Джос Стърлинг
Самър (14)

Глава 14

Втори мъж последва Смеещия се Буда по стълбите.

— Къде е племенницата ми? — Тумбестата чаша се изплъзна от ръката му и се разби с трясък на пода, с което сложи край на нелепата преструвка, че присъствието ни на яхтата се дължеше на най-обикновена покана за коктейли. — Какво си направил с нея, Иван? — В следите от някогашна привлекателност и царствения му нос като че ли се долавяше прилика с Джавид. Чичо Майуанд.

— Както се оказва, не съм сторил нищо. А и тонът ти никак не ми допада. — Иван продължаваше да се подсмихва, но усмивката му все повече започваше да наподобява гримасата на голяма бяла акула, която се кани да откъсне крака на Майуанд.

Чичото трепна уплашено.

— Съжалявам, господин Чонг. За момент забравих къде се намирам.

Хал ме прегърна през раменете.

— Струва ми се, че има някаква грешка. Очевидно не нас очаквате, а и ние съвсем не очаквахме да се озовем тук. Студенти сме, поели сме на обиколка из Азия. Не разбираме какво става, но ако ни свалите на брега, ще си продължим по пътя, все едно нищо не се е случило.

Иван Чонг размаха пръст насреща ни.

— Не, не. Вече започвам да се ориентирам каква е ситуацията. Ти явно си Уил Бенедикт, а това момиче, както ми каза Майуанд, е сестра ти Самър Бенедикт. — Иван се обърна към чичото на Атуса. — Ама че нелепа работа, исках да хвана федералния агент и специалистката по изкуство. А малоумните ми войници са заловили грешните хора. Няма значение. И без това имам нужда от нови попълнения.

— Но щом сте очаквали… ъ… брат ни и доктор Науаби, за какво сме ви ние? — Хал неусетно премина на американски акцент. Предвид факта, че домакинът ни и гостът му не бяха американци, може би нямаше да забележат грешката ни. — Не искаме да ви притесняваме, така че с удоволствие ще се оправим и сами, независимо на кое пристанище ни оставите.

Май няма никакво намерение да ни пусне, а?

Не. Но пък не знае почти нищо за нас, дори не е сигурен как изглеждаме, нито на колко години е Уил. Вероятно не е наясно какви сили притежаваме. Чудесен акцент, между другото. Аз май предпочитам да не отварям уста — страх ме е.

Чонг се направи, че не е чул предложението на Хал, и се приближи до короната.

— Исках да разпитам доктор Науаби малко повече за историята на този предмет. Чудесна стръв за капана ми, жалко, че не е тук да й се възхити. Много е красива, не мислите ли?

— Да, но мястото й е в музея — изтърси Хал.

Чонг се изсмя гърлено.

— Охо, съвсем в духа на Индиана Джоунс, а, млади момко? Обожавах този филм, като дете съм го гледал стотици пъти. Вероятно няма да ви изненадам, ако споделя, че всеки път бях от страната на лошите. Вечно неразбрани.

— Струва ми се, че Бог ги разбираше, даже твърде добре. И се постара да ги накаже, не смятате ли? Задето сложиха ръка на нещо свято. Изпрати им огън, жупел и мълнии, превърна ги в пепел. Тази част винаги ми е харесвала.

Усмивката на Чонг угасна.

— Мислех, че талантът ти е да усещаш опасности. А подобни приказки само ще утежнят положението ти.

По-кротко с подигравките, Хал. Очевидно знае каква е дарбата на Уил. Навярно е информиран и за моята.

Но не и за моята. Поради простата причина че и аз самият не знаех за нея.

Освен ако Майуанд не му е казал какво се случи в Мазари Шариф. Тогава нищо чудно сам да се досети.

Вярно. В такъв случай сме бита карта.

Чонг повика прислужница да събере счупеното стъкло.

— Побързай и после ни остави сами — нареди й той. Жената припряно събра парчетата и излезе.

— Да разбирам ли, че доктор Науаби е някъде на сушата със сродната си душа. Така ли е? Няма значение, явно ще се наложи да ви разменя за нея, когато му дойде времето — той гледаше към Хал, а не към мен. — Присъствието на сестра ти е неочакван бонус. Още от самото начало възнамерявах да се подсигуря и с нея, после реших, че ще е твърде сложно, а ето че сама падна в ръцете ми! — Чонг отпи от питието си с наслада, като не спираше да се усмихва благосклонно.

— Извинете, но не проумявам какво става тук — Хал пристъпи напред, така че хем да вижда Чонг, хем да съм зад гърба му. — Очевидно сте хванали грешните хора. Короната ни най-малко не ни интересува. Ако ни освободите, няма да кажем никому нищо.

