Джос Стърлинг
Самър (2)

Глава 2

— Хората от кетъринга вече пристигнаха, госпожице Уилан. Имате ли нужда от нещо друго? — Госпожа Бейнбридж, икономката ни, спря нерешително край вратата, преметнала пазарска чанта през рамо. Прекрасно знаеше, че ми предстои тежка вечер.

— Не, благодаря. Ще се справя — пригладих черната рокля, която бях избрала за пред клиентите на баща ми. — Май и по-рано сме ползвали същата фирма, нали така? Доколкото си спомням, бива си ги.

— Много са изпълнителни. Гостите трябва да пристигнат в седем и половина. Сервирала съм напитки и предястия в гостната. Кафето и ментовите бонбони са върху бюфета в трапезарията. Обясних всичко на готвачката и тя ще инструктира сервитьорите.

— Чудесно. Ще се погрижа всичко да мине гладко.

Госпожа Бейнбридж потупа неспокойно ключовете от колата в джоба си.

— Бих могла да остана.

Признавам, че ужасно се изкушавах да я помоля.

— Не, няма нужда. Вървете при дъщеря си. Не всеки ден се става баба. Хайде.

— Но майка ви…

— Ще… — Какво? Какво бих могла да направя? — Ще се погрижа да е спокойна.

— Оставих й цяла купчина списания, а също и дистанционното. Би трябвало да си лежи кротко. Надявам се да не й хрумне да се присъедини към вас.

— Е, ако й хрумне, то просто ще се присъедини. Моля ви, не се тревожете.

Госпожа Бейнбридж бе в течение на всички проблеми в семейството ми — и тя самата беше савант, а дарбата й бе да обуздава чуждите емоции. Ако баща ми не я беше намерил преди три години, вероятно вече щях да съм полудяла. Отплащаше й се добре за мълчанието й, но си знаех, че не се грижи за нас само заради парите.

— О, миличка, така ми се ще да можех да помогна някак — възкликна тя и ме притисна за миг до гърдите си, съвсем смутена, защото бе наясно, че сдържаният ми баща не одобрява топлите ми отношения със семейната икономка.

— Правите повече от достатъчно. Наистина.

— Тогава ще се видим в понеделник.

— Точно така.

Проследих покрусено как бърза към колата си, паркирана отстрани на къщата. Баща ми не й разрешаваше да оставя стария си очукан форд отпред, да не би съседите да го видят и да решат, че е на някого от семейството. „Гейнсбъроу Гардънс“ до Хампстед Хийт, живописно място със самостоятелни вили от късновикторианския период, всяка с голяма градина от стари дървета, бе от онези улици, чиито жители се тревожат за репутацията си — ако човек караше нещо по-скромно от мерцедес, значи, нарушаваше неписаните правила за поведение. На моменти истински се изкушавах да поканя Ейнджъл да паркира психеделично боядисания автобус на бандата си в предния двор.

Влязох в кухнята, за да проверя как върви подготовката. Всичко изглеждаше нормално. Погледнах си часовника. Очертаваше се баща ми да пристигне в последния момент. Написах му съобщение, но отговор не получих. Навярно бе попаднал в задръстване. Вдишах дълбоко, въпреки че паниката ме беше стиснала за гърлото. Нищо не можех да сторя. Налагаше се да посрещна гостите, да сервирам напитките и да се погрижа всички да се чувстват като у дома си. Вече от три години бях домакиня на празненствата му, така че знаех какво се иска от мен.

Телефонът ми звънна — съобщение от Ейнджъл.

Довечера съм свободна. С Маркъс ще ходим на кино. Искаш ли да дойдеш? Можеш ти да избереш филма.

Определено предпочитах да ям пуканки с приятели, но дългът ме зовеше.

Няма как. Имаме гости.

