Александър Балабанов
И аз на тоя свят (1)

Искам всичко да кажа^[1], но засега само някои неща. И само по-хубавите, лошите ще има да ги кажат сто души след смъртта ми, както ги казват триста души още при живота ми…

Може да разсърдя мнозина мои близки и приятели, може да разплача мнозина от гняв и от буна.

Едно да знаете: мразя и обичам някои работи, човек — никого не мразя. Кажа ли — човек е човекът, простени му са от мен всички грехове. Защото от всички най-грешен съм аз.

Кого ще съдя!

Но, увлякох се, забравих да кажа какво мразя най-яростно.

Преди всичко — непризнателността. Тя е смъртен грях. Тя не може с нищо да се изкупи.

Мразя мазните братя Мазникови…

Мразя лицемерите.

Мразя бабаитите: защото те са всъщност най-подли и най-страхливи.

Мразя егоистите, защото са по̀ скотове от животните.

Мразя нахалните и техните хиенски очи.

Но от всичко на земята и на небето най-люто мразя тия, които изнасят на показ скромност, за да я продават на овците. Обикновено това са хора, качени на някое високо положение, големци или богаташи, които парадират със своята скромност пред отритнатите, пред нещастните, пред сиромасите.

За тях нямам прошка. Ако и вие, мои читатели, забележите такава скромност, ако моята скромност не ви се види истинска и ако моята не е само смирение — не ме четете…

* * *

„Камък пука се от мраз.“ Аз, едва почнал 14-ата си година, трябваше да напусна училището и, да стана селски бакалин в едно турско село в Щипско, гдето беше нашият чифлик тогава, опустял от напастите на времето…

Но не така прост бакалин, а с едно магаренце да пътувам из селата и да нося на бедните най-потребното. Кучета ме лаеха, кучета ме ядяха, студ ме гореше — аз пътувах по гори и планини, по полета и през реки за търговия. И повече по турски села и селища.

И, изглежда, печалбите не бяха много големи, защото, когато умря сестричката ми Славянка и дъщерята на чичо ми, нема̀ пари за попа и за погребение, а аз заедно с баща ми ги погребахме в градината, под снега, с някои гръцки молитви от мен.

И, все пак, можах да дойда в София да продължа… мизерията си.

Но бях крайно щастлив и весел, пътувах безплатно от Щип до София. Безплатно — злобни душици, не бързайте да извикате — „пак той безплатно“. Аз пребродих Плачковци и Лисец планина и всички реки и гори с моето магаренце, което се хранеше само̀… Тръни ядеше то, и вашите малки душици…

Дойдох в София — и го продадох за 49 лева — и имах с какво да живея повече от месец.

Сетне пак, когато изядох магарето си, продадох един френско-български речник от Богоров, оригинал. Той бе толкова оригинален, щото, който го отвореше, почваше бурно да вика, да киха… Някакви сиииитни буболечици пълзяха по страниците му. И знаеха френски. Но аз го продадох за цели пет лева на тогавашния търговец-бакалин Димо хаджи Кочов, който имаше магазин „Солун“ там, при паметника на Левски… Мой познат от Солун, гдето бях учил две години.

И първото нещо, което купих с тия пари, беше едно черно като боровинки сухо грозде от самата му бакалница и го залапах като вълк, кога лапа младо ягне в Стара планина… Толкова отдавна не бях лизвал нещо сладко…

И се заселих в къщата на едни благородни русконемски евреи — Файнберг. Аз нямах нищо. Но и те нямаха нищичко. Имаха само едно нещо повече от мен, което аз още нямах: дългове. И, все пак, у тях идваха големи хора, искам да кажа големи глави. Идеше най-често професор Милюков^[2], идеха други професори, пиеха, чай, чай, та чай… Семейство Файнберг бе дълбоко културно и образовано, бе западнало до просяшка тояга от едно железнично предприятие…

Там пиех и аз чай, чай…

Но и много знания и мисли пиех аз там. Дъщерите и синовете, също ученици като мен, знаеха добре доста езици, познаваха европейската и руската литература отлично, декламираха ми Гете и Шилер, и Байрон, и Данте… Свиреха ми Бетховен и ми разказваха за него по цели нощи — пък и аз намирах какво да им кажа…

И настроения, настроения, само настроения…

Щом пукнеше пролетта, щом запееха славеите в Цариградската градина (сега Борисова)^[3], аз доброволно се изселвах от квартирата на Файнбергови, за да могат те да спечелят нещо от наеми на стаи, които даваха на дошли от провинцията на летуване в София.