Чонг се отпусна върху бялото кожено канапе и постави чашата върху облегалката му.

— Изобщо не става дума за короната. Тя е просто… — той разпери пръсти във въздуха — … глазурата на тортата.

Какво иска да каже?

Нямам представа. Предавах думите на Чонг на Виктор с надеждата да се ориентира какво се случва. Усещах мълчаливото напрежение от другата страна на телепатичната ни връзка — момчетата наблюдаваха как плуваме между акулите. Стреснатото им замлъкване ни най-малко не ни помагаше. Освен това се учудвах, че Чонг не прави опит да ме блокира. Вероятно се беше досетил, че съм силен телепат, а все някой от екипа му се предполагаше, че умее да блокира телепатични сигнали. Това беше доста често срещана дарба.

Съгласен съм, охраната му е учудващо небрежна, но въпреки всичко продължавай да предаваш сведения, отвърна Виктор, доловил съмненията ми. По-добре да разполагаме с информация, поне докато сте в състояние да ни я предавате. Нищо чудно всеки момент да ви отрежат тази възможност.

— Майуанд, забъркай напитки на гостите ни. Седнете, седнете — Чонг посочи канапето срещу себе си.

Чичото на Атуса не си направи труда да ни попита какво искаме, а директно ни подаде по една висока чаша кока-кола с лед. За себе си наля нещо жълтеникаво.

— Доста сте далеч от Афганистан — измърморих, когато тикна чашата към мен, понеже още се опитвах да схвана каква е неговата роля в цялата работа.

Светлокафявите му очи се обърнаха към прозореца зад мен и се взряха във великолепния залез.

— Всички сме далеч от къщи, госпожице Бенедикт. Моля да не го забравяте.

— Семейство Бенедикт от доста време са ми трън в очите, знаете ли? — подхвана разговорливо Чонг. — С баща ви, великия Сол Бенедикт, се запознах, докато карах магистратура по бизнес управление в Харвард, сигурно е било през осемдесетте. Още оттогава не го харесвам. Ще направя голяма услуга на света, ако намаля бройката ви.

Ако наистина има да разчиства сметки със семейство Бенедикт, ще се наложи да му кажем кои сме всъщност, обади се Хал.

Чакай да видим накъде върви с този монолог. Искам първо да разуча почерка му.

Решила бях, че най-бързият начин да се измъкнем от ситуацията беше да превзема съзнанието на Чонг, стига да можех.

— Доколкото знам, баща ми няма някакъв конфликт с вас — възрази Хал.

Чонг изсумтя.

— Уил Бенедикт. Ако може да се вярва на сведенията на Майуанд, умееш да усещаш опасности, досущ като баща си. Скучна дарба, както често съм казвал на Сол, но си има и някои предимства. Не смятам, че представляваш риск за савант като мен. Склонен съм да те заменя.

— Както сам обявихте, не сме заплаха за вас, сър — Хал остави чашата си на масата недокосната.

— Но виж, сестра ти е много по-интересна. Мислех, че в семейството ви има само момчета — Чонг завъртя уискито в чашата си. — Ала Майуанд се кълне, че момичето е една от вас, че била представена на семейството му като такава и че имала могъщата дарба да контролира чуждото съзнание.

Коя сте всъщност, скъпа?

Изненадана от внезапната му атака, се хванах за главата. За щастие, успях да прекъсна връзката с Виктор навреме. Чонг обаче светкавично се възползва от тези няколко секунди, за да се вмъкне в главата ми. Беше силен, много силен, може би дори по-силен от мен, и вече ровеше из спомените ми.

Първата атака на майка ми, когато бях на пет. Стоя вцепенена с безизразно лице насред детската площадка, а тя танцува, изпълнена с див възторг от откраднатите емоции. Въжето за скачане, паднало в краката ми като посечена змия. Баща ми, тичащ към къщата и буквално биещ от разкаяние, докато аз вися безжизнено в прегръдките му.

В следващия миг съм на седем, майка ми се промъква в стаята ми, докато баща ми е на работа, лампата с картинката на Мечо Пух не успява да ме опази, както ми е обещал, пръстите й, впити в ръката ми, докато накрая писъците на брат ми не я прогонват.

Чонг се вкопчи в образа на Уинтър, сърдитото десетгодишно момче, което ме налага с пластмасова линия, задето надничам в главата му, в която кънтят гневни гласове, понеже е сънувал кошмар с майка ни в главна роля. Чонг се застоя в този спомен, зарадван от насилието. Сякаш наново усещах ударите, които валяха по гърба ми — „миньорът“ бе запретнал ръкави.

А после друг спомен — как майка ми изсмуква всичките ми емоции, освен дълбокото чувство за срам. В присъствието на приятелите ми. Свила съм се на топка в ъгъла на кухнята.

