Джос Стърлинг
Самър (10)

Глава 10

Тримата посрещнаха новината в пълно мълчание. Виктор ускори, с което рискуваше да привлече вниманието на полицията.

— Това хич не е хубаво — заяви Трейс и поклати глава.

— Съжалявам, миличка — прекъсна го Сол и стрелна Трейс с предупредителен поглед. — Но ти не се тревожи, ще оправим работата. Искаш ли да се върнеш? Да поговориш с него?

Усетих как нещо угасна в мен. Последната надежда.

— Не искам да се върна.

— Ако погледнеш ситуацията от тяхна гледна точка…

— Моля те, Сол, не сега. — Знаех какво ще каже — че понякога, дори когато постъпваш правилно, се чувстваш ужасно. Едва ли някой можеше да каже кое е правилно и кое грешно, при положение че на всяка крачка се стигаше до поредното предателство. Това, което не съумявах да преглътна, е, че Хал си бе играл с мен, накарал ме беше да сваля гарда, за да могат по-лесно да ни измамят. Предал бе доверието ми.

— Татко, Самър е права — Виктор свърна по един второстепенен път и гумите защракаха по дупките. — Нямаме време да я върнем обратно, след като знаят къде е Атуса. Преди да се разправим с тях, трябва да спасим моята сродна душа. — Колата забави ход и спря пред нещо като кошара за кози. — Стойте тук, а аз ще отида да я доведа.

Настъпи тишина. Чуваше се само как изстиващият двигател тихо пука. Разтрих ръце и се сетих как само преди малко същото бе сторил и Хал. Действително ли не бе знаел, че е савант? Това истината ли беше, или поредната лъжа? Технически погледнато, не ме беше лъгал директно, но цялото му поведение бе една огромна измама. Внезапно всичко лъсна в съвсем друга светлина — опитите му да ме махне от екипа вероятно се диктуваха от знанието, че в мое присъствие щеше да му се налага непрекъснато да поддържа щита си, а грижите и закачките бяха целели да приспят бдителността ми и да ме вкарат право в капана.

— Недей, Самър — Сол ме хвана за ръцете. Ноктите ми бяха оставили дълбоки следи върху кожата, дори не бях усетила болката, разкъсвана от съвсем друга агония.

— Животът ми е отвратителен — нямах навика да споделям най-интимните си мисли, но в момента се чувствах твърде уязвима. — Никога не става по лесния начин, непрекъснато си блъскам главата в нови и нови проблеми.

— Не бъди толкова черногледа — Сол придърпа главата ми към гърдите си с бащински жест. Долових топлия му дъх върху косата си. — И на нас с Карла ни беше трудно в началото. Смяташе, че съм я предал, понеже направих нещо, с което не беше съгласна, а аз се сърдех, задето не ме бе подкрепила. С времето успяхме да си простим, но не ни беше лесно.

— Това не го знаех — прошепна Трейс.

— Нито пък аз. С мама така си подхождате — добави Уил.

— О, сега сме истински отбор — Сол се усмихна замислено, потънал в спомени. — Но трябва да сте наясно, че една връзка не се крепи на любовта от пръв поглед. При вас двамата нещата потръгнаха съвсем гладко с Диамант и Марго, но трудното е не началото, а изглаждането на отношенията след това… това е най-важното. И най-голямото изпитание за характера.

Виктор се върна. Жената с него беше покрита с бурка от главата до петите, така че дори очите й не можехме да зърнем. Той отвори задната врата и Уил се прехвърли в багажника, за да им направи място.

— Татко, това е Атуса. Потегляме веднага, а вие можете да продължите със запознанствата.

Сол се изправи на седалката, така че се озовах по средата, а Атуса — от другата ми страна.

— Много се радвам да се запознаем, милото ми момиче — каза й той.

— Благодаря ви, господин Бенедикт — гласът й бе нисък, алтов. Сетих се, че под гънките на бурката й се криеше доктор по археология, изтънчена дама с кариера.

— Моля те, наричай ме Сол или пък татко. Така ми казват всичките ми снахи, включително и онези, които още не са официално част от семейството.

Въпреки ужасното положение, в което бяхме изпаднали, не можех да не се зарадвам, че най-после я срещам. Ето че и последният от братята Бенедикт най-после бе открил половинката си. Виктор вече не беше сам. Всички знаеха, че каквото и да се случи от тук нататък, нищо не можеше да засенчи този факт.