Кофти. Обичам те. Прегръдки, ххх

Имах късмет, че приятелите ми не се сърдеха, задето поставях семейството си преди всичко. Навярно усещаха, че нещо не е наред, но за момента успявах да скрия най-лошото. В семейството ми живееше тежко болен савант и аз бях длъжна да огранича разпространението на „заразата“.

Приятно, х

Сложих телефона да се зарежда, за да не се изкушавам цяла вечер да пиша съобщения. Баща ми ми беше дал да разбера, че очаква друго поведение. Семейството му произхождаше от два стари рода, кой от кой по-консервативен — ирландски от страната на баща му и пакистански от страната на майка му. Той беше възпитан в старомодни ценности, очакваше от дъщеря си подчинение и не проявяваше никаква склонност към по-съвременно мислене. Пък и честичко добавяше, че ако имам желание да ми плаша сметките за телефона, ще трябва да спазвам правилата му.

Понякога ми се приискваше да си тръгна и повече да не се върна. Представях си как излизам на осветената от звездите улица, оставям топлото си легло и завивките от гъши пух и поемам след цял катун дрипави цигани, както в онази шотландска народна песен.

Престани. Не е толкова страшно. Не се оставяй на мрачните мисли само защото не можеш винаги да правиш каквото си поискаш.

Отчаянието утихна, заключено в гърдите ми.

Така, да се залавяме за работа. Време е да нагледам мама.

Изкачих стълбите до първия етаж, където имаше отделна всекидневна, и почуках на вратата.

— Да?

Уверих се, че всичките ми защитни механизми са в пълна бойна готовност, и влязох.

— Самър. — Мама не се усмихна, но ми направи знак да се приближа. Излегнала се беше на канапето, облечена в дълъг до земята червен кафтан с няколко наниза подрънкващи мъниста. С дългата си черна коса и изразителни тъмни вежди — нещо, което бях наследила от нея — изглеждаше по-скоро като героиня от стари легенди, индийска принцеса или гадателка. Всъщност подобен образ би бил съвсем в унисон с произхода й — смесица от ирландци и бретонци. Множество от предните й някога пътували с европейски циркове, използвайки талантите си, за да си изкарват прехраната. Стаята й беше боядисана в кървавочервено, стените бяха покрити с изображения на панаирджийски палячовци от времето на крал Едуард VII и навсякъде бяха наслагани саксии с папрат, а в средата се мъдреше параван, облепен със стари пощенски картички. Дизайнерът уж трябваше да пресъздаде бохемска атмосфера, но на мен крайният резултат винаги ми се бе струвал крайно потискаш и възможно най-чужд на бохемското чувство за свобода.

Наведох се и я целунах бързо по бузата. Тя ме сграбчи за китката с тънки като клечки пръсти. Не се ли хранеше добре? Трябваше да попитам госпожа Бейнбридж дали не е започнала пак да си крие храната, вместо да я яде.

— Как се чувстваш днес, мамо?

— Скучно ми е — ноктите й погалиха китката ми, опипвайки за пулса ми. Помъчих се да се овладея, но при тези нейни думи във вените ми нахлу адреналин. Хич не беше добре да й е скучно.

— Нали си имаш списание, а и по телевизията сигурно дават нещо интересно — постарах се да звуча небрежно.

— Нищо не ми хваща окото. Постой при мен, Самър. Разкажи ми какво става с теб. Напоследък изобщо не те виждам.

Облизах пресъхнали устни.

— Уча. Готвя се за новото училище, нали започвам другата седмица.

Тя ме пусна.

— Учиш, вечно учиш. Ами важните неща? Приятели, гаджета?

Точно тези неща се налагаше да крия от нея.

— Няма някой специален. Само неколцина приятели от училище, но нали съм ти казвала — не сме особено близки.

— Защо не ги поканиш у дома? Бих искала да се запозная с тях.

Това можеше да се случи само през трупа ми.

— Ще видим.

— Толкова ми е самотно! Баща ти не ми позволява да се срещам с нови хора.

Естествено — за тяхна безопасност.