А наесен пак се прибирах при тях.

На дъщерята на един кърпач на обуща давах уроци по геометрия — да ми кърпи обущата. На синчето на една перачка помагах по всичко, тя ме переше, хранех се с маслини и с халва и с остатъците на бай Алекси, който е още жив и благословен от мен, и е вече не баничар с тенеке по улиците, а с голяма челяд и с магазини…

А в семейството на тогавашния многообразован предприемач Гошев давах уроци по всичко — макар и да бях едва 14–15-годишен. По латински, по български, по история и по гръцки. И там имах три пъти в седмицата топъл обяд. И понеже те говореха на софрата по френски, аз доста използувах и това.

А табла играех с всички, дори и с учителите си…

Една пролет там си бяхме построили от шума и тръстика и от бъзове една хубава барака с един мой съученик, също като мен охолен, Панайот Байчев се казваше, беше пъргав и силен като лъв, интелигентен, най-безстрашният човек, беше отличен гимнастик — и беше само с една ръка. Дясната му бе изгоряла в ранно детство…

Него пребиха като пес безмилостни подлеци във време на септемврийските събития и го заровиха в Шумен, и аз доста плаках за него…

Та, бяхме с него в тая колиба на Мая.

Една нощ, една такава майска нощ — току запука и застреля около нас, просто като в сражение. Аз съм си боязлив по природа, не е чудно, ако съм се изплашил. Но той, той — тоя Панайот… И той се бе изплашил, бяхме деца на 15 години.

Щом видях, че и моят Панайот се бои, казах си: „Изтрепаха ни, ойдохме си…“

А стрелянето не спира, та не спира… И то, многобройно и често. Пък и залпове.

— Слушай, — каза Панайот сериозно. — Тука тая наша колиба, от шума и от клечки, няма да ни защити. Освен това ние сме тука на най-високото на Цариградската градина. Трябва да се скрием.

— Добре де! Казвай как и накъде. Нощта е майска, но нали е нощ!

— Ще ходим на четири крака, ще пълзим…

И наистина, той напред, аз след него, все на четири, все на четири, с краката и с ръцете, вървим ли вървим. Минахме цялата градина, излязохме пред Орловия мост. Но пуканицата все не спира. Около Орловия мост, чак до сегашния университет — пустиня: ни къщичка, ни колибка. Никакъв заслон. Там, гдето сега се издига луксозната сграда на университета, само там имаше една ниска продълговата къща с голям прозорец, обрасъл в бъзе и коприва. Къщата бе държавната химическа лаборатория. Разсилният бе от Щип и ми беше познат. Предложих да се отбием там. И все на четири навлязохме в двора. Зидове нямаше дворът — и все не смеем да се изправим. Хлопаме, никой не ви отваря. Може би са помислили, че са навлезли крадци да крадат златото от изстърганите монети и пръстени и гривни.

И се приютихме в бъзовете. Няколко кокошки изкрякаха. Те, кокошките, много обичат да нощуват между бъзите. Кокошинците не могат да търпят миризмата на бъза.

Като се събудихме у зори, пуканицата бе спряла вече.

Разпитахме и разбрахме, че имало маневри по бърдата над тогавашната Цариградска градина… с халосни патрони…

Намерихме колибата си непокътната, и нашата никаква покъщнина. Поомихме се при вирчето, образувано от крана за поливане — и право в гимназията.

Що бе разправяне, що бе жестове и смях. Той на една страна, аз на друга група… Герои!

И ни бе драго да чуваме:

— Бееей! Бей!

Вечерта не се решавахме да спим в колибата, а решихме пак в къщата на Файнбергови, в една барака в двора, понеже всички стаи бяха заети от курортисти.

Чудна е тая къща! Всичко се изменя в София, събориха се големи сгради — тя и досега си стои на ъгъла на улица „Стара планина“ и „Дунав“. Неизменна, мрачна, виран^[4], олющена, няма.

