Джос Стърлинг
Самър (19)

Глава 19

Щом яхтата най-после потъна, запретнахме ръкави. Оказа се, че Виктор не бе излъгал за самолетоносача. Съвсем скоро се появи, досущ като плаващ град, до който островът ни изглеждаше като същинско джудже, и се настани току до входа на пристанището, точно на мястото на потъналата яхта. И добре че пристигна, понеже във водата нямаше достатъчно лодки за всички. Моряците бързо-бързо се справиха с бегълците. При вида на кораба всякакво желание за бунт светкавично се изпари. Поставяйки условията за откупа, Чонг бе вярвал, че ще се наложи да се бие само срещу шепа саванти, а се бе оказало, че е изправен срещу каймака на савантската общност и цялата американска военноморска мощ.

За щастие, не се наложи да остана с Виктор, обсъждайки с представителите на агенциите по сигурността какво да правят с престъпните елементи. Нито да участвам в спасяването на музейни експонати, което започна, след като Ейнджъл вдигна яхтата от дъното на морето, а Атуса с радост пое командването на операцията. Най-много се радвах обаче, че няма да ми се наложи да решавам какво да предприемем с чичо й. Разказала й бях, че участието му е било продиктувано от заплахи, но въпреки всичко бе ясно, че беше допуснал множество грешки, без да потърси помощ. И при най-снизходителното отношение към случая му пак го чакаха няколко години в затвора, което бе съвсем справедливо, предвид факта, че Атуса бе прекарала близо две години зад решетките по негова вина. Единственото, което успя да му издейства Виктор, беше да не го оставят на острова. Понеже дарбата му бе да манипулира звуците, сметнаха, че спокойно може да излежи присъдата си сред обикновени престъпници, стига да обещаеше да не използва способностите си. Когато излезеше от затвора, Атуса и семейството му щяха да преценят как да постъпят с човека, който ги беше предал, но подозирах, че ще проявят състрадание. Хората в онзи пъстър афганистански двор бяха надарени с милосърдие, така че най-вероятно щяха да му простят, след като изплатеше дълга си към обществото.

Самата аз почти бях забравила за Кевин Смит, който някак бе успял да изпълзи с простреляния си крак. Сетих се за него едва когато Феникс ме попита дали не съм го виждала. В настъпилата бъркотия и опитите да се установи броят на останалите на острова, именно ние двете го бяхме намерили да бере душа близо до карцера. Феникс май не си беше представяла, че съдбата ще я принуди да му спаси живота. Наложи се да го откарат на самолетоносача заедно с останалите тежко ранени.

През следващите два дни се сбогувах с много приятели. Първи си тръгнаха американците: Сол, Трейс, Уриел, Ксав и Кристал, Ив и Феникс, Зед и Скай. Хубавото беше, че още тази есен щяхме да се срещнем за сватбата на Уриел и Тарин. На раздяла Сол ми повтори, че отсега нататък съм част от семейството. Синовете му се присъединиха към призива и побързаха да ме нарекат „сестричке“, нещо, което вероятно често щях да чувам в бъдеще. Кристал, Феникс и Скай решиха да организират моминско парти в Денвър в навечерието на сватбата и поканиха и трите ни с Мисти и Ейнджъл, така че на хоризонта се очертаваше още едно приятно преживяване. Чуха се идеи за кънтри танци и каубойски ботуши, но ми се щеше да се надявам, че Скай се шегува, макар Ейнджъл да приветства идеята за ботуши, украсени с розови камъчета, и да заплаши, че ще застави и нас да обуем такива.

С другите се сбогувах едва на летище „Хийтроу“. Гледах да не се замислям какво ще ме посрещне вкъщи. И се справях чудесно, докато не застанах да си чакам багажа пред движещата се лента. Хал се бе обадил на Джавид да ми изпрати розовия куфар, който бях зарязала в Мазари.