Чонг внезапно изчезна. Долавях наоколо единствено Хал. Дъхът ми стържеше в гърдите.

Извинявай, не разбрах веднага какво си е наумила, нито как да му отрежа пътя. Още не съм сигурен как го направих.

Отворих очи и установих, че съм разляла колата по белия килим. Чувствах се вледенена до мозъка на костите от спомените, болката все още звънтеше в тялото ми, сякаш бе машина за пинбол в ръцете на истински професионалист. Хал ме стрелна въпросително, тревожно. Поех си дълбоко въздух и го стиснах за ръката. Ще оцелея, говореха пръстите ми, стига да не се повтори.

Чонг се хилеше насреща ми.

— Много интересно. Как го извършихте?

— Кое?

Исках да се свия в скута на Хал, но нали се преструвахме на брат и сестра — не ми се щеше да се издадем пред Чонг. И без това вече бе научил твърде много.

— Няма значение, госпожице Уилан. И какво, в крайна сметка не сте една от тях? Но и вашето семейство е твърде интересно. Имаме достатъчно време да изследваме дарбите ви, тъй като току-що реших, че няма да се отърва от вас. Но ще трябва да проведем някои тестове, защото, струва ми се, зърнах само върха на айсберга. Действително ли можете да превземете чуждо съзнание?

Свих рамене в опит да прикрия ужаса си. Щом го бе доловил, значи, щеше да засили щита си и евентуалната битка помежду ни щеше да се окаже далеч по-трудна. Но поне не беше видял в спомените ми, че и Хал се подвизава под фалшива самоличност.

— Обзалагам се, че можете. Прекрасно! Ще заемете последното вакантно място, точно от нещо такова се нуждая. — Чонг се плесна по бедрото и коремът му се разтресе от смях. — Двечките с доктор Науаби ще бъдете отлично допълнение към персонала ми. Обичам да съм заобиколен само от най-доброто и най-красивото. — Той посочи шкафовете по стените. Не бях успяла да ги разгледам, но сега забелязах, че са пълни с изящни предмети на изкуството — икони и картини, бронзови статуетки и керамични съдове. — Знаех си, че ще е трудно да вербувам някой от братята, но все се надявах, че Виктор ще мине на моя страна заради сродната си душа. Като знам обаче колко е твърдоглав Сол, няма да се учудя, ако и синовете му се окажат същите. Ала вашето присъствие и това на Атуса тук ще ги принуди да се държат прилично.

Определено прибързваше. Виктор нямаше да допусне Атуса да пристъпи в леговището на дракона.

— А какво ще ни накара да останем? — попитах, макар вече да се досещах какво ще ми отговори.

— Ако не останете, ще се наложи да убия хората, които държа като заложници. Двамата, които прибрахме от съседната стая. Трейс и Уил Бенедикт, нали така? — Изражението му помръкна, защото в този момент осъзна, че отново бърка нещо. — Но Уил е тук. Тогава кой е вторият в склада? — Чонг измъкна мобилен телефон от джоба си и набра някакъв номер. — Лао, изпрати ми снимки на гостите, моля. Струва ми се, че са допуснати сериозни грешки. Опасявам се, че ще трябва да накажеш виновниците. Не, нямам предвид да ги убиеш. Предлагам… — пръстите му забарабаниха по корема му — … какво ще кажеш по един нокът за всяка объркана самоличност? Ха! Да, да, чудесна шега.

Човекът насреща ни бе истинско чудовище, но с това вече бяхме наясно.

Отказвам да те оставя тук при този шут, заяви Хал.

Не бих го нарекла шут, възразих.

Успяла бях да разшифровам кода към съзнанието на Чонг и то ме заливаше с информация, с цял рояк образи и извратени спомени, които никак, ама никак не желаех да виждам. Мислите му непрекъснато се въртяха около някакъв остров. Родният му дом? Не, островът беше важен по друга причина, но не можех да схвана защо.

Чета мислите му. Убивал е, и то много пъти. В мозъка му липсва някаква брънка, няма никакво усещане за морал.

Успя ли да разучиш почерка му?

Да.

Можеш ли да го превземеш?

Искаш да опитам, така ли?

Какви са рисковете?

Съзнанието ми напълно ще се слее с неговото. Ако се окаже, че е по-силен, ще ме завладее изцяло.

Хал трепна отвратено. Колкото повече общувахме телепатично, толкова по-силна ставаше връзката ни.

В такъв случай ще изчакаме, докато не стане крайно наложително.

Тогава какво да правим?

Като за начало… изглежда, че ще вечеряме с Лудия шут и скъпия чичо Майуанд.