Стоят и кривите стаи, стои и балконът, който още тогава беше опасен с гнилите си греди и дъски. Стоят и моите спомени и поезии по первазите му… Често минавам и сега оттам. И се мержелеят пред мен сенките на Шилера, на Байрона, Тургенев, особено Надсон и Фет, Пушкин, Лермонтов, Толстой, а Достоевски просто ме вика в тъмата… „Давно ль под волшебные звуки носились по зале мы с ней; тепли были нежные руки, тепли были ласки очей…“

* * *

Една февруарска вечер, както пиехме с цялото домочадие чай — Панайот вече не бе в София за няколко месеца, а бе заминал нанякъде зад граница… Както пиехме чая, почти без захар, пристигат двамата неразделни приятели руски професори: Милюков и Белковски^[5], евреин с красиво лице и с Христосовска брада, черна като катран.

— Чудно ми е, — каза Милюков остро. — Правителството позволява да има и студентки в университета, а студентите правят в Цариградската градина митинги против това: не искат студентки. И то само от професионален егоизъм, да не стават повече конкурентите им в жизнените им поприща…

Аз бях ученик и, струва ми се, тогава стана и Цариградската градина Борисова. Слушах редовно лекциите на Милюкова. Още помня неговите истории за чехите. А Белковски бе голям учен по политическа икономия, дори нещо уреждаше на Българската Народна Банка, но не разбирах какво.

Скоро Милюков трябваше да напусне България по желание на тогавашното руско правителство. Стамболов бе вече убит. Други бяха на власт. Милюков имаше контракт за пет години по дванайсет хиляди лева, платиха му за целите пет години — и той си отиде…

Това знаех оттогава, дали е наистина така, не знам. Но сигурно е така, защото го чух от самия Милюков, които бе много тъжен, като говореше за това…

Изглежда, не бе приятен на тогавашното руско правителство, а поради това и на следстамболовото наше правителство.

* * *

Минаваха месеците, аз учех и не учех, кога без книги, кога без нищо. Но не бях лош ученик. Напротив, бях дори един от първите. А по български и по латински и по гръцки, винаги пръв. Другарите ми ме приглеждаха с голяма обич. Стаята ми долу у Файнбергови бе сборище на всички и всички влизаха там през прозореца откъм улица „Стара планина“. В стаята ми имаше табли, дъсчени дами, шахмати, каскети, шалове, тояги, бухалки — цял музей. Еднаж стана нещо много опасно за мен, а с това и за целия шести клас. Имаше един Найден Панев^[6], с големи гърди и със силен глас. Седеше до мен. А Панайот обикновено седеше на крайния чин — и играеше карти или дама във време на урок. Дори еднаж, когато ни предаваше математика г. Тодор Дедов^[7], отличен учител, комуто Панайот беше един от най-силните ученици по математика, Янко Биненбаум^[8], после прочут компонист в Мюнхен и Париж, извика във време на урок на Байчева:

— Открадна ми асотооо…!

Представете си какво ще да е било учудването на Дедов. Но той бе добър човек. Изсмя се, каза, че се увличат много в играта, дигна и двамата да ги изпитва, те отговориха наистина много добре.

А друг път казвам на съседа си Найден:

— Знам, че сега Чилев ще те дигне, да не крещиш толкова, когато ще четеш гръцки.

Но той така изрева, щото изплаши всички ни…

И един смях после. Най-гръмко се смеех аз. И не спирах. Чилев ми завика:

— Вън! Вън!

Макар че му бях най-силният ученик и после години наред се гордееше с мен.

— Вън!

Но аз казах:

— Няма да излеза!

Но пак си отидох право в къщи на улица „Дунав“.

След малко, ето ги идат всички. Там бяха Стефан Костов^[9], Коста Батолов^[10], Петър Бояджиев, Христо Павлович^[11], Ю. Ачков, Коен, Цветан Пупешков^[12], разбира се, Байчев, Аврамов^[13], който се самоуби на американски дуел. — Всички, всички…

Наредиха се по стените на стаята и направиха събрание.

Избраха Коста Батолов за председател. Ю. Ачков разправи възмутен колко несправедливо били постъпили с мен.

Току се обади Стефан Костов, когото тъй жаля, че си отиде толкова рано от тоя свят и ни остави, както ни оставиха вече и Батолов, и Аврамов, и милият Христо Павлович, на паметта на когото съм посветил най-тъжната си песен „Из глъбини“…

Току се обади Стефан Костов:

— А бе, справедливо, несправедливо. Не е там въпроса. Ами въпроса ето где е: като го няма Балабанов, от кого ще преписваме латински и гръцки?

И това подействува бурно в моя полза.

Знайте, че абсолютно всички преписваха тия предмети от мен.