— Ще се оправиш ли? — попита ме Уил. — Марго и Кърт се оглеждаха за Маркъс и Ейнджъл в залата за пристигащи. Предупредили ни бяха да не излизаме заедно с тях, ако искаме да избегнем побеснелите папараци. Марго бе пуснала слуха, че Маркъс и Ейнджъл са заминали на романтичен уикенд в Барселона, за да обясни отсъствието им от музикалната сцена.

Ейнджъл грабна сребристото си куфарче и го метна в количката.

— Искаш ли довечера да наминем през вас?

— Може би след ден-два. Но по-добре аз да дойда.

Тя ме изгледа смръщено.

— Ще те чакам, така че не се бави.

— Обещавам.

— Обичам те, Самър.

— И аз теб.

Следващи бяха Мисти и Алекс, които трябваше да хванат автобуса за Кеймбридж.

— Ще си дойдем през уикенда. Гледай да издържиш дотогава без особени сътресения.

— Ще се пробвам.

Тя ме прегърна силно и ме пусна едва когато Алекс възропта, че и той иска да ме прегърне.

— Чувствам се като на финала на „Властелинът на пръстените“, когато всички си тръгваха — подсмръкна тя.

— Хубавото е, че при нас става дума само за няколко дни — отбеляза Алекс.

Мисти се плесна по челото.

— Точно така. Не се отчайвай, Мисти!

Докато се сбогувах с тях, Хал грабна куфара ми от лентата и го пъхна в количката до раницата си.

— Няма нужда, има си колелца — посегнах да го извадя.

— Много добре си спомням, че има колелца — той бутна количката, така че да не мога да я стигна.

— Чао, Самър, до скоро! — подвикна Скот и пое заедно с Лукас към изхода, всеки нарамил раницата си.

— Тук ли ще те оставят?

— Естествено.

— Защо?

— Защото идвам с теб у вас.

— О, това хич не е добра идея. Никак.

— Напротив, това е единствената възможна идея.

Той подкара количката с лудешка скорост към гишето „Нищо за деклариране“. Наложи се да подтичвам, за да го настигна.

— Но баща ми ще ме чака отпред и… о, ще бъде ужасно неловко!

— Никога не се чувствам неловко.

— Да, ама аз се чувствам. През цялото време.

 

 

— Хей, господин Уилан! — Хал размаха ръка срещу баща ми, сякаш бяха стари приятели. Татко, което бе напълно естествено, го изгледа недоумяващо.

— Какво правиш? — изсъсках.

— Полагам основите на бъдещите ни отношения — той спря количката само на косъм от коленете на баща ми. — Радвам се да се запознаем, сър. Казвам се Хал Робинзон и съм сродната душа на дъщеря ви.

— Робинзон? — повтори баща ми, като че бе забравил английски.

— Да, освен това съм един от идиотите, заради които едва не я арестуваха за подпомагане на дезертирал федерален агент, но тя вече ми прости, така че се надявам и вие да забравите прегрешенията ми. — Хал наклони глава в очакване и се ухили подкупващо срещу баща ми.

— Ами, аз…

— Също така бях до нея, когато спаси живота на двама души и демонстрира невероятна смелост в лицето на огромна опасност.

— Опасност! — Речта, която баща ми си беше приготвил, за да ме скастри, задето така го бях уплашила, очевидно заседна в гърлото му при тези ласкави отзиви за дъщеря му, нещо, което Хал със сигурност бе предвидил.

— А споменах ли, че съм сродната й душа и отказвам да я изоставя?

— Ъ… ами… като че ли споменахте. — Стъписаният ми баща размаха ключовете от колата. — Най-добре да идем вкъщи и да обсъдим ситуацията. — Едва сега се окопити достатъчно, че да ме прегърне. — Добре ли си, миличка?

— Колкото и да е странно, като че ли съм добре.

— Той знае ли?

— О, да.

Баща ми ме потупа по гърба и отстъпи назад.

— Ако ще идвате у дома, най-добре да включите всички защитни механизми.

— Не се безпокойте, сър.

— Братът на Самър също е у нас. Уинтър се тревожи за теб, Самър, и искаше лично да се увери, че си добре.