Откъм дъното на стаята се появиха трима прислужници и оставиха няколко покрити чинии върху масата, наредена за четирима. Чонг се надигна от мястото си и протегна ръка към мен. Мътносивите му очи с цвят на морска вода под мъгливо небе се втренчиха в мен с изражението на граблива птица въпреки бръчиците от смях в ъгълчетата им. Сигурна бях, че се смее само на неща, от които нормалните хора потръпват.

— Госпожице Уилан, моля ви, седнете от дясната ми страна. — А когато не поех ръката му, той размърда пръсти като бледи червеи пред лицето ми. В главата му вече се въртяха образи за всевъзможни наказания, така че неохотно го хванах за ръката. — Вие сте от Англия, така ли? — Той ме поведе към масата. Усещах Хал зад гърба си, долавях отчаяното му желание да се намеси, но Чонг, досущ като баскетболен играч, който чудесно знае как да блокира опонента, не му даваше възможност. — Истинска английска дама?

— Имам смесен произход.

— О, всички сме така. Моята майка е американка, баща ми е кореец, а цял живот са живели в Сингапур.

— Сродни души ли бяха? — интересно ми бе дали можех да го склоня да ми разкаже за себе си. Ако съдех по поведението му, беше стопроцентов егоцентрик, а те обикновено бяха особено разговорливи по любимата си тема. Никак нямаше да е зле да опозная врага си.

— Разбира се.

— А вашата сродна душа? Тя къде е? — Вероятно можеше да му повлияе в нужната посока, стига Кристал да успееше да я намери. Може би дори щеше да се застъпи за нас.

Чонг целият настръхна.

— Опасявам се, че тя почина, госпожице Уилан. — Той ме отведе до стола ми, а после единият от сервитьорите ми помогна да се настаня.

— О, съжалявам — възкликнах, при това съвсем искрено.

Чонг седна, тръсна платнената салфетка толкова рязко, че тя изплющя, и я разстла върху коленете си.

— Разпитайте Сол Бенедикт за нея. Сигурен съм, че я помни. Беше най-добрата приятелка на жена му.

Зърнах засмяно, кръглолико момиче с дълга червена коса и множество лунички, облечено в бяла блуза и пола на волани. Зелена морава. Харвард. Дали, ако беше жива, човекът до мен щеше да поеме по друг път, дали чувството му за хумор щеше да се развие нормално, вместо да звучи така горчиво? Щяха ли да си народят пухкави, засмени бебета? Вярно, че в мозъка му липсваше някаква брънка, но дали не беше изчезнала в деня, в който я бе загубил, или открай време бе липсвала? Не биваше да забравям, че да имаш сродна душа, можеше да е проклятие, а не само благословия.

— Мисля, че Ани-Мей бе твърде благородна за този свят — продължи Чонг. Видях същото момиче на легло, чезнещо от нелечима болест и въпреки това със смела усмивка на уста. Болката на Чонг беше огромна, продължаваше да пронизва сърцето му, макар и десетилетия по-късно, не бе утихнала, не бе заглъхнала. — Не притежаваше нужната коравост, за да оцелее. А вие смятате ли, че сте достатъчно корава, госпожице Уилан?

Не беше честно да намеква, че на починалото момиче му е липсвала твърдост. Ракът не е битка, която можеш да спечелиш, а изпитание, което се налага да изтърпиш… независимо от изхода.

— Не знам, сър. Предполагам, че на всеки може да се случи да се разболее… Или да претърпи злополука. — Надявах се да не е забелязал грешката ми, издала се бях, че съм видяла от какво е починала сродната му душа. По-добре беше да не знае, че мога да чета мислите му.

— Така е. Животът е крехък. Затова обичам да съхранявам красиви неща от миналото. Ако ги опазя, ще оцелеят още няколко века.

Започваше да ми става ясно, че освен предмети, колекционираше и хора, и за съжаление, вече фигурирах в списъка на желанията му.

— На мен яхтата не ми се струва достатъчно сигурно решение — обади се Хал и се настани срещу мен.

— Уверявам ви, че е оборудвана с най-модерни съоръжения — Чонг вдигна чифт пръчици, взе си една кралска скарида от чинията пред себе си и загреба малко ориз от миниатюрна купичка. — Ако се случи катастрофа, тази стая ще се запечати херметически и спокойно ще изчака да бъде намерена и вдигната от дъното.

— Като „Титаник“, а? — Хал явно не можеше да се сдържи. А може би подмятанията му бяха част от някаква стратегия? Дали не се опитваше да отклони вниманието на Чонг от мен? Забелязах, че ми намига. Значи, наистина играеше някаква игра.

Чонг се смръщи, усетил нещо ново.