Във време на класни Байчев Панайот седеше до мен, преписваше бърже от мен темите и преводите и ги хвърляше с котешка ловкост на нуждаещите се другари…

И решиха всички да напуснат гимназията, ако не ме приемат пак в класа. Написаха ултиматум до директора Кутинчев.

Приеха ме, но с минус единица поведение… Помня — щом разправям за преписването, нека поне да кажа още нещо, — помня, като ни хванаха с Байчевите листчета, реши се да се упражняваме задължително на ръчната азбука със знаци на пръстите. Научихме ги от „Ларус“^[14]. Георги Аврамов от Гюргево ни бе инструкторът.

Тогава най-ловките седяха от двете ми страни. И работеха усърдно с пръстите си. Все едно дали бе класно упражнение, или урок — устен изпит…

Тая работа с преписването отиде дотам, щото аз, който нямах никакъв интерес тогава, поне за тия предмети да преписвам, обявих, че ще издавам ръководство по преписването.

Разпратихме покани до всички гимназии в България за спомоществуватели, както бе обичаят тогава. Получихме много пари отвсякъде. Най-много от Сливенската гимназия и от Пловдив. Книгата вече се слагаше под печат. Но една хвалба ни попречи:

Списанието „Учител“^[15], което тогава по педагогически съображения бе против многото класни и писмени изпити, писа:

„Жестока, но е много духовита иронията на един ученик — Александър Балабанов, който е приготвил ръководство по преписването“ — и пр. Веднага ме вика директорът Кутинчев. Сочи ми списанието и ме пита разярен, и ме гледа с безклепачните си очи:

— Какво е това? Ти поне нямаш нужда от тая работа, твоите учители разправят, че си знаеш всичко. Ти ще се подиграваш ли с нас?

И преди да отворя уста да му отговоря, така силно ме цапна по лицето — собствено по носа, — защото се извърнах, за да отбегна удара му — щото шурна кръв, много кръв.

Хайде, пак изключване, пак събрания, пак приемане, поведението ми стана минус три единици… Значи, аз трябва да се старая да постигна нулата, че сетне да се качвам едно по едно. Обаче и учителите ми имаха симпатии към мен и не взимаха тия минуси сериозно. После, тогава бе гордост да имаш не шесторка поведение, а единица. Такива бяха схващанията, още от бунтарското време на България…

Събрахме се на конгрес. Как да се преписва сега, като няма друго? Прие се, като най-изгодно, всеки да си преписва на малки тефтерчета — всеки учебник по всички предмети. А за устни изпитвания и класни на свободни теми все още помагаше ръчната система по „Ларус“… Аврамов и Павлович бяха виртуози.

А преписванията на малки тефтерчета станаха художествени изделия. Аврамов, Павлович, Пупешков, Груев, после дългогодишен главен счетоводител, бяха станали Гутенберговци^[16]. И всички бяха силни ученици. Пупешков например бе във всичко примерен, умен до безобразие, отличен във всичко, точен и с богата душа. Но той имаше всички науки на малки тефтерчета, преписани от него с такива ситни букви, така ясно! Знаеше си винаги уроците, но казваше, че учебникът ги знае по-добре. За всеки случай. Вярвам, Цветан Пупешков, който има такова и заслужено едно от най-видните положения между нашите правници, ще да е запазил всичките си тефтерчета…

Още виждам ситните му ясни красиви букви в тефтерчетата, които се държеха в жилетните джебове.

По едно време, вече към края на гимназията, само седми клас имаше тогава, аз трябваше да напусна за известно време Файнбергови. Нямах с какво да плащам наема, трябваха им квартиранти, които да плащат. За известно време се преселих при Черната джамия, сега „Свети Седмочисленици“. Заедно с моя любим другар Димитър З. Бобошевски^[17], който много ми помагаше, докато биваше в София и живееше с мен.

Но той си отиде, ваканция настъпи, за мен ваканцията бе ужас… Но тоя път бе само великденската. Значи, само две-три седмици. Останах сам в стаята си. Без всякакви дрехи, без нищо. Имах вън познати, но нямаше как да излезна без дрехи, да отида при тях. И реших да умирам. Легнах си така в леглото, да лежа, докато издъхна. Два дни лежах, никой не запита за мен. Ваканция бе. Великден идеше. По едно време аз почнах и да не страдам никак. Напротив, усещах нещо много приятно в това изнемощяване — полеека, полеека… Гледах се на огледалцето, ставах някак си и хубав… Почнах съвсем и да не ставам вече…

* * *

Драги и скъпи читателю,

Преди всичко, радвай се, че те наричам „читателю“, в не „четецо“, за да не те понижа до нищото на тогова, който е натоварен в някоя комисия да чете механически разни прошения и документи. Или да брои чуждите пари в някоя банка, а те наричам с гордото име „читател“, защото четецът чете, без да го интересува и без да му мисли какво чете, а само заради четенето. А ти си читател, който чете със свой ум и брои свои, не чужди пари и разбира какво чете, не като четците… Искам да кажа, искам да четеш не като четец моите разправии, а като читател… Разбрахме се, нали?