— Така ли?

— Не се изненадвай чак толкова — баща ми се пресегна да поеме количката, но Хал настоя той да я управлява. — Независимо от всичко, брат ти винаги е бил най-големият ти защитник.

Вярно беше — онзи път, когато Чонг се беше заврял в мислите ми, бе изровил един отдавна забравен спомен как Уинтър ме спасява от ноктите на майка ми.

— Така е, спомням си. Как съм могла да забравя?

 

 

Когато пристигнахме у дома, мама и Уинтър седяха един до друг във всекидневната, а госпожа Бейнбридж ги наглеждаше и дърдореше за малкия си внук. Не бях виждала Уинтър от няколко месеца. Беше дребен за мъж, горе-долу мой ръст, и крехък на вид, с бледа кожа и очи с почти същия оттенък като моите. Красив беше като рисунка на флорентински художник, не че някога му го бях казвала, тъй като имаше навика да изопачава думите ми.

Хал ме пусна да мина първа. Зад теб съм.

— Здравей, мамо. Уинтър, благодаря ти, че си дошъл. — Стоварих чантата си на масата. Не знаех как да реагирам.

Уинтър побърза да прекоси стаята. За миг ми хрумна, че може да ме нападне, но после осъзнах, че иска да ме докосне, да се убеди, че действително съм добре. Прегърна ме неловко, протегнал ръце напред.

— Нали не са ти сторили нещо?

— Не, Уинтър.

— Много се тревожех за теб.

— Съжалявам.

— Няма какво да съжаляваш. Нали си ми сестричка. Естествено, че ще се притеснявам за теб.

Очите ми се наляха със сълзи. Толкова много неща бях забравила покрай постоянните тревоги за майка ми, например това, че някога двамата с Уинтър бяхме много близки.

Госпожа Бейнбридж ме прегърна топло въпреки строгото присъствие на баща ми и явното му неодобрение.

— Радвам се, че си невредима, Самър, миличка.

— Благодаря — притиснах я силно към себе си. Не желаех да сдържам чувствата си с хората, които обичах. Едва не ги бях загубила и вече знаех колко са незаменими.

— Ще ида да сложа чайника — тя забърза към кухнята. А кой е този висок, тъмнокос непознат в коридора?

Хал Робинзон. Сродната ми душа.

Щастливка!

Ако съдех по реакцията на Хал — искрена изненада, май и него беше прегърнала.

— Самър — майка ми стана от канапето и тръгна към мен. Баща ми и Уинтър мигом се изопнаха, готови да ми се притекат на помощ. — Изглеждаш ми различна? — Тя прокара пръсти по опакото на ръката ми… отчасти в милувка, отчасти, за да се ориентира какво чувствам.

Май е време да се включа. Хал пристъпи в стаята, видът му бе абсолютно изморен и неспретнат след дългия полет.

— Мамо, Уинтър, това е Хал Робинзон.

Майка ми на минутата се насочи към него, свежата кръв неизменно привличаше вниманието й.

— Хал, много се радвам да се запознаем.

Баща ми погледна въпросително. Сигурна ли си?

Напълно.

— Госпожо Уилан, Уинтър, Самър ми е разказвала много за вас.

— Едва ли е споделила нещо хубаво — засмя се Уинтър смутено.

— Това, което не съм ви казала, е, че Хал е сродната ми душа — обявих на всеослушание.

— Така ли? — Очите на майка ми блеснаха и тя го сграбчи за китката. Долавях, че впряга всички сили, за да вкуси емоциите му.

— Мамо! — обади се рязко Уинтър. — Излагаш ни!

— Не се тревожи. Хал е недосегаем — успокоих го.

Хал потупа майка ми по ръката. Не можех да повярвам.

— Госпожо Уилан, нека да седнем. Искам да поговоря с вас, не само за мен и Самър, но и за цялата ситуация.

Това вече не звучеше добре. Какво си наумил, Хал?

Имам едно особено предчувствие.

