Джеймс Дашнър
В обгорените земи (27)

27

Докато влизаше в коридора, Томас чуваше зад гърба си стъпките на Хорхе. Вътре миришеше на влага и плесен, от тавана капеше вода и звукът от пръските по някаква причина го накара да си помисли за капеща кръв.

— Продължавай напред — заръча отзад Хорхе. — Има една стая в дъното. Не забравяй обаче, че решиш ли да ми посегнеш, всички ще умрат.

Томас искаше да се обърне и да му изкрещи, но се сдържа.

— Не съм глупак. Може да оставиш за малко ролята на мъжкар.

В отговор мъжът отзад се разсмя.

След още няколко минути Томас стигна дървена врата с кръгла сребриста дръжка. Отвори я и спря, най-вече за да покаже на Хорхе, че все още има някакво достойнство. Но щом пристъпи вътре, се обърка. Беше се озовал в непрогледен мрак.

Той усети, че Хорхе пристъпва зад него, после се чу шумолене на парче плат и изведнъж помещението се озари от ярка светлина. В началото Томас замижа, после отвори леко очи, колкото да установи, че побърканякът бе дръпнал пердето от прозореца. От здрав прозорец. Отвън се виждаше ярка слънчева светлина и бетон.

— Сядай — нареди Хорхе и посочи един стол. Томас прецени, че това е добро начало — Хорхе очевидно бе решил, че наистина е за предпочитане да разговарят. Разбира се, когато срещу теб е побърканяк, не знаеш какво точно да очакваш.

Освен двата стола в стаята имаше само една маса. Томас се настани на единия стол, Хорхе зае втория и се облегна с лакти на масата. Лицето му бе безизразно, очите — втренчени и Томас.

— Говори.

Томас осъзнаваше, че трябва да обмисли внимателно това, което ще каже, но и че няма никакво време.

— Добре… — Той се поколеба. — Виж, одеве те чух да споменаваш ЗЛО. Знаем за тези типове. Наистина ще ми е интересно да науча нещо повече за тях.

Хорхе не се поддаде, изражението му си остана сурово и заплашително.

— Не аз ще говоря сега, а ти.

— Да, зная. — Томас придърпа стола си до масата. Имаше нужда да се успокои и затова си позволи малко отклонение. — Трудно ми е, защото не знам какво ви е известно. Затова ще предположа, че сте глупаци, които не са наясно с нещата.

— Съветвам те да не използваш за нас термини като „глупаци“.

Томас се покашля объркано.

— Беше само един израз.

— Карай по същество.

Томас си пое дъх.

— В началото бяхме около петдесет. Момчета и… едно момиче. — Усети пробождаща болка. — Сега сме само единайсет. Не зная много подробности, но съм сигурен, че всичко това е дело на ЗЛО. Вършеха разни неща с нас със съвсем конкретна цел. Започнахме от едно място на име Езерото, което се намира в сърцевината на каменен лабиринт, обитаван от същества, наречени скръбници.

Той млъкна, търсейки някаква реакция по лицето на Хорхе. Но той го гледаше все така равнодушно.

А след това Томас му разказа всичко. За живота в лабиринта, как са избягали и са се надявали, че най-сетне са в безопасност, как всичко се е оказало поредният ход от плановете на ЗЛО. Разказа му за Плъха, за задачата, която им бе поставил — да се опитат да преодолеят сто мили на север до едно място, което нарекъл „безопасно пристанище“. Как минали през тунела, какво преживели там, за прекосяването на пустинята.

Разказа на Хорхе цялата история. Колкото повече говореше, толкова по-налудничава му се струваше тя. Ала въпреки това не спираше. Направи го с надеждата, че ЗЛО са врагове на побърканяците, както и техни.

Не спомена само Тереза — тя бе единственото, което пропусна.

— Така че ние сме специални с нещо — заключи Томас. — Иначе не биха си правили труда. Каква би била целта?

— Като стана дума за цели — отвърна Хорхе, който бе мълчал през последните десет минути, — вашата каква е?

Томас не бързаше да отговори. Това бе мигът. Единственият му шанс.

— Е? — подкани го Хорхе.

— Ако вие… ако ни помогнете, искам да кажа, ако неколцина от вас ни придружат до безопасното място…

— Е, и?

— Тогава може би и вие ще сте на сигурно… — Томас най-сетне бе стигнал момента, който бе планирал от самото начало. Надеждата, вдъхната от Плъха. — Казаха ни, че сме болни от изблика. И че ако стигнем до онова място, ще бъдем излекувани. Казаха, че имат лек. Ако ни помогнете, може би ще излекуват и вас. — Томас млъкна и погледна въпросително Хорхе.