Виктор се качи на главното шосе и продължи на север. Целият сияеше от гордост и щастие — за него критичната ни ситуация бе просто предизвикателство, сякаш беше Херкулес, изправен пред поредния си подвиг — възможност да демонстрира силата си пред жената на живота си, а не пълната бъркотия, която съзирах аз.

— Накъде сме поели, Вик? — обади се Трейс, седнал до шофьорското място. — Искаш ли да навигирам?

— Благодаря ти, Трейс, но няма нужда. Ануса познава шосетата и ме насочва.

Зарадвах се, че вече работят като екип. От време на време се тревожех, че Виктор, без да иска, ще доминира над сродната си душа, но явно не се беше получило така.

— Знаем, че онези тримата ни преследват, но си имаме някоя и друга хитрост в торбата — продължи Виктор. — Намерихме човек, който разполага с малък самолет, готов е да ни вземе от летището край Балх. Самолетът се ползва предимно за туристически обиколки над археологическите разкопки, така че, ако стигнем дотам достатъчно бързо, би трябвало да успеем да се измъкнем, преди властите да ни спрат.

— Не си носим паспортите, Виктор — предупреди го Сол.

— Не споменах ли, че пилотът е брат на Атуса? Няма да ни иска паспорти.

— Кой от братята? — попитах.

— Най-големият, Рамеш. Джавид също ще пътува с нас. Самолетът е на чичото, но той е в долината, твърде е далече, за да смогне да се върне навреме и да ни изведе от страната. За щастие, Рамеш знае как да управлява самолета и неведнъж е пресичал границата. Помолих Атуса да се свърже с него още щом се качихме в колата. Чичото е разрешил да ползваме самолета, а Рамеш и Джавид току-що са пристигнали при хангара и подготвят полета.

Докато момчета обсъждаха това ново развитие, долових как нечия фина, хладна длан се плъзва в моята.

— Виктор ми разказа какво се е случило — прошепна Атуса. — Съжалявам, че заради мен си изпаднала в такова ужасно положение със сродната си душа.

Незабавно усетих как ме обгръща успокояващото й влияние, приятно топло, за разлика от студеното спокойствие, което внушаваше Виктор. Явно чудесно си подхождаха.

— Не се тревожи. Вината не е твоя. — Не биваше чак толкова да се измъчвам от предателството на Хал, та нали бях решила, че не мога да живея като савант, при положение че ситуацията у дома бе толкова сложна. Още щом се върнех вкъщи, щях да се опитам да водя съвсем нормален живот, да забравя за умствените си способности, да ги изключа, доколкото мога. А Хал щеше само да ми пречи, да се опитва да ме върне в света на савантите. Освен това очевидно се възприемаше като Супермен, а мен — като глезена Барби. Всяко дете би ми казало, че Супермен и Барби не биха могли да живеят щастливо в една и съща куклена къща, въпреки че за миг се почувствах поблазнена от тази мисъл.

— Не искаме да страдаш заради нашите грешки. Виктор съжалява, че не е уведомил семейството си какво възнамерява да предприеме. Но е усещал тревогата ми въпреки разстоянието и това е замъглило преценката му.

— Ще се оправя. Не се безпокой.

Атуса надникна през прозореца, сякаш се сбогуваше с родината си, в която нямаше да може да се завърне, ако името й не бъдеше изчистено.

— Джавид те харесва. И се надява да му бъдеш сродна душа.

— Откъде знаеш?

— Сега, когато вече не се налага да крия къде съм, отново разговаряме. Почти стигнахме. Сложи си това — тя измъкна дълъг шал от чантата, която стискаше.

— Благодаря. — Бях само по тениска, долнище на пижама и чехли, възможно най-неподходящото облекло за бягство от страната. Имахме късмет, че не се натъкнахме на блокада на шосето. А може би не ставаше дума за късмет, като се имаше предвид, че Виктор бе зад волана. Разгънах шала и увих колкото можех по-голяма част от тялото си.

— Чисто ли е? — обади се Виктор.

— Да, само приятели — потвърди Уил.

Виктор зави рязко и паркира отстрани на хангара, пред който чакаше бял едномоторен самолет.