— Искаш ли да ти донеса нещо?

— Нека опитам поне мъничко — тя отново потърка ръката ми. — Свали щита за малко. Ако не ме допуснеш, няма да усетя нищо.

О, господи!

— Мамо, никак не е разумно. Чудесно знаеш как ни действа и на двете.

Майка ми подръпна подравнено мънистените нанизи — като затворник, който опъва веригите, за да провери колко са здрави.

— Не съм пристрастена. Баща ти греши.

Не, не грешеше. Пристрастена бе към чуждите емоции, опияняваше се от хорските чувства, при това до такава степен, че бе умъртвила своите. Вкопчеше ли се в някого, бе в състояние да изсмуче всичките му усещания, да го остави съвсем разтреперан. А в някои редки случаи щетите се оказваха трайни, жертвата й си оставаше куха и празна, завинаги лишена от емоции.

Колкото и да ме болеше да го призная, хора като майка ми бяха вампирите на савантския свят. Баща ми твърдеше, че мама не е в състояние да се контролира, че сме длъжни да я защитаваме и да не се поддаваме на увещанията й дори когато ни се струва, че ще е по-лесно да й угодим. Ако не действахме със здрава ръка, щеше да се наложи да я отпратим — къде точно, така и не казваше, но някак винаги съм знаела, че ако се стигнеше дотам, баща ми щеше да е убеден, че вината е моя. Родена бях, за да му помагам с мамините проблеми, постоянно ми го повтаряше.

— Мамо, нямаш нужда от моите емоции. Трябва да вървя. Госпожа Бейнбридж каза ли ти за гостите?

Мама махна пренебрежително с ръка. Ноктите й бяха алени.

— Да, да, скучни банкери и брокери, в душата им няма и една интересна емоция, само алчност, а от нея ме заболява главата. — Тя ме изгледа преценяващо. — С това ли смяташ да си облечена? Този цвят не ти отива, нали си наясно?!

Ето пак… постоянното се опитваше да подрони самочувствието ми. Нужни ми бяха години, за да разбера какво всъщност прави — колкото по-разстроена се чувствах, толкова по-ясно долавяше емоциите ми.

— На мен си ми харесва.

— Изглеждаш уморена.

Да, уморена бях, уморена до мозъка на косите си от усилието да я контролирам.

— Ще се оправя. Хайде, ще се видим утре.

Мама сви рамене и се протегна към лъскавите списания.

— Може би.

— Не, наистина, нека да е утре. Моля те.

От долния етаж се чу звънецът.

Мама вдигна глава и се усмихна разсеяно.

— Не трябва ли да отвориш?

Не ми се щеше да я оставям сама, но все пак забързах към вратата.

— Господин Андерсън, госпожо Андерсън, съжалявам, че се забавих — отстъпих крачка назад, за да им направя място.

— Срещнахме баща ти, тъкмо паркираше колата. Каза да ти предам, че всеки момент ще дойде — осведоми ме господин Андерсън, добродушен колега на баща ми от Ситито. Нямах представа с какво точно се занимават приятелите на баща ми, освен че собствените му умения с цифрите го бяха превърнали в легенда сред инвеститорите. Виж, за стройната госпожа Андерсън знаех повече, понеже по едната случайност ми беше учителка по английски.

— Да ви взема ли палтото, госпожо Андерсън?

— Благодаря, Самър. Сигурно вече нямаш търпение да започне учебната година?

— Да, наистина. Прочетох всички книги на Вирджиния Улф, които ни препоръчахте.

Тя се разсмя.

— Всички? Имах предвид да си изберете една или две, но май не бива да се изненадвам, че както винаги си с няколко крачки напред. Не забравяй, че ако искаш да кандидатстваш за Оксбридж, трябва да подадеш документите веднага щом започне срокът.

Закачих палтото й на закачалка и го пъхнах в големия шкаф в коридора.