И така, много приятно е да разказва човек работи, които са изтекли отдавна, водата я няма вече, останало само коритото на реката. Но, както казва моят брат, именно сърдитият и тъмният бунтар Хераклит от Ефез^[18], още преди две хиляди и петстотин години, „всичко тече, никой не може да се окъпе два пъти в една и съща река“…

Но аз се къпя сега в сухото корито на тая същата река, която дори не тече вече…

И ако разправям още дребни-непотребни, за туй, за онуй, това правя от мъка и от страх да започна страшното и едрото, и бурното.

И аз ще ви припомня, заедно с моя близък приятел и съветник Хораций^[19], един образ. Нали сте виждали, когато водят за оглава стария кон към колата да го впрегнат. Той вече не е като младите кончета, които, когато ги водят да ги впрягат, да влачат, да викат ура и осанна на всичко, с радостно цвилене тичат към ярема.

А после. А после пищят ли пищят: кой ни изцапа бедрата?

Но аз знам, че ще се тегли тежка кола… И затова се дърпам назад.

Колата на моите минали дни. И на моите Априли и Майове, и на моите Ноемврий и Декемврий… и на моята чудно хубава съдба…

Много са претоварени тия мои кола…

Затова аз избирам само каквото ми попадне — засега само, разбира се. И все още ви моля да не ми се сърдите, че ви занимавам с моите дребни и нищо и никакви спомени. Ще ви възнаградя за тая доброта по-нататък с такива, които ще ви изкарат от мрачилото и ще ви накарат да кажете и вие нещо, поне да ме поздравите с някоя секира…

И тъй, легнах да умирам… И тъй сладко ми бе, тъй тихо и светло в душата, така леко се чувствувах и все мислех, че — и тогава да умра, още тогава, пак ще се знае за мен нещо в живота, пак ще има някоя моя мисъл в живота ни… А то — и сега — пак кой знай…

Току влиза най-напред Христо Павлович, по-късно един от първите детски лекари на България, за когото има още да говоря.

— Ха!… — и нищо друго не казва.

И като стрела излита от стаята ми. Той живееше близо, там, гдето сега се издигна голяма кооперация на коляното на „Гладстон“ и улица „Рачо Димчов“, до площад „Славейков“ и за гдето има да се разкажат много подвизи, но сега от нас да мине.

Ето го Христо бърже пристига и носи долни дрехи, чисти, хубави… Но той вече успял да съобщи на някои това, което видял, и на Стефан Костов, и на Коста Батолов. Също той мушнал в долните дрехи и тридесет лева — милион за тогавашни времена, а за човек като мене — два милиона…

Също да повикат и класния ни наставник, благородния учител наш по латински — Делиделвов, комуто посветих един чуден спомен за неговото спасителство и учителско топло сърце във вестник „Мир“.

Коста Батолов ми носи цяла пита козунак — зер великденско е времето. А Стефан ми носи много хубав, едро нарязан тютюн… Той пък това намерил, ще кажете, за най-потребно! Всъщност работата е съвсем друга. И двамата това могли в краткото време да откраднат от дома си в бързината — без да бъдат подлагани на разпитвания що и за какво, и за кого…

И наистина, аз посегнах най-напред към тютюна…

Сетне козунака.

Но не щеш ли — след половин час иде и сам Делиделвов. Стаята в гъст дим. Всички бяхме закоминили…

— Какво има? — пита Делиделвов, като иска да го разберем, че не ще прави въпрос от пушенето, и пр.