Уил слезе пръв, за да се увери, че всичко е наред.

— Добре, банда, качвате се право по стълбите и влизате в кабината. Омитаме се оттук.

— Афганистанците няма ли да се пробват да ни спрат? — попита Сол.

Атуса се разсмя.

— Не и нас, господин Бенедикт… ъ… Сол. Чичо ми им плаща, за да не слухтят много-много. Върти бизнес с внос и износ и е изключително изобретателен. По-добре да не знаете подробности. Но излитането на самолет оттук няма да ги изненада особено, повярвайте ми.

Последвах я в самолета. Тя размени няколко топли думи с братята си и се настани на една от седалките в предната част.

— Насам се носи кола — предупреди ни Трейс, който дебнеше край отворената врата.

— Не усещам нищо, няма заплаха — Уил спря на най-горното стъпало. — Може би просто минава?

Загледах фаровете, които се приближаваха с бясна скорост, и се опитах да разбера кой бе в автомобила. Нищичко. Господи!

— Затворете вратата! Те са. Не долавяш опасност, защото Хал си е възстановил щита.

— Вдигай тая птичка в небето, Рамеш! — нареди Виктор и си затегна колана на съседното място, докато останалите се настанявахме кой където свари. Гълъбът на Рамеш бе кацнал върху облегалката зад главата му и ни наблюдаваше с любопитните си тъмни очи. Рамеш премести няколко лоста и самолетът се насочи към пистата.

Джавид седна до мен.

— Добре ли си, принцесо? — тъмните му очи ме изучаваха загрижено.

Преглътнах с мъка. Явно бе прихванал нелепото обръщение от Хал. Защо не можеше това момче да е моят принц, моят Аладин? Щеше да ми е далеч по-лесно, понеже с него не се усещах толкова уязвима, просто го харесвах. Уви, за мен явно бе отреден Злият дух, който да си играе с чувствата ми като сладкар със захарен памук.

— Добре съм. Но предпочитам да ме наричаш Самър.

— Добре, Самър. Съжалявам за случилото се.

Слава богу, Атуса бе осведомила братята си какво бе станало. Така поне Джавид щеше да престане да се надява помежду ни да се роди нещо. Щяхме да се разделим като приятели.

Самолетът набра скорост. През прозореца видях как белият джип спира край изоставената ни кола. Закъсняхте, момчета.

— Знаете ли къде отиваме? — Носът на самолета се вдигна нагоре, а после се отлепиха и колесниците. Излетяхме.

— Чичо ми ползва едно летище в Узбекистан. Ще ви закараме там.

А после какво? Щях да се окажа насред Централна Азия само по пижама. За малко да ме напуши смях.

Джавид докосна лекичко бузата ми в опит да ме накара да се засмея.

— Не гледай толкова тъжно. Важното е, че се измъкнахме. Сродната душа на Атуса ще измисли нещо. Тя твърди, че е много умен.

Умен беше, спор нямаше, но правителството му го смяташе за дезертьор, а и нас вероятно щяха да ни арестуват, ако изобщо успеехме да се доберем до родината си. Хрумна ми, че пропусках не само началото на учебната година, на път бях да пропусна остатъка от младежките си години, той като щях да ги прекарам в затвора. Съвсем не това имах предвид, когато се съгласих да се притека на помощ на Виктор.

— Хей, не плачи. Не бъди тъжна.

— Не плача.

— Тогава защо имаш сълзи по лицето?

Добре де, плачех, но не заради това, за което си мислеше Джавид.

— Не съм тъжна. Бясна съм. Това не е в мой стил, Джавид. Никога не бих хукнала нанякъде посред нощ, никога не бих се прехвърлила незаконно през границата, та да рискувам цялото си бъдеще.

Той ме изгледа така, сякаш не бях съвсем на себе си, защото очевидно правех точно онова, което твърдях, че никога не бих сторила.

Поклатих глава и се опитах да обясня.

— Това не съм аз. Не съм такава. Аз винаги обмислям нещата, винаги се старая всичко да е под контрол.

Джавид огледа кабината — сестра му разговаряше тихичко със Сол, а Уил и Трейс изучаваха някаква карта.

— В такъв случай може би не си тази, която мислиш, че си.