— Всъщност не съм сигурна дали ще кандидатствам там. — Баща ми не беше във възторг от идеята ми да следвам, поне не и извън Лондон.

— Та това ще е престъпление срещу интелекта ти!

— Татко не е сигурен дали моментът е подходящ — поведох ги към салона, където ги очакваха напитките.

— Иска да попътуваш една година, така ли? — Госпожа Андерсън закрачи из стаята и докосна леко букета на малката масичка. От лилиите се отрони мъничко листче и тя вдигна стреснато ръка. — Това е добър вариант за хора, които имат нужда да пораснат малко, преди да се захванат с по-сериозно учене, но теб не бих сложила в тази категория.

— В коя категория? — обади се баща ми, пристигнал откъм гаража. Той стисна ръката на господин Андерсън и целуна жена му по бузата.

— Онази, в която няма място за тази изключително талантлива млада дама. Коментираме къде ще кандидатства Самър, Ейдън.

Баща ми се усмихна напрегнато.

— Самър още не е решила как да постъпи.

Напротив, решила бях, но той, уви, не беше съгласен с избора ми. Единственото, което не бях решила категорично, бе дали да му се опълча.

— Всичко наред ли е с приготовленията, Самър? — попита ме той. Очевидно искаше да изляза от стаята, та да смени темата.

— Ще ида да видя. — Бясна, задето вечно ме контролираше, прецених, че ще е най-добре да се скрия в кухнята, нищо че и останалите гости заприиждаха. Зарових нос в телефона и зачетох стари съобщения, за да не се налага да обяснявам какво правя тук — в кухнята кипеше трескава дейност. На огромната двойна мивка се отцеждаха зеленчуци, на газовия котлон се пържеха кротони, една от помощничките рендосваше пармезан върху дървена дъска. Осъзнавах, че рано или късно трябваше да се махна от дома си — не бях толкова глупава, че да не разбирам, че баща ми ме манипулира, нито пък бях малодушна, но идеята ме ужасяваше. Ако напуснех дома ни и нещо се случеше с мама или с Уинтър, баща ми щеше да ме обвинява до гроб. Щеше да каже, че съм го изоставила, щеше да ме накаже със студенината си и да чака да допълзя разкаяно обратно. Но дори да ми спреше парите, въпреки това щях да се оправя — можех да взема студентски заем като всички останали, да работя на половин работен ден, — но действително ли исках да изгубя семейството си, само и само през следващите три години да уча литература в някое красиво университетско градче далече от къщи? Можех да се примиря, да го послушам и да се запиша в Юнивърсити Колидж, Лондон — тамошната катедра по английска литература бе направо чудесна, — но така щеше да се наложи да си живея у дома и животът ми нямаше да се промени и на йота. Пак всичко щеше да тежи на моите рамене. По-рано баща ми се грижеше за всичко, но щом навърших десет, реши, че съм достатъчно голяма, та да ми прехвърли отговорността с обяснението, че е твърде зает да печели прехраната ни. Като че ли не осъзнаваше какво бе сторил: превърнал ме беше в болногледачка на майка ми, а напоследък все по-често и в неин тъмничар. Признавам, животът му бе объркан, чувстваше се дълбоко разочарован. Да си обвързан с неуравновесена сродна душа, бе като да живееш под проклятието на зла вещица. Мъчно ми беше за него, но също и за мен самата, задето им бях дъщеря.

Главната готвачка ми хвърляше любопитни погледи. Сигурно си мислеше, че не мърдам от кухнята, защото се съмнявам в способностите й.

— Можете да уведомите баща си, че сме готови да сервираме, ако моментът е удобен — информира ме тя хапливо. — Вратата трябва да е свободна, за да минават сервитьорите.

Предишната ми решителност рязко се стопи. Изключих звука на телефона и го пъхнах в джоба си. Роклята ми увисна от едната страна, но в момента исках да чувствам, че приятелите ми са на една ръка разстояние.

