що се върши там на брега

край реката Брегалница…

По гласа на песента „Цариград-Фенер, Цариград-Фенер!“

По моста затуптяха конете на турската кавалерия за охрана на владиката… И ето, внезапно на средата на моста е вече светлосяйна каляска със златни стремена по конете, а конете три чифта, впрегнати два по два, карани от файтонджия с цилиндър и до него лакей в златни ливреи…

Всичко по пътя още си лежи полегнало, макар и да е минал. Владиката благославя всички, иде усмихнат и властен, бавно се търкаля по моста каляската му. Чепраганов изкомандува: „Поклон!“ И ние всички изполегнахме в праха. Едва бяхме изпели:

Я гледайте, братя мили,

що се върши там на брега

край реката Брегалница…

Песента млъкна. Каляската мина край полегналия народ от двете страни на пътя ѝ…

Докато се върнат бързоконниците на Теодосий, нека надзърнем засега само за малко в живота на нашата къща. Казвам засега, защото сега бързам малко за Солуна, после от Солун за София — и няма време за повече. Повечето и всичко ще си дойде на мястото, когато ще мога да пиша толкова, колкото е необходимо и потребно и това, което на мен ми е наложено от моето чувство за мярка и за хубаво…

Ето ме, значи, студент от Лайпциг в тая къща, гдето съм се родил, разбира се, родил, на 30 януари нов стил (а тогава стар стил 18 януари) 1879 година. Рождението ми е било нещо много обикновено, страшно съм викал и носът ми бил по-остър, като на баща ми, но бабите казали, че хора с такива носове ставали лоши хора, а добри бивали само с малко сплескан нос, а не с орлов хищнически…

И ми натискали, натискали носа, докато заприличал на чешки нос… Но времето го пооправи малко…

Моето рождение… Но нека си излея гнева и за тая дума — „рождение“. Кой знае на каква степен неграмотност трябва да се намират тия човеци, които пишат вместо „рождението на нашия началник“, пишат „раждането“. И тръгна така, че и не може да се върне, и главното е, че така тръгна от същите умове, които искаха, но не можеха да ни наложат да пишем и говорим „люде“ вместо българското „хора“ — „а бре, хора!“ Или още по-българското и хубаво и всеславянско слово: „човеци“…

Във всеки случай не трябва нито да се пише, нито да се говори „раждането на нашия началник“, а само „рождението“… „рождението“! Раждането значи, че началникът родил, което не е възможно, защото човекът никога не е бил акуширан от никоя акушерка…

Тия, които искат да ни наложат да казваме и да пишем „раждането на нашия любим началник“, тъй наречените людомани, те ми отговориха, че можели и мъжете да раждат, затова пишели „раждането“… Защото в Библията пишело: „Аврам роди Исака — Исак роди Якова“ и пр. Добре, ама аз не съм нито Аврам, нито Исак и никога не съм родил ни едно дете и не искам и да раждам, защото няма как… И затова, моля, поне за мене да не пишат „раждането“, а само „рождението“…

Стига им толкова на тия люде, защото може да им стане лошо и да родят нещо преждевременно и мъртво… Както е мъртво и сухо „люди“… Та кога говорят в събрания, току кажат „хор…“ или „чов…“ и се хванат за езика да се поправят и кажат „люде“…

— А бе, Митко, днес бях в сладкарницата с двама хор… — люде…

А у дома крещят на децата си:

— Ииии, какви сте люде вие!

Това пък правят само за да се упражняват…