 

 

Явно се бях унесла, защото, когато дойдох на себе си в мътно осветената кабина, до мен седеше Атуса, облегнала глава на рамото ми. Джавид се беше преместил отпред при брат си. Фереджето й се беше смъкнало и за първи път зърнах лицето й — гладката маслинена кожа, дългата тъмна къса, гъстите вежди, сърцевидното лице. От малките й длани до миниатюрните крачета, цялата бе нежна и крехка. Дори и спяща изглеждаше много хубава, ето защо можех само да си представям колко щеше да е красива, когато е будна, с блеснали очи и оживено изражение. Заслужаваше си да преминем през цялата тази каша. Опитах се да проумея какво бе преживяла през последните няколко дни — как е търпяла тежките условия в затвора, мислела е, че животът й е свършил, и изведнъж някакъв непознат мъж е влязъл и й е казал, че е дошъл да я измъкне оттам. Как ли се е почувствала?

Виктор се протегна през тясната пътека, за да загърне половинката си с одеялото.

— Будна ли си, Самър? — попита ме тихо.

Кимнах.

— Прекрасна е, нали? Истинско чудо.

Прав беше, връзката между две сродни души действително бе истинско чудо, стига да се получеше както трябва.

— Прекрасна е — съгласих се.

Той се облегна назад и се засмя. Трудно щях да свикна с този нов… усмихнат Виктор.

— Да й беше видяла изражението, когато я намерих. Внушил бях на пазачите й, че непременно трябва да ме пуснат при нея и да ме оставят да я изведа, така че в един момент просто отворих вратата и й съобщих, че е време да вървим. Наложи ми се доста набързо да скалъпя план за действие, но бях отчаян.

— Беше ли й доверил кой си?

— Не. Смяташе, че съм поредният следовател, дошъл да я разпитва. — Той се почеса по брадата, която така бе избуяла, че спокойно можеше да мине за местен. — Поиска да ми види документите, така че й ги показах. — Той се пресегна и погали Атуса по ръката. Клепачите й трепнаха и тя вдигна глава от рамото ми.

— Пристигнахме ли вече?

— Съжалявам, скъпа, не исках да те събудя. Тъкмо разказвах на Самър как се запознахме.

Атуса се разсмя тихичко.

— Все едно ми стовари Хеопсовата пирамида на главата.

Виктор вдигна вежда.

— Сродната ми душа май не е особено романтична.

Атуса стисна пръстите му.

— Това си е самата истина. Седях си на леглото и се чудех как ще издържа още по-дълга присъда и още по-тежки условия, понеже короната тъкмо беше изскочила в Делхи, и в следващия момент този господин нахълта в стаята ми, обяви, че ще ме измъкне от затвора, и като капак на всичко установи телепатичен контакт с мен. Добре че бях седнала.

— А ти как се почувства? Освен че сигурно ти се е завило свят?

— Прекрасно. За първи път от две години насам ми се случваше нещо положително. — Тя се усмихна на Виктор, тъмните й очи се впиха в неговите. — Умът му е истински лабиринт, но вътре винаги блещука нишката на Ариадна^[1], та да ми показва пътя.

— Само за теб, любов моя — Виктор целуна пръстите й. — Само някой като теб, който умее да разгадава загадки, би могъл да ме разбере.

Атуса се засмя.

— Много се радвам за вас — с мъка преглътнах горчивината в гърлото си. Имаше вкус на завист.

— Надявам се Виктор да успее да разплете бъркотията, в която се оказах замесена, но безкрайно благодаря на всички ви, задето пристигнахте тук, за да ме спасите.

— Хей, Вик, може ли да дойдеш за малко? — подвикна Трейс от дъното на самолета. Усещах, че нещо го тревожи — нещо ново.

— Идвам. — Виктор целуна Атуса по бузата и тръгна между седалките.

Ясно беше, че няма да съумея да заспя наново. Прозях се и протегнах схванатите си крайници.

— Доктор Науаби, разкажете ми за тази корона, дето ни донесе толкова неприятности.

— Моля те, наричай ме Атуса. Искам всичките ми спасители да ме наричат така — очите й проблеснаха шеговито.

— Добре тогава, Атуса.

— Короната е невероятна. Доколко си запозната с историята ни, Самър?