— Ще му кажа.

Осмината гости бъбреха доволно в салона, оставайки в пълно неведение за заплахата, надвиснала над главите им, и буреносните чувства, задушили младата им домакиня. Дори не се налагаше да им чета мислите: завист заради успехите на баща ми, учудване, че за пореден път няма да срещнат загадъчната госпожа Уилан. В главата на госпожа Андерсън се вихреше сценарий в стил „Джейн Еър“, който не беше далеч от истината, както и нетърпение да пристъпят към деловите разговори, заради които всъщност бяха дошли.

— Вечерята е готова, така че ако искате, можете да се преместите в трапезарията — обявих.

— Благодаря, Самър — баща ми ме потупа по рамото като демонстративен израз на бащинска признателност. — За онези от вас, които още не са се запознали със Самър, това е личното ми слънчице, дъщеря ми.

Измърморих срамежлив поздрав.

— Очарователна е — обади се една банкерка. — Други деца имаш ли, Ейдън?

— Имам и син, но той учи в друг град — излъга без усилие баща ми. Всъщност Уинтър водеше доста рисковано съществувание в един новопостроен апартамент в Източен Лондон, където нямаше гласове на предишни обитатели, които да го преследват.

— На теб ли се е метнал? Факир с цифрите? — попита друг.

Не, беше факир по привличане на неудачници и на всякакви опасности. Това, разбира се, не го изрекох на глас.

— За нещастие, не — баща ми се разсмя неискрено. — Но всеки сам си кове съдбата, нали така? Ако не друго, децата ми няма да се тревожат как да си плащат ипотеката. — Той ловко насочи разговора към любимата тема на всички брокери — покачващите се цени на недвижимите имоти.

Последвах гостите към трапезарията. Розовите рози, натопени в купи по средата на масата, изглеждаха красиво, но някак сдържано. Усетих как ме пробожда съжаление, задето у дома нямаше екзотични цветя като в букета на Кристал. По някаква странна приумица на съдбата аз бях тази, която улови букета на булката. И тъй като не виждах никаква перспектива да съм следващата младоженка, приех този знак на съдбата като намек да изсуша цветята и да й ги изпратя, когато се прибере от меден месец в Занзибар. Кристал си знаеше, че ще се сетя. Освен това сватбата на Уриел и Тарин бе насрочена за есента, така че всички се досещахме кой ще е следващ.

— А ти с какво се занимаваш, Самър? — попита ме дамата до мен. Госпожа Дюпон, припомних си, изпълнителен директор на компания за онлайн търговия с медицинско оборудване.

— Последна година в гимназията съм.

— Така ли? Изглеждаш толкова зряла и разумна, че допуснах, че си на двайсет години — тя се засмя смутено. — Не че изглеждаш възрастна, но имаш много улегнало излъчване, същинска Одри Хепбърн. Едва ли съм първата, която ти го казва. Моята дъщеря е горе-долу на твоите години, но в момента е на вълна пиърсинги и силен грим. Иска да учи нещо, свързано с изкуство.

Браво на дъщеря й.

— Всеки сам избира пътя си — отвърнах.

— Не бива да се оплаквам, и аз самата бях бунтарка на младини, нищо че сега не ми личи — очите й блеснаха, сякаш се надяваше да зърна непокорното момиче изпод строгия костюм. — Човек уляга едва когато му се наложи да се грижи за някой друг, не смяташ ли?

— Може би сте права.

— Супата е отлична. Обожавам студена супа по това време на годината.

Опитах се да измисля подходящ отговор, но в този момент вратата към коридора се отвори и в трапезарията нахълта майка ми, същински огнен пламък в обзаведената в бяло стая. Замръзнах ужасено, а мозъкът ми напълно блокира от усилието да измисли някакъв изход.