— Не ми звучиш като американец, Уил. Защо ли?

Очите на Хал неволно се отклониха към прозореца.

— Вероятно твърде дълго съм учил в Англия.

— Не, не, в теб има нещо странно. — Хал определено бе съумял да привлече вниманието му, но не така, както му се щеше. — Знам, че с братята ви сте израснали в някакво градче в Колорадо, но колкото и да рових, информацията за семейство Бенедикт се оказа учудващо оскъдна. А повярвайте ми, веднага щом Майуанд ме уведоми, че Виктор е измъкнал племенницата му от затвора, се захванах да търся подробности. Знаех, че ако създам неприятности на доктор Науаби, рано или късно, Виктор ще дойде при мен — продължи Чонг. — Но не очаквах, че ще вкара още толкова много ценни екземпляри в мрежата ми. — Той се обърна към мен. — Защо не се храните?

Вдигнах пръчиците си и си сипах малко зеленчуци от купата до мен.

— Дали не може да ползвам вилица? — обади се Хал, Втренчил изумен поглед в пръчиците до чинията си.

Досущ като фокусник, който вади копринени шалове от ръкава си, единият от сервитьорите побърза да сложи вилица до чинията му и да прибере клечките.

— Благодаря.

— Така, категорично не си американец. — Чонг насочи заплашително пръчиците си срещу Майуанд. — Кой е този?

По гръбнака ми се търкулнаха няколко капки пот. Нямаше причина Джавид и Рамеш да не доверят на чичо си как се бяхме измъкнали. В крайна сметка използвахме неговия самолет.

Майуанд се покашля и ни стрелна с поглед.

— Джавид спомена, че братята довели свои братовчеди от Англия. Явно е един от тях.

Хал, чуваш ли, не ни предаде, а можеше. Прекрасно знае какво се случи в Мазари Шариф.

Погледът на Хал среща моя, докато набождаше една едра гъба с вилицата си.

В такъв случай и той играе някаква игра.

Сигурно работи за Чонг въпреки волята си. Чонг го държи с нещо, за да му сътрудничи. Точно както и нас.

— Братовчед, така ли? — изсумтя Чонг. — Да, по нищо не приличаш на Сол и Клара. Защо ме излъга?

Можех само да се моля, че Хал ще измисли някакво убедително обяснение, понеже аз самата не се сещах за нищичко.

— Защото не съм савант, сър.

Майуанд си наля още една чаша. Забелязах, че не яде.

— Сега ми хрумва. Най-малкият ми племенник Джавид има дарбата да открива силите на другите. И ми разказа за този — Майуанд кимна пренебрежително към Хал. — Само братята му имат дарба. На него не са му се паднали никакви сили, метнал се на родителите си, които не са саванти.

— Защо не си каза? — попита Чонг с ласкава усмивка, докато редеше ядки кашу по ръба на чинията си.

Хал сведе поглед и се помъчи да си докара смутен вид, който никак не му подхождаше.

— Беше ми неудобно да си призная, при положение че съм заобиколен от саванти. Не знаех какво ще си помислите.

Чонг присви очи. Опитваше се да проникне в главата на Хал, сигурна бях. Трябваше да го спрем, преди да се е натъкнал на празнотата, защото току-виж се сетил каква бе тайната на Хал.

— Охо, това изглежда много апетитно — пресегнах се към бамбуковата кошничка, пълна с димящи кнедли, и уж без да искам, съборих каната с водата и залях скута на Хал. Той скочи на крака и изруга.

— Самър! Какви ги вършиш? — Хвърли салфетката си срещу разпростиращата се локвичка и уцели сервитьора, който се бе втурнал да попие разлятото. Умница!

— Съжалявам. Обикновено не съм така несръчна. На вашите услуги, господин Робинзон.

— Ще трябва да се преоблека.

Разлятата чаша като че ли свърши своето, Чонг не се и сещаше за Хал.

— Опасявам се, че сте твърде уморена, госпожице Уилан.

Така е, да се надишаш с газ, действително действа уморително.

— Да, признавам си.

— В такъв случай трябва да се грижа по-добре за съкровищата си. Ще съкратим вечерята и ще възобновим разговора утре, когато сте отпочинали. Надявам се дотогава госпожица Науаби да се е присъединила към нас, а нашият по-скромен гост да е на път за дома. Не искам никой от вас да се тревожи излишно заради промяната в обстоятелствата. Доколкото се ориентирам от спомените ви, госпожице Уилан, май ви спасявам от доста неприятна ситуация у дома. Повече няма да ви се налага да се занимавате с майка си и брат си. А в замяна искам единствено да сте лоялен член на моята организация. Ако изпълните условието, всички ще бъдат… Как да се изразя по-тактично? Живи. Да, всички ще останат живи. — Той се подсмихна, подобно на многообичан чичо, разказал неприличен виц на коледната трапеза, а после даде знак на сервитьорите да разчистят масата. — До утре, госпожице Уилан. — На Хал не каза нищо, напълно загубил интерес, тъй като вече беше убеден, че нито е савант, нито е брат на Виктор.