— Това говедо, — обади се Костов — легнало да умира. А не мисли, че ще получаваме само двойки по латински…

Делиделвов разбра отлично, но понеже всички бяха елита на гимназията ни, всички бяха интелигентни, а сам Делиделвов човек, човек и половина, усмихна се и рече, та отсече:

— Аз ще си отида. Вие ще останете, насила ще го довлечете в по-другия понеделник в клас… Това възлагам на теб, Костов. Ти имаш най-голяма нужда от него. Но както ти, така и той — сочи към Батолов — знам, че и без нужда вие се много обичате. Да не говоря за Павлович вече, който…

И наистина, не някаква нужда, а чиста другарска любов и учителско голямо сърце докараха тия мили хора в моята стая при Черната джамия, накрай от град София, както пееше тогава песента на Димитър Бойкинов^[20] за Петко Каравелов^[21]…

И после, и до гроб тая обич между всички ни не изчезна… Но за това друг път. За приятелство, за другарство, за обич — винаги може да се говори…

В понеделник, но чак в понеделника след Томината неделя, значи почти след 10 деня, Костов иде и иска да ме води в клас. На драго сърце. Но му разправям, че няма да следвам, а ще стана писар в Народната библиотека, г-н Каролев^[22], тогавашният директор, ми обеща да ме назначи…

И говоря на Делиделвов:

— Дайте ми едно удостоверение, ще ме назначат писар в Народната библиотека, няма как другояче да живея…

— Ти, ти писар? Че ти пишеш гарги! Какъв писар? Ами Овидий?^[23] Какво ще прави той без тебе? Ето Павлович дори го е научил от зор наизуст. Я влизай в клас, мързеливец такъв. Писар ще става…

— Но вие нямате право да ми отказвате удостоверение…

— Нямам право, но имам такива шамарчета за такива като теб. Влизай и работѝ, мързеливецо…

Колко искаше да ме обиди, горкият!

И аз влязох. Четеше се наистина Овидий. Ура! Затрепера ми латинското сърце. Класът ме поздрави с Урааа… Спасени сме!

И щом седнах, увлякох се в текста… Дете!… Така ми бе приятно да скандирам и на български стиховете на Овидия… Тия сладки хекзаметри^[24]!

И бях много смел и дори дързък в това, което превеждах.

Делиделвов, сигурно за да ме насърчи, да ми докаже чрез мене самия, че трябва да уча, с милосърдието на всички самарянки на света потвърждаваше всички мои тълкувания, дори и поправяния на оригиналния текст с други латински думи. Тогава това взех като истина, сега го разбирам, че е било само от учителска и бащинска сърдечна любов… и от благородство.

И така и тръгна. Но пак реших да не оставам. Мечтите ми за писар пропаднаха позорно. А как копнеех за заплатичката!

* * *

Пазете се, гръмогласният Найден Панев иде!…

Колкото и да горях за заплатичка — драги коректоре, писах „заплатичка“, а не заплатата, както си благоволил ти да ме оправиш в миналия брой на края! — не ми се даде възможност. А и на мен и на Найден Панев, хее, към края на годината отпуснаха по четиридесет лева помощ за цялата година.

Благодаря и досега и за това.

Но сега още нещичко за тоя Найден Панев. Той бе наистина Найден, тоест намерен — и нямаше никого на тоя свят. Бе едър, когато говореше гъстите му черни вежди настръхваха като дива гора, и очите му се мятаха като куршуми в орбитата си, а силните му широки гърди изпъкваха отпреде му, като броня…

Еднаж нашият много добър и способен учител по физика Герчо Марковски, който се занимаваше с нас често с особена тържественост, не знам в кой клас, дигна го по физика да ни покаже как се записва гласът на плоча, да ни покаже как става от фонограф грамофон. Тогава нямаше нито грамофон още, нито дори радио… Всичко беше още само сива теория с далечни проблясъци на големи надежди.

И го накара пред деликатния апарат, който щеше да запише гласа му, като опит във физическия кабинет, да изпее или да каже нещо. Найден наду гърдите, страшно! И току изрева нещо като песен:

— Нииигдее си никого нямам!…

Сякаш настигнато от ураган, внезапно нахлул през блъсната врата, всичко по масата се разскача, апаратът дрънна злокобно на пода, Марковски се нагъна да събира нещата, двете задни лястовичи крилца на редингота му се развяха във въздуха, в класа настана бурно и весело оживление.

А Найден продължава да ревопее — „нигде си никого нямам…“

В тоя рев бяха събрани плачовете на бедни деца във всички гимназии от целия свят…

Найден Панев бе тъй бурно интелигентен, така добре четеше и разбираше Цицерона^[25]. Ама само да не сте пред него, когато четеше Цицерона! Така живо, почти дивашки с луди жестове декламираше на френски и трагедии от Расин и Корней^[26]… Но бе мнооого сиромах сиромахът.