Нещо се бе променило — почти неуловимо — в лицето на другия и в този момент Томас осъзна, че е победил. За един кратък миг мярна там проблясъка на надеждата и това бе достатъчно.

— Лек — произнесе побърканякът.

— Лек — кимна Томас, като внимаваше да не прекалява с обещанията.

Хорхе се облегна назад и скръсти ръце. Имаше замислен вид.

— Как се казваш?

Томас се изненада от въпроса. Беше сигурен, че вече му е казвал името си. Но сега не беше моментът за погрешни действия.

— Хайде, кажи си името — повтори Хорхе. — Бас държа, че си имаш такова, хермано.

— О, извинявай. Томас.

По лицето на Хорхе отново пробягна нещо — пробуден спомен? Примесен с изненада.

— Томас, значи. Томи ли ти викат? Или Том?

От последното го заболя, защото си припомни Тереза.

— Само… Томас.

— Добре, Томас. Нека те попитам нещо. Имаш ли поне някаква представа в този твой нещастен мозък какво прави избликът с хората? Приличам ли ти на болен от толкова ужасна болест?

— Не — побърза да отговори Томас.

— Не? И на двата въпроса?

— Да. Искам да кажа, не. Тоест, отговорът и на двата въпроса е „не“.

Хорхе се засмя — или по-скоро изви нагоре ъгълчетата на устните си. Томас си помисли, че може би се наслаждава на всичко това.

— Мучачо, избликът действа на стадии. Всеки жител на нашия град е болен и не съм изненадан да науча, че това важи и за вас. Някои — като мен — са едва в началото на пътя и са побърканяци само по име. Пипнах го едва преди две седмици, имах положителен резултат на карантинния контролен пункт Държавата полага непрестанни усилия да държи разделени болните от здравите. Не че се получава. И тогава видях целия свят да потъва в дупката на кенефа. Където пратиха и мен. Аз и още неколцина новаци се бихме здравата, за да пленим тази сграда.

Думи, които накараха дъха на Томас да секне. Изведнъж си припомни за лабиринта.

— Моите приятели са на същото дередже като мен. Но като излезете да се поразходите из града, ще видите какво се случва с течение на времето. Ще видите какво е да си превъртял, макар че може да не доживеете до това. А нямаме никакви лекарства. Съвсем нищичко. Нито дори блаженството.

— Кой ви прати тук? — попита Томас, завладян от любопитство.

— Същите, които са пратили и вас — ЗЛО. Само че ние не сме специални като вас. ЗЛО бе създадена от оцелелите правителства, за да се бори с епидемията, и те твърдят, че градът има нещо общо с нея. Не зная много повече.

— Кои са ЗЛО? Какво е ЗЛО? — попита Томас.

Хорхе изглеждаше също толкова объркан.

— Казах ти каквото знам. Защо ме разпитваш? Мислех си, че след като сте толкова важни за тях, може да знаете повече от нас.

— Виж, всичко, което ти споменах одеве, е самата истина. Обещаха ни някои неща, но все още сме в пълно неведение като вас. Не си направиха труда да ни обяснят подробностите. Сякаш искат да проверят дали ще се справим, ако нямаме представа какво се случва.

— И какво те кара да смяташ, че притежават лек за болестта?

Томас си спомни за Плъха.

— Един тип в бял костюм ни го каза. Обясни ни, че трябва да се доберем до безопасното място.

— Хм — промърмори Хорхе. — И защо си мислиш, че ще ни позволят да дойдем с вас и също да бъдем излекувани?

Томас се стараеше да запази спокойствие.

— Очевидно не зная отговора на този въпрос. Но какво ни пречи поне да опитаме? Ако ни помогнете да стигнем там, за вас също има някакъв шанс. Ако ни убиете обаче, шансът ви е нула. Само един изгубил контрол побърканяк би избрал второто решение.

Хорхе се усмихна съжалително.

— Има нещо в теб, Томас. Преди няколко минути бях готов да избода очите на твоя приятел. Но проклет да съм, ако не ме убеди поне наполовина.

Томас повдигна рамене.

— Единственото, на което се надявам, е да преживеем и този ден. Да прекосим града, а после ще му мислим. И знаеш ли какво?

— Какво? — повдигна вежди Хорхе.

— Ако като ти избода очите, мога да оцелея до утре, готов съм да го направя още сега. Но имаме нужда от теб. Всички ние. — Томас сам се зачуди на думите си.

Ала се получи.

Хорхе изгледа продължително Томас, сетне му подаде ръка през масата.

— Мисля, че сключихме сделка, хермано. По много различни причини.

Томас се пресегна и я стисна. Още докато го правеше, почувства облекчение, но се постара да не се издаде с нищо.