— Твърде бегло, за съжаление, само за борбите срещу имперските сили през последните няколко века — за Голямата игра между Русия и Великобритания, за съветската инвазия и за по-скорошните проблеми с талибаните и другите военни групировки.

Атуса кимна, а шеговитото й изражение изчезна.

— Значи си доста по-информирана от повечето западняци. Това, което вероятно не знаеш, е, че винаги сме били на кръстопътя между различните култури. Преди ислямът да стигне до нас, по тези земи е съществувала Партска цивилизация — говоря за първи век от новата ера по времето на Римската империя, много преди раждането на Пророка. Партските погребални церемонии включвали изграждането на гробници за високопоставените лица — принцесите и принцовете, — полагани в погребални могили, в които запечатвали и най-ценните им вещи. Знаем твърде малко за вярванията им, но това говори, че са следвали идеята за някаква форма на живот след смъртта.

Главата ми мигом се изпълни с образи на златните съкровища, заровени между острите зъбери на Хиндукуш, досущ като в „Хиляда и една нощ“.

— Нали всички казват, че не можеш да си отнесеш златото в гроба.

— Партите вярвали друго. Или поне били готови да опитат. Златната корона принадлежала на тяхна владетелка. Беше най-изящната от всички находки и най-важният експонат в цялата изложба. От толкова отдавна не се бе случвало обстановката в Мазари Шариф да е достатъчно спокойна, та да можем да организираме такова мащабно културно мероприятие, че направо не бях на себе си от вълнение. Мислех само каква радост ще донеса на хората в родния ми град, като най-после им представя златото, заслужило такава почит в Западния свят. И през ум не ми минаваше, че вместо това ще причиня нещастие на семейството си и на самата себе си.

— А имаш ли представа кой може да я е откраднал, тоест, имаш ли някакви съмнения? — сетих се за колегата й доктор Абдула, но не ми се искаше да го споменавам. Подозренията ми бяха съвсем смътни, не бях доловила нищо конкретно в мислите му.

Атуса вдигна безпомощно ръце.

— Не. Охраната беше на най-високо ниво. Лично наех изключително надеждна фирма от Кабул. Кражбата не е станала случайно, понеже се появил сгоден случай, напротив, планирана е внимателно. Не бих се учудила, ако се окаже, че някой от пазачите е бил подкупен, макар да настоявах винаги да дежурят по двама. Разпитваха ги многократно, но според прокурора са невинни.

— Хм, може би става дума за истинска конспирация. Когато спомена, че короната е на владетел от женски пол, се почудих дали е възможно да е била открадната като жест срещу феминизма? Възможно ли е някой консервативно настроен служител да е организирал кражбата, за да опетни името ти?

Атуса се смръщи замислено.

— Не познавам такъв човек, но е вярно, че в страната има много хора, които биха искали да се върнем към средновековното общество и които не разбират колко е ценна културната ни история. Не е изключено да е станало нещо подобно, но аз самата не познавам толкова консервативно настроени хора, така че ще е още по-трудно да се изобличи онзи, който го е сторил.

— Вярно, в средата, в която си се движела, едва ли е имало такива хора.

Виктор се върна на мястото си със сериозно изражение. Явно носеше лоши новини.

— Сега пък какво? — попитах.

Той ме погледна многозначително. Нещо лошо.

— Атуса, изглежда, имаме известен напредък по случая.

Очите й светнаха, но щом зърна изражението му, мигом помръкнаха.

— Така ли? Какво става?

— Нали помниш, че брат ми Трейс умее да проследява предмети, да вижда къде са били, какво са докосвали?

— Да, спомена ми нещо такова. — Пъргавият й ум вече навързваше нещата, очите й го умоляваха да не изрича следващите думи.

— Съжалявам, скъпа, но е намерил следи от короната в багажното на самолета. Търсел дрехи, които да можем да използваме, отворил някакъв сандък и попаднал на парче черен плат. Изследвал го с дарбата си и установил, че в него била увита короната. Нали експонатите за изложбата не са пренасяни в този самолет?

— Не, разбира се. Това е самолетът на чичо ми. — Тя притвори очи. — На чичо ми. Вероятно вече си се досетил, че той е контрабандист.

— Има ли вариант да не е знаел какво пренася? — попитах тихо.

Тя поклати глава.