Та искам да кажа, нему и на мен дадоха по четиридесет лева от гимназията, за да не я напускаме и да не ставаме писари със заплатичка…

И двамата излязохме от стаята на директора с пълни шепи левчета сребърни. Нито той, нито аз имахме нещо като джебове да ги сложим вътре. А ги понесохме в шепите си. На улицата, тъкмо пред сегашната руска легация^[27], не щеш ли, среща ни Христо Павлович. Не ни среща, ами просто ни е гонил да ни настигне. Да ни вземе парите, за да не ги прахосваме за непотребни работи.

И аз бях силен физически. Павлович бе по-дребен от мен, но имаше едни ръце, едни мускули като стомана.

С ловкост ми хвана ръката, изви ми я — и ми взе парите… Всичките левчета ми ги взе…

Найден Панев се уплаши да не би и с него да направи същото и макар и да бе сигурен, че срещу силата и гърдите на Найдена, Павлович не бе нищо, просто побягна разярено по улица „Московска“ надолу към площада, през него с шепата отпреде си…

Найден бе наистина силен и оригинален темперамент, със завист и досега чувствувам това и му завиждам. Човеци като него са винаги цели. И той остана цял и умря цял… Ще видим как умря, помнете го, драги читатели, още отсега, че да разберете защо умря така, когато ще го умирам…

Но Найден, както ми каза после сам, като пресметнал че с тия 40 лева няма що да поправи на своите джебове, отишел чак в Ючбунар^[28] и ги изпил всичките, и три деня го нема̀ в клас…

А мен, мен слабия и благонравния — а бе, да не бяха ме нападнали така внезапно стоманените мускули на Павлович, щехте да видите колко благонравен щях да бъда и аз, но нищо. А слабия мене Павлович заведе право в магазина за дрехи, точно там, гдето сега е кафене и сграда „Феникс“ и гдето беше по-рано „Панах“. И ми купи от парите едни панталони за 11 — единадесет лева. След това ме заведе в една проста обущарница и ми купи едни здрави обуща за 10 — десет лева, даде ми четири лева за харчлък, другите 15 задържа у себе си на текуща сметка…

Тъй ли, иначе ли беше — не знам, но свърших гимназията, и то доста добре.

Как, когато другите учеха за матура, аз как се лутах из прашните улици на София, как не ме искаха в никоя група да седя при тях, защото учеха усилено, а аз приказвах масали^[29] и за Байрона, и за Пушкина, как за обща радост една случайност ми помогна да издържа много добре и по математика, която отдавна бях окачил на гвоздея — всичко това е много мило, но сега не е интересно.

Ще кажа само това:

В големия салон на Първата гимназия държим изпит, матура по математика. Всички са вътре. Комисия ужасна. Директорът Кутинчев — сам той председател. Математик добър и ужасен. А Дедов, добрият и познатият ми преподавател по математика, изпитва другите, мен оставил да ме изпитват Шак и Кутинчев… Нютонов бином и Паскалев триъгълник! Това ми се падна на билетчето. Дедов, колкото и да го беше яд на мен, че му бях зарязал предмета, пак ме обичаше и от сърце желаеше да изкарам. Аз знаех това, макар и да бе поръчал на другарите ми да ми кажат, че не трябва да си въображавам, че като имам по всичко отлично, ще мина лесно и математика, че макар и да съм бил превел в стихове в спис. „Български преглед“, в професорското списание, „Илияда“, че макар и да е главен министерски представител професор Агура, да не мисля, че ще ме пусне, ако не знам… Демек, няма да ми гледа хатър…

Като чу Дедов Нютонов бином и Паскалев триъгълник, обърна се към мене с такова милосърдие!… По черното му лице имаше написано с букви от пот:

„Отиде момчето, язък!“

А аз се усмихвам блажено.

Идеше му да ме плесне за нахалството ми. Защото не знаеше, горкият, че аз знам…

Помня, един ден ми попадна една тетрадка записки по математика на Христо Павлович. Отварям, чета „Нютонов бином“, „Паскалев триъгълник“. Хайде де-е, си казах, тия пък какво търсят тука в нашата математика? Толкова знаех. Но тях знаех добре от книгите в Народната библиотека, която ми бе най-топлото огнище, особено зимно време… Та затова исках да стана и писар там: да изчета поне всички книги.