— О, милички, не знаех, че имаме гости — обяви тя и направи широк, самоуверен жест с ръцете, подобно на примадона, излязла на сцената за своята ария. — Не, моля ви, не ставайте, ще си намеря стол. — Тя дръпна един стол и го тикна до мен, избутвайки ме от мястото ми на домакиня. — Ейдън, запознай ме. — После грабна чашата ми и си наля вино от бутилката на масата.

Гостите се ококориха от изненада. Госпожа Андерсън първа се окопити.

— Госпожо Уилан, много се радвам най-после да се запознаем. Аз съм Мойра Андерсън. Преподавам на дъщеря ви в „Сейнт Уинфред“. Тя е най-добрата ми ученичка, при това задминава другите значително.

— Така ли? — майка ми изгледа учителката с любопитство. Ясно долавях какво си мисли — виж ти, някой различен от скучните банкери, интригуваща, емоционална личност, която се вълнува от изкуство.

— Самър! — баща ми изръмжа така, сякаш аз бях виновна за случилото се. — Дами и господа, искрено съжалявам за прекъсването. Както виждате, съпругата ми не е съвсем добре и би трябвало да си почива.

— О, Ейдън, глупчо такъв, тази вечер се чувствам чудесно — зелените й очи го стрелнаха като мълнии.

— Самър, отведи майка си!

Преглътнах мъчително. Нареждаше ми да използвам дарбата си, да пречупя волята на мама и да я принудя да напусне стаята. Това бе тъмната страна на силите ми, която не обичах да вкарвам в действие. За целта се налагаше да се слея с обекта и усещането беше ужасно и за двете ни. Ето защо опитах с увещания.

— Хайде, мамо, по-добре да си почиваш.

Тя ме изгледа, като че бях хлебарка, която се кани да стъпче. Отдавна бе спряла да ме обича, сега бе в състояние да обича единствено собствената си пристрастеност.

— Аз съм възрастният тук, Самър. Не можеш да ми казваш какво да правя.

Баща ми не успяваше да прикрие гнева си и ако не предприемех нещо, съвсем скоро мама щеше да започне да се опива от емоциите му. Накрая щеше съвсем да се замае и баща ми щеше да побеснее. Какво ли щеше да стори, ако откажех да го измъкна от затрудненото положение? Мама от години не го беше излагала пред колеги, та навярно не беше подготвен.

— Не се притеснявай заради нас, Ейдън — обади се госпожа Андерсън, за да го успокои, че разбира деликатната ситуация. Останалите гости, които нямаха такъв близък контакт със семейството ни, не бяха склонни да проявят чак такава снизходителност. Един или двама хвърлиха прикрит поглед към швейцарските си часовници.

— Мамо, ела с мен, моля те — този път насочих дарбата си и се слях със съзнанието й. Вече знаех какъв е почеркът му, така че не се стреснах от необузданите апетити, които бушуваха в главата й. Мислите й бяха кошмарно място, но долавях, че съм достатъчно силна, за да я контролирам и да не й позволя да ме подчини. — Хайде, да вървим.

Внезапно примирена, с угаснал поглед, тя ме хвана за ръката и послушно ме последва. Почувствах се ужасно.

Качих я в стаята й.

— Много си уморена. Усещаш ли колко ти се спи?

— Да, спи ми се — повтори тя и се пъхна под завивката така, както си беше с дрехите. Свалих обувките и герданите й, за да й е по-удобно. Пуснах мънистата на масичката до леглото и те се усукаха като змии.

— Лека нощ. До утре.

— Лека нощ, Самър — клепачите й потрепнаха и се затвориха. Щом сънят я погълна и притъпи острите нокти на желанията й, аз се измъкнах от съзнанието й. Зашеметена от непонятните за мен страсти, сграбчих таблата на леглото, за да не падна. Винаги се чувствах така, когато се налагаше да контролирам ума й — отвратена, изтощена, омърсена. Исках да си взема душ, за да отмия неприятното усещане. Щеше да се наложи баща ми сам да се оправя с гостите си. Дежурството ми беше свършило.