— Лека нощ.

Точно така, лека нощ, кретен такъв. Хал ме сграбчи за ръката. Да се махаме оттук. Едва се сдържат да не повърна върху лачените му чепици.

 

 

Щом най-после се добрахме до каютата, в която се бяхме събудили преди няколко часа, и двамата задишахме по-спокойно.

— Мислиш ли, че стаята се подслушва? — попитах.

Хал прокара пръсти по всички ъгли.

— Не е изключено, но защо да го прави, след като гостите му могат да общуват телепатично? Аз лично бих сложил подслушвателно устройство за телепатия, стига да съществуваше подобно нещо.

— Не усетих някой да ни подслушва.

— Смяташ, че си няма такъв човек в екипа? Доста сериозен пропуск.

— И аз това си казах. Тревожа се, че Чонг всъщност иска да разкажа всичко на Виктор. Какво ли е намислил? Всичките тия приказки как щял да вербува мен и Атуса. Пълна лудост.

— Светът е пълен с луди хора.

— Звучи нелепо. Твърде скъп и неефективен метод за вербуване на хора.

— Освен ако не му трябвате за някаква определена задача. Подбира си хора с конкретни умения.

— Спомена, че ако хване Атуса, ще залови и Виктор. Защо?

— Нали уж можеш да четеш мисли?

— О, колко мило. Само дето, нагазя ли в мислите му, все едно съм попаднала в канализацията под „Дисниленд“. Виждам някакъв остров в мислите му, но не проумявам какво общо има с мен и Атуса.

— Загадка след загадка. А и никак не ми допада как те гледа.

— Знам. От всичките неща, които ми се случват в тоя живот, да съм част от колекцията, е възможно най-гадното.

Не го направих нарочно, но думите ми мигом събудиха призрака на недовършения ни разговор. Хал се покашля.

— Нещата здравата се объркаха, а?

— Ще кажа само, че съм имала и по-хубави седмици.

— Самър, наясно съм, че по-рано в хотела се държах ужасно, но искам да ти обясня защо се получи така.

— Слушам те — свих се на леглото.

— Дни наред ти бях бесен, понеже допусках, че нарочно си ми внушила мисълта за сродните души, за да можеш по-лесно да ме манипулираш. Заболя ме. Много.

Щом щяхме да обсъждаме точно това, тогава предпочитах да не стои надвесен над мен.

— Защо не седнеш до мен? — потупах дюшека. Хал се настани и аз облегнах глава на рамото му в съвсем приятелски жест. Благодарение на общия ни враг, помежду ни започваше да се установяваш мир и спокойствие. Ама че ирония. — Какво значение има? Та ти дори не ме харесваш.

— Това изобщо не е вярно. Защо да не те харесвам? Най-малкото си красива.

— Така ли? — изписках. — Намираш ме за хубава?

— Не за хубава, а за красива. Самър, та човек направо остава без дъх, като те гледа. Не го ли знаеш? — той се извъртя, за да може да се взре в очите ми.

— Ами… не.

— Всъщност така е по-добре, иначе щеше да си непоносима — той ме перна леко по носа. — Но освен това установих, че обичам да се заяждам с теб и да ти напомням да се грижиш за себе си.

— Ами аз и без това си се грижа за себе си!

— Напротив. Разсейваш се и забравяш да ядеш. А армията марширува със стомаха си. — Хал се отпусна назад и аз се облегнах на свой ред върху ръката му, преметната през раменете ми.

— Я се виж само, цитираш Наполеон.

— Всъщност цитирам майка ми. — Пръстите му загалиха ръката ми в малки кръгчета. На път бях да полудея.

— Струва ми се, че го е чула отнякъде.

— Както и да е — смръщи се Хал. — От прекалено начетения ти мозък не съм във възторг, но мога да се науча да го ценя.

— Съжалявам, но съм неизлечима многознайка.

— Е, надявам се да не си неизличима. А и вече доказахме, че все пак не знаеш всичко. Не знаеш дори една прилична част от онова, което трябва да знаеш.

Ама че удар срещу егото ми.

— Кога сме го доказали?

— Я се сети за змията в ботуша? И за филма с Никълъс Кейдж.

— Уф, добре. Дори и като малка не си падах по детските филми.

— Да, защото си гледала „Гордост и предразсъдъци“ и класически концерти по телевизията.