Той заведе майка ми обратно до канапето и се настани до нея. Странно бе да видя как някой доброволно сяда до нея без капчица страх.

— Дълго време смятах, че не съм савант, понеже чуждите дарби не ми действат — подсъзнателно ги неутрализирам. Преди няколко дни се разговорих със Сол Бенедикт, който е наясно със ситуацията у вас. Спомена ми, че светът е така устроен, че сродната душа обикновено носи нещо, което е от помощ за половинката й. В нашия случай Самър копнее да се освободиш от демоните си, Уинтър.

Брат ми се намръщи.

— И така се справям. Излишно е разни непознати хора да ми вдяват, че се нуждая от лечение.

— Нямах това предвид, Уинтър. Хич не ме бива в обясненията. Самър е тази, която умее да говори. Искам да кажа, че докато лекувахме наш ранен другар, установихме, че ако Самър действа като посредник, един савант може да прелее от енергията си на друг. Мислех си, че ако й позволиш, бих могъл да елиминирам онова, което те тормози, да го премахна.

— Сериозно ли? — Уинтър го погледна обнадеждено. — Наистина ли би могъл да изключиш гласовете?

— Само ако не ги искаш. Не бих направил нищо против волята ти.

— Еха! — Уинтър се засмя нервно. — Всичко ще е по-добре от сегашното състояние. Навит съм. — Той ме дръпна да седна до него. — Давай, Самър, накарай ги да млъкнат.

Уплаших се. Ами ако Хал го бе подвел? Ако не се получеше, Уинтър можеше да се окаже в още по-окаяно положение.

Вярвай ми, Самър.

Баща ми стисна окуражително раменете ми.

— Моля те, миличка, пробвай. — Виждах, че и у него припламва надеждата, че би могъл да си възвърне сина.

Затворих очи и се насочих към познатото съзнание на Уинтър. В първия миг се шокирах — отдавна не бях влизала. Имах чувството, че съм запокитена насред някакъв шумен метеж, чувах гласовете на всеки и всичко, което някога се бе оказвало на това място, призраци от някогашни спорове, тайни афери и обикновени разговори, така че едва успявах да мисля.

Хал, и ти ли виждаш същото като мен?

Да, принцесо. Да опитаме. Открий дарбата на брат си в тази бъркотия.

Последвах инстинкта си. Уинтър твърдеше, че силата му е дълбок резервоар, който изригва като гейзер, без да може да го владее.

Хал се пресегна и ме хвана за ръката.

Насочвай силата натам, където е необходимо.

Всмуках от прохладната противоотрова, която Хал така щедро ми предоставяше, и я излях в бушуващия резервоар. Течността утихна и се втвърди като лед върху езеро. Гласовете заглъхнаха, сетне напълно изчезнаха.

Да видим как се чувства Уинтър.

Измъкнах се на пръсти от съзнанието му.

— Как си?

Уинтър мигаше насреща ми като бухал на дневна светлина.

— Не чувам нищо.

— Това е хубаво, нали?

— Невероятно е. О, господи, чувам си мислите! Татко, татко, толкова е… тихо. — Той скочи и изтича от стаята. В първия момент помислих, че паниката го е обзела с пълна сила, но той се завърна само след няколко минути ухилен до уши. — И горе не чувам нищо, а обикновено на стълбите има един ужасно неприятен глас и в таванското помещение някой винаги крещи.

Разплаках се. Хал ме притегли в скута си и избърса сълзите ми. А после перна майка ми през ръката, която се опитваше да открадне от щастието ми.

Уинтър се приближи и залепи звучна целувка върху челото ми, а после една върху главата на Хал.

— Колко време ще трае, как смяташ?

— Не знам. Предполагам, че ще трябва да следим нещата. Малко по-късно можем пак да надникнем и ако се налага — да ти дам втора доза.

— Може би сега, милото ми момче — обади се баща ми, а гласът му направо трепереше от щастие, — най-после ще се научиш да управляваш дарбата си. Ще намеря специалисти, които да ти помогнат. Реално никога не си имал възможност да разбереш как се прави.