— Рядко върши услуги на друг. Сам си движи бизнеса. Мислех, че се занимава предимно с контрабандни стоки от Китай — фалшиви дизайнерски дрехи и други луксозни предмети. Понякога алкохол. Той самият обича уискито. Не съм сигурна дали не търгува и с опиум, но винаги е отричал. — Тя се плесна силно по коленете, внезапно обзета от гняв. — Но той беше най-разпаленият ми защитник, плаши на адвокатите, държа ръката на мама по време на делото! Не е възможно да е той.

Ала мислите й говореха обратното — и аз, и Виктор ги чувахме. Долових образа на тъмнокос мъж, уж изпълнен със съчувствие, който отчаяно се кълнеше, че ще я измъкне от затвора. Дълбоко в себе си Атуса смяташе, че подобен ход бе напълно в стила на чичо й, че не би се посвенил да прехвърли откраднати антики през границата.

— Съжалявам, скъпа, ужасно съжалявам. Сигурно се чувстваш предадена от най-близките си хора, но няма как да сме сигурни, че е целял ти да отнесеш вината. Трейс не е в състояние да разгадае мотивите, а само голите факти. Знаем единствено, че за известно време короната е била в ръцете на чичо ти. Важното е, че сега, когато вече е надушил следите й, Трейс ще може да ни каже къде се намира в момента.

— И къде е?

— Явно в частна колекция, защото Трейс усеща стъклена витрина и кадифена стойка. От такова разстояние информацията не е много ясна, но му се струва, че стаята се намира в нечия къща, а не в музей.

— Да, но къде?

— Доста далече. В Сингапур или Индонезия. Щом кацнем, ще провери отново.

Атуса въздъхна и притисна ръката му към бузата си.

— И това ще е следващата ни цел, така ли?

Виктор кимна.

— Натам води следата. Но си мислех да замина само с Трейс и Уил. — Виктор сведе поглед. — Може да се окаже твърде опасно за вас двете.

Атуса пусна ръката му.

— Виктор Бенедикт, да не си посмял да ни зарежеш в Узбекистан! Там също не е безопасно.

Хубаво бе, че го изрече, иначе щеше да се наложи да го кажа аз.

На лицето на Виктор се изписа смущение — нещо, което не бях забелязвала до момента.

— Нямам намерение да ви зарежа. Смятах да оставя баща ми с вас.

— Ами ако онези момчета ни открият? Разстоянието от Мазари Шариф не е толкова голямо, а сам каза, че си имат начин да ме проследят, че единият от тях имал специална дарба.

— Да, Скот Робинзон. — Виктор потърка брадясалата си буза. — Но разчитам на факта, че аз съм целта им. Сигурен съм, че ще хукнат след мен, а не след вас.

— Но нали тази вечер стана ясно, че Самър е сродна душа на единия от братята. Това със сигурност е променило намеренията им. Веднага щом осъзнаят какво означава подобно нещо, ще я погнат, а също и мен, понеже ще разчитат, че ще ги доведа при теб. Ако не друго, ще ме използват като разменна монета. Сам каза, че са безмилостни. А ние ще сме напълно беззащитни. — Тя скръсти ръце, доволна, че е оборила всичките му аргументи.

Виктор се засмя тихичко.

— Виждам, че ми се е паднала истинска тигрица. Това много ме радва.

— Значи, всички отиваме в Сингапур, нали така?

Виктор обгърна брадичката й с длан и погали бузата й с палец.

— Точно така.

— Извинете, че се меся, ама как точно ще стане тая работа? — казах и посочих пижамата си. — Нямаме нито багаж, нито документи.

— Не се тревожи, Самър. Все още има хора, които са готови да ми помогнат — отвърна Виктор. — Ще си набавим всичко необходимо в Узбекистан и ще хванем полет за Сингапур, преди онези момчета да се ориентират накъде сме поели.

Естествено, вече имаше готов план.

— Извинявай. Не съм свикнала да пътувам със супершпионин. — Сигурна бях, че по света има много хора, които дължат някоя и друга услуга на Виктор, а също и много други, които би могъл да убеди да му свършат работа. Излишно беше да се притеснявам.

— Бивш супер шпионин — поправи ме той. — Съмнявам се, че от ФБР ще ми простят, а аз самият няма да им простя, задето насъскаха онези тримата по нас.