Откъде знаеше? Явно бях безнадежден случай. И очевидно бях сбъркала епохата.

— Но ми харесва, че си стопроцентово момиче и ни най-малко не се свениш да го покажеш. — Той взе ръката ми и закачливо захапа единия ми лакиран пръст.

Вдигнах глава.

— Че защо да се свеня?

— Шт — Хал натисна нежно главата ми назад. — Опитвам се да ти обясня, че чувствам нещо към теб.

— Ужасно си красноречив.

— Та аз съм войник, а не поет. Не можеш ли да го приемеш най-после?

— Отдавна съм го приела, честна дума. — Сръчках го, за да продължи. И през ум не ми беше минало, че ще чуя толкова прекрасни неща за себе си, така че не ми се щеше да спира.

— И въпреки заблуждаващото куфарче и лакираните нокти, сърцевината ти е от стомана, е, не като при мен и братята ми, но все пак те уважавам заради това.

— Благодаря.

Той затвори очи, облегна глава на стената и се усмихна широко.

— В началото не исках въобще да се занимавам с теб, но когато стигнахме до Мазари, вече бях безнадеждно хлътнал. Вечно успяваше да ме затапиш с някоя високомерна реплика, страхотно възбуждащо ми действаше. Едва се сдържах да не цапардосам Джавид, когато реши, че е възможно той да е човекът за теб.

— Доста добре умееш да се прикриваш.

— Със смях и закачки, това ми е маскировката. Да удряш невинни цивилни, не е особено разумно, ако си войник, а и Женевската конвенция не гледа с добро око на такива неща. — Той ме целуна по кокалчетата на ръката.

При всяко докосване тялото ми буквално тръпнеше от щастие. — Искрено се надявам това да не те дразни. Нарече ме наемен убиец, но такъв ми е животът.

Отдавна бях спряла да го възприемам като наемник. А и го бях казала само за да го вбеся.

— Хал, какво значение има какво ме дразни и какво не?

— За мен има значение.

— Е, тогава нека ти кажа, че с братята ти вършите важна работа, която мога само да уважавам.

— Друго?

— Много ми беше приятно, когато ми разтри раменете. А и жеста с шоколада беше много мил.

Той изсумтя.

— Споменах ли, че си твърде скъпо маце?

— Но всичко отиде на кино, когато осъзнах, че си го сторил само за да приспиш бдителността ми.

Пръстите му започнаха да галят ръката ми точно под ръкава на туниката.

— Май не си чак толкова умна, за колкото те мислих. Самър, нямаше нужда да прилагам такива тактики. Лукас каза, че няма начин да се досетите, че изпълняваме други инструкции, понеже всички до един играехте съвсем почтено. Виктор вероятно идеше да е по-подозрителен, защото той самият е склонен на всякакви ходове и игри, но той се появи чак накрая. Не, не го правех заради мисията. Правех го, защото не можех да се сдържа.

Ръката му се вдигна и заразтрива тила ми.

— Тая работа със сродните души означава ли, че между двамата има физическа връзка? Понеже ми се струва, че между нас направо хвърчат искри, и ми е доста трудно да си държа ръцете далече от теб.

— Ами… май да. Неприятно ли ти е?

— Точно в този момент… никак. — Той подпря брадичката ми с два пръста и лекичко притисна устни в моите, сякаш за да опита дали формата им пасва на неговите. — Ммм, да, определено усещам нещо. — След това сложи палеца на същото място. — Колко са меки, като листенце на цвете.

На свой ред вдигнах ръка и прокарах пръсти по ръба на челюстта му, покрита с така приятно набола брада.

Устните му се изкривиха в мрачна усмивка.

— Трябва да се обръсна, но по някаква причина са забравили да ми поръчат камериер към смокинга.

— Харесва ми. Напомня ми, че си стопроцентов мъж.

— Ти си стопроцентово момиче, аз съм стопроцентов мъж, явно идеално си пасваме — в очите му отново заигра пламъче. Едва сега осъзнах колко ми бе липсвало.

Засмях се тихичко.

— Де да беше толкова просто.

— Както аз виждам нещата, ти се нуждаеш от мен, за да се грижа за теб, да ти помагам да се отпуснеш и да не позволявам приятелите ти и семейството ти да се възползват от теб.

— Какво искаш да кажеш? — Нали не смяташе, че тая връзка действително ще продължи?

— Като за начало изобщо не биваше да тръгваш на тази мисия. Не си преминала нужното обучение — забеляза, че отварям уста да възразя, и побърза да ме прекъсне: — Не казвам, че нямаш способности, но едва ли си била готова да си сложиш главата в торбата, както ние с братята ми го направихме.

— Родиш ли се савант, главата ти и без това е в торбата.