— О, господи, толкова съм щастлив, че направо ще се пръсна! — възкликна Уинтър, а после се обърна към майка ни. — Трябва да опиташ, мамо, моля те!

Майка ми се сви отбранително, нещо, което никога не бях виждала.

— Аз съм си добре.

— Това не е вярно, Мейв, и дълбоко в себе си го знаеш. — Баща ми коленичи до нея. — Някога, много отдавна, когато се запознахме, все още се надяваше да намерим лек. Знаеше, че не е редно да причиняваш болка на другите, за да се почувстваш по-добре.

— Моля те, мамо — присъединих се и аз.

— Госпожо Уилан, ако не ви хареса резултатът, обещавам, че мигновено ще си оттегля силата и ще си станете пак същата както преди — заяви твърдо Хал.

Майка ми облиза устни и внезапно сякаш се превърна в малко момиче.

— Закълни се.

— Честна дума. А аз винаги спазвам обещанията си.

— Добре тогава.

— Сериозно ли? — едва успях да програча.

— Давайте, преди да съм размислила.

Хванах я за ръката съвсем нежно, за да не я стресна. Треперех. Тя също.

До теб съм. Дръж се, войнико, обади се Хал и ведрият му тон бързо ми вдъхна смелост.

Тръгнах из познатото съзнание. Днес бе придобило очертанията на запустял панаир с празни въртележки и влакчета… с ехото на свирки и викове. Къде ли бе скрила дарбата си? Не виждах нито светлина, нито резервоар.

Не я забелязвам.

Не търси светлина, оглеждай се за тъмнина. Щом притегля чуждата светлина, значи, дарбата й е пълната противоположност.

Явно ни заобикаля отвсякъде. Тъмнината обграждаше ярко осветения панаир от всички страни. Лампичките мигаха и гаснеха една след друга. Трябва да побързаме. На път е да се откаже.

Вземи силата ми.

Ще стигне ли?

Е, „това е въпросът“ „Хамлет“. Шекспир.

Точно сега ли реши да се шегуваш?

Взимам уроци от теб, скъпа, дето обявяваш любовта си в разгара на престрелка.

Насърчена от ентусиазма му, си представих как разстилам силата му върху панаира, подобно на гигантска циркова шатра, цялата в ярки цветове, съвсем по вкуса на майка ми. Но трябваше да запълня пространството отдолу с нещо, иначе отново щеше да търси емоции навън. Под защитата на шатрата вече можеха да изпълзят спомените, хората можеха да седнат в празните влакчета, без да се страхуват. Закачих снимки на предците й, като онези, които майка ми бе подредила из стаята си — засмения гигант, гадателката, акробатите, дори невидимата дама. И мястото, което доскоро пустееше злокобно, започна да изглежда все по-весело по свой си начин. Тъмнината напираше при входа, но не смееше да пристъпи по-навътре. Това е за теб, мамо. Измъкнах се внимателно, надявайки се да съм свършила достатъчно.

Щом отворих очи, баща ми бе прегърнал майка ми. Целуваше я по шията и й шепнеше колко е красива и колко много му е липсвала.

— Как се чувстваш? — попитах я плахо.

— Как се чувствам ли? — Тя притисна пръсти към гърдите си. — Да, наистина чувствам. Тоест, аз самата чувствам. Аз ли чувствам, Ейдън? — обърна се тя към баща ми за потвърждение.

— Да, скъпа, това са твоите чувства.

И в този миг майка ми ни смая всички, избухвайки в сълзи. Май никога не я бях зървала да плаче.

— Толкова съжалявам.

Баща ми я притисна към гърдите си и я погали по косата.

— Не си виновна ти, любима. Никога не си била виновна.

Изправих се. Време е да се махаме. Уинтър, искаш ли да се поразходим, за да ги оставим сами?

Уинтър ни последва навън.