И прочетох добре тия биноми и триъгълници — от любопитство — и съм ги запомнил. И както всеки път, кога се изпречи нещо мъчно за изпълнение в живота ми, сънувам все д-р Тодор Дедов, така и тия биноми и триъгълници не ми излизат от паметта… Пък и, изглежда, наистина ще да е била оправдана славата за силната ми памет още тогава. Защото всичко учех в клас от разказванията на учителите, учебници рядко виждах или имах само от добрите си другари, с които живеех заедно и добре, но запомнювах като папагал всичко, което минеше под окото ми… И съзнателно го запомнювах, искам да кажа, четях го с мисъл да го запомня завинаги. И не за изкуството да помня, а от зор, от насъщна нужда… Така например текстове по гръцки и по латински. Взема страницата пред себе си, заглеждам я и с очите си, и с ума си, гледам я, гледам я бавно, дълбоко, занесено — и, затворѝ книгата, аз я казвам цялата наизуст… И да сбъркам нещо, то е пак така някак си сбъркано, че можело и така… Така и в тия писания. Разбира се, от хилядо казвам едно засега, но се радвам, че поне и това едно казвам. Не вярвам да правя много и съществени грешки, освен когато неволно сливам две-три събития, и за икономия, и защото всъщност е така… И пиша бърже, бърже, не защото не мога и не искам да обработя и изгладя и очеша всичко, а защото мен ми е тоя свят да го покажа, какъвто бе тогава и какъвто го виждам аз, и то само тогава. Не го гледам със сегашни, а с тогавашни очи — обикновено искам да кажа. И затова избирам инстинктивно това, което характеризира тия тогавашни времена.

И затова говоря и ще говоря с най-чиста искреност за всички и за всичко, което споменувам. И затова някои наистина важни личности не ми идат тъкмо сега на ума…

И така, тоя Нютонов бином, тоя Паскалев триъгълник — ето ти ги на дъската. Написани и нарисувани от мене, от самия Александър Балабанов! Дедов се обръща към всички абитуриенти в голямата стая с радостни учудвания на ръцете си, гледа ме мене, гледа ме, ама толкова зарадван, също и аз…

Ще кажа аз за нощните ни походи със звънци на шия по Драгалевското шосе, ще кажа и за приснопаметния Гребенаров и за неговата банка Клепанов филолога, но после.

Сега да довърша за свършванието си.

Свърших, значи. Ваканция — още повече значи това. Ами сега? Писах направо на Екзарх Йосиф^[30] едно писмо по съветите на учителя ни по латински Делиделвов, който имаше връзки там, писах да ме назначи някъде на море учител. Аз бях живял в Солун две години и имах, както и сега имам, неудържима, телесна страст към морето, не само към морето въобще, но и към звуковете дори на думата море…

И получих скоро писмо, че съм назначен учител в Дедеагач^[31] с тридесет лири годишна заплата… Дедеагач. Най-хубавото Бяло море… Какви сладости предвкусвах, и как ги изживях едва във време на Първата война! Но за това после.

Дедеагач. Добре. Добре, но сега е юли, а Дедеагач — чак септември. Дотогава?

Да се настаня пак в Борисовата градина някак си не идеше. Пък и Панайот Байчев кой знае някак си напусна ни и отиде във Варна. София пустиня без песни. По улиците само прах, та прах. Всички си отишли по курорти или си заминали по родните си места. Аз три години не бях се завръщал в родния си Щип, сега най-малко можех да сторя това — по триста и три причини, макар и да исках да прегърна силно, много силно и горещо чудния си мил баща в Щип и на село в нашето Овче Поле, да го видя и той да ми каже колко страда за мен…

Не би. Няма къде. Няма вече сивичкото ми магаренце да ме занесе през Кюстендил и през Деве Багър, и през Паланка, и през Лисец планина, и Кратово, и Злетово в нашия хубав Щип, с белите плочи по къщите, зарад което турците го наричаха Кайганли Ищип, белоплочестия Щип…

Да замина още отсега право за Дедеагач при морето? Там е топло и може да се спи и на открито. Но какъв учител после ще бъда, като съм бил това, което бях преди първата си заплата? Не може.

И една сутрин току тръгнах така, без да бях решил накъде. Тръгнах пеш — към Княжево… Все ще се намери някой Нютонов бином или Паскалев триъгълник, си мечтаех…