— Значи, нещата са съвсем ясни — новата ми мисия е да те пазя. Няма да те дам на този малоумник — той извърна очи към вратата. — Каквото и да ни прати Чонг, ще те защитя, обещавам ти.

Сплетох пръсти с неговите.

— И аз теб.

Шоколадовите му очи се впиха в моите.

— Наистина ли?

— Да. Едно птиченце ми каза, че сме страхотен отбор.

Хал се усмихна и облегна глава на стената.

— Чувствам се много особено. Това би трябвало да е най-отвратителният момент в живота ми. Първо разбрах, че съм савант, а после ме нокаутираха и отвлякоха, ала въпреки това душата ми буквално пее.

Прегърнах го през кръста.

— Знам. Здравата сме закъсали, но пак се чувствам прекрасно, сякаш досега съм била затрупана с камъни, а сега най-после се измъквам на повърхността.

— Аз ще ти помогна с камъните.

Въздъхнах и поех с пълни гърди аромата му — лек мускусен привкус, едва прикрит от миризмата на сапуна, с който се бе къпал вчера. Вероятно не беше зле пак да се изкъпем, но уханието му ни най-малко не ми беше неприятно, напротив. Винаги съм била крайно педантична по отношение на личната хигиена, така поне твърди Мисти. Щеше да остане много доволна при този знак, че съм склонна да понижа стандартите си. Щеше да каже, че най-после съм се присъединила към човешката раса.

— За какво мислиш? — пръстите му си играеха с косата ми. Вързала я бях на опашка за вечерята, но вече се беше смъкнала на тила ми.

— Че ми харесва как миришеш.

— Принцесо, не се говорят такива неща на мъж, освен ако не искаш да полудее.

— Може би искам да полудееш.

— Самър — простена той. Бутна ме назад върху възглавницата, приведе се над мен и ме целуна, този път истински. Не можех ли да си позволя този откраднат миг на близост? Знаех, че ще трябва да се откъсна от него, но в момента имах идеалното извинение да захвърля предпазливостта на вятъра. Ръцете ми сграбчиха ризата на гърба му, после отново я пригладиха. Зарових пръсти в късо подстриганата му коса, точно толкова кадифено мека, колкото изглеждаше. Устните му се плъзнаха по шията ми, притиснаха се плътно, връхчето на езика му пое по така чувствителните костици на шията ми, обсипа я с бързи целувки.

— И ти миришеш прекрасно. Кажи ми да спра.

Думите обаче отказваха да излязат от устата ми и накрая се наложи да впрегна цялата си съвест и да ги изкарам насила… въпреки яростната им съпротива.

— Май ще е най-добре да спреш. — Не биваше да забравям, че така или иначе не можех да го имам. Нали вече го бях предупредила.

Той въздъхна.

— Пак ли се замисли за сбърканите ти гени?

Кимнах.

— Не прибързваш ли малко? И двамата сме едва на седемнайсет. Имаме достатъчно време да изгладим проблемите.

— Длъжни сме да разсъждаваме разумно. Връзката между сродни души е за цял живот.

— Аха — той прокара пръсти по устните ми. — Но мен не ме бива в дългосрочното планиране. Предпочитам да действам спонтанно. В момента се чувствам добре. И само това има значение.

— Сигурно и баща ми така си е казал. Извинявай. — Дръпнах ръце и се измъкнах от леглото.

— Май ще трябва да поработим върху поведението ти на мъченица — измърмори недоволно Хал. Не можех да го виня, и аз самата се чувствах като изопната струна, след като го пуснах през бариерата, а после го спрях на първото препятствие.

— Виновна съм, признавам. Мога само да се извиня още веднъж.

Той стана от леглото и ме прегърна.

— Престани да се тормозиш. Напълно те разбирам. Предупреди ме и аз те изслушах. Но в момента си имаме по-големи проблеми, така че дай да не прибързваме с категоричните решения, какво ще кажеш? Необходимо е да работим в екип, а не си струва да се караме за целувки.

— Значи, няма да се целуваме? — пръстите ми описаха цифрата осем върху ризата му. Изглеждаше невероятно секси с развързаната папийонка, разкопчаното сако, сякаш фантазиите ми бяха оживели.

— Напротив, ще се целуваме, но няма да се караме — отсече той и удържа на обещанието си. А аз му позволих, защото много, ама много ми се искаше. Излишно бе да се опитвам да се боря с поривите си. Баща ми беше прав. Притеглянето между сродните души действително замъгляваше съзнанието. Нима някой би очаквал да се държим разумно, при положение че ни бяха заключили заедно в такова тясно пространство? Когато всичко приключеше, Чонг щеше да си плати и за това.