— Благодаря, Самър, но предпочитам да се пошляя из „Трафалгар Скуеър“, да се порадвам на тишината. Ще се видим по-късно. — Той стисна ръката на Хал. — Благодаря ти, Хал. Нямам търпение да се опознаем, но за момента просто искам да ти благодаря.

Загледахме как се отдалечава към най-близката станция на метрото.

— „Трафалгар Скуеър“? — повтори недоумяващо Хал. — Да се порадва на тишината?

— Да. Никога не е можел да стои на исторически места с дългогодишна история. А ето че сега пред него се разкрива цял един нов свят.

— Пред теб също. — Хал ме поведе към Хампстед Хийт. Тръгнахме по пътечката към хълма. Вървяхме мълчаливо, всеки доволен от присъствието на другия. Когато стигнахме най-високата му точка, спряхме да погледаме. Облегнах гръб в гърдите на Хал. Лондон изглеждаше някак изпълнен с обещания в късния летен следобед — камбанарии, кули, небостъргачи, зелени паркове и блестящият бял купол на далечна катедрала.

— В момента се чувствам изключително — признах си.

— Това е, защото си изключителна — съгласи се той.

— А ти направи нещо прекрасно.

— Заедно го направихме. — Той ме целуна по ухото и по гръбнака ми запълзяха горещи тръпки. — Вероятно осъзнаваш, че вече няма нужда да си стоиш у дома. При положение че майка ти и Уинтър са в стабилно състояние и редовно ги наглеждаме, можем да идем навсякъде. Можеш да правиш каквото си поискаш.

Притиснах се по-плътно в него.

— Искам да завърша училище. Обичам да уча.

— Гледай ти. Никога не бих се досетил.

— Хм!

— Винаги съм си мечтал сродната ми душа да е така красноречива и словоохотлива. Знаеш ли, че думичката „хм“ е единствената, която съществува на всички езици?

— Сериозно? А ти откъде знаеш?

— Имам си своите източници — той подръпна нежно ухото ми със зъби. — А и съм ужасно добър в разните интернет викторини.

Започвах да осъзнавам, че наистина бяхме отредени един за друг — Хал знаеше цял куп неща, за които дори не подозирах.

— Ако действаме заедно, ще счупим всички рекорди.

— Харесва ми как разсъждаваш.

— И къде смяташ да бъдеш, докато аз уча?

— Смятам да бъда точно там, където съм в момента — на не повече от сантиметър от теб.

Разсмях се и се обърнах да го погледна.

— Имаш си работа.

— Точно така. Нарича се Самър и е изключително готина, а някой ден ще управлява цялата страна, понеже е ужасно талантлива.

Тупнах го по гърдите.

— Сериозно те питам.

Устните му потрепнаха в усмивка и краката ми се подкосиха.

— Не мога да съм сериозен, когато съм толкова щастлив.

— Ще продължиш ли да работиш с братята си?

Хал кимна.

— Савантите имат нужда от хора като нас. А и за теб винаги има място в екипа ни. Нали чу какво каза Скот в Мазари Шариф. Съвсем сериозно говореше. Ти си истински динамит.

— А може някой ден наистина да се включа в някоя мисия, но за момента ми харесва да имам избор. Ще кандидатствам в няколко университета, стига да нямаш нищо против? В Лондон, може би в Оксфорд, също и в няколко по на юг.

— Където поискаш. Екипът ни е гъвкав.

— Добре тогава. Йорк. Дърам. — Млъкнах за миг. — Йейл?

— Чакай, чак толкова гъвкави не сме. Все пак сме част от британската армия.

— Ясно. Значи някъде във Великобритания. О, Хал, толкова съм щастлива, че едва се сдържам да не те целуна!

— Че защо трябва да се сдържаш, след като можеш да пристъпиш към действие? — Той обгърна лицето ми с топлите си длани и се приведе към мен. — Образованието ти определено куца в някои аспекти. Позволи на специалиста да ти покаже как се прави.

Сложих пръст на устните му.

— Искам да те предупредя, че много бързо усвоявам уроци.

— Точно на това разчитам, принцесо.